Елио Виторини
Човеци и нечовеци (78)

LXXVIII.

— Ще вземем половината от ония, които стачкуваха, и другата половина от политическите — каза капитан Клем.

— Занимайте се с това вие и полицейският началник! — рече Пепино. — Занимайте се вие! Вие се заемете! — После добави: — Само не ми закачайте интелигенцията.

— Пепино има слабост към интелигенцията — каза Джузепе-Мария.

— Имам пред вид упражняващите свободни професии.

— Пепино има слабост към упражняващите свободни професии — поясни Джузепе-Мария.

— Всяка слабост е понятна — рече Клем.

— Не е там работата — обясни Пепино, — но когато закачим някой от ония там, по-известните, край! Всички започват да говорят за това.

— Пепино все го е страх да не се говори.

— Не казвам, че ме е страх. Казвам само, че не искам излишни истории. Нека съдилищата да се занимават със свободно практикуващите.

Беше четири и петнадесет. Клем продиктува на човечето декларацията за приемане на заложниците, която той трябваше да подпише. Продиктува и цифрата: сто и десет!

— Как сто и десет? — възкликна човечето и престана да пише. — Защо сто и десет?

— Това значи, че убитите германци са единадесет — обади се Джузепе-Мария.

— Германците са девет — възрази човечето.

Челото му беше потно, а Пепино бе седнал отново в креслото и прихванал главата си с две ръце.

— Оу-у! — прозина се Пепино.

— Има и две кучета — каза Клем. — Едното е убито снощи — най-добрият дог на гестапо; а другото — моята кучка Грета, тази сутрин.

— Но човекът, който е убил кучето тази сутрин, нали е хванат? — рече Джузепе-Мария.

— След малко ще го видя — отвърна Клем.

— Що за човек е? — попита Пепино.

— Не е от интелигенцията — отговори Джузепе-Мария.

Дребното човече се изпоти дори по носа.

— Какъв е? Ти видя ли го?

— Ех… обикновен амбулантен продавач.

— Търговец?

— Амбулантен продавач!

Човечето си избърса с кърпа потта от челото и рече:

— Но това е дори извън вашите правила.

— И все пак — каза Джузепе-Мария.

Човечето рязко се извърна към него:

— Какво все пак?

Джузепе-Мария и дребното човече спориха цели пет минути и гласовете им постоянно се извисяваха.

— Но, драги мой, нали няма къде да сложите задържаните! — каза Джузепе-Мария.

— Хайде, стига! — намеси се Пепино. — Отстъпете поравно! Спираме се на сто и край на приказките.

След това се обърна към Клем:

— Правилно ли казвам?

Клем се усмихна. Споразумението бе постигнато отново. Дребното слабо човече излезе от стаята със ситни крачки, но така, сякаш носеше голямо шкембе на дебелак. Джузепе-Мария седна да допише декларацията за предаване на заложниците под диктовката на Клем.

— Оу-у! — прозина се още веднъж Пепино.

И пак хвана главата си с ръце — имаше вид на задрямал. Клем постави часовника на ръката си.

— Закъснявам — каза той.

Когато отвори вратата на колата си, първото нещо бе да потърси кучетата.

— А кучетата? — кресна той.

Напомниха му как в последния момент бе наредил да ги свалят от колата и оставят в хотела.

— Бързо в хотела! — заповяда Клем и добави: — А след това в „Сан Виторе“!