Елио Виторини
Човеци и нечовеци (61)

LXI.

Слизайки от трамвая на площад Скала, Берта бе тръгнала по същия път, по който бе минала преди един час — Галерията^[1], Катедралата, площад Фонтана, и отново бе стигнала пред убитите. Тя беше сред тълпата, когато подофицерът се изпъчи напред, уверен, че ще изплаши хората да отстъпят.

Той сдъвка залъка си, бръкна с ръка в устата си, за да си изчисти зъбите, огледа тълпата и отново викна:

— Кой не е човекоядец?

Хвана шмайзера си и насочи цевта надолу, сякаш се готвеше да го пусне в действие.

— Кой не е човекоядец?

Никой не отговори и никой не отстъпи. Той напразно търсеше да улови нечий поглед: никой не гледаше в него, никой не отстъпваше; затова трябваше да отстъпи самият той, за да се отдели от тълпата.

Обърна се да преброи другарите си: един, двама, трима, четирима. Всички ядяха, седнали на земята малко по-далече. Само голобрадият продължаваше да яде прав, все така ухилен, с идиотско изражение — хилеше се като идиот неизвестно на какво; подофицерът го ритна грубо и оня падна между двама убити.

Берта не знаеше как бе започнало всичко това. Тя видя как голобрадият падна и отново стана и дори не се запита какво означава това. Ако някой я погледнеше, би могъл да помисли, че тя търси сред тия мъртъвци някой свой близък.

Берта чу въпроса: „Кой не е човекоядец?“

Но за нея тия думи сякаш идваха от някой високоговорител, сякаш бяха предадени по радиото от някакъв друг свят в този свят на сълзи и освобождение, където тя търсеше Ен-2 и беше сред мъртъвци.

Човекът с шмайзера бе принуден отново да преметне оръжието си през рамо.

Храната, която бе влязла между зъбите му, все още го дразнеше и той правеше всевъзможни гримаси, без да може да се освободи от нея. Сега, изглежда, го занимаваше само това. Ритна още веднъж голобрадия, който се надигаше да стане, и изкрещя за последен път:

— Кой не е човекоядец?

Ала гласът му прозвуча сподавено; неговите другари му се смееха. Берта видя, че той бъркаше с ръка в зиналата си уста, почти чак до гърлото, отметнал глава назад, и целият се тресеше. Но тя в този момент изобщо не мислеше за него; погледна го и веднага забрави и него, и неговия въпрос. Сега тя гледаше петимата мъртъвци така, сякаш бяха преминали през смъртта и оживели отново; но те бяха живи по някакъв странен начин: седяха на земята, в подножието на един зид, и можеха да чуват и разбират въпросите, които им се задават, дори да нарушат своето мълчание, да говорят, да отговарят.