Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (7)

В Дубровник слънцето блестеше

В Дубровник слънцето блестеше от всяка частичка на небето, като че ли се беше разтопило и се лееше… по червените покриви на стария град, върху светлия гръбнак на крепостната стена. Като омагьосани наблюдавахме акостирането. След толкова време, най-накрая истинска ваканция.

Слязохме в трюма на ферибота, за да си вземем колата, вратата се отвори и ни обгърна непоносима смрад на пушек. Гойко беше там. Бели панталони, тъмни очила, вече почернял от слънцето. С крак върху едно от стълбчетата, към които привързваха кораба, помагаше на колите да слизат по рампата, правеше знаци да изправят волана, същевременно говореше и със служител в бяла униформа, изправен до него.

Диего измъкна глава от прозорчето, пъхна два пръста в устата и изсвири като хулиган от тесните генуезки улички.

Гойко се обърна към нас, видя ни, ухили се до ушите, лицето му се разцепи като зряла диня. Още бяхме назад, достигна до нас на бегом, скачаше подобно котка между торпедата на колите. Притисна главата на Диего до гърдите си, крещейки от радост. Целуна го, изгледа го, отново го млясна. И пак изкрещя.

— Dobro došli, Diego! Dobro došli!

После се премести откъм моята страна. Опитах да се защитя от устрема му, буквално ме издърпа от купето, разклащайки ме, все едно бях вейка.

— Добре дошла в Хърватия, красавице!

Седна зад волана и слязохме на кея. Вмъкнахме се прегърнати в тесните улички, полирани от морето, сбутани една в друга като близначки. Настоя да ми подари шапка с червено-белия герб на Хърватия. Нахлупих я, огледах се в парченце огледало и ми се стори прекрасна… лицето ми под нея изглеждаше като едно време.

Диего беше останал назад. Снимаше пристанището от високото, покатерен на стената. Гойко му хвърли един поглед над главата ми.

— Заради него ли страдаш? — попита.

Очите му бяха като на балканец, дълбоки, заплашителни, пълни с рицарско достойнство.

— Не… той няма нищо общо.

Друго не попита.

— Имаме време — успокои ме.

Обърна се и извика Диего.

— Ей, художника, снимай ме с жена ти!

Още пазя тази фотография… Гойко с физиономията си на мъченик самохвалко, аз с хърватската шапка, тънките крака под късите панталонки. Лицето ми го няма, защото като малък Пиетро го петноса с нещо.

Сядаме в една кръчма около „Страдун“, централната улица на Дубровник, под свод от хибискуси, пред бутилка вино и чиния дребни черни маслини. Състезаваме се с костилките, кой ще изплюе по-надалече. Диего печели. Винаги печелеше. В кльощавите бузи сякаш се криеше ураган.

Гойко поиска от Диего едната му обувка. Диего се засмя, подаде си чехъла. Гойко го огледа с отвратена физиономия, после го върна. Наведе се триумфално над мокасините си, свали десния и показа на Диего надписа „Диор“ отвътре. Направо бяхме сразени. Гойко запали цигара, пафкаше под черните очила.

— Откъде ги открадна?

Отговори, че не се връзва на провокации, но би предложил още една бутилка вино.

Слънцето подмина свода над нас, морето в ниското беше тюркоазено, гладко като тепсия. Почти се бяхме напили.

Гойко нахлузи обувката наполовина, смачквайки я като пантоф отзад, вероятно не ставаше вече на изпотения му крак. Два танка стояха на пристанището.

— Какво правят тук? — попита го Диего.

— Армейски са, от време на време ги изпращат на разузнаване. — Гледаше морето изпод тъмните си очила. В Крайна имало безредици, в Борово село убити. Върнали един от четиринайсетте трупа без очи, друг без ръка. Диего продължи да пита.

— Караници между близки, глупости — засмя се Гойко.

Гордо извади отнякъде една джунджурия, гумена фигурка на доста надарено полуголо момиче с щипчица на мястото на главата. Обясни, че служи за поставяне на фотографии, всеки може да сложи на този врат харесваната от него глава.

Разрови из джобовете си и измъкна малка снимка, като за лична карта, пъхна я в щипчицата. Познах я, снимката за акредитацията ми по време на Олимпиадата.

Постави на масата секси куклата с главата ми отгоре.

— Беше с мен през цялата зима…

Диего му тупна един юмрук.

 

 

Остров Корчула бе като бродиран с лозя, стигащи плътно до стръмните извивки на брега. Спяхме в малко хотелче във венециански стил. За обяд не се връщахме. Пробивахме си път между храсталаци от гарига и светли скали, за да достигнем до едно плажче, което веднага се превърна в наше. По цял ден не излизахме от водата. Разглеждах дъното с часове, дребни рибки се приближаваха до тялото ми в това прозрачно като стъкло море. Облите камъчета на плажа променяха цвета си всеки час от деня. Привличаха светлината и изглеждаше, че се движат, непрекъснато се пренареждат в някакъв техен потаен низ. Рано сутрин сякаш крачехме върху безкраен полог от дребни яйчица, готови да се разпукат. По залез-слънце камъчетата пъстрееха във вибриращо синьо, напомняха гръбчета на насекоми в поход. Нощем белият фар на луната придаваше на скалите призрачен вид. Камъчетата проблясваха металически като мъждукащи въгленчета.

