Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (2)

В онази кръчма ме заведе Гойко

В онази кръчма ме заведе Гойко.

Цял ден се разхождахме, от квартала Бистрик чак до Неджаричи, и все пак се оставям да ме мъкне още. Вдигна се мъгла, завихри се около нас, в ниското Миляцка е с цвят на майчино мляко, на коластра. Последната ми нощ в Сараево.

Италия победи на спускане с шейна, празнуват медала. Танцуващите върху масите са доста, надигат бутилки сливовица, спортни журналисти, състезатели, които би трябвало вече да са в Моймило, легнали си в къщичките на олимпийското село.

— Ела, ще те запозная с италианците.

Сядам натясно между непознати, димът от цигарите е като смазка по очите, лица, изгорели от слънцето. Кръчмата е подземие с ниски арки, откъдето изникват препарирани глави на кафяви мечки и диви кози, от сводовете на таваните висят платнени знаменца. Седнала съм точно под Източна Германия.

Него го няма, вече си е взел довиждане с приятелите и е излязъл. Отива на гардероба, претрупан с мокри от снега винтяги и дебели палта, не успява да открие дрехата си и затова се връща, търси гардеробиерката, дребосъчката с къдрави коси, оставила облеклата без надзор, за да изпие чаша бира. Заради това се връща той вътре. Стои прав и чака тя да довърши бирата си.

Той е само гръб, цветен пуловер от перуанска вълна върху дълъг кльощав гръб. Гойко го вика:

— Ей, Диего…

Обръща се и попипва тила си с ръка, има рядка брадичка по изсеченото лице на мършаво дете. После щеше да ми каже, че главата му е пулсирала, очите са горели като два мангала заради всички снежни откоси, понесени през деня. Приближава се, прави крачка към нас. Пак после щеше да допълни — защото ме видял въпреки очите, въпреки умората. Бил привлечен несъзнателно, като бик от червеното. Гледам го и аз, очаквам го, докато се приближава. Никога не може да се каже… какво точно представлява. То е мембрана, може би затвор, още от самото начало. Един живот е пътувал отдалече срещу нашия, усетили сме идващия полъх, мириса му, докато е поспрял. Потта и усилията му са били вътре в нас. Чувствали сме се напрегнати.

Оставаме неподвижни като насекоми, за да чуем едновременното пулсиране на материята. Бузите ми са зачервени, гъст облак цигарен дим, прекалено много лакти, безброй гласове. Всичко изчезва. Само петното на този пуловер, крачещо към мен. Очите ми в миг прогарят контурите на онази плът. Струва ми се, че докосват душата му, това е всичко.

Приближава се, момичето му е върнало дебелата дреха, вдървено синьо яке, нахлузва го. Остава прав, увит, да се поти. Гойко се навежда да го прегърне край масата, на която танцуват, отгоре й се търкаля бирена чаша.

— Тръгваш ли?

Сложил си е и плетена вълнена шапка с помпон, кимва с глава, вперила съм очи в танцуващата вълнена топка.

— Това е моят приятел Диего, говорих ти за него, помниш ли?

Не си спомням.

Диего ми подава ръка. Кокалесто парче пареща плът, което се задържа в моята. Ръката на Пиетро. Вече е неговата. Времето разкъсва времето, едно тяло стои срещу твоето, силно, младо… при все това друго тяло заема неговото място. Синът е вече в бащата, момче в момчето.

Онзи син ще е споменът, детето, което ще преброжда нашата пламенност.

Правя му място на пейката, броени сантиметри пространство, където се вмъква. Смеем се, че сме толкова долепени. Говорим, не знам за какво. Има странна реч, напевна, кара ме да се сещам за морето.

— Откъде си?

— От Генуа.

Даже и шапката не си е свалил, поти се. Гледам капките, плъзгащи се от челото в очите му.

— Потиш се.

— Да излизаме.

И си тръгваме така, веднага заедно, минаваме покрай блъсканицата по масите, мръсните чаши, мечешките глави, напиращите към тоалетните хора. Гойко не продумва, вдига ръка, твърда като стоппалката на пътен полицай. После ще каже, че вече е бил разбрал, че даже и слепец би разбрал. Че внезапните влюбвания оставят като ударен от гръм някой клет котарак, дебнещ наоколо с вирната опашка, и той си я подвива.

