Елио Виторини
Човеци и нечовеци (16)

XVI.

Озова се бързо зад сградата, навлезе в малки улички, където хората бягаха с побледнели лица, и забърза заедно с други, които бягаха с велосипеди. Затваряха се врати, спускаха се ролетки на магазини, надзъртаха бледи лица и той попита какво се е случило.

— Черното куче! Черното куче! — му отговориха.

— Черното куче ли? — попита той.

— Идва Черното куче!

Пред една млекарница се бе наредила опашка за мляко. Млекарят бързаше да затвори, но жените искаха да получат преди това своята дажба мляко.

— Не разбирате ли, че идва Черното куче! — кресна им млекарят.

Жените проклеха Черното куче.

— Ама какво се е случило? — попита Ен-2.

Изведнъж видя лицето, което търсеше. Тя стоеше между млекарницата и една бръснарница, настрана от хората, които тичаха. Това беше същата жена, с която се бе срещнал в дванадесет без четвърт.

— Като че ли са дигнали във въздуха немското командуване — отговори му жената.

Тя беше смела и усмихната.

„Дявол да я вземе!“ — помисли си Ен-2, докато я гледаше. Не намери какво друго да й каже освен едно: „Дявол да го вземе!“

Спокойна сред множеството, госпожата отвори чантата си, извади оттам носна кърпичка и издуха носа си.

— Има ли много убити? — попита Ен-2.

Госпожата погледна в чантата си, видя, че револверът е отново там и отговори.

— Изглежда, че има. Двадесет или тридесет.

Един бакалски чирак я блъсна, като минаваше, и викна:

— Убили са един генерал!

Госпожата бе затворила чантата си и задържа чирака за ръка.

— Какво са направили?

— Убили са председателя на военния съд.

Чиракът беше пребледнял, но очите му святкаха радостно:

— Пам-пам и го пречукали! — рече момчето.

Госпожата го пусна да си ходи, погледна Ен-2, който си палеше цигара седнал на велосипеда, и пресече улицата. Преди тя да се качи на другия тротоар, Ен-2 я настигна.

— Дерзай, Лорена! — каза й той.

— Дерзай! — отвърна му тя.