Елио Виторини
Човеци и нечовеци (20)

XX.

Седнал в леглото срещу Лорена, която се бе покатерила на перваза на прозореца, Ен-2 бе обхванал коленете си под завивката и вперил поглед в краката й. Опря брада на коленете си и остана така да гледа светналите на зимното слънце покриви зад Лорена. После изведнъж викна:

— Не можеш ли да смъкнеш долу тия крака, за бога?

Лорена не ги смъкна, а повдигна лице към него и рече:

— Какво ти пречат краката ми?

— Казах ти, Лорена, от години не съм докосвал жена.

— А какво са виновни за това краката ми?

— Карат ме да мисля за това, което е жената.

— И това те кара да страдаш, така ли?

— За бога, Лорена! Би трябвало да те е страх…

— От какво да ме е страх?

— От това, че бих могъл да те пожелая.

— И ти мислиш, че мен би трябвало да ме е страх? Не, не ме е страх — рече Лорена.

— Лорена, млъкни! — кресна й Ен-2.

— Би трябвало теб да те е страх — продължи Лорена. — Щом ти прави удоволствие да отбягваш жените, би трябвало тебе да те е страх.

Тя слезе от прозореца и се приближи до леглото му.

— Но аз не искам да те имам — викна Ен-2.

— А кой те кара да ме имаш, щом нямаш желание?

— Нямам нищо, което да ти дам, Лорена — каза й Ен-2.

— Защо говориш тия неща? На твое място аз не бих говорила тези неща.

— На мое място какво би казала?

— Нямаше да кажа нищо, просто бих те взела и край.

— Би ли била доволна, ако те имам, Лорена?

— Да.

Той отметна завивките и я привлече към себе си.

— Ах, Лорена, искам да знам дали съм още мъж!

— Ще видиш, че си — отвърна му тя.

— Но аз не те обичам, Лорена — прошепна той над нея.

— Какво значение има? — рече му тя.

— Обичам друга жена, Лорена.

— Какво значение има?

— Няма ли значение, Лорена.

— Няма.