Елио Виторини
Човеци и нечовеци (88)

LXXXVIII.

Той изгледа гвардейците, застанали в кръг, след това Джулай по гащета, наведе се над кучетата и преди да ги отвърже, отново ги почеса по главите.

— Защо не си се съблякъл? — попита той Джулай.

Но аз съм вече гол, господин капитан! — отвърна Джулай.

С нагайката с кожената примка капитанът посочи гащетата му:

— Свали и това!

— И гащетата ли да сваля? — попита Джулай.

Когато човекът остана гол, само по чорапи и домашни пантофи, капитанът го попита:

— Колко си годишен?

— Двадесет и седем — отговори Джулай.

— Аха — рече капитанът. Разпитваше го клекнал между двете кучета, които продължаваше да чеше с пръсти, заврени в козината на главите им. — В Милано ли живееш? — продължи разпита си той.

— Да, в Милано.

— Но от Милано ли си?

— Не, от Монца съм.

— Аха, от Монца! Роден си в Монца, така ли?

— Родом съм от Монца.

— Баща, майка, имаш ли?

— Имам майка, в Монца.

— Стара ли е?

— Стара е.

— Не живееш ли с нея?

— Не, господин капитан. Тя си живее в Монца, а аз в Милано.

— А в Милано къде живееш?

— Зад Порта Гарибалди.

— Разбирам — рече капитанът. — В някоя стара къща, нали?

— В стара къща.

— В една стая ли?

— Да, в една стая.

— И как живееш, сам ли?

— Миналата година се ожених, господин капитан.

— Аха, ти си женен.

Той искаше да опознае този, когото се канеше да унищожи, и клекнал между кучетата, гледаше голия човек пред себе си.

— А жена ти млада ли е?

— Две години по-млада от мен.

— Аха! А хубавичка ли е?

— За мен си е хубава, господин капитан.

— А дете още нямате ли?

— Нямаме, господин капитан.

— А не чакате ли?

— Дори не чакаме.

Капитанът сякаш искаше да изсмуче всичко от този човек, попаднал в ръцете му. За него той не беше непознат, познал бе мнозина такива. Или го интересуваше животът му? А може би искаше да разпали страстите в себе си, жаждата си за кръв и смърт?

— А какъв си по професия? С какво се занимаваш?

— Амбулантен продавач.

— Амбулантен продавач ли? Обикаляш и продаваш, така ли?

— Така е.

— А печелиш ли, или не?

Капитанът не дочака отговора и се обърна към кучетата: „Zu! Zu!^[1]“

Пусна ги и те приближиха до Джулай. Спряха до краката на човека, подушиха пантофите му, но Гудрун още ръмжеше.

— Fange ihn! — кресна им той.

— Иска да те уплаши, не се страхувай — рече Манера.

Джулай отстъпваше, докато опря до стената. Гудрун захапа единия му пантоф.

— Дай й пантофа — каза му Манера.

Гудрун се сгуши с пантофа в уста и, ръмжейки, го разкъса.

— Fange ihn! — викна капитанът на Блут, но кучето се върна към купчината парцали на земята.

— Zu! Zu — повтори капитанът. — Fange ihn!