Елио Виторини
Човеци и нечовеци (97)

XCVII.

Лорена излезе, а Ен-2 остана сам, мислейки, че Берта може би вече четеше вестника, но скоро чу тежките стъпки на Барка Тартаро.

— Аз съм, командирю.

Беше той, високият и едър Барка Тартаро с грубия глас.

— Лорена ми каза, че оставаш тук.

— Да, оставам тук.

— Защо, командирю?

— Защото не е нужно да постъпвам другояче.

— Тук може да стане опасно.

— Не повече от другаде, Барка Тартаро. Защо да е по-опасно?

— Не се знае, може да стане.

— Все едно е.

Така ли беше? Хората могат да загиват навсякъде и да оказват съпротива навсякъде, не беше ли така?

— Жалко — каза Барка Тартаро.

— Какво е жалко?

— Жалко, че не искаш да дойдеш с мен, Син божи искаше да те види.

— Не може ли да дойде тук, щом иска да ме види?

— Да ти го пратя ли?

— Прати ми го.

— Утре сутрин може ли?

— Може.

— Искаше да те види и Орацио — продължи Барка Тартаро.

— Прати и Орацио — рече Ен-2.

— Навярно ще дойде с Метастазио.

— Нека дойде с Метастазио.

— Всички другари биха искали да те видят — каза Барка Тартаро.

— Изпрати ги всички — каза Ен-2. — Не могат ли да ме видят тук, щом искат?