Елио Виторини
Човеци и нечовеци (38)

XXXVIII.

Един голям автомобил, подобен на ония, дето кръстосваха наоколо, се закова близо до хората, които играеха. Колата беше пълна със свъсени лица и шмайзери, а от мястото, което бе отдясно на шофьора и луната не го огряваше, през едва сваленото стъкло на вратата се чу спокоен и студен въпрос към хората, които играеха:

— Тук всичко наред ли е?

Играчите бяха скочили на крака. Бяха смутени и не отговаряха. Накрая един от подофицерите се реши:

— Всичко е наред, господин комендант.

Разговорът продължи с раздразнен глас от страна на този, който бе наречен комендант, и все по-виновен тон от страна на подчинения.

— Тогава какво правите тук? Кой ви е казал да стоите тук?

— Командирът ни заповяда, господин комендант.

— Но вече всички минаха, нали? Не са ли минали всички?

— Тъй вярно, господин комендант, всички минаха.

— А вие защо стоите тук? Заповедта не е да стоите тук. Къде е този командир?

— Обикаля с мотоциклет патрулите, господин комендант.

— А вие сте се разположили тук като цигански табор! Заповедта не е да стоите тук.

Колата тръгна, без някой да им каже каква е била заповедта, но хората, петнадесетина на брой, се изтеглиха от ларго Аугусто и смутени се запътиха, без да знаят накъде. Около Верциере, на ъгъла при малката църква „Сан Бернардино але Оса“, срещнаха друг патрул, който слизаше.

— Давайте, давайте — им каза подофицерът. — Има заповед да не се стои тук.

Двата патрула тръгнаха заедно напосоки и се озоваха към Главната болница.

Колата от своя страна бе тръгнала надолу към Порта Витория.

На излаза на късата уличка, където се намираше районният фашистки комитет Коридони, гвардейците, които бяха тук — една част в един камион, други по улицата, — се смееха и свиреха с уста. Изведнъж те видяха колата да пристига и да заковава спирачките си ядовито. Спря сред тях, някой си показа главата от прозорчето и попита за командуващия.

— Кой е тук офицер? Да се яви офицерът!

Дотича някакъв поручик.

— Вие ли сте? И оставяте хората си да пеят! Защо оставяте хората си да пеят?

Поручикът промърмори нещо за извинение, а гвардейците, около петдесетина, се бяха умълчали.

— Защо стоите тук като треснати? Вече всички се прибраха. Кой ви каза да стоите още тука?

— Командирът ни нареди…

— Кой командир? Черното куче ли? Кажете му от мое име, че си заслужава прякора…

— Слушам, господин комендант!

— Той да си командува своите хора! Вие не сте ли от Националната републиканска гвардия? Заповедта не е да стоите тука.

— Слушам, господин полицейски началник.