Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- —Добавяне
LII.
„И Фопа също, драги Сципионе. Защо са убили и Фопа?“ Дребничкият Фопа, паднал в сражението, лежеше с петимата мъртъвци откъм слънчевата страна на ларго Аугусто: от всичките само той беше в прилично облекло. Той бе паднал с оръжие в ръка и не бе принуден да скланя глава под секирата на палача. И все пак кой би могъл да каже, че неговата гибел бе оправдана?
Гракх и Сципион се срещнаха пред Фопа. Познаха ли се? Може би не: снощи единият би могъл да бъде в едната, а другият — във втората кола. Погледнаха се, без може би да знаят, че предишната вечер са се сражавали заедно; но те си заговориха — бръчката се появи над устата на Гракх и лицето на Сципион също трепна. Говореха за Фопа.
Защо Фопа? Той обичаше да ходи на кино, обичаше китайците и казваше, че всичко е по-хранително от хляба, дори копринените буби. Лицето му беше решително и добро. Беше обикновен, кротък човек. Защо сега лежеше мъртъв?
Можеше и да не се сражава, а само да ходи на кино и да разказва за китайците. Но бе принуден да се бие и сега бе проснат като момичето, което бе извлечено насила от леглото и разстреляно. И той беше като нея. Не беше повече виновен от нея, затова и неговата смърт бе също така неоправдана.
Същото беше и с Кориолан.
И той бе паднал с оръжие в ръка, но и той бе невинен и неговата смърт — неоправдана. И за него можеше да се каже: защо той? Беше тих и кротък, влачеше след себе си жена си и децата си във всички свои нелегални квартири, искаше на всяка цена да живеят заедно с него и казваше, че не би могъл да върши нещо, ако няма своя хралупа, където да се връща всеки ден при жена си и децата.
Той бе загинал, защото бе принуден да се сражава. А защо бе принуден да води бой?
Така си говореше Гракх.
Той забеляза как Барка Тартаро гледаше убития и разбра, че и другарят му си задава същия въпрос. Казаха си го едновременно: „Защо и него?“
Тъкмо до него лежеше мъртвото момиче. Нейната главица бе склонена към него, а неговото лице — обърнато към нея. Гракх позна това лице в момента, когато видя, че и Барка Тартаро го гледа. Някога това лице беше открито и добро.
„Сбогом“ — каза му Гракх.
„Сбогом“ — отвърна мъртвият.
И момичето отвърна: „Сбогом.“ Всички мъртви казаха: „Сбогом.“ И лицата на всички бяха еднакви.
Те вече не бяха нито открити и добри, нито решителни и добри, нито остри и добри, нито съсредоточени и добри, в тях вече нямаше нищо детско или старческо. Те бяха само сериозни — сериозни като всеки, който, без да е свиреп, не забравя отмъщението, онова отмъщение, което съдържа в себе си и прошката.
Затова всеки, който бе погледнал или гледаше сега тези лица, не можеше да ги различи едно от друго.
Всеки — ако той беше човек — гледаше на тях като на едно цяло семейство, убито зверски. Той би могъл да запита и за Кориолан, и за Фопа: „А тях защо?“ Би могъл да не прави разлика между момичето и оня, който бе паднал с оръжие в ръка. Пък и каква разлика има тук? Кориолан и Фопа бяха загинали като храбреци.
„Не е ли така?“ — обърна се Гракх към Ен-2.
Бутайки велосипеда си, Ен-2 вървеше между двете редици мъртъвци, между двата тротоара, и Гракх улови погледа му отдалеч.
„Това е, което мислим всички“ — каза му Гракх.
Той не се приближи към него, но край устата му пак се появи същата едва забележима бръчка.
„Не можем да мислим за друго“ — добави Гракх.
За да не го изгуби от погледа си, Ен-2 се бе спрял. Не му отговори нищо, но Гракх забеляза, че въпреки отчаянието, изписано на лицето му, и Ен-2 беше обикновен, кротък човек. И той мислеше това, което мислеха всички.