Гойко беше се снабдил с голяма вътрешна гума, безделничеше във водата, седнал в нея, лактите, опрени на черния кръг, четеше си книга. Току вдигаше поглед и запяваше колкото му глас държи.

Kakvo je vrijeme… Vrijeme je lijepo… sunce sija…

Челото му беше изгоряло от силното слънце, предпазваше го с парче намокрен вестник. Когато му омръзваше, изоставяше мокрото си местенце и тръгваше гол до кръста към един отдалечен павилион за напитки, откъдето се връщаше плувнал в пот, с ледена бира и рибени шишчета за всички. Диего снимаше солните локви, приличащи на лица, погребални маски на антични воини. Беше на трийсет и една, времето му се отразяваше добре. На вид изглеждаше хем аскетичен, хем пълнокръвен. Лицето още детско, в погледа малко повече тъга. Аз бях навършила трийсет и шест, тялото още младееше, но ниското ми тегло се отразяваше на лицето ми. По бронзовата кожа изпъкваха дребни белези. Неоновата светлина в банята на хотела беше ужасно силна, избягвах да я включвам, гримирах се в полумрака на стаята, седнала на леглото, част от лицето ми се отразяваше в огледалцето на кутийката с руж. Вечеряхме в ресторантчетата до туристическото пристанище, рачета, миди ала бузара, с чесън и галета, и онова вкусно сирене, правено от млякото на козите, ошмулващи храсталаците по скалите. Носеха ни местно вино в гарафи. Забелязвах някои от момичетата, минаващи покрай масата ни по няколко пъти, сезонни сервитьорки, от острова, заразени от туристическата еуфория. Хвърляха скришни погледи на Диего, на загорялото му лице, като изсечено в тъмно полирано дърво. В края на краищата бяхме триада и аз може би изглеждах съпруга на Гойко. Гушвах Диего и го целувах, за да отпъдя малките хърватски авантюристки.

Войната вече беше надвиснала… но онова лято още не я усещах, не мислех за нея. Гойко по цял ден киснеше във водата върху своя черен гумен геврек, подраскваше стихотворения и продаваше джунджурии поради липса на други занимания. След вечеря изчезваше, туловището му се потеше над някое тяло, попаднало му случайно… И все пак, като се замисля, войната вече бе в очите му, в желанието да се престарава, да сграбчва всеки миг. Сигурно го правеше заради нас, искаше неговите две италиански сърчица да се насладят на морето, на мидите и виното. Последната плячка, преди да се спусне мракът. Сега знам, че френетичността на Гойко беше жизнерадостната, здраво стъпила на земята дъщеря на мрачното навечерие.

— В Загреб всички сърби са станали четници, в Белград хърватите са усташи… — Плюеше семки от грозде в морето. — Пропагандата… телевизията… отпред върви пропагандата, а подир нея историята… — Смееше се, говореше за водачите, чиито имена чувахме за пръв път, като за куп малоумници: типове, които си боядисват косите и се цапотят с грим, за да се покажат по телевизията. Милошевич се беше захванал като пощурял гробар да пренася насам-натам мощите на княз Лазар, Туджман пък искаше да сменя менюто на ресторантите и пътната сигнализация. Всеки си знаеше своето, Гойко повдигаше рамене, рисуваше карикатура… Туджман представя жена си на приятел, с надпис в облачето отгоре: НЕ Е СРЪБКИНЯ, НЕ Е ЕВРЕЙКА, НЕ Е ТУРКИНЯ, ЗА ЖАЛОСТ Е ЖЕНА. Даже не купуваше вестници.

— И без това всеки говори за себе си… стига само да пръдне и вече се смята акламиран от собствения си задник! — Хуморът му ни предпазваше, около него се чувствахме закриляни.

Понякога беше прекалено еуфоричен, а възбудата му ме дразнеше. Онова лято Гойко бе като морето, надигаше се с прилива, стоварваше се върху скалите, вихреше се около тях. Някои вечери, когато отливът наново всмукваше водата и плажът се оголваше, той заприличваше на малките рачета, тревожно помръдващи на сухо върху скалите, като дечица, останали без завивка.

Една нощ ми дойде до гуша от гърления му смях, отекващ прекалено силно и дразнещо сред отвеждащите ни в хотела пътечки, и без да помисля, казах: „Ти си глупак“.

По-късно, в пустото фоайе на хотела, хванал последната чаша траварица^[28], влезе с мокасините си „Диор“ в унилия фонтан в центъра му, покрит с плочки като в турска баня, и започна да крещи:

— Вярно е, аз съм глупак! Поетите са глупави, като мухи срещу стъкло. Блъскат глави в невидимото, за да си извоюват късче небе!

