Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (21)

Вървя по пясъка

Вървя по пясъка, усещам как се сляга под стъпките ми. Излязла съм от стаята, надигнала съм се като робот. Аска не плака повече, говореше, гледайки бялата завеса, издуваща се на прозореца. Звучеше ми като изгубена песен, някоя севдалинка. Далече от фунията, от която се изсипва, жестокостта вече не е нищо, само разпръскваща се пепел. Остана ми мирисът на нейната къща, на мир и спокойствие.

Дъщеря й я повика и тя обърна глава с припрян жест. Не е възстановила слуха си на дясното ухо. Чува постоянен звук в него, като от море при прилив. Засмя се, каза това е ухото на Историята.

Вървя. Иде ми да се спъна, но не се спъвам, иде ми да се просна на пясъка, да го прегърна и да благодаря на някого, на нещо, на преминаващата мравка, на безкрайния ход на всички животи.

 

 

Тялото на моя син подскача в отблясъка на светлината, удря с юмруци вълните. Това е детето, влязло в свада с момчето, казва му остави ме да си поиграя още един ден.

Излиза от морето, просва се на пясъка, после отново хуква срещу вълните.

— Как е? — викам.

— По-хубаво от Сардиния.

Пита ме дали мога да му направя няколко снимки с телефончето. Иска да покаже това тюркоазено море на приятелите си. „Нека пукнат от завист“, добавя.

Слага ръце на хълбоците, усмихва се с вирнат нос и примижали очи заради слънчевия блясък.

Влизам във водата до колене, снимам го, докато скача. Тялото му във въздуха и бели пръски от морето.

Тръшна се на хавлията, главата му е цялата в пясък, кичурите са като на подводна статуя. Обръща се и ми казва:

— Мамо, ударих си крака. Имаш ли лейкопласт?

Ровя из чантата, ровя като полудяла, а вятърът вкарва косите ми в очите. Отварям портмонето, търся лентичката, винаги я държа там, между листчетата.

Нося лейкопласт за него, защото все му се случва нещо, това му е стар навик, както нашия навик, на майка и син, да вървим заедно.

Пиетро чака, търси с очи заедно с мен, наблюдава несръчните ми движения. Намирам лентичката и ми се струва, че съм открила кой знае какво. И той се усмихва.

— Имаш ли?

— Имам.

Протяга ми крак, целият в пясък. Засрещнал го е в скала, парче от нокътя е счупено, кърви.

— Изплакни се в морето.

Не иска да се изправи, боли го.

Навеждам се, доближавам уста. Смуча кръвта и пясъка. Подсушавам крака с полата си.

Лейкопластът не залепва добре, защото пръстът е малко влажен, пък и не си намирам очилата. Но Пиетро не мрънка, даже казва благодаря.

 

 

Кой си ти? Колко пъти съм се питала. Колко пъти съм те гледала с подозрение. Смееш се, както се смееше Диего, както се смеят момчетата. Ти си щурав и интелигентен, безобиден и опасен. Ти си една възможност сред милиони. Момче от 2008-а, родено в края на декември 1992-ра в Сараево. Едно от първите деца, резултат на етническите изнасилвания.

Диша.

Лежи на хълбок, неподвижен подобно изтеглена на брега лодка, кокалестото дупе стегнато в бански като на австралийски сърфист. Обръща се, гледам счупения му зъб, прекалено слабите бузи. Диша.

От колко части се състои едно тяло? Сгъвката, където е закрепено и виси ухото. Очертанията на юмрука. Окото с потрепващите мигли. Ставата на коляното. Космите като едва набола трева.

Гледам частите на моя син. Може би съм го знаела винаги, това е истината. И никога не съм искала да го знам. Би трябвало да му кажа свободен си, не си негов син. Ти си син на банда дяволи, опиянени от омразата.

Подскача на един крак, обляга се на мен.

— Тежък си, няма да успея да те удържа…

— Ще успееш, ще успееш.

 

 

Разпознавам нещо, рибарницата, струва ми се непроменена, с пластмасовата завеса на ивици за пропъждане на мухите. И наблизо храстът диво мушкато, голям като дърво.

Пиетро ми каза искам да отида. Искам да отида на мястото, където е умрял татко. Неочаквано го нарича татко, всичко ми изглежда толкова абсурдно.

Вървя подир измамата. Пиетро се катери мълчаливо.

