Елио Виторини
Човеци и нечовеци (33)

XXXIII.

Той взе трите кокала, почисти ги от най-малките остатъци от месо, излезе от стаята и се спря в коридора пред друга една врата.

— Гудрун! — повика той пред вратата.

Отговори му ръмжене, той открехна вратата, хвърли вътре един кокал и мина към съседната врата. От тази и от следващите достигаше бесен лай. Син божи хвърли друг кокал в едва открехнатата врата на втората стая, а в третата запали лампата и влезе.

— Блут! Капитан Блут! — повика той.

С влизането му едно огромно бяло куче престана да лае, обиколи тичешком стаята, скочи върху леглото и се спотаи.

— Как е капитанът? Има ли нужда от нещо? — попита го Син божи.

— Аф! — отговори кучето.

Син божи му даде кокала, но същевременно извади от джоба си парче хляб.

— Кокала, драги Блут, ти го изпраща твоят началник, а това тук е от мене — каза му той. — Началникът ти желае да имаш апетит. С каква цел? И ти, и аз знаем. Заради твоя и неговия занаят, Блут. Знаеш ли с каква цел?

— Аф! — отговори кучето.

— Да, капитан Блут — рече Син божи и се поклони. — Но аз не искам да имаш апетит — продължи той. — Симпатично куче си и ми се иска да си смениш занаята. Не можеш ли?

— Аф, аф — отговори капитан Блут.

— Не можеш ли? — продължи Син божи. — Не можеш ли честно да си вадиш хляба? Още не е късно, Блут. Побегни и тичай из полето, иди да пазиш двора и стадото на някой селянин. Или пък иди в цирка и се научи да ходиш по въже. Ако и това не искаш, иди при някой стар слепец да го водиш.

— Аф, аф — отговори Блут.

— Смееш се, а? — каза Син божи. — Ще бъдеш почитано куче, а сега какво си? Едно полицейско куче и нищо друго.

— Уф! — изръмжа кучето.

— Уф я! — рече Син божи.

Кучето Блут седна на задните си лапи, проточи врат и започна да вие.

— Или пък… — рече му Син божи и се наведе да му пошушне нещо на ухото. — Не искаш ли? — попита го той.