Елио Виторини
Човеци и нечовеци (36)

XXXVI.

В единадесет и половина, след като завърши дежурството му като хотелски носач, Син божи отиде с велосипеда си до къщата на дебелото момиче. На прага се сблъска с Ен-2, Сципион и Фопа, които вече излизаха.

— Късно ли идвам, командирю? — попита той и добави: — Оставям си колелото и идвам.

Но Ен-2 му каза да върви с колелото пред тях, тъй като той имаше пропуск, за да ги предупреждава за патрулите.

— Тръгвам — каза Син божи.

Луната бе потопила в ярка светлина града, над който бе легнал полицейският час като огромен паяк с дълги пипала. Те притичваха от дърво до дърво и дългите им сенки се преплитаха. За миг спираха в някоя сянка, с ръце в джобовете върху спусъка на пистолетите, готови да започнат бой, ако някой патрул ги спре. Така, от дърво до дърво, от сянка в сянка, срещнаха Син божи, който се връщаше с велосипеда.

— Какво има? — попита го Ен-2.

— При Порта Романа има хора, чух ги да говорят.

— Накъде се движат?

— Наникъде. Стоят на ъгъла.

— Кой ъгъл?

— Дето е кафенето, откъм Порта Виджентина.

Ен-2 се замисли за момент. Трябваше да тръгнат към Порта Витория и им оставаше да пресекат само една-две улици, преди да стигнат до булеварда.

— Да минем пак от тази страна — каза той, а след това се обърна към Син божи: — Много ли бяха, как ти се стори?

— Чух гласовете на трима — отговори Син божи, — но трябва да бяха около десетина.

Улицата, в която се отбиха, беше без дървета и нямаше сянка нито от едната, нито от другата страна на къщите, облени в лунна светлина чак до покривите.

— Върви напред — каза Ен-2 на Син божи и му посочи по коя улица да тръгне.

От ъгъла на Порта Романа достигаха гласовете на патрула, който бе спрял там, чуваше се кучи лай и шум на коли и камиони. При първия завой те отново свиха към големия околовръстен булевард, където луната пак ги освети, но тук имаше големи черни дървета и жив плет между двете трамвайни линии.

— Дай ми колелото — каза Ен-2 на Син божи. — Ще ида да го оставя и ще се върна с колите.

Намираха се на една от малките улички, които от булеварда се изкачват към градските стени. Ен-2 се канеше да тръгне, но един голям автомобил изплува от тъмнината и се спря на височината над тях. Висок мъж слезе, каза нещо на немски на тия, дето бяха вътре, чу се хлопване на врата, колата потегли отново и човекът остана сам.

Той погледна къщите в подножието, видя малките градинки и игрището за кегелбан сред тях и започна да слиза в тази посока.

Долу го спряха четирима въоръжени.

— Имам пропуск — заяви той.

— Няма значение — каза Сципион, — не говори, горе ръцете и минавай от тая страна.

— О! — възкликна другият. — Esta bien.^[1]

И изведнъж сякаш взе да се смее. Видя Син божи и отново се засмя; Син божи също го видя и се наклони към ухото на Ен-2.

— Този е испанецът от SS — каза му той.

Ен-2 запита испанеца:

— Как се казва на испански „луд“?

— Loco — отвърна испанецът.

— Не се ли казва Ел Пасо? — попита Ен-2.

— О, не! — отговори испанецът. — Ел Пасо значи превал, превал в планините.

— И какво още означава?

— Има такъв град в щата Ню Мексико.

— И още?

— Още — има такъв човек, когото Франко е осъдил на смърт.

— Момчета — рече на своите хора Ен-2, — струва ми се, че този човек е от нашите. Но все пак не го изпускайте от очи, докато аз се върна.

Десет минути по-късно хората, които бяха в колата заедно с Ел Пасо, пушеха мексикански цигари и се смееха.

— Винаги казва „хм“ — обясняваше в другата кола Син божи. — Все пак никога не бих повярвал, че е от нашите. По-малко бих се изненадал, ако открия, че капитан Блут е от нашите. — После добави: — А може и капитан Блут да е от нашите.