 

 

Диего крачи до мен в синьото си яке, изглежда като на онези от военния флот. Млад е, още момче. На колко ли години е?

— Утре сутрин летя рано, самолетът ще е претъпкан като на идване.

Тук бил по работа, казва.

— Каква работа?

— Фотограф. Страшна жега беше вътре… — смее се.

Усмивката му е кротка.

Разказвам му за моето литературно изследване, за Гойко, който е бил толкова отзивчив и ме е накарал да се влюбя в този град.

— Защо си още будна по това време?

— Изчаквах звъна на камбаните, напевите на мюезините…

Казва, че може да изчакаме заедно, да се покатерим чак до старата железопътна гара, защото отвисоко върховете на минаретата изглеждат като копия, забодени в небето.

Отново вървим. Колко ли ще се скитаме тази нощ? Камионът на работниците от чистотата ни следва известно време, после спира. Мятат отгоре му празни бирени бутилки, листовки, размекнати от суграшицата… дълги черни метли бръскат по паважа. Мъжете са отпуснати, посъбрали са студ, почистват нашия път, тръгват, спират отново. Е, чак пък толкова, щяхме да изтърпим и мръсотията от олимпийския туризъм, нямаше да го правим на въпрос. Свикнали сме на мръсни градове. Но не може да не забележим магията на тези ръце, стараещи се заради нас.

— За някой вестник ли работиш?

— Не, специален пратеник съм.

Прекарал е дни наред, заровен в снега на планината Биелашница, на Мало поле, за да хване спусканията на бобслеите и ски скоковете за северната комбинация. Казва, че си е прецакал очите.

— Не можеше ли да си сложиш очила?

Умира от смях, било като да си легнеш с жена облечен, нали окото трябва да е вътре в обектива.

Гледа ме. Оставям се да бъда изучавана от неговото специално око…

— Фотогенична ли съм?

Понавеждам глава, показвам по-добрата половина на лицето си, все едно съм подрастваща.

— Имаш ли си приятел?

Скоро ще се омъжвам. Не му го казвам. Споменавам за отдавнашна връзка.

— А ти?

Повдига рамене, смее се.

— Аз съм свободен.

„Себил“, Фонтанът на пътниците, е заледен. Сядаме на перваза. Замръзнало птиче пристъпва по леда, оставя се да го доближим. Диего го стиска в шепите си, приближава устни, подухва му с топлия си дъх.

— Ела с мен.

— Къде?

— В Бразилия, да снимаме децата в червените мини на Кумару.

 

 

Гойко изниква откъм сергиите на пазара, като че ли ни е очаквал там, с коженото си яке и запалена цигара.

— Обещах на госпожицата да я кача на хълма, за да погледне Сараево с очите на Андрич…

— И кой е този Андрич?

— Един поет, но да не ти пука, на Джема босненските поети не й харесват, миришат и се напиват.

Присъствието му ме разведрява, разтоварва ме от емоционалното напрежение. Можем да се правим на разхождащи се приятелчета, три стари другарчета.

Леденият вятър поклаща премръзналите дървета, суграшицата шиба лицата ни, навира се в косите.

Гледаме града в ниското, щръкналите върхове на минаретата между затрупаните със сняг покриви. Сега Сараево изглежда като полегнала жена, улиците приличат на разкроена булчинска рокля.

Вече съм избрала моята. Отливка от сурова коприна като цвят на калия, инертно цвете.

Нощта преваля, уличните лампи танцуват в зората подобно свещи над морето.

Гойко разперва ръце, крещи на немски:

— Das ist Walter!

— Кой е Валтер?

— Партизански герой от онези пропагандни филми, дето ни прожектираха в училище, немците все се опитваха да го заловят, ала безуспешно. В края на филма претърпелият поражение офицер от СС гледа Сараево от високото и произнася фразата: „Сега знам кой е Валтер! Това е Валтер! Това е целият град, духът на Сараево“. Пълна простотия, но ни разплакваше.

