Елио Виторини
Човеци и нечовеци (18)

XVIII.

На следната утрин Лорена се качи при Ен-2, за да му съобщи, че този следобед, в пет, в една къща се събира щабът на патриотите и той трябва да присъствува на събранието.

Лорена беше единственото лице, което знаеше къде живее сега Ен-2. Тя беше неговият оръженосец, неговият адютант. Без шапка и палто тя бе стройна и млада, почти още момиче. При Ен-2 Лорена си сваляше винаги шапката и палтото.

— Няма ли какво да правиш? — попита я Ен-2.

Той беше още в леглото, дрехите му бяха струпани на един стол и Лорена седна на перваза на прозореца.

— Не — отвърна Лорена, — нищо до обяд.

— А до обяд все на прозореца ли ще седиш? — запита я Ен-2.

— Досаждам ли ти? — рече Лорена. — Ако ти досаждам, ще си ходя веднага.

— Не ми досаждаш — отвърна Ен-2.

Той се обърна в леглото на другата страна и загледа зимното слънце, което, навлязло през прозореца, бе приковало на стената сянката на нейните нежни пръсти.

— Имаш ли копчета за пришиване или чорапи за изкърпване? — попита Лорена.

Тя се разтършува из стаята, после отново седна на прозореца, качи горе краката си и започна да кърпи.

Ен-2 проследи слънчевия лъч от стената до прозореца, заиграл между дългите й пръсти. След това задържа погледа си върху нея.