Елио Виторини
Човеци и нечовеци (11)

XI.

Двамата замълчаха, Берта вече не плачеше и когато Ен-2 я целуна отново, тя обви шията му с ръце и остана със затворени очи. Той свали шапката й и рече:

— Не се страхувай, Селва няма да се върне до утре вечер.

Берта отвори очи и попита:

— Какво казваш?

— Ах, ето че ти премина! — възкликна той.

Берта поклати глава:

— Не мога да бъда жена на двама мъже.

— Преди половин час искаше да бъдеш моя.

— И сега искам, винаги съм го искала.

— Тогава, Берта?

— Не ми е достатъчно да ме имаш. Искам повече.

— И двамата желаем повече.

— Нима не разбираш? Засега това е невъзможно.

— Все още ли е невъзможно?

— Сега би трябвало да принадлежа на двама мъже.

Той се отдели от нея и каза:

— Е, да. — А лицето му бавно потъмня. Вече не я гледаше, бе свел поглед надолу.

— Разбирам.

— Започваш да ме мразиш, нали? — попита тя.

— Не е това — каза той.

— Точно това е — рече тя. — Започваш отново да ме мразиш.

— Не, не е това.

— А какво друго тогава?

— Ето ти се чувствуваше такава…

— Да. Така беше.

— Какво беше така? Кое? Ти каза, че искаш да сложим край. На кое?

— Това ли казах?

— Така каза: да сложим край.

— Почакай… — рече Берта. — Вече нищо не знам. Сама не знаех какво говоря.

Той се обърна рязко към нея, а тя продължи бързо:

— Желаех те, това е всичко. Исках да бъда твоя и нищо повече. Струваше ми се, че мога да принадлежа на двама мъже, макар да съм твоя. Затова казах, че се чувствувам по този начин.

Той продължаваше да я гледа, но седеше настрана.

— Аха! — възкликна той тихо. — Намери истинската дума.

— Смяташе, че ще ти отговоря друго ли?

— Трябва да призная, не смятах, че ще ми отговориш така.

— Какво мислеше, че ще ти отговоря? Да побягна с теб?