Елио Виторини
Човеци и нечовеци (32)

XXXII.

От двамата, които чакаха в хотел „Реджина“ на улица Санта Маргерита, където сега се бяха настанили есесовците, единият, наречен Син божи, седеше на стол в един коридор, надянал престилка на райета, каквато си слагат хотелиерските носачи.

Звънна звънец. Син божи се изправи: беше дребен, слаб човек, с изпито лице и престилката му стигаше много под коленете. Той отиде до таблото на звънците, погледна номера, завлече се до стаята със същия номер, почука и влезе.

— Тук съм, Донато — каза му някой, който не се виждаше.

Но Син божи знаеше чий е гласът и откъде идва, затова отиде към единия ъгъл, на голямата стая, от другата страна на леглото и масата.

— Тука — отново каза мъжът.

Наведен над голям отворен хладилник, стоеше един немски офицер.

— Време е да ги храниш — каза той на Син божи.

— Трябва ли да ядат? — попита Син божи.

— Не, не бива да ядат — отговори немският офицер.

Изправи се, избърса двата си пръста в една кърпа за ръце, хвърли кърпата на пода и посочи пълния със сурово месо хладилник, като добави:

— Ще им дадеш само три малки кокала. По един за всяко.

— За да им се изостри апетитът ли? — попита Син божи.

— За да им се изостри апетитът — отговори немският офицер.

— От два дни им се изостря — каза Син божи. — Много им се изостри.

— Много? Така ли мислиш? — попита немският офицер и добави: — Трябва да им бъде много изострен.

След това го попита:

— Как са с теб? Свирепи ли са?

— Горе-долу — отговори Син божи.