Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (9)

Седнали сме в бизнес класата

Седнали сме в бизнес класата, седалките са широки, чашите стъклени, а салфетките истински. Не ми се щеше да пътуваме в икономична, не и с тези раздрънкани самолети… не исках тесни седалки, стюардеси, които не ти обръщат внимание. Имам желание да си опъна краката. Не е пътуване за удоволствие. Това е нещо като убежище. Както когато боледуваме: ако можеш да си го позволиш, избираш клиника, стая само за теб, медицинска сестра, която прилича на камериерка в хотел, и завеса, за да я дръпнеш и да държиш света надалече. Мислех, че самолетът ще е празен. Кой би изпитал желание да лети над войната? Обаче има хора. Мъже, които ще отидат в заведенията с опалесцентни светлини и бели като масло момичета, едва започнали да се омърсяват. Разпродажбата е в началото си, съблазнително е да пристигнеш сред първите, за да сграбчиш невинността. Мъже, дето след това ще се приберат у дома с кутия хайвер или някоя икона. И после руснаците, връщащи се у дома. Като двамата до нас с твърди черни куфарчета, които не оставиха над главите си, а под седалката, да ги вардят с краката си, обути в черни лъскави обувки. Италиански обувки за двама бизнесмени от бившия Съветски съюз. Какво ли идват да продават? Части от своето отечество, свалени от употреба… нефтопроводи, сгради, рудници, ядрени глави. За момент си представям, че в куфарчетата имат писалки, които убиват, ампули с цианид, като шпионите, дошли от студа в американските филми^[33]. Но Студената война свърши, както и всичко останало, тези двамата ще се върнат най-много с по някое парче пармиджано.

Завесата към икономична класа е спусната. Руснаците изпиха доста чаши шампанско, без да променят изражението си, нито пък тона на гласа.

Стюардесата ни има пухкаво лице и чип нос, шапчицата на главата й е прекалено малка за тупираните коси, само дето не е паднала. Изглежда като лодчица сред огромни вълни. Налива ни да пием с очарователен жест, протягайки грациозно дебелата си ръка, без да сипе и глътка.

— More, please.^[34]

Очаквах с нетърпение този момент, а сега не знам защо. Направих всичко, за да се кача на този самолет, но ако в момента някой отвореше вратата му, луд, въздушен пират, щях да сляза и аз, в брашнената белота на облаците, във височинния мраз.

Взех решение внезапно, купих билетите, проверих дали паспортите не са изтекли. Отиваме да видим, да проверим… какво ще ни струва?

„Сторих това от любов — казваше жената от прочетената при фризьора статия, — помогнах на друга жена като мен, не съм се почувствала инкубатор, а като щъркелица.“ Пия шампанско. More, please. Разкисната от пиенето и заради височината малко се самобичувам. Ако изборът е продиктуван от любов, защо сме на път за една бедна, изпаднала в хаос страна? Каква е разликата между римляните, говорещи на висок глас отзад, между тази група развратници и мен? Аз също търся жена, утроба.

— Чуй това…

Диего сваля едната слушалка и ми я слага на ухото. Свирят R.E.M., слушаме заедно малко от „Losing my religion“^[35].

„That’s me in the corner… that’s me in the spotlight…“^[36]

— Не се притеснявай.

После заспива. Гледам ръката му. Какво е ръката? Кой ли ни е изрязал така?

Една жена става, отваря капака над седалките, измъква чанта. Едва не пада отгоре ми, има турбуленция.

— Извинете.

Физиономията й е симпатична. Нейният мъж също спи. Доста оредели сиви коси, устата отворена на възглавницата, каквато дадоха на всеки в началото на полета.

Седи зад мен, след малко докосва рамото ми.

— Вие боите ли се да летите?

— Не, боя се от земята.

— Какво казахте?

Какво казвам ли? Откъде да знам. Сигурно е от шампанското.

— Страхувам се от приземяването — поправям се.

Жената е от онези приказливите.

— А пък аз не се притеснявам от приземяването, защото тогава се виждат къщите.

Има празно място на съседната редица, жената става и се премества там. Не е млада, нито стара, на средна възраст. Усмивката й е хубава. Отваря чантата, вади нещо. Първо балсам за устни, „защото в самолет устните изсъхват, забелязали ли сте?“. После някаква кутия, сега я отваря. Измъква отвътре маратонки с червен кант, за момиченце.

— Харесват ли ви?

Кимвам.

— Съпругът ми ги донесе от Ню Йорк, често пътува дотам по работа.

Жената ги помирисва, гали ги.

— Вижте, даже са с изненада…

Смее се, започвам да мисля, че има някакъв проблем, сигурно взема успокоителни, зашеметява се с хапчета.

— Светещи са… забелязвате ли?

Нахлузва обувките на ръцете си, навежда се до мокета и имитира стъпки. В прозрачната гума на маратонките светват мънички светлинки.

— В Италия още ги няма.

— За дъщеря ви ли са?

Отговаря след малко, помирисва пак обувките, сигурно са с аромат на ягода.

— Още не е дъщеря…

Вероятно това и чакаше. Тя е от онези, които по време на път се оглеждат наоколо и търсят фуния, в която да излеят гласа си. Тази сутрин е намерила мен. Съпругът спи, развил е защитна реакция — да тръшне главата си в мъртвешки сън върху някоя възглавница. Ще трябва да погълна историята. Двамата са взели за две последователни лета едно дете от Чернобил, от ония, дето идват на процедури заради радиацията, била сираче. Сиропиталището имало нужда от хладилник и прожекционен апарат, те ги осигурили. Станали приятелки с директорката. Сега отиват да видят детето, Анушка, и тя носи за подарък тези маратонки. Вече са стари, не могат да я осиновят, но се надяват поне за настойничество.

— Нашият адвокат говори с един украински адвокат. — Потърква палеца в показалеца и средния пръст. — Пари, въпросът опира до парите. Там с пари може да направиш всичко.

Анушка е на седем, а те могат да осиновят дете над девет години. Вдига други два пръста и ги размахва като малки ножове, шепне жалостиво:

— Две години… какво са две години?

Още държи маратонките, тръсва двукратно глава с нервно движение, приличащо на тик, бори се с нещо, натрапчива мисъл, която трябва да пропъжда често… познавам този жест. Характерен за всички несъстояли се майки.

— Две години… Опитах се даже да подправя документите си, не се срамувам да го кажа… принуждават те да нарушаваш закона…

Сега ми изглежда като мое лошо копие.

Искам си още шампанско. Междувременно се питам дали на този самолет съм срещнала жената, в чието подобие ще се превърна, дали животът е онова, което ни изглежда, или е само трасе от светещи белези като тези прехвалени маратонки, като стрелките, водещи към изхода.

А жената говори ли, говори…

— Когато Анушка пристигна, не беше виждала гардероб и се изплаши, скри се под леглото. Махнахме го и сгънахме дрехите й на стола, както бе свикнала. Това лято си го поиска, извадихме го от мазето и го сложихме наново. Мъжът ми се изпоти като прасе, да пукнеш, помислих си. Беше най-хубавият ден в живота ни. Анушка се смееше, вече не се боеше, настояваше да влезе в гардероба, да почука и да ни види как отваряме и я освобождаваме.

Жената се сгъва и отново разхожда маратонките по мокета, подметките светват от движението. За малко почти ми се струва, че познавам тази непозната за мен Анушка. Виждам я да тича с американските маратонки. Чудесни в тъмното, да не се губи. Спомням си деня, когато придружих Диего, тръгнал да снима току-що пристигналите в Остия чернобилски деца… изглеждаха ми фосфоресциращи.

— А вие? — пита жената.

Хващам страничните облегалки на креслото, черната дупка от нечия цигара.

— Имате ли деца?

Мушвам пръста си във вехтия пълнеж.

— Още не.

Усмихва се, въздиша…

— Млади сте, времето е пред вас.

Диего се събужда, поглежда часовника, размърдва рамене, разтрива очите си.