Сядаме на земята под някакъв навес на старата гара. Гойко изважда от якето си бутилка ракия.

— Първо госпожата…

Пийвам глътка, в този мраз я усещам като лава. После е ред на Диего… гледа ме, докато долепва устни до гърлото, където допреди миг са били допрени моите. Първият ни общ еротичен жест. Студено е, но съм плувнала в пот, лепило, свличащо се надолу по гърба ми.

— Колко жалко…

— Кое?

— Че нямам фотоапарат.

Би му харесало да ме снима отразена в заледената локва между коловозите.

Гойко поглъща остатъка от бутилката като вода, после я захвърля в снега. Бръщолеви с накъсан глас, говори за бъдещето… за стиховете, които ще напише, за магическия куб, новата игра, с чийто внос ще се захване. Тази главоблъсканица ще го превърне в богаташ. Оставяме го да дрънка като нощно радио, като далечно бръмчене. От време на време Диего подхвърля по някоя фраза, само така, да се прави, че сме трима. Гойко запалва нова цигара. Диего го сръгва с лакът.

— Внимавай със запалката, така си се насмукал с ракия, че ако се оригнеш, всички ще хвръкнем във въздуха…

Гойко го хвали.

— Най-накрая си научил нещичко от босненския хумор…

Смея се въпреки скованите ми от студа челюсти. Гойко ме гледа, усещам, че ми е сърдит. Клати глава, изпраща ни на майната си с неопределен жест, поляга върху снега на хълбок.

— Викнете ме, като свършите да се лигавите.

Грохнал е, но не ни оставя сами, стои наблизо като куче пазач, правещо се на заспало. Диего хваща ръката ми, прибира я, все едно е загубена в снега ръкавица.

— И така…

Млъква, аз чакам. Издишва бяла пара в скования въздух.

— … Ти си…

— Какво? Какво съм?

Изкопава отнякъде дрезгави думи.

— Не си отивай, не заминавай.

Навежда глава чак до дланта ми, затваря очи вътре. Диша там в закътаното, като премръзналото птиче от фонтана. Разрошвам косите му, полека заравям пръсти в тях.

— Още… още.

— Ще се омъжвам след четирийсет дни.

Повдига глава внезапно.

— За кого? За старата ти история ли?

 

 

Бързо идвам отново на себе си. Надигам се, изтупвам снега от дупето си, казвам, че ще замръзнем, че трябва да си дооправя багажа. Леко подритвам Гойко.

— Мърдай, Валтер!

Връщаме се към хотела, лениво се търкаляме към долината в тишина и безредие. Не говорим, по-добре. Доста ходихме и сме уморени. Слабичкото екзалтирано момче, крачещо до мен, сега не ми харесва, нощес изрови отнякъде плосък хумор, неудачен, много подобен на Гойковия. Изведнъж вече не харесвам и двамата, обградена съм от примиращи глупави мъже, едва кретащи край мен. Развиделява се, зората обгръща спотаения град като огромен сив котарак. Ядосана съм на себе си, поради каква причина не спах, пих и насъбрах толкова студ? Стискам Гойко за ръка, възползвам се от тялото му. Размачква ми гърба в движение, изглежда доволен, че може да ме постопли. Усетил е лошото настроение на Диего, крачещ отпред, залепен като куче до стената, знае, че се е случило нещо, докато е подремнал. Какво пък. Отново е негов ред, не съжалява, че съм такава непостоянна. Вдига парче дърво, хвърля го към него.

— Ей, фотографа!

Диего отскача, хлъзва се на снега и пада. Гойко го е направил на шега, не е вярвал, че момчето е толкова крехко.

— Удари ли се, приятелю?

Диего се изправя, изтупва снега от панталоните, казва, че му няма нищо. Изпитвам съжаление към него, усещам го внезапно. Помислям си, че е станало заради мен.

— Ще се видим на аерогарата.

Отива си, леко накуцвайки, без да се обърне, помахва с ръка.

