Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- —Добавяне
LXVII.
Те бавно се отдалечиха от площада и тръгнаха по булеварда, който води към Порта Романа, и както много пъти досега тя се облегна на едната му ръка, докато с другата той буташе колелото си.
— Следобед ще останеш ли в Милано?
— Аз и сега съм в Милано.
— Но ще те чакат за обед.
— Кои?
— Роднините ти. Няма ли да обядваш у тях?
— Ти искаш ли да отида при тях?
— О, Берта! — възкликна Ен-2. — Безразлично ли ти е дали ще отидеш, или не?
— Търсих теб, не тях — отвърна Берта.
След цялата сутрин, прекарана в Милано: пред мъртвите на площада, в самотата сред голите дървета и стареца от парка, пред голия старец до паметника, сега към нея отново потече като в устие реката на плача. Макар че лицето й сияеше, плачът извираше отвътре като подземна река, точно сега, когато вече й се струваше, че не мисли за това — вълнуващ плач, понесъл я като спокойна, пълноводна река към щастието, към смисления живот, жадуван от мъртвите.
Тя сложи главата си на рамото на Ен-2 и заплака тихо. Минувачите ги виждаха, но не се учудваха, защото това бяха хора, които се връщаха от площада с мъртъвците.
Като спря да плаче, Берта каза:
— Няма ли да ме качиш на рамката?
Той възседна колелото и я взе на рамката.
— Ще се умориш — каза той.
— Далеч ли е оттук до твоята квартира.
— Трябва да прекосим целия град, а сега сме при Порта Романа.
— Ако се уморя, ще продължим пеша.
Известно време караха по мъртви улици, през Порта Романа към кръга на Каналите, после към „Сан Лоренцо“, „Сант Амброджио“ и „Грациите“, все по мъртви улици, сред разрушени къщи и студеното зимно слънце, жълто като есенни листа. Той постоянно я питаше:
— Не си ли уморена? Не искаш ли да слезнеш? Да походим пеша.
— Не, продължавай! — отговаряше Берта.