— Мъжът ви изглежда като дете…

Диего се смее.

Чува, че жената пита:

— И накъде сте тръгнали?

Отговаря над наведения ми тил:

— На почивка.

Мисли още малко, пак се усмихва.

— На Черно море.

 

 

На летището в Киев срещаме нашата преводачка Оксана, високо слабо момиче. Стои като забита сред потока пристигащи, стиска табелка с фамилията ни. Изражението й е сериозно, стойката като на войник на пост. Когато ни вижда, се отпуска, вървим срещу нея, подаваме ръка. Усмихва се едва-едва, привеждайки рамене като за поклон. Косите й са вързани, синьото палто е с леко къси ръкави, китките се показват, носи плетена чанта през рамо. Интересува се как сме пътували. Говори добър италиански с малко смешен за нас акцент. Крачим след нейната опашка сред виещата се анаконда зле облечени хора, които нямат вид на пътници, тук са, за да се греят на бълващите топло калорифери. Питам Оксана какво има в изоставените до изхода пакети.

— Поща…

— А не я ли разнасят?

— Рано или късно ще го направят.

 

 

Мъж с мустаци се подава от стар микробус „Фиат“, включва на задна, отваря ни вратата, взема багажите. Сядаме сред всичките тези свободни седалки. Оксана открехва прозорчето, отделящо ни от шофьора, тихо му казва нещо, после се настанява пред нас в посока, обратна на движението.

— Имате ли долари?

— Да.

— Тогава всичко е наред.

— А лири?

Усмихва се, не иска да ни обиди.

— По-добре долари.

Гледа ни в очакване да попитаме нещо. Притежава строгата грация на класическа балерина.

— Колко километра са?

— Малко повече от сто.

Питам я кога може да се срещнем с доктора.

— Още днес.

Обръщам се към Диего.

— Минаваме през хотела, оставяме нещата и тръгваме…

— Добре.

Той също гледа Оксана, сериозното й лице, високото открито чело.

Фургони, трактори, автобуси се разминават с нас по пътя, пресичащ белезникави поля, после необятни равнини с още зелени класове.

— Пшеница ли е?

— Да. Чечения е нашият петрол, Украйна нашата житница, казвал Сталин — смее се.

Диего я пита за Горбачов, за след това, тя клати глава.

— Разруха… пълна разруха.

Той казва, че е нормално, че този преход изисква време.

— Може би ще минат двайсет години…

Оксана кимва, главата се поклаща върху пиедестала на врата.

— Двайсет години… на колкото съм аз.

— Само на двайсет?

Потвърждава. Аз си мислех, че е на трийсет. Може би защото е толкова слаба и сериозна.

Нивите са свършили, сега виждаме порутени фабрики. Изглежда, градът няма център, единствено покрайнини. Оксана слиза преди нас, придружава ни, говори с портиера.

Стаята е като загърната с лъскава атлазена тапицерия в светлосиньо, прилича на пластмаса. Всичко е еднакво, пердето, таблата на леглото. Оставяме багажа, измиваме си ръцете, тръшваме вратата.

 

 

Амбулаторията беше на няколко преки от хотела, масивна безрадостна постройка в перфектен съветски стил. Качихме се на втория етаж с асансьора. Изчакахме в стая, застлана с бял линолеум. По стените имаше дипломи в рамки под стъкло и две големи пластифицирани щампи като онези, дето едно време стояха в аудиториите на медицинските академии. Илюстрираха половата система при мъжа и жената. Розовите торбички на скротума и яйчниците, семенните канали, яйцепроводите и безброй сини и червени нишки за артериите и венозните съдове. Гледах този огромен пенис в разрез, увиснал като изоставен хобот, оранжевата вагина, напомняща вътрешността на мида. Откъм стомаха ми полека се изкачи тъгата, загнезди се около тила ми. Хвърлих поглед към Диего, подсмиваше се сам, глупав като студент.

Дойде да ни извика красива, но малко набита жена с леко омачкана престилка. Лекарят седеше зад масивно писалище, покрито със зеленикаво стъкло, прекалено голямо за скромните размери на стаята, зад него две пердета с волани и разни грамоти по стената.

Изправи се, подаде ни ръка, прикани ни да седнем.

— Prego^[37] — каза на италиански.

Оксана седна до мен, преведе, че доктор Тимошенко се извинява, задето не говори езика ни, знае само някои думи, но имал намерение да го научи, защото сега започнали да идват много италианци.

— Ние сме напреднала страна… в тази област.

Оксана превеждаше с безизразно лице, без да се запъва. Изпитах чувството, че знаеше наизуст монотонната тирада. Отстрани на стените висяха изображения на усмихнати деца в ръцете на усмихнати майки… сигурно беше, както в термалните хотели, където преминаваш от студено към топло, от камъните към балсама за тяло. Потискащата чакалня с отпуснатите репродуктивни органи, а после тази разведряваща стая с бродираните като на алпийска хижа пердета и щастливите майки. Бях нащрек, опитвах се да разгадая къде е измамата…

Престилката на доктор Тимошенко беше чиста, но поизбеляла, над нея монголски скули и прошарени коси, намазани с брилянтин. Каза, че ако ни се пуши, няма проблем.

— Не пушим.

Той си запали цигара, замълча.

Говорех аз. Разказах нашата история. От време на време Оксана ме спираше с докосване по ръката, за да може да преведе. Гледах я и се опитвах да разбера дали си върши добре работата. Накарах Диего да ми подаде папките… този огромен пакет с ехографии, изследвания, хвърлени на вятъра пари, показах на доктора снимката на матката си и всичко останало.

— Неизбухнала… — казах. — Една неизбухнала матка.

Изчаках преводачката да преведе тази дума. Докторът отвори папката, взря се в ехографията, кимна. Разкривих устни. Под прозореца имаше спортен терен, голяма котловина с ръждясал баскетболен кош без мрежа… гледах това желязно око и плачех.

Остави ме да плача, без да се смути, сигурно бе свикнал и на това. На горчиви ридания.

Станах и се приближих до прозореца, Диего дойде при мен, прегърнахме се с гръб към тези непознати хора. Гледахме игрището и редицата къщи в дъното, без покриви, всичките еднакви, изглеждаха като кабините на изоставена минерална баня.

Седнах отново. Бях спокойна. Утайката се бе разнесла подобно песъчинка в бъбреците, докато слиза надолу, боли ужасно, но после наистина я няма и ти си само леко изтощен. Влезе грамадна жена с димящ самовар и пихме чай. Открихме, че докторът говори френски, и за малко продължихме сами, без помощта на Оксана. След това се върна към руския. Отвори едно чекмедже, извади листове хартия.

Сега вече бях нащрек и с бистра мисъл.

Очерта три кръга — А, В, С — и над тях един триъгълник с Х.‍ Посочи с молива буквата Х.‍

— Това е вашият мъж — погледна Диего и се усмихна.

Майката А беше донорката на яйцеклетката, която щеше да бъде оплодена със семенна течност от триъгълника Х и имплантирана в сурогатната майка В.‍ Моливът съединяваше с пунктирана линия кръговете, докато стигна до мен, в кръга С.‍

„Прекалено много кръгове, толкова много майки“, помислих си.

— Бих искала да бъде само една… само една друга жена.

Бе отговорил, че няма проблем, би могло да се направи и с една жена. Но е по-скъпо.

— Една майка под наем, с дете, което не й принадлежи генетично, не може да предяви никакви претенции, докато истинската майка…

Знаех, че така поемам по-голям риск, ала исках да видя жената отблизо, да видя усмивката й… да създам някаква връзка.

Оксана превеждаше, но аз гледах само в доктора. Едрите ръце, устата, докато говореше, малките очи в наситено синьо… Питах се дали мога да му се доверя. Дали ще различа някакъв добър знак в този човек.

