Елио Виторини
Човеци и нечовеци (28)

XXVIII.

Кориолан бе обикновен човек с открито и добро лице и често казваше: „Отде да знам.“

Но и Мамбрино имаше добро лице, кръгло и добро. Лицето на Барка Тартаро бе волево, ала добро, а Пико Студента имаше добро, остро лице. Всички тези хора бяха обикновени, скромни, мирни, и младежите от двете коли, Метастазио и Орацио, бяха като тях. Всеки от тях имаше семейство, постеля, на която искаше да спи, чинии и покривки, на които искаше да яде, жена, с която искаше да живее. Стремежите им не се простираха повече от това, нито бяха по-различни от разговорите им.

Тогава защо се бореха?

Защо живееха като подгонени зверове и всеки ден излагаха живота си на опасност? Защо спяха с пистолет под възглавницата? Защо хвърляха бомби? Защо убиваха?

Гракх бе любопитен да разбере тия хора и причината на техните подбуди.

— За пръв път ли вземаш участие в акция? — попита той младия Орацио.

— Ами, първи! — отвърна младежът. — Това ми е пети път.

— Виж ти! — учуди се Гракх. — Значи си опитен.

— Аз съм един от най-старите в нашата група.

— Откога си в нея?

— Още когато бе жив командирът, когото убиха. Откакто групата се сформира.

— И Метастазио ли? — попита Гракх.

— И той. Винаги сме били заедно.

— Заедно ли решихте да влезете в групата?

— Да. Метастазио предложи и веднага се решихме двамата. Решихме го заедно.

— Ама защо? — настояваше Гракх.

В мрака на колата Орацио се размърда.

— Как защо?

— Защо решихте, по каква причина?

— Просто така — заяви Орацио.

— Подтикна ли ви някой?

— Не, никой — отвърна Орацио.

— Значи, вие си избрахте…

— Кое, групата ли? Ние си я избрахме.

— А защо избрахте тъкмо тази?

— Е, стига де! — рече Орацио, после пак се размърда в тъмното и попита: — Ти не знаеш ли защо си решил да влезеш в групата?

— Знам — отговори Гракх. — Аз си имам причина.

— Е добре, по същата причина влязохме и ние.