Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- —Добавяне
LXXVI.
Гласът, който крещеше в гърлото на телефона, бе станал неумолим и човечето напразно казваше:
— Моля ви, един момент! Само един момент.
— Извикайте Джузепе-Мария — заповяда Пепино. — Джузепе-Мария сигурно има стотина, които може да пусне да си ходят. Извикайте ми Джузепе-Мария.
С това име в префектурата наричаха полицейския началник. Той говореше с Клем пред вратата, чу, че Пепино крещи, почука леко на вратата и подаде глава в стаята.
— Ела, ела — викна му Пепино.
— Какво има? — попита Джузепе-Мария. — Десантът на съюзниците ли те вълнува?
— Какво? — кресна Пепино. — Според тебе десантът в Анцио може да ме развълнува, така ли? Въобще не съм развълнуван.
Човечето продължаваше да говори по телефона и при влизането на Джузепе-Мария кимна с глава. Скулите му на туберкулозен се бяха зачервили повече, лицето му се беше изопнало и станало по-сериозно.
— Не забравяй, че германците искат да си разчистят сметките най-късно до шест часа — каза Джузепе-Мария.
— Какво, какво? — кресна Пепино.
— И разправяш, че не си развълнуван! — рече Джузепе-Мария.
— Не съм развълнуван! — извика Пепино.
— Търсят сметка за девет човека — заяви Джузепе-Мария, — двама от миналия път и седем от снощи.
— И какво искат? Да седна да ги съдя? — викна Пепино.
— Искат да са квит — рече Джузепе-Мария.
Човечето изтича на вътрешния телефон, като остави отворена слушалката на външния.
— Да правят каквото си искат — викна Пепино. — Сами да си уреждат работите. Какво, да не би да не могат?
Изправи се и се развика заедно с телефона, оставен на масата:
— Искат да разстрелят деветдесет души, така ли? Да идат на площада, да си ги хванат сами. Аз не отговарям за хората на площада, там да идат.
Джузепе-Мария посочи слушалката, която продължаваше да крещи на масата.
— Какво казва този дявол?
Пепино млъкна, човечето говореше тихо на другия телефон, а префектът и полицейският началник се напрегнаха да чуят какво казва грачещият отвъден глас.
— Няма къде вече да слага задържаните — рече Пепино.
Джузепе-Мария се усмихваше.
— Да го пуснем ли да влезе?
Човечето беше свършило с вътрешния телефон и се върна при кресливата слушалка; преструваше се, че бърза, но трябваше да мине зад креслото и сякаш не можеше да притича, а се промъкваше с мъка, едва ли не като дебелак с голямо шкембе.
— Ще го повикам самият аз — каза Джузепе-Мария на Пепино.
И той тръгна към вратата, докато човечето казваше по телефона:
— Намерихме къде да ги сложим… Ще ви потърся аз след половин час.
— Как, какво? — попита Пепино. — Намерили сме къде да ги сложим ли?
— В известен смисъл да — отговори човечето. — В психиатричната болница.
— В лудницата?