Последвахме го на кратка обиколка из амбулаторията, влязохме в стая с легло, желязно шкафче, етажерка, отрупана с лекарства и ампули, съд, пълен с памук, друг за спекулуми, видях стар пластмасов контейнер с дръжка, може би там съхраняваше яйцеклетките, семенната течност… приличаше на хладилна чанта за плажа.

Докторът седна на леглото и започна да говори непринудено за пари. Искаше да му платим във валута, долари или германски марки. Нямаше разходи за агенцията, нито за издръжка на сурогатната майка по време на бременността, както и за местен адвокат. Те щяха да се погрижат за всичко.

— Ами ако майката размисли?

Оксана преведе:

— Никога не размислят. Тези жени се предлагат сами…

От главата ми не излизаше мисълта, че в погледа на този човек няма нищо истинско, както и в казаното от него.

Тръгнахме към хотела пеша. Валеше. Оксана носеше чадър и настояваше да ни пази. Казахме й, че може да си тръгва. Обаче се загубихме. Табелките бяха на кирилица и никой не обелваше и дума на друг език. Много от магазините бяха затворени, надписите отгоре им избелели, витрините полупразни. Погледнахме през витрината на една хлебарница. Няколко самотни самуна върху дървен тезгях, като камъни върху гроб. Редките минувачи се обръщаха и ни заглеждаха.

Диего снима отражението на една старица в голяма локва, застанала е пред бетонна постройка. Не помръдна, не промени изражението си при вида на това момче, което коленичеше и щракаше срещу мръсната вода в дъното на улицата. После Диего се изправи с намокрени колене, намери в джобовете си банкнота от десет долара. Жълтеникавото лице на жената изглеждаше като направено от гъбеста тъкан, от изсъхнал, болнав мускул. Хвърли се да целува ръцете на Диего, той се опита да я спре, да избегне прекалените благодарности. Целуна я по главата, по забрадката.

Тръгнахме отново.

Открихме хотела, изникна сред бетона, яви се в мътната светлина и дъждовните изпарения на онзи следобед.

Взех си душ, чиято решетка със запушени дупчици пръскаше накъдето си знае, в пластмасовата завеса, далече от тялото ми. Леглата бяха малки и разделени, събрахме ги, звукът от драскащото пода желязо остърга ушите ни. Чаршафите представляваха пликове със завивките вътре, изглеждаха като усмирителни ризи. Диего не се оплака от душа, отиде на прозореца да снима онова, което се виждаше в ниското: дълга сива стена със спирала от бодлива тел отгоре, наподобяваща казармена.

Слязохме да хапнем. Имаше някакъв живот, пееше жена в рокля с червени пайети като люспи, много самички мъже, няколко двойки. Келнер в бяло и черно с шкембенце и огромни крака, толкова приличаше на пингвин. Седнахме на масата, донесоха безкрайно меню с превод на френски и английски. Прочетохме, извикахме го. Беше като фарс. Щом посочехме някое ястие, пингвинът поклащаше глава и разтваряше ръце, niet…

Имаше борш, поръчахме. После келнерът дойде при нас и извади от сакото си кутия, която ни показа под масата, правейки се, че салонният управител не трябва да го вижда. Беше хайвер и струваше десет долара, платими на ръка, в брой. Взехме хайвера, банкнотата се хлъзна към него. С втората пристигна и бутилка специална водка.

Сега и салонният усмихнат ни се покланяше леко, когато преминаваше покрай масата ни, за да посрещне новите клиенти. Жени с бухнали коси в миниполички и прилепнали по краката ботушки, мъже с лъскави сака. Хайверът беше превъзходен, сервиран с блини и кисела сметана… Диего имаше дребно черно зрънце хайвер на носа, засмях се и го изчистих с пръст. Погледна в деколтето на копринената ми блуза, сякаш бяхме гаджета, и за малко се почувствахме като във ваканция. Останахме и след вечерята. Диего вдигна чашата с водка към певицата и тази малко отпусната жена, сирена с червена рокля и плътно гримирани в зелено очи, запя за нас „Volare, oh oh oh oh“^[38]. Засмяхме се, ръкопляскахме.

 

 

В стаята се любихме на леглата, вдигащи адски шум. Сексът ни привлича, отдушник е. Харесва ни, поне се усещаме живи.

— И нищо да не стане, на кого му пука — въздъхвам.

— Разходихме се дотук, правихме любов…

На прозореца Диего насочва обектива към мрака.

— Какво снимаш?

— Някаква светлина.

Сигурно е белият прожектор в казармата отсреща.

 

 

На сутринта слязохме за закуска, имаше два големи чайника с гореща вода, варени яйца, малко сладкиши. Отнякъде долиташе миризма на кухня, на месо, оставено да кисне в бульона. Оксана ни намери там, същата ластичка в косите, същата бледност. Бутнахме чаша чай в почервенелите й ръце. Каза ни, че трябва да чакаме, докторът търси подходящия за нас човек и следобед ще има някаква информация.

Разходихме се. Диего фотографира стара дървена църква и статуята на казаците до метановия син и вечен огън. В центъра също цареше повсеместна мизерия и странна тишина.

Оксана дойде по-късно. Взехме такси до амбулаторията, една „Шкода“ без брони цвят слива. Докторът може би беше открил подходяща жена.

— Коя е? — попитах я.

Оксана седеше до шофьора, каза му посоката. Обърна се към нас и отвърна, че жената е сигурна.

— Вече го е правила.

Мислех за тази жена, очакваща ме някъде, която даваше децата си… за пари. Професионалистка, насилих се да заключа, какво по-добро от една професионалистка. Погледнах ръката на Диего, свита в юмрук на седалката. Не помръдваше и все пак не беше спокойна, стискаше кожата си, като че ли стиска пирон.

Преди да тръгнем, двамата дискутирахме дълго за моралните аспекти на това пътуване. Диего беше казал: „Съществува само един закон, този на нашата съвест. Трябва да продължим да се чувстваме почтени, да останем каквито сме. В противен случай да се откажем и никога повече да не говорим за това“.

Аз го забърках в тази авантюра, след една нощ на плач и отчаяние. Сега сериозната му физиономия и умисленият поглед ме нервираха.

 

 

Влязохме в стаята, жената бе с гръб. Докторът ни посрещна, тя не помръдна. Погледнах я с крайчеца на окото. Седнахме и чак след малко, докато той продължаваше да говори, я загледах наистина. Забравих за всичко наоколо и скришом я поглъщах с очи. Видях една ръка, ухо, късо подстригани по мъжки коси. Беше обикновена жена, скромно облечена, но прилична. Издължено, изсечено лице, правилен нос. Стискаше чанта от изкуствена кожа. Кокалести глезени, удобни обувки с връзки, като на монахиня. Кимаше на думите на доктора. Оксана превеждаше.

Усещах мирис на пепел и трева. Попитах я дали е от града. Само това ми дойде наум.

Усмихна се, после отговори, гледайки Оксана. Живееше на село, на двайсет километра от града. Казахме си и други банални неща. Влезе дебеланата със самовара, сервира чая. Жената отпиваше, навеждайки се над чашата, притесняваше се да не издава шум и да не изцапа чинийката.

След това стана и леко се поклони. Оксана преведе, че жената трябва да си тръгва, защото се бои да не изпусне автобуса за село. Подаде ми ръка, студена и толкова мека, че изглеждаше безплътна.

— Благодаря — казах.

Диего се изправи. Не беше изрекъл нито дума. И той подаде ръка, също се поклони, сякаш за да я възмезди за нещо.

В замяна жената направи вежлив жест, потупа го по ръката малко рязко, като майка спрямо детето си.

 

 

Отиде си, без да остави нищо след себе си, отнасяйки мириса си на пепел и чантата от изкуствена кожа.

— Перфектна е… — отбеляза докторът. — Сериозна жена, много сдържана, дискретна.

Бяхме провели кратък, несъществен разговор, така трябваше да бъде според практиката. Не си казахме нищо.

— Има време — успокои ме докторът.