Аска ми показа мястото, лесно видимо е, там е само голямата скала, приличаща на динозавърска глава с отворена паст.

Диего се е вмъкнал в тази паст.

Аска ми каза връщаше се при теб, беше готов.

После започнал да се изкачва.

Светлината била точната, каквато е секунди преди залеза. Светлината на най-добрите му фотографии.

Пиетро се оглежда наоколо. По-бърз е от мен, вече е на върха.

— Внимавай!

Страх ме е, страх ме е.

— Тук няма нищо! — вика.

Когато стигам до него, повтаря тихо:

— Тук няма нищо, мамо…

Какво е очаквал? Параклис? Надгробна плоча? Фотоапарат, изсечен в скалите?

Аз съм стара и потна, а той е като една от летящите над нас чайки. Сядаме, вперваме очи в морето, което наистина изглежда безкрайно. Пиетро слага ръка на рамото ми. Може би е първият му закрилящ ме жест. После пъха нещо в шепата ми с едно от неговите недодялани движения. Брадичката ми потреперва.

— Опаковката не е за гледане — казва.

Отварям червеното измачкано пакетче, което явно е държал дълго в джобовете си, от онази вечер при фонтана. Брошка със сребърен филигран. Онази от витрината на Башчаршия…

— Харесва ли ти?

— Да.

— Знаех си аз.

Рови из шубраците, връща се с пръчка от тръстика, счупва я на две с коляно. Прави кръст, пробва да го завърже със стиска трева, но тя не държи. Тогава изважда банданата от джоба си и увързва тръстиката. Забива кръста в земята.

— Колко ще изтрае?

Какъв вятър е задухал…

Пиетро ми дава телефончето си, моли ме да го снимам, застанал до кръста.

Говорим си още малко.

— Мамо, какво ще правя, като порасна?

— На теб какво ти се иска?

— Не знам.

— Харесва ти да свириш, кой знае, може да станеш музикант…

Казва, че би желал да създаде верига хотели със седем звезди. Иска да проектира най-големия хотелски апартамент в света, вътре в него да има голф игрище с осемнайсет дупки.

После ме поглежда.

— Знам защо татко се е покатерил тук. — Вдига ръка, посочва морето. — Защото оттук се вижда Италия. — Усмихва се. — Било му е мъчно за нас двамата, мамо…

 

 

Аска стои под перголата, няма кураж да дойде при нас. Измила е косите си, суши ги на въздуха. Виждах я да се движи, да реди масата, да се навежда за играчка на дъщеря си. Жена като мен.

Сега ни гледа как се приближаваме.

По селата много жени са убили тези деца, майките помогнали на дъщерите си да се отърват. Обикновени жени са се превърнали в отчаяни убийци. Аска е била в един от центровете за подпомагане на жени, пострадали от войната, но чак след раждането на дъщеря си, когато тялото й се отворило за втори път, а тя и Гойко плакали дълго прегърнати, чак тогава усетила, че омразата се откъсва от нея като непотребното вече образувание на плацентата.

Аска гледа надолу, с една ръка разрошва мокрите си коси.

Наблюдавам този повтарящ се жест, лицето, което се появява и изчезва, отварящата се от време на време уста.

Пиетро е зяпнал в телефончето си, тупвам го.

— Това е Аска, жената на Гойко.

Повдига индиговите си очи. Усмихва се, набърчва мижавите си бузи, протяга ръка.

— Здравей, аз съм Пиетро.

Аска задържа ръката. Не може да я пусне.

Тогава Пиетро доближава гърди и глава. Целува я и по двете бузи. А тя разтваря ръце и го прегръща.

Виждам съдбата, затворила своя кръг.

Обръща се, казва, че отива за чаши.

Намирам я в кухнята с гръб, опрян на стената. Плаче, без да помръдва. Когато ме зърва, се усмихва.

Едната й ръка е на устата, на носа, диша в нея.

Гойко се приближава, покрива я със своето шумно тяло.

Преди да станат двойка, дълго време са били приятели.

Ходили са на кино заедно, бърборили са в кафенетата за изгледаните филми и за други глупости. За останалото не са отронвали дума, вече знаели всичко. Говорела е тишината, а това е нещо целебно.

Гойко е разпалил въглищата, суети се около скарата, откъм морето подухва вятър. Ядем риба с препечени люспи, които се белят като кора, остава бяло ароматно месо, потънало в собствения си аромат. Тази нощ ядем морето.