 

 

В съседната стая беше пристигнала двойка германци с две от онези руси хлапета, които изглеждат като ангелчета, отмъкнати от рая. Срещнахме ги в коридора, връщайки се от морето по джапанки. Майката вървеше пред мен, с едрите си загорели на места крака, осеяни с тънки като влакънца тъмни венички. Млада жена, но вече скапана, без капка еротично излъчване. Бащата беше със сандали за стъпване по камъчетата на плажа и бирено коремче. Усмихнаха ни се, аз им отвърнах, на тях и на двете прекрасни деца.

— Когато пораснат, ще станат грозни като родителите си — изсмях се, докато влизахме в стаята.

Диего ме бе изгледал, изненадан от язвителния коментар. Семейството беше тактично, не дразнеха с нищо, говореха тихо, но сега се виждаха банските костюмчета, проснати върху решетките на съседния балкон. Вятърът бе съборил едното, онова на момиченцето, на сини цветчета. Останах неподвижно да гледам гащичките, пропаднали в тишината на вътрешния двор, където един прислужник влачеше торба с боклук.

 

 

Има една заключена врата, боядисана в бяло като стената към съседната стая… шумът идва оттам. Късна нощ е, децата спят. Майката им е измила краката, сложила ги е в леглата. Ние се прибираме все по време, когато в стаята до нас е тихо. Тази нощ обаче немците имат желание да правят любов, да слеят търсещите се тромави тела. Слушам звуците… звука от сексуалната близост, който не може да бъде сбъркан. От стомаха ми се качва стомашен сок и разяжда гърлото ми. Рибената чорба беше доста пикантна. Повдига ми се от храната, от прекалено силното вино, от онези две грозни, недодялани тела, които се търкат едно в друго в стаята до нас. Гади ми се от целия секс на света, от това напъхване и пак напъхване чак до смъртта, от ровенето в дупките. Представям си голия шишко, него и тлъстия му търбух върху утробата… и жената, голямата й вулва, увиснала като краката, като цялото тяло. Лежа, заслушана в шума от леглото, от старите скърцащи пружини. Това е тяхната ваканция, имат марки, на германците им е изгодно да почиват по тези места. Ще избухне ли война? Може би да, може би не… юни е. Месецът на майките и децата. Тази нощ се чука. Продънва се вече продъненото легло. Немците са вечеряли, разходили са се ръка за ръка по гладките каменни пътечки, купили са въртележка за децата. Върнали са се в добро настроение в хотела, сложили са в леглата хлапетата, тези херувимчета, които сега спят с полепнали руси кичури по потните личица. Убили са няколко комара, после са се примъкнали към своето легло. Те са сплотена двойка, знаят как да си доставят удоволствие взаимно, без да вдигат много врява. Звуците са минимални, от старото легло, учестеното дишане… няма викове или безсрамни думички. Иска ми се да стана, защото е топло, зле съм с храносмилането, Диего спи и не чува нищо. После изведнъж долавям някакъв вик, крясъка на морските птици, срещнали водата, когато се издигат с мокра глава, след като за миг са се плъзнали по повърхността на морето.

Вика едно от децата. Сега хленчи. До ушите ми стига гласът на майката, нейното гальовно мучене. Вече не се чука, гадината. Издянала е задника си от кола на шишкото и е станала, за да гушне хлапето и да го успокои с дъха си, топъл като на крава.

Значи, така се прави любов, когато имаш деца. Забравяш за сладострастието и тичаш презглава, още влажна, за да се наведеш над малкото и да го утешиш, да му помогнеш да се отърси от сънуваните кошмари. Германката е добра майка. Сега пее приспивна песен. Млада е, но й липсва привлекателност, повехнала е като жена на средна възраст. Нищо красиво няма в нея, ала малкото я обича, като щит от плът, като кула от любов. Нейното дете я смята за прекрасна, заравя нос в наситения мирис на косите, на изпотената кожа и разпознава мириса на утробата, на снежнобелите налепи от раждането.

Излизам на балкона, повече не мигвам, зазорява се. Въздухът е свеж и неподвижен, обагрен в наситено кобалтово. Бях връхлетяна от омразата, отначало неуверено и с прекъсвания, после все по-осъзнато. Мразех хленчещото дете и жената. Мразех преди всичко себе си и това чувство ме утеши.

 

 

На сутринта Диего ядеше палачинки с мед и сирене, вече в бански костюм.

— Днес не ми се ходи до морето.

По средата на ваканцията винаги изпадаш в криза, след първите ненаситни дни има спад. Диего се усмихва, казва, че и той е поизморен, ще остане да ми прави компания.

— Нощес едно от германчетата плачеше, не можах да спя.

— Да сменим стаята.

— Да… да я сменим.

Срещам жената в коридора, на лицето й избива червенина, може би се страхува, че съм чула и останалото. Докато отминава, я питам: „What was the matter with the child last night?“^[29].

Обяснява, че момиченцето е изгубило банския си. Вече било плакало на плажа и вероятно нощес си е припомнило загубата насън.

„It was old, but she liked it so much…“^[30]

Мисля си за банското костюмче в двора, за прислужника, който го вдигна и го напъха в големия контейнер за боклук. Искаше ми се да му викна да не го хвърля, знаех, че е паднало от решетките на балкона на съседите ни по стая. Вместо това си замълчах, изпълнена с горчивина… Почти изпитах удоволствие, виждайки как тези избелели гащички изчезват.

