Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uomini e no, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Драматизъм
- Европейска литература
- Неореализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елио Виторини
Заглавие: Човеци и нечовеци
Преводач: Божан Христов
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1972
Редактор: Виолета Даскалова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Виолета Даскалова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лидия Стоянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5730
История
- —Добавяне
XL.
Пред зданието на комитета Коридони, спрени на отсрещния тротоар, стояха четири-пет коли, а десетина гвардейци в шинели, половината от които шофьори, бяха застанали на входа.
Зад стъкления портал на зданието, в стаята на охраната, пет-шест руси момчета в черна униформа весело разговаряха, а един гвардеец, който седеше зад някаква маса, унесено наблюдаваше отмерените им движения и се захласваше да слуша как сладко говорят на немски. Те ядяха шоколадени блокчета, само един не ядеше и стоеше настрана, опрян на стената, със сериозно лице, а друг един, по-дребен на ръст, но най-шумен, най-рус и с най-закръглен задник, отиваше непрекъснато до него с ново блокче шоколад и му предлагаше; тъй като оня поклащаше глава и отказваше, ниският се връщаше при другите и им казваше нещо, на което всички се смееха, а той изяждаше шоколада сред общия смях.
Гвардеецът зад масата, почти старец, с побелели коси по слепоочията, се смееше непрекъснато заедно с тях. От гвардейците единствен той се бе присламчил към германците и ги гледаше захласнат; останалите — двама от специалната команда, с череп на черните барети, и трима в сивозелените униформи на Националната републиканска гвардия — следяха какво става между седмия гвардеец, един германец с каска и едно куче.
Кучето имаше голяма глава като горски звяр, козината му беше на бели и черни петна и, изглежда, то беше на германеца, седнал на една пейка. Той се бе навел напред, с лакти, опрени на бедрата, и прокарваше дълга метална верижка ту през едната, ту през другата си длан. Германецът беше възрастен човек. И гвардеецът, който стоеше настрана, беше възрастен; той ядеше хляб и сирене и от време на време хвърляше по някое късче хляб на огромното куче.
Кучето обаче не ядеше хляба, подушваше го и го оставяше на земята.
— Защо — питаше го гвардеецът, — защо не го ядеш? Не го яде.
Продължаваше да му хвърля малки късчета хляб, кучето ги душеше и ги оставяше на земята. Вече се бяха събрали доста късчета хляб между германеца и гвардееца.
— Защо не яде хляба? — попита гвардеецът. — Защо не го яде?
Хвърли на кучето едно малко парченце сирене, кучето го подуши, дори изръмжа, но пак го остави на земята.
— Как, дори и сирене ли не яде? — попита отново гвардеецът.
Той дигна поглед към останалите, които наблюдаваха, и рече:
— Защо не го яде?
После хвърли на кучето по-голямо парче сирене.
— Защо? — обърна се той към германеца.
— Warum? — подсказа му един с череп на баретата.
— Warum? — обърна се гвардеецът към германеца.