Елио Виторини
Човеци и нечовеци (119)

CXIX.

На едно друго кръстовище имаше кръчма.

— Я виж! — каза работникът и посочи някакъв мотоциклет със знак Wh на номера, оставен със запален мотор пред пустия двор на кръчмата.

— Вермахт ли е? — попита работникът.

— Вермахт — отговори му Орацио и спря рязко камиона.

— Отивам — рече работникът, — искам да се науча докрай.

— Струва ми се, много бързаш да се научиш.

— Просто имам желание.

— Отивай тогава!

Работникът извади един пистолет изпод седалката.

— Внимавай, защото сега сте лице в лице.

— Точно на това искам да се науча.

Работникът слезе.

— Ние отиваме под железопътния мост, ти ни настигни там с мотоциклета.

До тях стигна кратък въпросителен сигнал от клаксона на Метастазио. Двата камиона потеглиха, а работникът влезе в кръчмата.

— Чашка ракия!

— Няма ракия.

Зад тезгяха стоеше стара жена.

— А нещо топло?

— Нямаме нищо топло.

— Дори и ако почакам?

— Ако почакате, ще ви направя кафе от цикория.

— Добре, много ли ще чакам?

— Машината трябва да се загрее, току-що я пуснах.

Той седна на една желязна масичка, огледа се и видя немеца в ъгъла до вратата, седнал да чака и той.

Намигна му с око.

— А? — рече немецът.

Той отдавна бе прехвърлил младежката възраст, на гърдите си имаше лентичка за участие в някакъв поход, а не от орден. Гласът му беше много плах.

— А? — попита той.

Работникът извърна дребното си лице от германеца.

„Господи боже! — помисли си той. — Как е възможно един германец да е толкова тъжен?“