 

 

Имам нужда от цялото тегло на Гойко, за да затворя ципа на куфара, купила съм доста дреболии от пазара, преди всичко бродирани покривки за бъдещата ми къща. Минаваме покрай Паметника с вечния огън. Гледам улицата за последно… всички тези чисто нови сгради, онова глупаво червено вълче, символ на Сараево’84, до огромна снимка на Тито. Небето през прозорчето е бяло. Не съм спала, повдига ми се, казвам на Гойко да хвърли цигарата, ако обича.

Много хора чакат за чекиране, журналисти, телевизионни екипи, туристи. Група поддръжници на Финландия вървят след момиче с яке в златист цвят и минипола от еленова кожа, размахващо надуваем снежен човек.

Него го няма. Не търся, само шаря с очи, без да завъртам глава и на милиметър. Купувам един английски таблоид. На заглавната страница е жената на принц Чарлс с прекалено дълги руси коси и червени бузи, първородният син на коленете й.

Полетът му беше един час преди моя, би трябвало вече да е тук. Може би не се е събудил, строполил се е на леглото и там си е останал. Сигурно е от ония момчета, дето все им се спи, губят си времето.

Нося дълга жилетка от ангорска вълна с шал-яка, джинсова мидипола и ботуши с цвят камила. Имам големи слънчеви очила, вдигнати на главата. Изглеждам малко по-стара от възрастта си. След университета започнах да се обличам по-строго, да си прибирам косите. Откопчавам най-горното копче и дишам благоприлично в пазвата си, кръстосвам крака, слагам чантата до себе си. Едва забележимо играя, но в публичните пространства всички играем някаква роля, повече или по-малко… генерална репетиция за жената, която би ми харесвало да съм. Всъщност за себе си знам единствено, че не обичам да страдам. Израсла съм в равен свят, може би попритъпен, ала уютен.

В края на краищата Сараево е оставило в мен нотка тъга. Замислям се за откриването на Олимпиадата, пищно, безупречно… Но също и там, на онзи бляскав стадион сякаш беше надвиснал металически похлупак от непроницаема тъга, който изящните движения на мажоретките и салтата на малките кънкьори не успяваха да отместят. Казармена мрачност, същата мрачност, присъща на всички спортисти от Изтока, натрапчивото усещане, че никога не са се забавлявали по време на тренировките. А какво да кажа за очите на малкия продавач на печени ядки пред зала „Зетра“? Очи на дете ли бяха, или на мишка? Погалих го, оставих му бакшиш, ала то не помръдна на милиметър, дете от камък.

Казах на Гойко да си ходи, но той се разхожда из летището, върти своята търговийка. Приближава, издухва дима отгоре ми, зърва вестника.

— Коя е тази?

— Жената на принц Чарлс.

— Босненка ли е?

— Англичанка е, разбира се.

— Същата като майка ми.

Затварям вестника, пъхам го в чантата.

— Майка ми даже е по-красива…

Отегчена съм от този самонадеян босненец, убеден, че това място, намиращо се на гъза на географията, е център на света. Сто пъти го повтори: „Границата между Изтока и Запада, Балканският Йерусалим… кръстопът на хилядолетни и авангардни култури…“, а сега и майка му била по-готина мацка от лейди Даяна. Я върви на майната си!

Зимата пукаш от студ, лятото загиваш от жега, смешни, надути и угнетяващи сте, мъжете миришат на лук, ракия и мръсни крака, спарени в боклучивите обувки. До гуша ми дойде от питки и кебапчета, яде ми се салата и лаврак. До гуша ми дойде от теб, Гойко, шегите ти не разсмиват, стиховете ти не натъжават.

Кефя се, мислейки си за Андрич… „И ако бих могъл да ти обясня с една дума кое ме кара да напусна Босна, ще ти кажа: омразата.“

— Майка ми е в болница…

— А, така ли, какво й е?

— Трябва да роди, от една седмица е там, трябва да роди, но не ражда.

— На колко години е майка ти?

— Четирийсет и четири, родила ме е на седемнайсет… а сега е на път друго дете, след толкова време.

— Това е чудесно…

— Това е животът.

 

 

Защо не извикват за полетите? По таблата от известно време не се забелязва промяна.

— Да няма стачка?