— Добре е да се върнете в хотела, да помислите една нощ.

— На колко години е? — попитах.

— Трийсет и две.

— Има ли свои деца?

— Три.

— А мъж има ли си?

Докторът избухна в смях.

— Естествено, че е омъжена.

— Как можем да сме сигурни, че… — спрях от притеснение.

Той разбра, явно отдавна отговаряше на едни и същи въпроси.

Гласът на Оксана преведе, че след инсеминацията жената щеше да остане известно време в клиника, където докторът щеше да установи на монитора оплождането, преди тя да си тръгне.

Усмихна се.

— Вашите интереси са и наши.

Пипна се по главата, по косите, държани като в затвор от брилянтина, и извади по-строг глас.

— Нашите жени са скромни и благородни, считани са за независими същества. Никога не биха дали дете от собствения си мъж. За това може да сте спокойна.

Отново ядохме хайвер, не така ненаситно като предишната вечер. Улисани в безброй мисли. Отронвахме по някоя дума. Певицата беше със същата червена рокля, същия тежък грим, същия пресипнал глас. Мислех за срещата, за онази жена. Изглеждаше непокварена и смирена, имаше лек мъх по лицето, а веждите й бяха в безредие, даже и пинсета не използваше. Обувки и коси като на монахиня. Беше перфектна, докторът имаше право. Няколко чашки водка се бяха хлъзнали надолу и вмъкнали се там, в ниското, бяха построили сияйно гнездо…

— Е? Какво смяташ?

— Струва ми се порядъчна жена.

— Значи, тя ще е…

— Ще танцуваме ли?

Танцуваме между гърбовете на тромавите мъже и жените с яки задници и сладникави парфюми… танцуваме прегърнати и забравили всичко.

 

 

Докторът дойде да ни вземе около обяд. Качихме се в синя берлина с кожени седалки, миришещи на препарат от скорошното почистване. Пътищата бяха ненатоварени, може би прекалено, пусти и в населените места, къщите в светли тонове, с островърхи сивкави покриви, стърчащи над безкрайната равнина. Радиото излъчваше новини, прекъсвани от кратки музикални паузи. Разбрахме, че се говори за война, помолихме Оксана да ни преведе. Обърна се към нас.

— Подписали са споразумение за прекратяване на огъня в Хърватия…

Докторът се засмя.

— Харесва им да подписват, а после да не спазват договореното.

Минахме покрай заградено място с железни цилиндри вътре, разпрострели се на стотици метри в полето, виждаха се масивни постройки, разположени в полукръг.

— Какво е това? — попита Диего.

Оксана започна:

— Това са рудници за…

Докторът я изгледа. Обърна се към нас и заговори на своя невнятен френски.

— Това са стари, изоставени рудници…

Завихме по черен път, колата тръгна бавно. Стигнахме до къща в малко селце. Имаше кал от излелия се дъжд. Видях пружина за легло, облегната на една барака, и детско колело.

Насреща ни излезе набит мъж с мургаво лице и пуловер на червени и тютюневи ромбове. Едва ли беше на повече от четирийсет, но изглеждаше доста по-възрастен. Жената чакаше вътре. Поздрави, с кратък жест ни покани да седнем. Сложи на масата поднос с чаши и бутилка, пълна с червеникава течност, сок от череши. Докосна се по гърдите, за да разберем, че го е приготвила тя. Чухме плач. Отиде отвъд и се върна с малко дете в ръцете, на не повече от година. Даде му една лъжичка да си играе и пак седна. Съпругът обсъждаше нещо, ръкомахайки над масата, сякаш режеше с нож. Говореха с доктора на руски, няколко пъти чух думата dollars. Оксана преведе на Диего:

— Първата вноска в началото на бременността, втората на петия месец, третата при получаването…

Беше учила италиански кореспондентно и използваше сухи, бюрократични термини, без да си дава сметка колко ни нараняват. Диего преглътна.

— Добре… така е добре.

Детето беше бледо като майката и имаше същите очи в угаснало кафяво, цветът на дрешката му бе неопределен. Сега майката ме гледаше.

— Искам да знам дали е доволна, че го прави… дали го прави с любов, за нас е изключително важно…

Отговори съпругът, на своя руски, с гърло, поръждавяло от никотина.

Оксана преведе, че са много доволни, жената е щастлива, че може да ни помогне.

Направихме обиколка из къщата, няколко стаи с една и съща керамична настилка винен цвят, перденца на прозорците, полилеи от колосана дантела и броени мебели от масивно светло дърво. Мъжът разтваряше вратите, ние надничахме. Навсякъде същата мизерия и еднакъв мирис, но беше чисто.

Попитах дали мога да остана за малко сама с жената. Убягваше ми заради своята срамежливост, а присъствието на съпруга беше много натрапчиво.

Тя ме изведе навън, да вземе дърва за огъня. На двора не цареше такъв ред, имаше разхвърляна всякаква покъщнина и купчини строителни материали. Оксана вървеше зад нас. Попитах жената как се казва. Говорихме си за селото, за още хладното време. Спомена, че е следвала инженерство, но после се отказала. Гледаше все в земята и само понякога вдигаше очи към Оксана, която трябваше да преведе. Това постоянно посредничество ме затрудняваше, нарушаваше интимността на разговора ни.

— Чуй ме, Тереза, искам да знам дали изборът е твой… не е ли мъжът ти, който…

Поклати глава. Повтори, че е щастлива, че би го направила и без пари, но те й трябват за децата, да може да ги изучи. Добави, че й харесва да е бременна, бременностите въобще не я притесняват, хормоните на живота даже подобряват настроението й.

— А какво ще кажеш после на твоите деца?

Засмя се, кратка усмивка разкри изпочупените й точно отпред зъби.

— Няма да разберат, аз съм много слаба… и се обличам винаги така…

Попипа се по въздългата рокля, висяща около тялото. Зададох въпроса, който бях намислила.

— А ти? Няма ли да ти е трудно да се разделиш с детето?

Обута беше с гумени ботуши, пристъпваше на едно място в калта. Стори ми се, че не иска да отговори.

Обърнах се към Оксана:

— Тя разбра ли въпроса ми?

Тонът ми беше малко авторитарен, този, дето използваме спрямо децата и старците… същества, зависещи от нас.

— Не — преведе Оксана. — За нея е естествено… знае, че детето не й принадлежи.

Най-накрая вдигна очи към мен.

— Аз съм като дом — преведе Оксана.

Беше прегъната, погледнах корема й под дрехите, увиснал от бременностите. Пъхна ръка в полога на кокошарника и измъкна две още топли яйца. Настоя да ми ги подари, били добри за пиене… поклатих глава, после ги сложих в джоба на палтото. Ръката ми остана там, върху топлите яйца.

— Не бива да мислиш, че съм лоша жена — каза след малко.

Съпругът бе излязъл да ни търси, издаде някакъв странен звук, сякаш викаше кокошките. Тереза бързо тръгна към къщата. Останах зад нея, огледах задницата и хълбоците й, както се преценява добиче. Беше добре сложена, здрави мускули, тънки глезени. Нямаше никакъв физически дефект, никаква аномалия. Беше безлична… ето такава беше. Нито весела, нито тъжна, нито красива, нито грозна, липсваше й човешка топлина, но не бе отблъскваща… едно от онези неопределени създания, които не оставят следа, овца от стадото. Нямаше я три секунди и вече не си спомнях нищо от нея. Ставаше… даже беше перфектна, защото бе никоя. Беше госпожа Никоя. Кръгчето, начертано на листа.

