Елио Виторини
Човеци и нечовеци (66)

LXVI.

Ен-2 опря велосипеда си на тротоара и се затича към нея. Но Берта го изпревари; щом го бе видяла, тя се бе завтекла към него, откъсвайки се от тълпата.

— Знаеш ли какво ми се струва? — каза й той.

— Какво? — запита Берта.

— Че си ме омагьосала.

— А аз мисля, че ти мене.

— Ето какво ни е свързвало.

— Само това ли? — попита Берта.

— Изглежда, че има и друго.

— Какво е то?

— Това, че когато съм на края на силите си, имам нужда да те видя.

— Как на края на силите си?

— Така, когато имам желание да умра.

Берта го загледа със същите очи, с каквито бе гледала мъртвите.

— Имаш желание да умреш?

— Сега вече не — каза Ен-2. — Сега искам тъкмо обратното. Затова ти казах, че ми се струва да съм омагьосан. Щом усетя, че съм на края на силите си, знам, че трябва да те видя и да почувствувам обратното.

— Винаги ли е било така, когато си ме срещал?

— Почти винаги. Сякаш чародейството, което упражнявам над теб, те връща към мен, за да започна отново.

— А защо имаш желание да умреш?

— Изпитвам желание да умра с ония, които виждам как умират. И да престана да се мъча.

— Но защо? — възкликна Берта. — Никой не умира; кого виждаш да умира?

— Знам — рече Ен-2. — Когато ти си с мен, нищо около мен не умира.

— А защо не ме търсиш? — провикна се Берта. — Защо никога не искаш да ме потърсиш? Защо всичките тези дни не ме потърси? Как може да не ме потърсиш?

— Ти искаше ли да те потърся?

— Всеки ден идвах в Милано, очаквах да ми телефонираш, самата аз те търсих.

— Търсила си ме?

— И сега те търсех. Какво смяташ, че съм правила тук. Търсих тебе.