Гойко избухва в смях, тупва се с юмрук по главата. Не вярва, че съм изрекла подобна глупост.

Летището вече изглежда свръхнатоварено, вонята на цигарен дим е непоносима. Ставам да се поразтъпча към прозорците в дъното, искам да погледна пистата, дали пък някой самолет не излита? Притискам нос в стъклото, нищо не се вижда… всичко е побеляло, вали сняг.

Чувам звук, вибриращи струни на китара. Обръщам се. Диего е седнал на пода в едно ъгълче между прозорците и служебния вход, опрял рамене на стената. Подрънква си на китарата с наведена глава.

— Вали.

— Да…

— Много.

 

 

Чакам права, оставила съм се на снежнобялата стихия, на съдбата. Сега знам, че желанието ми е било някой друг да реши вместо мен. Прокарвам пръст по стъклото, по дъха ми… рисувам вълнообразна линия, мисъл.

— Обиди ме.

Какви ги дрънка? Защо говори с такава интимност за нас?

— Ела, седни тук.

Сядам наблизо, на една пейка. На пода не, това е прекалено. Имам си мидипола, стои ми като излята, като на порядъчно момиче, усмирено от благостта на водения живот: без сътресения, без страдания, без въжделения.

— Харесва ли ти Брус Спрингстийн?

Започва да пее…

„You never smile, girl, you never speak… Must be a lonely life for a working girl… I wanna marry you… I wanna marry you…“^[10]

— Влюбен съм в теб.

Усмихва ми се, прибира коси зад ушите.

Отново усещам, че не ме привлича, плаши ме, изглежда истински тъпак.

— Винаги ли правиш така?

— Как така?

— Търчиш насам-натам… правиш всичко сам.

— Надявам се да правя всичко с теб.

— Но аз не те познавам…

Разказва ми целия си живот, на вълни. Сега знам, че баща му е бил пристанищен работник, умрял е много рано, а майка му е готвачка в стола на болницата „Гаслини“, израснал е с храната от алуминиевите съдове, живее в сив блок, изглеждащ като онези на социалистическия реализъм, но всъщност е построен от християндемократите, в сутерена му има фотостудио и той започнал оттам, досаждайки на хората ден след ден.

Снегът продължава да се сипе, грачещ глас съобщава, че за момента всички полети са отменени.

Диего се изправя, прибира китарата.

— Какво по-добро от това? Билетите си ни остават, че и хотел ще ни платят. Ще вземем ли две свързани стаи?

— Аз ще чакам на летището.

— Затварят го, не чу ли? Ще висиш сама тук.

Мисля си за багажа ми, за Фабио, който ще дойде да ме посрещне на „Фиумичино“, за майка ми, купила вече пресни тальолини. Виждам живота си затрупан от снега, зачеркнат от преспите. И все пак, мисля си, няма от какво да се боя, този кретен за мен ще е само приятелче, като Гойко. Това пътуване се разви така: без големи успехи, лепнаха ми се двама клетници, босненски поет и генуезки фотограф. Фабио ще се забавлява, ще каже, че светът е пълен с луди и тъй като и на мен ми хлопа дъската, затова ги привличам. Ще ме погледне по онзи начин… сякаш се готви да скочи отгоре ми, щастлив като куче, тичащо по ливадата, за да се овъргаля в кравешко лайно. Защо казвам това? Защо плюя върху живота си? Кое е това момче?

— Съгласен съм и тук да останем, аз и ти самички, затворени вътре, а снегът отвън. За мен всякак е добре.

Подскача с ръце в джобовете.

— Аз съм щастливо момче!

— А, така ли?

— Много щастливо.

— На колко години си?

— Двайсет и четири, а ти?

— Двайсет и девет.

Ухилва се, казва, че си е представял нещата по-зле, че изглеждам на трийсет. Натаралежва лице, показва всичките си зъби. Гледам тази усмивка, прекалено широка за дребната глава.