Помотах се още малко сама в двора пред къщата. Душех, оглеждах тук и там, проверявах територията, метрите земя, където Тереза щеше да живее с нашето дете в утробата си. Наведох се да отстраня ръждясал железен шип, като предвидлива майка…

 

 

Върнах се вътре. Диего правеше снимки на детето, вкопчено в ръба на олющена кошарка, захапало с уста пластмасата. Гледаше към обектива без всякакъв интерес. Безцветно и пасивно като майка си, нямаше ги детските подскоци. Стоеше си там, затворено зад мрежата като вкаменелост в къс кехлибар… а в мизерията му имаше нещо нетленно… безполезна плът, възпроизвеждаща се през вековете, която се заражда и отмира, без да остави следа. Диего го снимаше и може би точно това му харесваше и го затрогваше, нетрепващата неизменност на човешката съдба.

— Да тръгваме…

Дразнех се, че снима това дете. Понякога се ядосвах само като го видех да снима… Увиваше се около фотоапарата като около сърце, нещо, излязло от гърдите му и пулсиращо, което притискаше до себе си, за да може да живее още някой миг.

— Да си вървим…

Вбесяваше ме изражението му, хлътналото като на мисионер лице. Прекалено пораженчество имаше в този негов начин да обича. Един ден това щеше да свърши. Тогава той щеше да снима само нашето дете, часове и часове… а всички останали, всички Антета на света щяха да се продънят в долната земя.

 

 

На връщане Диего мълча, дремеше на стъклото.

— Сега какво следва?

Оксана преведе. Още утре Тереза щеше да се яви в амбулаторията за кръвни изследвания. Докторът щеше да контролира активността на фоликулите, овулацията беше предстояща, може би въпрос на часове. Нямаше да има нужда от никаква стимулация на яйчниците, тъй като жената беше изключително плодовита.

Докторът се обърна.

— Освен ако не искате близнаци или тризнаци…

Засмях се, едва не се разчекнах от смях. Отдавна не бях се смяла така. Сега този директен, недодялан мъж ми харесваше. Един истински казак, отдал се на борбата със стерилитета!

Диего не се смееше. Хванах го за ръка.

Нямах намерение да се поддавам на лошото му настроение, на неговите скрупули… Притеснявах се за жената, за „мой маленький дом“, моят малък дом. Бих й оставила повече пари, разбира се… щях да изпратя витамини и минерални соли, магнезий, желязо. Осеменяването сега ми се струваше само подробност. Нещо, което щеше да стане набързо, за няколко минути, в амбулаторията, при пердетата с волани.

Докторът беше спокоен и словоохотлив по време на цялото пътуване, отговаряше на всеки един въпрос, отхвърляше всяко безпокойство. Жената щеше да бъде преглеждана постоянно, ние щяхме да получаваме в Италия ехографиите и резултатите от всички изследвания и ако искахме, можехме да я посетим по всяко време. Съветваше ни поне аз да остана в Украйна в последните месеци преди раждането.

— Така няма да се наложи да давате обяснения, ще кажете, че детето се е родило в чужбина. За вас ще е важно да участвате, да държите ръката си върху корема на сурогатната майка, да усещате движенията на зародиша. Това ще ви помогне. Ще се сблъскате с големи емоции, трябва да пазите здравето си, често се разболява майката, наела утроба… ще се почувствате слаба и при раждането ще усетите истински контракции…

Помислих си, че съм на крачка от живота.

Диего слушаше с поглед, насочен навън, от време на време снимаше по нещо, трактор, който ореше полята, човек на колело. Не беше хващал фотоапарата от месеци и сега щракаше просто така, грозната равнина, замъгленото небе…

Минахме пак покрай дългата островърха ограда, опасана с бодлива тел, с надписи, които казваха кой знае какво. Диего вдигна фотоапарата и направи една снимка през стъклото. Отново попита какво извличат в тези подобия на бункери, Оксана не се обърна, само повдигна рамене.

 

 

Тази вечер певицата бе с друга рокля, цялата в бяло, приличаше на голям облак, салонният управител ни донесе хайвера и получи своето. После водката слезе надолу и измъкна думите.

— Има счупени зъби… онази жена има счупени зъби.

— И какво от това? — опитах да се усмихна.

— Наистина ли не забеляза, бебчо?

— Какво да съм забелязала?

Посочи лицето си с ръка, сложи пръст на скулата…

— Имаше нещо, някакъв белег… синина…

Да, бях забелязала синината под окото й, когато се обърна да ми каже аз съм като дом.

— Сигурно е детето, бръкнало й е в окото… или се е одраскала в градината…

Диего се съгласи.

— Вероятно е така…

 

 

По-късно не успявах да заспя в тъмнината… в стаята миришеше неприятно. Палтото ми съхнеше над калорифера. Онези две скапани яйца накрая ми се счупиха в джоба, бях ги забравила. Изхвърлих черупките в тоалетната чиния, обърнах джоба и го изпрах възможно най-добре. Затова сега се усещаше миризма на изсъхващо яйце.

— Мъжът й я бие… това ли мислиш?

И той не спеше.

— Този човек не ми харесва, детето също е много тъжно.

 

 

На следващия ден излязохме рано. Оксана дойде да ни вземе от хотела, поканихме я да закуси с нас. Доближи до бялото си лице чашата топъл чай, допря я до бузата си. Беше дошла пешком, измръзнала и по-уморена от предишните дни. Когато Диего стана, за да отиде до стаята и да зареди фотоапарата, я попитах внезапно:

— Тук при вас мъжете бият ли жените?

Тази сутрин не беше толкова усмихната. Каза, че рано сутрин по улиците жените се оглеждат една друга, броят се.

— Вече няма работа, мъжете се напиват безпаметно.

Гласът й беше приглушен, още разтъркваше червения си нос, посинелите устни не успяваха да възвърнат естествения си цвят…

— Брат ми работеше на кораб, изгуби си работата, сега, като му отворя вратата вкъщи, прави две крачки и пада. Дотам я е докарал…

Хванах я за ръка, изрекох името й.

— Оксана…

Изглеждаше отнесена, цялата й младежка гордост се беше изпарила.

— Моят съсед Казимир, старец на осемдесет години, се хвърли от прозореца… нямаше какво да яде.

Без да сменя изражението на лицето, се разплака. После се засмя.

— Братовчед ми Епифан работи във фабрика, плащат му с ролки тоалетна хартия, планини от тоалетна хартия… единственото, което не липсва в нашата къща.

Исках да й помогна, без да я обидя, пипнах чантата до мен, изпепели ме с поглед, вдигна ръка.

— Не!

Излъгах, казах й, че търся балсама за устни.

 

 

Следобеда отидохме в амбулаторията. Тереза беше там, обличаше се след изследванията. Без да попитам дали може, се подадох на вратата, още стоеше свита на леглото. За момент зърнах гърба й. Лопатките кльощави като крила на проскубано пиле. Имаше още един белег, синкаво петно на врата. Усмихнах й се. В един ъгъл на стаята се бе изправил съпругът, тръгна към мен. Обърнах се. Погледнах изпитателно окото на Тереза, беше по-тъмно и подуто от предишния ден. Докторът каза, че активността на фоликулите е наред. Мъжът потърка ръце в плата на панталоните си. Стори ми се най-грозното движение на света.

— Нет! — отсякох.

Докторът потъна в очите ми. Изгърби се.

— Тази жена не е подходяща за нас. Извинете ни.

 

 

В голям съд с олио пържат нещо насред улицата. Събота е, пазарен ден. Момиченце с мокри плитки дъвче тъмен геврек. Под прокапващ навес старица продава различни една от друга малки чашки и месингов свещник. Нощес скова студ. Тревата покрай тротоара е побеляла и вкочанена. Леденият вятър удря в лицето. В съскащата суграшица друга старица предлага няколко вълнени чорапа, вкаменени и натежали, съседката й пък — глави цвекло и гумена фигурка на заек. Стоят неподвижни като висулките лед по покривите, проточили се на дълги капки. Тази сутрин Диего не снима. Купува всичко, натъпква го в раницата си. Измъква с шепи от техните карбованци, нямащи никаква стойност, праща стариците у дома, край печката.

Отново хайвер. Събота е, певицата е изоставила стойката и разнася микрофона, поклаща се между масите… приближава до нашата, може би разбира, че съм плакала. Разрошва косите ми, поспирва се за малко. Отблизо е по-стара.