 

 

Дълбоко в себе си и тримата бяхме малко тъжни, затова се преструвахме на весели. Усещахме природата, тя ни връщаше на самите нас. Дните минаваха, морето пречистваше тялото ми. Соленият вятър възвръщаше силите ми. Змии се пробуждаха под обелената ми от слънцето кожа. Диего вече се къпеше рядко, солта действаше зле на очите му, предпочиташе на скалата. Залепвах се след него с хърватската си шапка, боси под палещото слънце се изкачвахме чак до върха. Чувах дишането на Диего, виждах стъпалата му, вкопчващи се в земята, сякаш бяха на ципокрило. Морските птици гнездяха в скалите, притаяваха се в скалните ниши, следяха вятъра. Изведнъж се откъсваха, планираха над бездната, за да хванат някоя риба. Диего фотографираше точно този миг, проблясващата по повърхността на водата риба и човката, която се потапя и я сграбчва. Поривът на морето и сред него хищното тяло, рискуващо да потъне, защото е предизвикало другия елемент. После онова сребристо мятане в небето. Животът на птицата и смъртта на рибата. В един миг.

Диего ме хваща за ръката, денят е ясен, сияен. Нещата изглеждат изкуствени. Бляскави копия на реалността. Островите буквално са като набодени във водата.

— Би ми харесало да живеем тук… да захвърлим всичко и един ден да се върнем.

Днес се вижда също и Италия. Отвъд плетеницата на островите, на хоризонта се е проснала тъмна линия.

— Толкова сме близки…

 

 

Гойко ме държи под око… Усещам погледът му да се насочва към мен изпод слънчевите очила. Потъвам задълго в мълчание. Повтарям все същия жест, събирам зърнистия пясък и го оставям бавно да изтече от пясъчния часовник на моя юмрук.

Пристигат към два следобед, в най-топлия час. Група момчета от острова, излизат на бегом от растителността, втурват се към морето. Като малки глигани, избягали от гъсталаците. Телцата им са рахитични, банските изхабени от солта.

Един от тях, най-дребният, понякога се откъсва от групата, върви в нашата посока и спира, сгушва се на земята и остава неподвижен, поклащайки се незабележимо на свитите си крака. Прилича на яйце.

Сигурно ще иска пари, като онези момчета от пристанището, които се гмуркат, когато пристигнат фериботите от Дубровник. На колко ли години е? Седем, най-много осем. Има къдрави коси, втвърдени от солта, изглеждат като козина на яре. Струва ми се, че днес се е приближил повече от обикновено. Оглежда ни, очите му са черни и втренчени като големи лъскави копчета. Задрямвам, събуждам се. Пикльото е още там. Краката ми са леко разкрачени… гледа триъгълника на бикините, подутинката на пубиса. Затварям крака, подръпвам плата. Кое е това дете?

Сега е нагазил до корема. Взрял се е във водата около тялото си, не помръдва. Не разбирам какво прави. После изведнъж потапя ръка, опитва се да хване риба. Диего се придвижва към скалите. Детето вдига поглед от водата.

Другите момчета са заинтересувани от фотоапарата, много са, гора от ръце.

— Внимавай, може да го откраднат или напук ще ти хвърлят някой от обективите на пясъка — казвам на Диего.

Той ги оставя да пипат, не се страхува, нищо, че двама от тях са големи, с дразнещо набити тела и очертани мускули. Първият има червено петно на лицето, като опръскано от доматен сос, другият е единственият притежател на плавници от цялата група. В черно и жълто, като онези, които някакъв френски турист дълго търсеше, преди да си замине. Не ги сваля, не плува с тях, само се разхожда смешно по камъчетата, все едно е пингвин.

Диего снима момчетата на фона на скалите, виждам ги навесени като гроздове, позират и се кикотят. Най-малкото дете дори не изглежда част от групата, никой не му обръща внимание. Още е във водата, забито като колец. Сега всички са около Диего. Гледам го, свит на пясъка, обграден от този рояк мизерни последователи… Свалил е обектива, обяснява нещо, не знам на какъв език. Фотоапаратът преминава на врата на момчето с червената бенка на лицето, то снима. Диего се смее.

Връща се при мен, усмивката още стои на загорялото му лице. Прибира фотоапарата в кожения калъф.

— Лепнали са се за мен…

— Направи ли хубави снимки?

— Не знам.

Никога не знае дали фотографиите ще са хубави, дали ще има нещо за запазване. Едно изображение, едно-единствено, струващо купчини изхвърлени ленти. Докато снима, той вижда нещата погрешно, като шедьоври, които после се оказват боклуци. Онова изображение се откроява сред грешките. Красота, изникваща ненадейно, както е било винаги на света.

На следващия ден по залез-слънце детето е отново там. Диего се радва на последните лъчи, те му харесват най-много, защото са червени, защото са податливи като всички неща, които лека-полека изчезват. Свалил е тъмните очила, замиращата светлина е превзела лицето му. Промъква се тихичко подобно змия, отваря калъфа, изважда фотоапарата и го залепва на окото си.