Пиетро ме пита дали може да пийне малко вино и Гойко напълва чашата му, преди да потвърдя. Пиетро се залива от смях, не ми се ще да си тръгвам оттук.

Аска го гледа. Яла е като мишка, като прислужница, като монахиня. Не е преставала да гледа Пиетро, нищо че в действителност не е повдигала очи. Гледала е в чашите, в чиниите, в живота си. Като че ли се е страхувала да не смути с нещо моя.

Може би се срамува. Срамът я е преследвал години и навярно това са последните му напъни. Изглежда, се чувства неловко, като натрапница, като вмъкнала се между нас крадла.

Малка болка в тази прекрасна вечер, ала не мога да направя нищо. Всеки от нас я има вътре в себе си. Да се бориш, знаейки, че ще загубиш, е част от неизкоренимата борбеност на душите.

Вятърът раздухва жаравата, която сякаш изгасва, но все поддържа огъня. Пиетро говори със Себина, пишат думи по хартиените салфетки, играят си с хляба.

Гойко се включва в играта, пита коя е най-хубавата дума на света.

Себина казва море.

Пиетро се колебае между свобода и тенис.

Небето е обсипано със звезди. Все същите, тези наблизо и онези далечните. Пред които се предаваме.

Очите на Гойко са като на воин, претърпял поражение. На пиян поет. Гледа към Пиетро.

— За мен най-хубавата дума на света е благодаря.

Вдига чашата, чуква се с бутилката, после я насочва към небето, към една звезда и изрича:

— Благодаря!

Тази нощ злото умря.

Вземаме си довиждане на кея като приятели, които ще се срещнат отново, по джапанки и с раници, обикновени туристи. Наоколо мърдат фигури. Кой би си представил история като нашата, вмъкнала се в тези случайни тела, прощаващи се в утрото? Морето си трае, още е задавено с парченце от нощта.

Гойко ни придружава на връщане, дори не усещаме пътуването. На летището в Сараево пием кафе, лактите са опрени на извития като подкова плот с пушещите край нас хора.

— Какви са ти плановете?

— След две седмици в Сараево започва филмовият фестивал, тази година ще бъде Кевин Спейси… Кой знае, може би ще го развеждам, ще му покажа откъде са стреляли, ще го накарам да мине по стъпките на войната, the war tour.

Смее се, а после става тъжен. Той е като Пиетро.

Трябва да тръгвам, защото чувам повикването за полета, защото сме били тъжни и весели толкова пъти… Тупвам с юмрук по гърба моя Гойко, поклаща глава като звяр, като глиган.

Тук не се плаче, така сме се договорили. Усещам боцкането от брадата му.

Ние сме море, което идва и си отива. Ще има ли друг път?

Вдишвам последната частица от аромата на тази Босна, на тази любов.

 

 

На борда Пиетро казва, че излитането е най-страшният момент от полета, самолетът може да падне, моторите работят на пълна мощност. Нервен е. Дъвчеше дъвка, но я залепи под масичката, приготви се за излитане.

Аз съм със слънчевите очила, моите черни фарове. Кимам мълчаливо. Мисля си успокой се, синко. Не преставаш да говориш, не преставаш да се движиш. Колко живот имаш в това тяло?

Отдолу планината Игман е дребна като котешки гръб. И къщите са малки, подобни на тези в играта „Монополи“.

Чувствам се като онова гипсово джудже, откраднато от една английска градина и после обиколило света.^[62] Да, като кукла, подхвърляна насам-натам повече от необходимото.

След малко Пиетро задрямва, главата му е наведена към илюминатора, единият крак сгънат на седалката. Почиват си мислите му, изтощеното момчешко тяло. Облаците преминават, пронизвани от лъчите на залязващото слънце.

Поглеждам крилото на самолета, както винаги изглежда неподвижно. Сещам се за баща си. Може би Диего му се е доверил в онзи гараж на морето… вероятно Армандо е знаел от самото начало, но очите му са запазили тайната. Умря преди две години. Водех го на преглед за пейсмейкъра. Спрях на втора редица, за да взема набързо нещо от супермаркета, както обикновено. Оставих ключовете на колата, „ако някой свирне, премести я“. Когато излязох с покупките, клаксоните пищяха един през друг. Татко не помръдваше, главата, паднала на рамото. Изглеждаше, сякаш е заспал. Изпуснах торбите на земята, ръцете ми отказаха. Всичко беше толкова нереално, хората продължаваха да протестират заради моето нелепо паркиране. Трябваше да изчакам полицията, преди да ми разрешат да преместя колата. Валеше, останах до тялото на баща си зад замъглените стъкла в този нетърпелив град.