Диего иска да си тръгваме, но аз настоявам да останем. „Още един ден“, казвам. Гледам жените по улиците, жената, работеща на бензиностанцията, работничката, боядисваща една стена. Изучавам ги с поглед, задържам очи върху телата им, вглъбила съм се в това, което ми липсва.

— Не е добре така… — повтаря Диего.

— Остави ме на мира — отговарям.

Оксана върви след нас със синьото си палто и бялата като на статуя шия. Питам я:

— Ти би ли го направила?

Тя не отвръща… преструва се, че не е разбрала.

Диего ми извива китката на едната ръка, заболява ме.

 

 

Докторът не ни оставя. Насрочил е нова среща. Диего има странно изражение, тази сутрин изглежда грозен, гледа неприязнено. Нощес спа далече от мен, на онова бяло легло с чаршафа като усмирителна риза.

Жената е на същия стол, на мястото на другата. По-млада и по-хубава е. Става, усмихва се. Зъбите й са непокътнати, устните пухкави. По-висока е от Диего. И ако предишната не миришеше на парфюм, то тази е сякаш излязла от фабрика за евтини одеколони. Сладникава смрад насища въздуха. Облечена е с бяла блузка с камея на гърдите и тъмна пола, като колежанка. Сигурно се е натъкмила така за срещата и сега изучава нашата реакция. Будните й очи шарят навсякъде, бърбори. Поглеждам кожата, изглежда нормална. Косите й са по-черни в основата си. Лицето е странно, като на клоун без грим. После схващам, че веждите липсват, на мястото им има само костни подутини и толкова. Прилича ми на недовършена картина.

Търся очите на Диего, зареял е поглед навън към игрището, към онзи кош без мрежа.

 

 

Вървим по улицата. Питам Диего какво мисли.

— Искаш ли да ти кажа?

— Разбира се, че искам.

Не ме поглежда, продължава да докосва с ръка всеки от циментовите диреци по пътя ни, като че ли ги брои.

— Според мен е проститутка.

Спира, мълчи известно време, усмихва се.

— Мисля, че на хората им се гади от нас, бебчо.

 

 

В автобуса за летището Оксана ни казва истината за онези заграждения. Това е уранова мина и градчето до нея доскоро не е било отбелязано на никоя карта, не е съществувало.

— Една приятелка загуби малкото си дете, но пък моята баба е почти на деветдесет години и никога не се е помръдвала оттам. Има градинка, казва, че уранът се отразява добре на зелето.

Пакетите с поща си стоят на летището, още по-прашасали.

Прегръщам Оксана, заравям глава в синьото й палто. Диего й подава всичките ни останали долари и този път тя ги взема, пъхва ги в плетената чанта.

 

 

Самолетът кацна в Белград, имаше два часа до следващия полет. Поръчахме си чай в кафенето. Останахме там, пред черните чаши. Близо до нас един човек ядеше наденица, дълга и червена, от нея капеше мазнина. Диего отмести чая, взе си една от тези наденици и халба бира.

Гледах го как нагъва това ужасно нещо, без да кажа и дума. Не ядеше, разкъсваше. Предложих му: „Да се разходим наоколо“, отвърна: „Върви ти“. Потрепвах с крак, мърдах и столчето, на което седеше той. Клатушках се сред пепелта като след пожар.

— Престани да шаваш.

Продължих с този тик на крака си.

— Моля те.

Имаше блажно по устата, гледаше ме с поглед, дошъл от дълбините, пулсиращ и зареян някъде далече.

— Може би трябва да се разделим.

Изправи се.

— Къде отиваш?

— Да пикая.

 

 

В тоалетната обаче го нямаше. Завъртях се наоколо, между хората, чакащи полетите си, в магазинчетата с бутилки и стекове цигари. После престанах да го търся. Запитах се кога, в кой гаден момент бяхме започнали да се отдалечаваме един от друг. Отново отидох в тоалетната, наплисках си лицето, запътих се към изхода за Рим. Вече имаше една земна стюардеса, брояща листчета.

Останах до последно седнала на свързаните един с друг столове. Усетих нечия ръка на рамото си, обърнах се. Жената, която бях срещнала в самолета на идване, ми се усмихваше. Носеше руско шалче.

Момиченцето, за което се надявала да получи настойничество, било дадено за осиновяване на друго семейство.

— Французи…

— Съжалявам…

— Взели са също и братчето, на три години… сега са заедно. За децата е истински късмет. Ние никога не бихме могли да поемем и двете… французите са млади…

Прегърнах я. Усетих потръпващото й тяло, гърдите, стегнати в твърд сутиен.

 

 

Диего пристига, тичайки през изпразнената току-що зала. Сяда до мен.

— Нали искаше да ме изоставиш?

— Върнах се.

— Самолетът излетя.

— На кого са тези обувки?

— На госпожата, която срещнахме на идване. Подари ми ги.

— Как така?

— Не знам. Светещи са.

Пъхам ръце в малките маратонки и тръгвам на четири крака между пейките, натискам, за да светнат подметките. Диего следи с поглед светлинките. Косите му са в безпорядък, брадата проскубана, очите уморени, но още живи. Изважда фотоапарата, снима… смея се с ръцете в обувките.

— Значи, е вярно… — промърморва.

— Кое?

— Че животът говори посредством светлината, както фотографията…

Помага ми да се изправя, обляга се на мен.

— Знаеш ли на кого ще занесем тези маратонки?

Усещам вътре в себе си нещо като метла, която бръска и почиствайки, драска.

— Има един полет за Сараево, дойдох, за да ти го кажа.

 

 

Летището е почти пусто, като изключим служителите и малкото местни пътници. Лентата за багажа е спряла, когато се задвижва, донася един-два куфара, завърта ги няколко пъти, никой не ги взема. Един австралийски оператор с телекамера на рамо снима говорещ човек. Той е шофьор на такси, облегнал се на вратата на колата си, едно от онези хлътнали лица, често срещани в Сараево, кокали, стърчащи под пожълтялата от никотина кожа. Гойко е там, прави се на преводач. Вижда ни, почервенява, нетърпелив е, дава ни знак да го изчакаме, разтваря ръце, за да разберем, че са го хванали случайно. Онова, което превежда, едва ли му харесва.

… казаха, че ще ни оставят малко земя, колкото за гробовете. Това казаха… в нашия Парламент…

— Скапан нихилист… — изсъсква, докато с един жест праща на майната им таксиджията и онзи австралийски досадник. Целува ни. Прегръща ни по неговия си начин, притискайки ни към гърдите си с дългите лениви ръце, които изведнъж стават силни като менгеме.

— Красавицата и кльощавият фотограф…

Никой от нас тримата не е вярвал, че ще се видим толкова скоро, в тази мартенска утрин. Изминали са девет месеца от пътуването в Хърватия, времето за една бременност, за една война. Държи ни притиснати, опира челото си в нашите, пита ни лесно ли сме се решили да дойдем.

— По-трудно беше да сме далече.

Повтаря, че сме неговите приятели, не ни пуска. Виждам малките му очи с цвят на мед да се насълзяват.

— Това е поетът в мен, понякога се напишква… — казва. Прави жест, като че ли пишка, и се залива от смях.

Диего вдишва, разтваря ръце и пак вдишва дълбоко, въздухът още е студен, но пролетта вече е дошла.

Гойко носи яке „Гортекс“, „германско е“, хвали се, направил замяна с един журналист от немския клон на „Ройтерс“. Сваля го на площадчето пред летището и ни дава да подържим дрехата, за да се уверим колко е лека. Отдолу е само по памучна тениска. Облича се отново, докато вървим към колата.