Детето е там, с гръб… свито като яйце, както винаги. Не знам кога е дошло, преди малко го нямаше. Появило се е заедно с тази мека светлина. Излязъл е от храсталаците като изгубена коза. Диего се приближава по корем. Пълзи на лакти още няколко метра. Сега момчето е във водата, захванало се е за работа. Опитва да хване риба с ръце, потапя ръка като човка, като изгладняла птица. Диего щраква… само миг. Детето е уловило риба, задържало я е за миг. После гледам снимката: едно дете чайка и рибка в полет на фона на залязващото слънце. Може би това е изображението, ненадейно изникващата красота.

Наистина беше миг, защото веднага след това рибката се изгуби, а детето избяга. Слънцето също потъна, оставяйки приглушеното безлично небе като свидетел за чудодейното си присъствие.

Виждам Диего да се тръшва по гръб, диша уморено, стискайки своята „Лайка“. Мисля си, че има някой ангел, който понякога каца, понеже е загрижен за нас, за всички неща, които ще се изплъзнат от ръцете ни, няма да останат в очите ни.

Един ден, с очи, вече преситени от всичко, гледайки тази фотография, Гойко ще каже: „Сега знам какво е изкуство…“. И отправяйки ми онзи сервилен, изпразнен от интелигентност поглед, ще го определи: „То е Господ, който тъгува по хората“.

Гойко се губи, няколко дни се покрива, слиза на морето чак следобед. Обяснява, че има дела в стария град, че слънцето не му се отразява добре или пък му дошло поетическо вдъхновение. Може би е уморен от нас. Сигурно сме по-досадни от едно време. Мокасините му „Диор“ вече са трайно подпетени, белите панталони са потъмнели отпред, осеяни с лекета. Ваканцията свършва.

Отново започнахме да интимничим с очакващия ни свят. Диего се е затворил в телефонната кабина на хотела, говори с Дучо, за следващата седмица вече има поръчани два фоторепортажа. Аз взех да подреждам куфарите. Неочаквано Гойко ме пита: „Защо вие двамата нямате деца?“.

Вятърът носи звуци отнякъде, музика от цигулка. Гойко се изправя и тръгва в тази посока. Връща се по-късно с песен, олюлявайки се. Обърнал е няколко чаши в приятелска компания. Група младежи от Музикалната академия в Сараево, настанили са се над плажа, в бившата казарма на горските пазачи, голяма позапусната сива сграда, оградена с настилка от тъмни плочи в скален цвят.

Когато вятърът смени посоката си, отгоре, откъм сивата къща долитат звуци от свирещи инструменти. Репетират за концерт, осведоми ни Гойко.

Потърси ни детето, като че ли усети липсата ни. Идва с цялата група, омешано в тяхната врява. Както обикновено, ни наблюдава отдалече, скрито зад бронята на своята необщителност.

Духа вятър. Около два следобед аз и Диего вървим към най-близката барака, където може да се хапне нещо под сенника, поръчваме кашкавал от остров Паг и краставици. Тентата се развява, плющи по краищата. Вятърът се е усилил. Морето се е разбушувало, удря по плажа с високи вълни, плътни като бали сено.

Връщаме се да си приберем нещата, кърпите са отвени към скалите, полита и хърватската шапка. Тръгваме си.

 

 

Можеше и да не чуем вика, фучащият вятър заглушаваше всичко като пощуряло стадо добичета. Раздигаше бялата прах от пътечката. Още няколко метра и щяхме да прехвърлим склона, щяхме да зърнем първите къщи на селището, шубраците диво мушкато, жълтата стена на рибарницата. Още няколко крачки и никога нямаше да доловим онзи вик: „Анте! Анте!“.

Виждаме в ниското онези момчета да се въртят по тъмната ивица на плажа, крещейки колкото им глас държи. Миг само, въздухът се разделя. Диего вече не е до мен. Търкаля се надолу към скалите бос. Връща се по нашите стъпки, скача от стръмното.

Сега ходилата му бягат по облите камъчета. В движение захвърля раницата и фотоапарата.

— Почакай!

Когато стигам до плажа, вече е късно. Диего е малка птича глава, преодоляваща вълните. Момчетата около мен са безмълвни, погледите им блуждаят като на малоумни кози. И аз не гъквам. Детето не е сред тях. Това проклето яйце не е клекнало да се люлее на петите си, търся го с поглед и знам, че няма да го намеря.

Грабвам плавниците в жълто и черно, големи са за краката ми, скачам в морето, опитвам се да премина отвъд линията, където се разбиват вълните, както направи Диего… но те ме изблъскват обратно. Нагълтвам вода, давя се. И докато гълтам, си мисля, че още от самото начало на тази странна ваканция всеки един от нас, на смени, е изпитвал желание да умре.

Цялата мокра и победена, гледам морето отвъд пенестата барикада. Времето минава. Времето е спряло. Момчетата около мен са като изгаснали свещички, движенията им са машинални. Стори ми се, че виждам главата на Диего още веднъж, върху гребена на една вълна, а после как изчезва по задния й склон. Сетих се за планиращите над водата птици, рискуващи живота си заради рибата.

