Елио Виторини
Човеци и нечовеци (26)

XXVI.

Между девет, когато започваше полицейският час, и полунощ хората, определени да участвуват в акцията срещу военния съд, чакаха на четири различни места уречения момент да се съберат и да тръгнат в атака.

От общо дванадесет души трима с две коли и оръжието се намираха в един гараж близо до Порта Романа, четирима — в една къща на булеварда около градското укрепление, близо до Порта Виджентина, трима — в една къща на булеварда, който от Порта Романа води към заводите и железопътните линии в покрайнините, двама — в центъра на града, в хотел „Реджина“ на улица Санта Маргерита, където от края на септември се бяха настанили много офицери от SS и от гестапо.

В девет без пет, прекосявайки едно игрище за кегли, Гракх влезе в гаража и съобщи паролата.

Двамата, които чакаха, приличаха на братя — и двамата млади, и двамата мургави, и двамата в работни комбинезони и с кожени якета, гологлави. Те го огледаха на лунната светлина, а след като притвориха вратата — на светлината на джобните си фенерчета.

— Браво — каза му единият, загледан в белите влакна на косите му. — Сам ли си? — добави той. — Нали трябваше да бъдете двама?

— Другият ще дойде по-късно — отговори Гракх.

Отидоха при колите, заговориха се за тяхната мощност и бързина, за начина, по който вече бяха монтирали малка картечница до шофьорското място.

— Система Метастазио — рече младежът, който бе говорил досега.

Гракх заяви, че се съмнява в целесъобразността да се поставят картечници, тъй като в движение мъчно се използуват, но обясненията на младежа го убедиха.

— Кой е Метастазио? — попита Гракх.

Метастазио стоеше с ръце в джобовете, гледаше и не продумваше. Другият младеж го посочи и каза:

— Ето го.

— Брат ли ти е?

— Не сме братя, но близнаци бихме могли да бъдем.

— Защо? В една и съща година ли сте родени?

— Същата година, същия месец и работим заедно.

— В борбата или в предприятието?

— В борбата и в предприятието? Работим заедно в транспортния отдел на „Монтекатини“^[1].

— Че не сте ли донаборници, не са ли ви викали под знамената?

— Не, нашият набор беше свикан преди 25 юли, но нас ни освободиха.

— А не се ли опитаха да ви изпратят в Германия?

— Нас, транспортните работници, не ни изпращат в Германия, а в организацията ТОД^[2]?

— Не се ли опитаха да ви изпратят в ТОД?

— Досега не.

Метастазио, с ръце в джобовете, не каза нито дума. Заобиколи колите от другата страна и по тракането на автомобилната врата се разбра, че е влязъл в една от тях.

— Да влезем ли и ние? — каза младежът, който говореше. — Така няма да ни е толкова студено.

Влязоха в другата, свободната кола, и седнаха на задната седалка, търсейки място за краката си между шмайзерите, оставени на пода.

Защо тия двама младежи трябваше да се занимават с шмайзери? Техните стремежи бяха обикновени, мирни; нито им се бе случило нещо лично, което да ги тласне към отчаянието. Защо участвуваха в една борба, която изискваше от тях да воюват със силата на отчаянието?

Гракх беше любопитен да узнае това.