Казва, че с него не усеща студ, това яке му решило проблемите, може да стои навън цяла нощ дори да е минус десет. Говори за материята „Гортекс“, за литературното списание, където публикува, за радиото, в което понякога сътрудничи и ще ни заведе, защото е място за будни хора с идеи в главите, въртящи се като перки на хеликоптер. Оглеждам пътя, липите по него, оловносивите сгради. Вдишвам. Защо не сме дошли досега? За нас този град е пазва, все едно да пъхнеш ръце в тъмнината и да усетиш топлината, извираща от лоното.

Пътуваме към града. Гласът на Гойко е като лечебна кал, разказва ни, че сега тук има много журналисти, провежда се международна конференция за Босна и Херцеговина под егидата на Европейската общност, той отново работи като гид, както по време на Олимпиадата.

Диего го пита дали войната е предстояща.

Гойко хвърля фаса през прозореца.

— Целият свят нас гледа. Тук няма да се случи нищо.

Води ни в една кръчма, онази до пазара Маркале, с тапицирани стени и местен блуз, чуващ се от тонколоните. Гойко пуши още, гледаме лицето му, в сравнение с лятото може би е понапълнял. Навежда се над ръката ми на масата, целува я. Вдига фотоапарата от пейката, покрита с изкуствена кожа, клати глава, защото Диего е още със славната „Лайка“, от времето на старите му репортажи.

Той бе щракнал първата снимка тук, на пейката, Гойко ме е прегърнал… с показалеца и средния пръст е направил V, знака на победата, пред усмихнатите ни лица.

— Вие двамата още ли се обичате толкова много? — шепне ми Гойко.

Отговаря Диего:

— Да.

— Жалко!

Тръгваме си, крачим в студа. Хората са потънали в собствената си нормалност. Дюкяните по Башчаршия до един са отворени, купища подправки, бакърени съдове, бели блузи, обшити със златно по ръбовете.

Какви ли са били физиономиите на евреите, когато са гледали идващото насреща им зло, без да го разпознаят? Едва ли по-различни от тези. От тази на стареца, разкрояващ парче кожа, от онази на момичето, излизащо от медресето с книжките си, стегнати с ластик, в джинси и забрадено.

 

 

Влязохме в закритото пространство, седнахме на трибуните. Залата беше голяма, от построените за Олимпиадата. Себина стоеше до купчина сини гумени постелки. За малко я наблюдавахме скришом, преди да ни усети. Не беше се променила много, само пораснала с някой и друг сантиметър. Краката й бяха голи, бели като свещи, леко набити, с очертани по тях мускули, изпъкващи под кожата подобно наденички, беше боса, използваше вълнена наметка, за да държи тялото топло. Видях да я маха, преди да изпълни упражнението, и после веднага да се намята, като опитна атлетка. Залата не беше много осветена, само две неонови тръби в ниското, редовете нагоре почти тъмнееха.

Забеляза ни. Повдигна очи и се взря в нас. Колебаех се. Дали ме разпознаваше? Говорехме по телефона, бях я видяла да израства само по снимките. Всяка година й изпращах играчка и малко пари за Рождество, а тя ми отвръщаше с картички с ангелчета по тях. Не помръдна, остана дисциплинирано на мястото си в групата с другите. Но от този момент всичко правено от нея беше за мен, за очите ми, които я гледаха. Наблюдавах я на успоредката, на гредата, на кон с гривни, стиснала дръжките и застанала надолу с главата, обърната към нас. В писмата ми разказваше за това си увлечение, ала да я видя беше съвсем различно. Сбърка накрая на съчетанието, падна. Но после прекоси залата със серия салта, като малко пламъче, и се приземи изящно с леко разтворени крака.

Срещнахме се в настлания с линолеум коридор, в дъното му се мержелееха светлините на съблекалните. Повиках я, вече ме търсеше. Зърна ме и хукна. Все същото плоско лице по рождение, същата уста, горната устна, издадена напред, като че ли още суче. Вдигнах я, мисля, че я вдигнахме двамата с Диего. Съперничехме си за сладкия мирис, за нежната изпотена кожа.

— Съкровище мое… красавице…

— Джема… Диего…

— Себина…

Какво е радост? Тя е това, онзи схлупен коридор, пропит с чудесни миризми, малкото вкопчено телце.

Беше толкова мъничка… отблизо бе много по-мъничка.

— Ама че си тежка — казах й.

— To su mišići, това са мускули.

 

 

Сега Гойко живееше отделно, но ходеше да взема Себина почти всяка вечер. Чакаше я пред душовете, понякога й помагаше да си изсуши косите, слагаше й шапката с наушници и тръгваха. Когато беше в добро настроение, я водеше да хапнат понички, пълнени с мед и ябълки, на едно място с високи столове, където се дъвчеше с лице към стената, а се излизаше с миризма на пържено по дрехите. Между хапките си приказваха дори без да се гледат. Той я питаше как е минал денят, за училището, като по-голям брат, като бащата, дето го нямаше. Себина говореше прекалено бързо и Гойко се затрудняваше да следи мисълта й. От училището харесваше само две неща, прозореца в коридора, гледащ към дърветата около река Миляцка, под които двойките се целуваха, и опитите в химическата лаборатория. Искаше да стане шампионка по гимнастика, но растеше бавно.

— Аз съм най-ниската.

Гойко избърсваше устата й със своята ръка.

— Ниските стоят по-стабилно на земята.

Ако беше тъжна, й прочиташе свои стихове.

Момичето седеше на земята

пред клада от цветчета —

студени пламъци в нозете.

Помогни ми, уморена съм.

Замайваше ни като дрога

уханието от неживите цветя,

но късахме листенцата от роза,

докато слънцето замря.

Попитах я кой ще изпие

цялата тази ракия.

Ти, ако се върнеш.

Щях ли да намеря пътя отново?

От прозореца сбогом си взе

с бяло като платно лице,

а цветчетата я дариха

с пурпурночервени ръце.

Себина харесваше стихотворенията на брат си, но задаваше много въпроси.

Той поучаваше:

— Поезията не може да бъде обяснена, ако достигне до точното място, я усещаш, драска те отвътре.

— А кое е точното място?

— Сама го намери!

Себина нацупваше устни, гледаше го скептично с нещастна физиономия. Натискаше с пръсти корема си, краката.

— Кракът ми става ли?

— Малко нисичко е.

— Аз пък усещам, че твоята поезия ме драска там.

Гойко я слагаше на раменете си, изкачваше стълбите на старата си къща и я доставяше на Мирна.

 

 

Вмъкнахме се в едно ресторантче да си хапнем баница, напълнена с какво ли не, с месо, картофи, тиква. Себина започна да се прозява, да гледа невиждащо като всяко сънено дете. Не се оплака, прегъна едната ръка на масата и заспа върху нея. Ние продължихме да си говорим. Диего взе цигара от Гойко, разтроши я, отвори кутийката си и си приготви една от своите. Гойко го наблюдаваше присмехулно.

— Откога се дрогираш?

— Не е дрога, само пушек.

Гойко посегна към тръбичката, облиза я с уста.

— Ами да пушим тогава…

— Детето е тук — казах.

— Детето спи — отговори Гойко.

Двамата се напушиха, докато аз галех Себина по главата. По някое време се наведох и наврях нос във вратлето й. Отново усетих онзи мирис, непроменен през годините, на мляко и горска зеленина едновременно. И ми се стори мирисът на бъдещето… беше тук до нас, както някога. Погледнах отраженията ни в огледалото, опасващо стената, и си помислих, че времето сякаш не ни е отнело нищо. Диего плачеше, без да помръдва. Може би дори не усещаше сълзите, стичащи се полека като пот. Докоснах го по рамото.

— Добре съм — каза. — На седмото небе.

Вървяхме пешком в тъмнината, по приятелските пътища. Себина, заспала на врата на брат си, полюшващите й се крайници ловяха светлината от уличните лампи.

Беше кучешки студ. Ръцете на Себина бяха ледени. Побързахме към хотела, към червената, малка като на къща вратичка. Взехме ключа и се качихме. Гойко не искаше да ни оставя, ние също. Беше успял да намери по-голяма стая, с дюшеме и широк вълнен килим. Каза, че е изпробвал и леглото.

