Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- —Добавяне
LI.
Но сред убитите имаше и едно малко момиче.
Лежеше по-надолу между другите четирима, които бяха на булеварда; нямаше повече от единадесет-дванадесет години. Лицето й беше като на другите, не приличаше на умряло дете, сякаш в краткото време от залавянето й до разстрела тя изведнъж бе остаряла. Главата й бе наклонена към убития до нея, почти откъсната от врата от гъстия картечен откос, а косите й — сплъстени в кръв; нейното сериозно лице гледаше сериозното лице на мъжа, обърнат леко към нея.
Защо са разстреляли и нея?
Гракх видя още един от тия, с които се бе запознал вчера вечерта — дребния Син божи, и за миг насочи към него непрестанния си разговор. Като обърна към него побелялата си по слепоочията глава, той го загледа настойчиво и над устата му пак се появи внезапно същата бръчка. Син божи понечи да тръгне към Гракх, но се отказа и остана на мястото си.
„Ами нея защо?“ — питаше Гракх. И Син божи му отвърна по същия начин, като го погледна; отговори му със същия въпрос: „Ами нея защо?“
„Защо ли? — възкликна малкото момиче. — Как защо? И ти, и всички знаете защо. Всички го знаем. А ти още питаш?“
Момичето заговори с мъжа, който бе проснат до него.
„И още питат защо! — каза му тя. — Нима не знаят?“
„Да, да — отвърна мъжът. — И аз знам. И всички ние знаем.“
„А нима те не знаят? — рече момичето. — Те също знаят защо.“
„Вярно“ — каза си Гракх. Той знаеше защо и отговорът се четеше по лицата на мъртвите. Този, който бе стрелял срещу тях, бе попаднал точно в целта. Улучвайки едно малко момиче и един старец, двама юноши на петнадесет години, една жена и друга жена — той бе намерил най-добрия начин да удари човека. Да го удари там, където човекът е най-слаб — в неговото детство, в неговата старост, там, където реброто му е извадено и разкрито сърцето, там, където той е най-много човек. Този, който бе стрелял, е искал да бъде звяр, да изплаши човека. Нима не е искал да го изплаши? А според звяра този е най-добрият начин да всее страх у човека.
Ала никой сред тълпата не изглеждаше изплашен.
Изплашен ли бе Гракх? Или Син божи? Изплашени ли бяха Сципион, Барка Тартаро? Не, те не можеха да се изплашат. А можеше ли да се изплаши Ен-2? Не, и той не можеше да се изплаши. И всеки човек, който беше сред тълпата, също така не бе изплашен. Щом зърнеше мъртъвците, всеки започваше да разбира нещата, както ги бяха разбрали те, и ставаше безстрашен като тях. И всеки би могъл да бъде заедно с тях вчера вечерта. И всеки би могъл да разговаря с Гракх.
Гракх наистина разговаряше с всеки.
Той стоеше пред мъртъвците и ако някой срещнеше погледа му, на лицето му веднага се появяваше оная бръчка над устата. „Ти питаш «защо»?“ Гракх сякаш казваше на всеки: „Ти питаш «защо»?“
„Да — отвръщаше другият. — Разбира се, че питам. Нима нямам право да питам?“
„Можеш да питаш, ако искаш“ — казваше Гракх.
„А жената защо са я разстреляли? Ето какво питам. Защо са разстреляли жената?“
„Ами малкото момиче?“ — питаше втори.
„А тия две момчета?“ — добавяше трети.
Тогава Гракх казваше: „Ами този мъж? Него защо са го разстреляли?“
Лицето на мъжа не се виждаше, виждаха се само дългите му мускулести крака на човек в разцвета на силите си; обувките му бяха обути без чорапи, а нагоре бе по гащета и риза; ръцете му бяха с посинели китки и свити юмруци като на човек, който стиска зъби. А на лицето му бе метнато сако.
Защо? Убийците сякаш искаха да прикрият своето предателство спрямо него; жестоко предателство, извършено срещу този мъж в разцвета на силите си.
„Ами този мъж защо?“ — питаше Гракх.
А неговият събеседник отвръщаше: „Да, защо?“
Така Гракх питаше за всеки мъртвец. Над устата му се появяваше все същата бръчка, той гледаше събеседника си, а оня му отвръщаше по същия начин.
Всеки един от мъртвите беше като малкото момиче, невинен и безстрашен. За всеки поотделно нямаше отделен отговор. И ако трябваше да се намери нов отговор, слова, които да събудят нашето съзнание и да го насочат правилно, то въпросът „защо“ би трябвало да се зададе за всички тях заедно.
Защо бяха убили тези хора?