Елио Виторини
Човеци и нечовеци (105)

CV.

Последни дойдоха Орацио и Метастазио и му донесоха пакет цигари.

— Не, момчета, няма да ги взема — каза Ен-2.

— Защо? — попита Орацио. Говореше само той. Метастазио дори не беше седнал, въртеше се из стаята и гледаше навъсено, но срещнеше ли погледа на Ен-2, очите му се усмихваха.

— Не искам да се лишавате от цигарите си — каза Ен-2.

— Но ти тръгваш, искаме да ти дадем нещо за път — рече Орацио.

— Ще взема половината — съгласи се Ен-2.

— Не можеш да вземеш само половината — каза Орацио. — Половината са мои, другата половина са на Метастазио.

— Ще взема твоите. Метастазио е по-страстен пушач, затова неговата част ще оставим.

— Но Метастазио ще се обиди.

— Няма да се обиди.

— Нали ще се обидиш, Метастазио? — обърна се Орацио към него.

Метастазио обикаляше из стаята с ръце в джобовете и каскет, който още не бе свалил от главата си. Спря в края на леглото, погледна Ен-2 и му се усмихна.

— Ще се обидиш ли? — попита го, смеейки се, Ен-2.

Метастазио се усмихна.

— Виждаш ли, не се обижда — каза Ен-2 на Орацио.

— Ти си мислиш, че не се обижда! — рече Орацио. — Вече е обиден.

— Ами! Мен не ми се струва обиден.

— Познавам го, когато е обиден.

Ен-2 отново се обърна, смеейки се, към Метастазио:

— Обиден ли си, Метастазио?

Метастазио отново се усмихна.

— Ето, обиден е — рече Орацио.

— Тогава ще взема половината от твоята половина и половината от неговата, две и половина от теб и две и половина от Метастазио.

— Така може би е по-добре.

— Някой да не се обиди?

— Никой няма да се обиди.

Орацио и Метастазио взеха пет от техните цигари и изглеждаха доволни. Туриха си ги в джоба, всеки по две, а една разделиха наполовина и усмихнати, запалиха веднага.

— Няма ли да запалиш с нас, командирю?

Ен-2 запуши заедно с тях.

— Нямаше нито една, нали? — попитаха го те.

— Нямах, бях ги свършил всичките.

Орацио и Метастазио се погледнаха със задоволство. Орацио заговори за някакво пътуване, което им предстояло да направят с камион, по служба, до Генуа и Пиомбино.

— Кога тръгвате? — попита ги Ен-2.

— Понеделник или вторник. Преди това ще се женя — рече Орацио.

Той разказа как е решил да не чака повече края на войната и веднага да се ожени.

— Защо да чакам още? Щом мога да се оженя веднага, какво да му мисля още.

— Разбира се, съвсем просто и ясно — каза Ен-2. — А борбата? — попита го Ен-2.

Орацио отвърна, че и след женитбата няма да изостави борбата; нито да напусне работата си, нито да изостави борбата. Какво му пречело?

— Разбира се — каза Ен-2.

— Разбира се — повтори Орацио.

Беше съвсем просто и ясно. Останал сам, Ен-2 разбра колко беше просто да не заминава от Милано.

Беше също като желанието му да умре, само че сега изпитваше точно обратното: надеждата, че Берта ще се върне, щом прочете вестника. Можеше ли да се махне от Милано, преди Берта да се е завърнала? Явно не. Днес, утре или в други ден Берта ще се върне, защото щеше да научи, независимо дали от вестника, или не, за случилото се; и повече нямаше да го напуска, а той щеше да замине с нея от Милано.

Така беше. Просто и ясно като зимното слънце, блеснало зад прозореца високо в небето на Милано, като решението на Орацио да се ожени.