— Дремнах си малко…

И наистина отгоре имаше вдлъбнатина, завивката беше понагъната.

— Вие двамата още ли правите любов?

Идвахме от ужасно пътуване, студът не бе успял да ни повдигне тонуса.

— Лягаме и умираме.

— Любов се прави най-добре грохнал от умора, тогава не си усещаш тялото и направо политаш.

 

 

По-късно Гойко включи телевизора. Даваха Караджич, с нагласени коси, розов грим като на кукла, интервюто беше дълго и лустросано. Говореше за работата си като психиатър и за заниманията си с поезия, на екрана течаха негови стихове. Гойко четеше и го пустосваше.

— Черногорски психопат!

Чешеше се по главата, по ръката, като че го измъчваше ужасен сърбеж.

— Как може да вярват на този тъпоумник?

Диего се беше тръшнал на леглото.

— Точно от тъпаците трябва да се боим…

 

 

Диего затваря очи, протегнал ръка към Себина, която не се е събуждала, откакто я оставихме на леглото.

— Няма ли да се съблечеш? — Но той вече е заспал.

Гойко си запалва цигара. Казвам му да отиде на прозореца и той издухва дима между полуотворените крила.

Поглеждам часовника, вече е почти три.

— Какво сте търсили в Белград?

Сядаме на ръба на леглото… говоря тихичко. Разказвам му за пътуването в Украйна, за онези жени. Гойко ме гледа сериозно, после избухва в смях.

— Луда ли си, карала си го да направи дете на проститутка?

Тялото на Диего е до нас, изтегнал се е на леглото като голямо дете…

— Даже салфетката не си е махнал…

Вярно, останала е още от ресторанта, подпъхната в яката на пуловера му. Гойко става, взема я, издухва си носа. Преструва се, че плаче, че удря глава в стената.

— Защо? Защо не е обратното, защо нямате нужда от мъж? Защо животът е толкова несправедлив?!

Прегръща ме, гъделичка ме. Отпъждам го с досада.

— От месеци вече страдам, не знам на кой свят съм.

Приближавам се до Диего, свалям старите му високи ботуши, които се запъват. Гойко следи този уморен, майчински жест.

— Страх те е да не го загубиш, нали?

— На трийсет и седем съм.

— Никога няма да те напусне.

Хвърлям ботушите на пода, свалям и чорапите му. Гледам дългите бели стъпала, червеникави отстрани.

— Искам едно дете с такива крака.

Гойко прави гримаса.

— Какво им е хубавото?

— Неговите са.

— Даа…

Прозорецът, останал отворен, похлопва в желязната рамка, Гойко го затваря. Късна нощ е. Виждат се кубетата на катедралата с техните малки кръстове, изрязани сякаш от стъкло…

 

 

Онази нощ и четиримата спахме в едно легло. Гойко беше много уморен, за да носи сестра си на ръце. Аз нямах намерение да заспивам наистина. Настаних се в края и останах да пазя равновесие като кънка върху лед. Изчаках зората и чак тогава потънах в кратък утринен сън, защитена от светлината. Щом отворих очи, видях малкото лице на Себина, наведено над мен. Беше се събудила преди нас, вече измита и сресана.

— Чакай…

Станах, грабнах куфара и измъкнах маратонките.

— Когато стъпваш с тях, светват…

Разхълца се, тялото реагира на емоциите, накъсвайки дишането й. Помогнах й да ги обуе, пипнах докъде стигат пръстите, имаше мегдан поне още за година растеж. Гледаше в краката си и продължаваше да хълцука, не можеше да се спре.

— Разходи се, пробвай… — Маратонките светнаха.

Не изглеждаше щастлива, а отчаяна. Разбирах това отчаяние, беше същото, което изпитвах във върховни моменти… когато разбирах, че съм постигнала нещо, внезапно усещах някаква празнота. Щеше да припадне. Викнах, за да я изплаша и хълцането да престане. Животински крясък, непознат за самата мен.

Себина подскочи. Зяпна ме с отворена уста…

Не знам защо, но бяхме като спънати от някакво препятствие. И се бунтувахме.

— Стъпвай, какво чакаш?

Усмихна се. Хълцането беше отминало. Тръгна из стаята, гледайки в подметките, които се осветяваха отвътре. Дойде при мен, целуна ме по устата, усетих свежестта на устните й върху моите.

Гойко спеше на килима. Сега Себина стъпваше отгоре му, по корема, за да го събуди. Доближаваше маратонките до лицето му. Гойко отвори едното око, забеляза осветените подметки, изви се като змия към мен.

— Мамка му… откъде ги намери? Искам да ги внасям.

Себина започна да пищи и да недоволства от брат си. Щеше й се само тя в Сараево да има такива обувки!

Диего също се беше събудил, погледна тези сияещи крачки, засмя се.

— Така винаги ще си ни под око, даже и в тъмното.

 

 

Гойко се беше преместил във вековна сграда без асансьор близо до старата синагога. С изключение на някой отдавнашен обитател, в къщата не живееха семейства, само младежи: студенти в университета, начинаещи артисти, интелектуалци с мляко по устата. Новото поколение на Сараево, пълнещо литературните кафенета, киноклубовете, концертните зали… онези, които си насрочваха срещи пред сградата на партията, а нощем се забавляваха да викат като U2 „I wanna run… I wanna tear down the walls that hold me inside“^[39] пред старите статуи на Тито. Гойко живееше на последния етаж в апартамент, споделян с други хора, една от онези хаотични къщи, които младежите обитават, преди да ги погълне истинският живот, нещо като малка комуна. Със своите трийсет и пет години той беше най-старият наемател, но въпреки това постоянно отворената къща отговаряше на характера му… „Ако някой минава отдолу и види светещите прозорци, винаги може да се качи, стига да има желание.“

Отвори вратата и отвътре ни лъхна тежка миризма на пушек и подправки. Едно момче свиреше на саксофон до прозореца, поклащаше се с надути бузи и затворени очи над инструмента, фигурата му се отразяваше в тънките стъкла, лети и рязани ръчно, както едно време, изглеждаше, че се преливат като вода.

Мислехме, че ще попаднем в унило общество на хора, оставили се на течението пред настъпващата война, обаче там имаше музика, оживени разговори и две-три момичета, затворени в кухнята да готвят супа.

Идвахме почти всяка вечер в тази къща, надвиснала над уличките на стария град. Може би в нея намерихме онова, което ни липсваше, човешката топлина на усмихващите ни се млади лица и времето… да, времето, старият босненски навик животът да замира, когато се говори, когато сте заедно. Открихме наново времето, което се разширяваше, следвайки дъха, щенията на плътта и на духа. Пак видяхме художника Младжо, който сега загръщаше тела на всякакви възрасти в лен, нацапан с чисти цветове, и излагаше тези модерни плащаници в някакъв склад, намиращ се в квартал Гърбавица. И Зоран беше тук, адвокатът със сипаничавото лице, както и Драгана, играеща в театъра заедно с Боян, нейният приятел.

Срещнах Ана след няколко вечери, и тя не бе изгубила усмивката си. Стоеше си облегната на една врата с празна чаша в ръка, черният пуловер беше доста впит в гърдите. Загледах шията й, по която пробягваха сенките на преминаващите хора. От остров Корчула си я спомнях полугола, излегнала се по корем под онази черница. Забелязах, че докато говорехме, се поклаща бавно напред-назад, все едно стоеше на невидим праг… и не се решаваше да влезе. Огледах се и усетих да ме пронизва космически студ… Всички момчета и момичета, които си приказваха наоколо, които изглеждаха жизнерадостни, бяха застанали на същия праг.

— Как така не се плашите? — попитах я.

— Ние сме заедно… важното е да сме заедно.

Пред погледа ми беше младият саксофонист, гънещ се над своя инструмент като над любимо тяло, все едно правеше любов за последен път в живота си.