Дойдоха и музикантите, смъкнали се от тяхната сива къща. Момчето с червеното октоподче на лицето е изтичало да вдигне тревога и сега на плажчето има доста хора. Пристига и Гойко, панталоните му са с отворен цип, ризата разкопчана. Сто на сто е чукал някоя от онези музикантки, вонящи на солена аншоа и долнопробна козметика. Косите му са разрошени, гледа слисано и мрачно като драматичен актьор.

Обхожда с очи извивката на заливчето, скалите, издигащи се от края на облите камъчета. Покатерва се, изчезва отвъд скалите.

Появява се след малко, уморен като корабокрушенец, в компанията на Диего, носещ детето, едната му ръка се полюлява. Приближава с дребния си трофей от плът. Хуквам при тях.

Диего ми пуска усмивка, задъхан е. Течението ги е отнесло от другата страна на скалите и са се изкачили оттам. Анте е посинял, зашеметен от водата. Диего го разтърква по гърба, Гойко изсипва чашка ракия в гърлото му. Момчетата стоят прекалено близо, задушават го, наблюдават внимателно неспирно треперещото тяло и зъбите, тракащи като кастанети. Смеят се на сбръчканите му, изпити от водата ръце и виолетовите устни. Гледат го като реликтова риба, заклещила се в рибарска мрежа. Детето изплюва малко солена вода, изправя се и побягва, изчезва сред храсталаците.

Момчетата се хващат за главата, говорят помежду си, че този пикльо е малко странен, държи се чудато… нещо му липсва.

Връщаме се в хотела. Тази вечер е студено. Вятърът е утихнал, но въздухът е станал по-хладен. Притискаме се в леглото, както сме солени.

Анте не се появява повече на плажа. Момчетата ни казват, че майка му го е наказала, набила го с въжето, с което връзва козите. Морето е гладко като стъкло. Момчето с октоподчето на лицето приплясква по повърхността му с откраднатите от френския турист плавници. Диего лежи по корем, гледа към храсталаците, към скалите. Липсва му това проклето яйчице… търси го. Защото детето понякога надзърта от храстите, изучава отдалече плажчето, без да има куража да премине линията на растителността. Останалите го замерят с камъни, крещят, че са го видели, плезят му се.

Диего става и се отдалечава с фотоапарата на врата. Отива да провери дали яйцата на чайките са се излюпили, да направи последните фотографии отвисоко.

Тръгвам подире му. Одрасквам краката си в храстите, за да не го изгубя. Напредва бързо, като че сам той следва някого. Отминава къщата на музикантите, изоставените им инструменти под огромната черница, която изглежда задрямала, успана от жегата и тежестта на вейките. Музикантите се излежават на походните си легла. Спирам, през прозореца мярвам Гойко, очите му са затворени, ръката върху голия гръб на някаква жена. После ги виждам, Диего и Анте. Детето е близо до него и той го снима.

Вървя след тях чак догоре, до края на стръмнината, където шубраците стават по-редки, появява се каменна къща. Отвън е седнала слабовата, повехнала жена със светли вдълбани очи като на слепец. Поглежда Диего и леко му се покланя. Виждам ги да влизат в къщата.

Вечерта обръщаме бутилка вино на балкона с малко кашкавал, писнало ни е от ресторанти. Казвам на Диего, че в онова дете има нещо от него… може би краката, начинът, по който бяга.

 

 

На следващия ден купувам две тениски и чифт маратонки за Анте и ги занасям там горе на майка му. На увисналите й като на немощна крава гърди се е залепило още едно създание. С жестове ми обяснява, че новородената не е добре, млякото й засяда на гърлото. Връщам се с торба припаси, преди да си тръгна, оставям под една празна бутилка всичките пари, които имам в джоба. Усмихва се с меланхолична усмивка, напомня ми неблагодарното ръмжене на някои улични кучета, след като си им дал да ядат. Не говори италиански, но го разбира. Бежанка е от Крайна, върнала се е, защото е родена тук и тук се намира тази къщурка, както и майка й, старица, облечена в черно, която сме виждали много пъти да пасе козите по скалите с начумерено лице и миризма на алкохол, пропила в дрехите й.

Днес Анте ще помага на Диего. Отиваме на плажа с него, майка му ни го е поверила.

— Благодаря много — каза детето, когато жената му тупна един пред нас, за да проговори.

Така чухме за пръв път гласа му. Приглушен и дрезгав крясък на чайка.

Сега Анте е наш. За оставащите дни е наш. Диего му подава ръка, слага фотоапарата на врата му. По обяд отивам да купя калмари на шишчета, изяждаме ги на плажа. Детето е гладно. Говори много, не престава… Гласът му се извива нагоре-надолу, покачва се рязко, замира. Когато се смее, опънатата кожа по лицето му се набръчква от благодарност. Не разбираме всичко казано от него, но ни е ясно, че е щастлив. Учи Диего как се хваща риба с голи ръце. Забиват се в заливчето като колци. Да, приличат си, помислих го още отначало… щом видях онова малко свито телце да се поклаща като яйце на плажа.

Докато връщаме детето у тях, Гойко ни вижда. Пътят минава покрай черницата, близо до сградата на горските пазачи, музикантите репетират, чуват се флейта и виола. Гойко ни представя своето лятно завоевание.

