Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- —Добавяне
XCIII.
Присъщо ли е това на човека? Ние искаме да знаем човешко ли е това, което те вършат и на което ние не бихме се съгласили никога? Затова се питаме човешко ли е това, което виждаме те да вършат, без някога да сме почувствували същото нещо в нас? Бихме ли могли да разберем тези неща?
От наша страна също има такива хора, за които съдим само по външния вид, които от пръв поглед не можем да разберем.
Например Ел Пасо. Разказваме за него, но не сме изпитали нищо от това, което е в душата му, ние само виждаме и разказваме. Нас ни забавлява това, което той върши. Самият Гракх се забавлява и казва за него: „Ще видите що за човек е!“ Но той не може да почувствува никога точно това, което е в неговата душа, да го разбере така, както разбира Орацио, Метастазио, Фопа, Сципион или Барка Тартаро — всеки обикновен и смирен човек. Никой от нас не може да каже за него това, което може да каже за себе си.
За Ен-2 например аз бих могъл да кажа какво прави и какво чувствува в този момент. Бих изходил от себе си. Но за Ел Пасо не бих могъл да изходя от себе си. Нима аз бих могъл да бъда сега на масата сред германците?
Нищо на тоя свят не би ме принудило да седна на масата заедно с немците. И Гракх също. Нищо на тоя свят не би могло да принуди Гракх да бъде тая вечер с немците. Но Ел Пасо участвува в тяхното празненство, дига наздравици с тях.
— Какво е това? — пита Ел Пасо.
— Кое? — питат германците.
— Всичко това — отговаря той. — Нима това е нещо?
— Как, нищо ли не е? — питат те.
— Es nada[1] — отговаря той.
Казва, че е нищо. Че е нищо рейнското вино, че е нищо големият омар на масата, осветената зала, веселата немска глъчка, че е нищо момичето Линда с най-хубавите крака в Милано, която танцува гола на масата, заобиколена от немски лица.
— Нищо не е, es nada! — казва той, дига чашата и пие. С кого се чука? С капитан Клем, с германците.
— Знаете ли кое е нещо? — казва Ел Пасо.
— Кое? — питат немците.
— Това, което предишната вечер извършиха италианските патриоти.
— Искате да кажете терористите — пояснява Клем.
Немците се смеят.
— Няма нищо смешно — казва Ел Пасо, — това наистина беше нещо.
— Да, беше нещо — съгласява се Клем.
— Можем да приемем — казват немците.
— Наистина ли? — пита Ел Пасо.
Става на крака, налива всички чаши и след това иска немците да пият наздравица с него. За кого? За патриотите.
— Чак пък това! — казва един от капитаните.
— Да — отвръща Клем и се изправя. — Аз му обещах. А и защо не? Можем да пием наздравица.
— Защо не? Да пием — обажда се друг немски капитан.
— Разбира се, можем да пием — казват германците.
Дигат чаши. „Тин-тин“ — звънтят чашите. Немците пият за нашите покойници, за разстреляните през този ден, за Джулай, изяден от кучетата.
— Това вече е нещо! — казва Ел Пасо.
Момичето Линда е свършило танца си на масата. За момент музиката прекъсва, момичето не знае какво да прави. Бе се качила на масата още докато бе облечена. Пи много, мята се на врата ту на един, ту на друг офицер, търкаля се по коленете на мъжете, докато танцува, и полека-лека се бе разсъблякла, а Клем й бе закачил отзад, вързана за един колан, опашката на умрялата кучка.
— Es nada — казва Ел Пасо.
Нищо не било това! А тя се бе съблякла подобно на Джулай! Сега е съвсем гола, както Джулай пред кучетата. Музиката не свири и тя не знае какво да прави.
Но мъжете са на крака, дигат чаши и пият наздравица.
— Това е вече нещо! — казва Ел Пасо-Ибарури.
Линда се опитва да прави нещо, ходи по масата напред-назад и удря с опашката, която са й закачили отзад, ту тоя, ту оня германец по лицето.
Офицерите от своя страна също се опитват да направят нещо: целуват Линда под опашката. И това ли е нищо?
— Нищо не е, es nada! — отговаря Ел Пасо-Ибарури.
Тогава капитан Клем се качва на своя стол.
— Един момент — казва той, — сега да пием за моите кучета.
— Какво? — питат другите.
— Да пием за Гудрун и Капитан Блут, за моите кучета.
— Защо, какво са направили твоите кучета?
— И те са направили нещо — отговаря Клем и разказва за убитата кучка Грета, за Гудрун и Капитан Блут, които са отмъстили за нея.
Всички дигат чаши и пият наздравица за кучетата.
— Дигам тост за Хитлер — казва тогава Ел Пасо.
Какво има пред вид той, като казва това? Немците му ръкопляскат.
Той е с тях, шегува се с тях и ние трябва да кажем, че един от нашите е като тях. Може би и той би могъл да хвърли някого от тях на нашите кучета. Би ли могъл?
Навярно би могъл. И ние понякога можем да използуваме техните оръжия. Искам да кажа, да се сражаваме срещу тях, като забравим това, което сме.
Да не бъдем човеци? Да се откажем от това, което е човешко?