 

 

Въздухът на Рим, на морето. Безкрайният навес на летището, изпълнено със светлина, с чакащи на опашката за излитане самолети. Пиетро стъпва с широки, щастливи крачки. Вече е в своя град, където е израснал, из който пърпори с моторетката.

Поглежда ме.

— Какво ти става?

— Вдетинила съм се.

— Прав е татко, трябва да ядеш папая.

На земята в автобуса, отвеждащ ни към изхода, Пиетро включва телефончето си, проверява съобщенията. Хвърлям един поглед към екрана, там е пъпчето на Динка, нейният пиърсинг.

 

 

Джулиано ни чака заедно с шофьорите, вдигнали табелите. Виждам как подскача, когато ни забелязва. Стиска здраво Пиетро, държи го за тила, мирише го.

— Здравей, Пиетро.

— Здравей, татко.

С мен е срамежлив, какъвто беше баща ми, целува ме, поглежда ме едва-едва. Не ме изпуска от очи, докато хваща всички чанти. Бои се от настроението ми.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред.

Разбързва се, сега, когато сме се върнали, се разбързва. Да остави зад себе си летището, място, което разделя.

— Как мина? Ял си навън всяка вечер, нали?

— Връщаш се ядосана ли?

Усмихвам се, познаваме се добре.

Първия път, когато дойде да ме вземе цивилен, за да ме заведе на вечеря, останахме без бензин на околовръстното. Беше ужасен студ, преминаваше само по някой и друг камион. „Возя се все на служебни коли, извинявай.“ Тръгнахме пешком срещу фаровете, светещи в лицата ни. Джулиано разперваше ръце, „ще ти правя път“. После разбрах, че никога не е живял извън работата си, домът му изглеждаше като служебна квартира и може би наистина беше. Спомням си купчина вилици и лъжици, още в кутиите. Измих ги, подредих всичко в кухненското чекмедже. Винаги сме били малко смешни заедно, нашият чар е в това. Животът е дупка, вмъкваща се в друга дупка. И колко странно, изпълва я.

 

 

В колата Пиетро не престава да говори за всичко видяно. Споменава дати, имена. Говори с устата на Гойко. Европа не си е мръднала пръста… Караджич са го арестували чак сега, защото са се споразумели…

Седнал е отзад, но постоянно се подава между нас. Потупва Джулиано по рамото. Показва му снимките на телефончето. Когато стига до тази на скалата, я прескача. Спокойна съм като онзи кръст върху нея, мисля си.

 

 

Джулиано превърта ключа, вратата на дома ни се отваря, светлината се запалва, ето ги книгите, дивана.

Пиетро гледа тенис по телевизията, аз почиствам грима, хвърлям мръсния тампон в кошчето. Изгасвам осветлението, проверявам газта. Хладилникът е празен, само оставените от мен неща, увехнала салата, две кофички кисело мляко.

Излизам на терасата, облягам се на парапета. Джулиано идва, слага ръка върху моята. Гледаме кафенето долу, младежите, бъбрещи до миниколите.

— Как мина денят ти?

Станал е призори, за да разтурят незаконни бараки на нелегални имигранти от Изтока.

Това ще му е работата през лятото. Работа, която го натоварва. Все по-малко му харесва този свят, който взема отпечатъци от циганчетата, картотекира непълнолетни.

 

 

Разказвам му всичко. Джулиано слуша със скръстени ръце на военен. Преглъща на сухо. Той е, който ме завлича при Пиетро. Има нужда да го види. Да се увери, че диша.

Вратата е затворена, на дръжката онова DO NOT DISTURB, откраднато от хотела в Сараево. Все пак влизаме. Четникът спи в леглото „Икеа“, което се удължава, но вече май няма накъде, китарата е на пода до телефончето, до смачканите джинси. Джулиано се навежда, подушва тила му. Като последното куче, като последния баща. Вдига китарата, опира я на стената, взема телефончето, слага го да се зарежда, оправя джинсите. Обикаля из стаята… въртя се и аз. Въртим се в обща орбита.