— Това е Ана.

Има черни коси, прическа по модата, на стъпала, лицето й е месесто. Бяла кожа, сякаш никога не е виждала слънце.

Гойко поглежда детето, повдига рамене, знае, че е син на онази малко тъпоумна жена, и не разбира защо го мъкнем с нас.

 

 

Една вечер отговарям на въпроса му. Седнали сме на широките стъпала пред някаква църква, огрени от залязващото слънце. Диего е влязъл през бялата вратичка на туристическата агенция отсреща на площада, решихме да останем няколко дни повече. Клиентът от Рим направи рекламация, Дучо се разкрещя. Престанахме да телефонираме.

— Аз съм стерилна, Гойко. Не мога да имам деца.

Приема го тежко. Винаги разполага с готов отговор за всичко, но сега се оглежда наоколо наранен… бърчи устни, мачка носа си с палец. Измъква отнякъде сгънато листче и ми прочита свои стихове.

… като беззъба дърта курва

кикоти се съдбата този път,

докато чукаме я зажумели,

мечтаейки за непорочна плът…

Очите му са празни, отнесени.

— Нашето поколение няма късмет, Джема.

Потупва ме, прегръща ме силно. Държа ръката му, гледам тънките нокти на възлестите му пръсти.

— Привързахме се към това дете.

Сега съм като отприщен бент.

— Помогни ми… говори с майката, потърси някой местен адвокат. Може би е възможно да го осиновим… бихме могли да платим на майката…

Диего се връща усмихнат с променените билети. Вижда умърлушената ми физиономия. Изправям се.

— Казах му.

Прегръщаме се и тримата насред бялото площадче.

Така Гойко отиде да говори с майката, качи се горе с бутилка крушовица в ръце, седна под пластмасовия навес сред вонята от козите. Майката се подсмихнала, както винаги. Отговорила, че ще помисли.

— Ти какво й каза?

Този ден бяхме наели лодка, за да отидем на остров Млиет. Плаваме чак до бенедиктинския манастир. Анте беше с нас, Диего го качи на раменете си. Действително изглеждаха като баща и син. Аз и Гойко вървяхме малко по-отзад.

— Казах истината, че не можеш да имаш деца, че ще се грижите за момчето, ще го пратите на училище…

— Каза ли, че можем да й дадем пари?

Наведе главата с червеникав косъм, почеса се сърдито.

— Искаш да го купиш ли?

— Искам да направя всичко.

Впи поглед в мен… изучаваше гладните ми и готови на всичко очи.

— Бедните също имат право да отглеждат децата си.

— Тази жена не заслужава детето си, не го обича, бие го.

Избързах към Анте, вдигнах тениската му, за да покажа коричките, започнали да се белят.

Гойко поклати глава.

— Ще стане както реши Господ.

Казах му, че е проклет хърватски лицемер, и го пратих на майната му.

 

 

Отидохме на следващия ден и на по-следващия… Жената се смееше, приемаше подаръците ни, повдигаше рамене.

— Patre^[31]… — казваше, тук бащата решава.

Започна изпитанието с телефонните обаждания от кабината в хотела. Съпругът, останал в Крайна, беше неоткриваем, само роднините. Анте се качваше в стаята ни, сгушваше се между нас в леглото. Учех го на някои италиански думи, къпех го под душа.

Монтираха блъскащи се колички на прашния площад до стария кей. Прекарахме цяла нощ там, докато не останахме да се блъскаме само тримата, да се заливаме от смях. Когато Диего връхлиташе върху му, Анте крещеше belin^[32], все едно бе момченце от улица „Пре“ в Генуа.

Като се разделяхме, се разплака.

На следващия ден хванахме бащата на телефона. Майката извика Гойко вътре в кабината. Наблюдавах го през стъклото, видях го да се отпуска, да говори, да слуша и после отново да говори дълго.

Излезе грохнал. Анте се вмъкна в кабината. Баща му искаше да го чуе.

Дори думичка не каза, само кимна веднъж. Излезе с променено лице, стори ми се по-широко. Големите бистри очи, вперени в нас.

— Moram ići za ocem — изрече с онзи глас на чайка.

Гойко преведе.

— Трябва да отида с баща ми.

През септември детето щеше да замине при него в Крайна. Беше войник от Хърватската национална гвардия. Не се отказваше от сина си. Кълнеше жена си, вместо да го оставел при тази нещастница, щял да го отведе със себе си, за да се сражава.

Анте се сбогува без сълзи, мълчаливо ни подаде своята малка сбръчкана ръчичка.

— И това ли е решил Господ? — попитах Гойко. — Да задуха този зъл вятър?

 

 

Нахвърлях вътре парцалите ни. Опънахме се на леглото до затворения куфар. Утре в тази стая щеше да влезе нов обитател, щеше да пропъди нашия мирис. Излязохме, тръгнахме по тесните улички в центъра, свърнахме към пристанището. Гойко беше седнал на маса в ресторанта, надвесен над морето, където приятелите му свиреха симфония от Хайдн, строени върху нещо като платформа.

— Хайдн е бил силно повлиян от хърватската музика… — пошепна ми.