 

 

Отново те намирам в тази първа сараевска нощ след толкова години. Изпълнени с живот. Бялата ми кожа отразява повече от петдесет години мисли и действия. Дали ще ме харесваш още, Диего? Дали ще ти хареса отпуснатата кожа на шията, поувехналите ръце? Ще ме обичаш ли все още със същата чувствена любов, със същата възхита? Веднъж ми каза, че ще се захласваш по мен и като остарея, че ще ме ближеш даже да съм си отживяла времето. Каза ми го и аз ти повярвах. Няма значение, че не ни бе съдено да проверим. В известна степен остаряхме заедно, сякаш продължаваме да се търкаляме и да се заливаме от смях. Прозорецът е тъмен, Сараево не се вижда, освен тази уличка, анонимен ракурс. Но как да забравиш за останалото? Този град е като баница, напълнена с мъртви, с невинни, изтръгнати от невинността. Твоят син Пиетро спи, Диего.

 

 

На телефоните имаше дълга опашка. Гойко я разблъска, викаше, че е спешно.

Пъха слушалката в едното ухо, в другото мушка пръст, говори на висок глас. Затваря телефона, крещи.

— Майка ми е родила, момиче е! Себина!

Слага ръце на раменете ни, притегля ни. Трябва да тичаме в болницата, за да видим бебето, натрупал е дебел сняг, но той имал вериги. Трябва да се чукнем! Радва се, че е момиче, защото в тяхното семейство се раждат само момчета, цяло щастие е, че е дошла на света точно днес, който се роди в снеговалеж, ще живее дълго и честито. На кого ли ще прилича? Надява се, на майка му, тя е толкова красива и приготвя най-вкусната чорба с месо в цяла Босна. Целува ни и ни прегръща. Трогнат е. Изведнъж се трогваме и ние. Шест влажни очи, гледащи се като оглупели риби.

В колата пеем. Не знаем какво точно, но пеем, включваме се в припевите от радиото. Снегът е дълбок, небето се е сгъстило като гипс. Колите са със запалени фарове, пъплят едва-едва. Снегоринът е пред колоната, напредва, разчиствайки пътя… И днес някой разчиства пред нас!

Всичко е затрупано в бяло. Гойко слиза, за да купи бутилка, гледаме го, докато се отдалечава, потъва в снега около осветена табела. Диего се обръща.

— Доволна ли си?

— Да… никога не съм виждала снежна буря.

Хваща ме за ръката, издърпва я от джоба ми и я задържа в своята.

— Искам да те снимам, днес цял ден те снимам.

Гойко се връща, засипан от сняг като куче, влачещо шейна. Измъква бутилка газирано вино.

— Австрийско е, струва цяло състояние.

Животът ми е погребан на далечно място, под ледена плоча. Фаровете напредват в белотата. И тези дълги пръсти, преплетени в моите, които ме стискат… говорят ми, кълнат се във всичко. Сега ми стига само тази ръка. Ръката на това непознато момче, откъсваща ме от непроницаемата солидност на моето тяло. Напомня ми онази на едно дете… ръката, изгубена толкова отдавна, на приятелчето ми от детската градина, което все искаше да е с мен. Приятно изтезание от миналото. Обърсвам изостанала на окото ми сълза с кратък, незабележим жест.

 

 

Вътре в болницата е приятно топло, дори прекомерно. Родилното отделение мирише като у дома, на къкрещи върху печката тенджери, на проснато пране. Стаята е голяма, почти всички легла са празни. Майката на Гойко е седнала, опряла гръб на възглавниците, гледа през прозореца сипещия се навън сняг. Гойко се навежда над нея, прегръща я. Стоим няколко крачки по-назад, прави ни знак да се приближим. Мирна казва:

— Hvala vam.

— Майка ми ви благодари.

Питаме го за какво ни благодари, Гойко повдига рамене.

— Сигурно задето съм имал работа около вас…

Поразена съм, майка му наистина прилича на лейди Даяна, вярно е, че може би е и по-хубава. С царствена шия и деликатно лице, поддържано от скулите като снежнобяло платно върху цилиндър за дантела, с индигови очи и огромно чиле златисти коси.

И така, в този невероятен ден се оказваме край леглото на една лехуса, красива като кралица. Продължителна тръпка ме пронизва подобно върха на бургия. Може би и генуезкият фотограф я усеща. Смъкнал си е скиорската шапка от уважение, все едно е в църква. Животът е, който разбърква картите, този, дето внезапно запява и възвестява деня като петел.

