Елио Виторини
Човеци и нечовеци (69)

LXIX.

Без да говорят повече, тръгнаха по булевард Семпионе. Берта посочи в далечината:

— Като че ли се виждат планините — каза тя.

— Да, виждат се.

— Не знаех, че от Милано могат да се видят планините.

— А знаеше ли, че си моя жена? Не знаеше, а си.

— Когато не съм знаела, не съм била.

— Била си и тогава.

Стигнаха до къщата, той дигна колелото на рамо, изкачиха стълбите и влязоха в стаята.

— Ти винаги си била моя жена — рече Ен-2.

И я целуна. От прозорците, които гледаха високо над другите къщи, все още можеше да се видят планинските върхове, покрити със синкавобял сняг, сякаш откъснати от земята.

— Ти винаги си била моя жена.

Ен-2 откачи женската дреха, окачена зад вратата.

— Не виждаш ли роклята си? Значи, че винаги си била тук.

— А планините винаги ли ги виждаше? — попита Берта.

— Винаги.

— А мъртвите?

— Те винаги са били около мен.

— А сините очи?

— Какви сини очи?

— Винаги си ми казвал, че някой от твоето детство имал сини очи. Баща ти или някой друг?

— Ти.

— Аз с очите на баща ти?

— Ти си била моето детство.

— И твоето детство ли?

— Била си всичко за мен и все още си.

— И твоя жена?

— И моя жена. Моята баба и моята жена. Моята майка и моята жена. Моята дъщеря й моята жена. Всичко, всичко си била ти за мен, дори и тези планини.

— А каква съм била на мъжа, с когото съм живяла досега?

— Защо трябва да си била някаква на този мъж?

— И все пак нещо съм била. Защо тогава съм живяла с него?

— Ш-ш-шт — каза Ен-2, — защо да мислим за тия работи?

— Тогава да си приготвим нещо за ядене.