Елио Виторини
Човеци и нечовеци (120)

CXX.

Немецът стоеше с разкрачени крака, отпуснал гръб на облегалката на стола и отметнал глава назад. Лицето му беше тъжно, умислено — уморено лице на работник.

Господи боже! Нали беше завоевател? Нали беше на завоювана земя? Какво можеше да изпитва един немски завоевател, за да бъде толкова тъжен?

Погледна го отново и забеляза, че оня не гледа към него. Гледаше надолу, сякаш бе унижен, обиден. После огледа дълго ръцете си, отдолу и отгоре, едновременно и двете, както често правят работниците.

„Господи боже!“ — помисли си отново работникът.

Той видя немеца не в униформа, а такъв, какъвто би могъл да бъде — в работно облекло, с миньорска шапка на главата.

— Кафето със захар ли ще бъде? — попита той старата жена.

— Захар ли! Отде да я взема?

— Тогава не искам.

Стана и с ръка в джоба тръгна към вратата. Отвори я.

Немецът повдигна глава и тъжно му се усмихна, дори някак приятно. По лицето му сякаш още се виждаха петна от въглищен прах.

Работникът излезе.

„Господи боже!“ — мислеше си той. Взе мотора и даде газ докрай. Никой не излезе от кръчмата. Той се метна на седлото и побягна. Никой не стреля след него.

— Попребледнял си — каза му Орацио.

— От бързането.

— От бързането ли?

Захвърлиха мотора в канавката, отвориха резервоара и запалиха бензина.

— Това е всичко — рече работникът. — Един мотор по-малко.

— А немеца не го ли ликвидира?

— Беше много тъжен.

Орацио викна на Метастазио:

— Не го ликвидирал, казва, че оня бил много тъжен.

Метастазио сви рамене.

— Приличаше ми на работник — обясни работникът.

— Добре, добре, казва ли ти някой, нещо? — рече Орацио.

Качиха се в камионите и поеха отново.

— И аз съм бил войник — рече работникът.

— Добре де, кой ти казва нещо?

— Бяха ме пратили в Русия.

— Никой не ти казва нищо!

Наближаваха Милано. Появиха се железопътни насипи, стари рекламни надписи, подлези, кръстовища, а над равнината продължаваше да се стеле лека, студена мъгла.

— Занапред ще се науча по-добре — рече работникът.

— Какво?

— Да бъда човек на място!

Орацио се засмя:

— Нима и това не означава, че си човек на място?