Донасят детето, увито в бели пелени като в пашкул. Бузите му са леко квадратни, лицето заострено нагоре. Грозничко е. Не плаче, стои с отворени очи, изглежда, сякаш вече знае всичко. Устата на Мирна се отваря, щом я вижда, все едно тя, майката, търси храна от малката. Гойко се разчувства, сълзи като семки се търкалят по бузите му. Хваща я за ръчичката, разглежда я. „Позволете да ви се представя, госпожице, аз съм вашият брат Гойко… и ще ви бъда и баща.“

Баща му е умрял от рак преди няколко месеца, за щастие майката има добра работа, учителка в начално училище, тя е хърватка от Хвар, ревностна католичка, не си е и помислила за аборт.

Сега вика с пресипнал, но все пак красив глас. Не иска синът й да пипа новороденото, преди да си е измил ръцете. Гойко отива на малката мивка, закрепена на стената, връща се с мокри ръце. Подскача със сестричката в обятията си, целува я, мирише я. Стои близо до леглото, докато майка му кърми, слага глава на възглавницата до тях и застива там почти без да диша, като куче, боящо се да не го изгонят.

Диего е заредил фотоапарата, прави снимка на тази рождествена сцена. Мирна е смутена, покрива гърдите си с ръка. Бременната жена на съседното легло изважда мъничък електрически котлон, приготвя тръпчив тъмен чай от малини, сипва го в емайлирани купи и ни предлага. Мирна има по краката си червени петна, забелязвам ги, докато чеше единия си крак. Усеща погледа ми, усмихва се смутено, обяснява ми, че е екзема, появила се по време на бременността.

Ровя из чантата, имам някъде крем от планинска арника, нося го винаги с мен и го използвам за всичко, омекотява вечно напуканите ми лакти. Питам я дали мога да я намажа с крема, като виждам, че ръцете й са заети с бебето.

Поклаща глава, дърпа си крака, отбягва ръката ми. Но аз настоявам и тя се предава. Усещам как краката й се втвърдяват, виждам я да навежда глава и да подушва, вероятно се бои, че чехлите под леглото миришат малко. Има солидни прасци на работеща, движеща се жена. Кожата е суха, поглъща моя крем. Усмихвам й се отдолу, както съм клекнала, тя ми отвръща. Показва ми, че вече е по-добре, че кремът е чудодеен. Смея се, предлагам да оставя тубичката, съжалявам само, че е наполовина празна.

Мирна казва нещо:

— Hoćeš li je?

— Какво каза? — питам Гойко.

— Искаш ли да подържиш бебето?

Мирна ми подава новороденото, още топло от скута й.

Жената с чая сега разказва някаква весела история и всички се смеят, така за малко забравят за мен.

Бебето ми заприличва на старица. Носи по себе си мириса от своето пътуване, дълбинния мирис на кладенец, на езеро. Над мивката има огледало, приближавам се до него. Да се погледна с бебе на ръце, да видя как изглеждам.

Диего минава зад гърба ми, снима ме в огледалото.

— Ти искаш ли деца?

— А ти?

— Само за това мисля.

Сериозен е, почти тъжен. Знае, че не му вярвам.

 

 

Още вали сняг, престана, после взе да сипе отново. На Башчаршия търговците са разринали снега пред дюкяните си, сега покрай пътечките има нещо като насип. В шест следобед тъмнината поглъща снега, от хълмовете се спуска пушекът от изгорените в печките дърва, мюезинът се изкачва по стъпалата на минарето за молитва… а ние вече сме си пийнали.

Гойко ни замъква на модно ревю, имал приятел стилист. Осветлението е мизерно, музикалният съпровод — славянска диско музика, манекенките изглеждат като пъстроцветни птици, с хищни прически и навесени по дрехите лъскави дрънкулки, дефилират полуголи с настръхнала от студа кожа, в замръзнала зала, приличаща на провинциална дискотека. Публиката явно е случайна, все едно са ги събрали от улицата, зле облечени, с мръсни от снега обувки и стичащи се чадъри, сложени между краката. Приятелят на Гойко е загладен, пухкав, носи черна мрежеста фланелка с дупки, големи като на паяжина, когато излиза да благодари, се покланя чак до земята, подобно на Калас.