И на кого му пука, помислих си.

Ана, неговото завоевание, единствена не свиреше на нищо, обръщаше нотите на виолончелиста, възрастен мъж с дълга брада, подвита нагоре като език. Вятърът развяваше дрехите на музикантите, косите им… Музиката се носеше над водата и за миг ми се стори, че ще ни утеши. И без това вече бяхме пияни, пресушихме последната бутилка ломбардско, по дяволите всичко. По някое време ми се завъртя главата. Не помня точно какво казах. Диего докосна ръката ми и аз го избутах, „остави ме да си говоря“.

Имаше пауза. Ана, брюнетката на Гойко, подпираше лицето си с ръка, наблюдаваше ме като от прозорец. Гледах лака по ноктите й, червените късчета, които сякаш танцуваха. Бях се захванала да й разказвам за моята Голгота, така, заради виното, защото ми се повдигаше. В Рим никога и с никого не бях говорила и сега си изливах душата пред тази непозната. А може би заради нейния лак… малки рибки, плаващи към мен. Тя си запали цигара.

Каза нещо на изкълчен италиански: „Можеш облегнеш на друга жена“.

И докато пускаше колелца с дима, ми разправи, че познавала някаква австрийка без матка, но с ресторант в Белград, която наела за целта една косоварка.

Взирах се в устата на Ана, малка и изрязана, червена като ноктите, в широкото лице, лишено от скули. Не можех да реша дали е фея, или вещица. Отдалечих се и повърнах зад скалите.

 

 

На сутринта бяхме на пристанището. Слънчеви очила, чисти тениски. Двама обикновени туристи, които се завръщат. Пристигнахме по-рано, влязохме в кафенето да пием оранжада. Анте не се виждаше наоколо. Чакахме го, без да имаме куража да си го признаем. Бяхме неспокойни, изпитвахме усещането, че се крие зад близката червена стена и ни наблюдава. Останахме на кея до последно, Гойко се появи гол до кръста, чухме отдалече стъпките от неговите мокасини „Диор“, превърнали се в чехли. Раздялата беше странна. Също и посветените ни стихове.

Бялата нишка на зората

дали ще стигне

да ни отдели от нощта?

И ще се видим ли отново?

Качихме се на ферибота. Опряхме се на белите тръби на парапета като две птици. Анте се мярна на кея чак когато корабът се откъсна. Видяхме го да приближава и да спира на ръба, защото после следваше морето, а той не умееше да плува. Не беше много по-висок от железните стълбчета. Махаше с ръка, една-единствена черна ръка, която в очите ми изглеждаше като нокът.

Влязохме вътре чак когато се изгуби от погледите ни. Усетихме миризмата на кораб, на влажен мокет и гориво, на солта, отложена върху ръждата. Един телевизор работеше, без да има сигнал, екранът потрепваше, чуваше се шум.

Диего се беше изправил: „Трябва да отида до тоалетната“. Намерих го зад една спасителна лодка. Беше клекнал и се люлееше напред-назад на ходилата си като яйце. Погледнах морето и си помислих да го хвана за ръка и да скочим там долу, отвъд пяната. Кой знае, вероятно в цялото това море долу щяхме да започнем друг живот. „Риби — помислих си, — ние не сме нищо друго, освен риби… хриле, които се разпускат и свиват… а после долита чайка, която ни сграбчва от високото и докато ни разкъсва, ние летим, може би това е любовта.“

Някакъв грохот разкъса тишината, инстинктивно обгърнах главата си с ръце, дланите на ушите. Бяха военни самолети, прелитаха ниско над морето… минаваха, ревящи наблизо, разбивайки вълните Известно време останах с усещането, че са ни ударили. Някои от моряците се подадоха. Видях посивелите им лица. Самолетите бяха излетели от военната база в Дубровник, докато други ята непрекъснато се вдигаха от Сплит, Риека, Пула: щяхме да го разберем по-късно, когато телевизорът на масичката пред бара възобновеше предаването. Диего се бе проснал на един стол с крак, преметнат върху този отпред, сложил слънчевите очила. Туристи по чехли, с чантички около коремите и чашки кафе в ръцете се трупаха край телевизора, пред непрекъснато сменящите се изображения. Моряците също бяха там, даже капитанът бе вперил очи в екрана, по който имаше смущения, докато пиеше бира направо от бутилката.

— Кой дявол управлява този кораб? — попитах Диего.

Усмихна се, придърпа ме към себе си.

Заговорихме се на английски с един норвежец. Репортер, беше снимал танковете на федералната армия на позиция по границата и, естествено, после се бе възползвал от командировката, за да посети островите. Русото руно на косите му бе вързано отзад, постоянно примигваше и говореше прекалено бързо. Беше скептичен, песимистично настроен. Направил интервю с Милошевич, който му повторил няколко пъти, че „всяко късче земя, където има сръбски гроб, е Сърбия“…

— Навсякъде из Хърватия е пълно със сръбски гробове… — изпухтя норвежецът.

Самолетите бяха изчезнали. Диего гледаше морето през мръсното от отложената сол стъкло, слънчев лъч влизаше в устата му.