Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- —Добавяне
LIV.
— За тях не бива да се плаче — каза старецът.
— Защо?
— Не трябва да се плаче за нищо, което днес се случва.
— Не трябва ли?
— Не, дъще. За кръвта, пролята днес, не бива да се плаче.
— А за обидата, за мъката?
— Ако плачем, значи, приемаме всичко. Не трябва да приемаме.
— Убити са хора, а ние не бива да плачем за тях?
— Ако ги оплакваме, ще ги загубим. Не трябва да ги губим.
— Затова ли не бива да плачем?
— Разбира се! Какво ще постигнем, ако плачем? Тогава всичко, което вършим, ще бъде напразно.
Така казваше старецът и на Берта й се искаше да му вярва. Може би да беше така. Но тя не можеше да се сдържи, седеше с наведена глава, а сълзите мокреха скута й.
— Не трябва — повтори старецът, — не трябва.
— Да, не трябва — повтори след него Берта.
— Разбираш ли, че не трябва? Престани!
— Но аз не плача за тях.
— Не плачеш за тях?
— Аз не оплаквам тях — каза Берта.
— Така ли? — възкликна старецът.
Берта не оплакваше мъртвите, нито пролятата им кръв. Сега знаеше това. Повод за сълзите й бяха те, но тя плачеше не от жалост към тях, а от жалост към самата себе си, може би дори от отчаяние. Но когато стоеше пред тях и ги гледаше, изпитваше странно чувство.
— Не, не ги оплаквам — каза тя и повдигна глава. Сълзите по лицето й вече съхнеха и тя отново видя сините очи на стареца. Вгледа се в тях и попита: — А какво трябва да правим?
— Какво ли? Трябва да се учим.
— Да се учим от мъртвите?
— Разбира се. От кого друг можем да се учим, ако не от убитите?
— Какво да научим? — попита Берта.
— Това, за което са умрели — заяви старецът.