На улицата се разчекваме от смях, сякаш сме ученици на екскурзия. Поклащам бедра по снега като онези клети манекенки, клатушкащи се схванато, Диего ме снима, заравя се в краката ми, все едно е пред някоя звезда, крещи, че и той иска мрежеста фланелка. Гойко ни определя като krastavci, две пияни краставици. Ядосан е, прекалено сме се сдушили, прекалено глупеем. Отново го обзема гняв. Крачи пред нас със своята вдървена, чудновата дреха, якето, подплатено с котешка кожа.

После се смъкваме в едно от ъндърграунд заведенията на Сараево и ако не беше сливовицата, наистина за момент изглеждаше като в Лондон. Артисти с дълги оксиженирани коси, пожълтели от никотина, заобиколени от призрачни момичета, полюляващи се със затворени очи, клепачите гримирани в лъскаво черно като проблясващи миди. Светлините се появяват и изчезват, музиката е твърда, онази на EKV^[11]. Все едно изниква от глъбините на земята и подобно трус разклаща масичките, пепелниците, празните чаши, които никой не отнася. Гойко ни представя Драгана, работеща в държавната телевизия, тя умее да имитира гласове, заговорва като един от смърфовете, нейния приятел Боян, театрален актьор и мим, после Зоран, адвокат със сериозно сипаничаво лице, и художника Младжо, учил в Академията „Брера“. Изчезва, повлечен от приятелите си.

Диего коленичи пред мен.

— Какво ще поръчаш, бебчо?

— Не зна… какво да си вземем?

Замаяна съм, не съм влизала в нощен локал от векове, всички са полуголи, всички танцуват. Аз съм в дълга жилетка от ангорска вълна и мидипола, чувствам се неловко, не на мястото си.

Успяла съм да се намърдам на едно хлъзгаво диванче. Диего се връща с голяма купа сладолед, една за двамата.

— Не намерих друго…

Ядем с една и съща лъжичка. Слага ми в устата и гледа как ям. Сладолед при целия този сняг… но май точно това ми трябва, разтопява се, погълнат от зноя на тялото. После вместо лъжичката доближава устните си. Не ме целува веднага, усещам дъха му върху студените си устни. Сякаш очаква финално разрешение… приближава полекичка към тази целувка. Може би е по-лукав, отколкото изглежда. Вероятно е от онези чувствени момчета, дето са видели много под чаршафите. Целувката е продължителна, влажна, езиците са охлюви, пресичащи площад.

 

 

Ако онази нощ не ми се беше доверил. Обаче го направи. Устните ни бяха като единна материя. Пиетро се размърдва в леглото, промърморва нещо, внезапно е изплувал от съня, а после отново потъва като манта, стрелнала се към повърхността, за да се върне обратно в мрака на познатите дълбини. Отдавна не спя на едно легло с него, бях забравила за натегнатите му нерви, като струни на китара, късащи се внезапно. Никога не се е интересувал за баща си. „Пиетро се защитава — каза Джулиано, — той е момче, а момчетата се боят от страданието.“

Винаги съм говорила на Пиетро за баща му лековати неща, колко е бил смешен с щраусовите си крака, с рядката брадичка, която си оставяше, за да изглежда по-голям. Разказах му случката, когато дойде и заяви, че е направил най-добрата снимка в живота си, а после се усети за липсата на лента във фотоапарата. Казах му, че както ходеше, му се смъкваха панталоните, защото беше много слаб, „като теб“, уточних, и забравяше да си сложи колан, „понеже беше разсеян, като теб“. Всеки път преглъщах сълзите си и избухвах в смях.

Джулиано дълго си траеше. Накрая каза: „Точно това е доловил… мъката ти“.

Вярно е, търсех баща му вътре в него, мъчително, всеки ден от живота му.

Една вечер сме в кухнята, Пиетро отваря хладилника и се ядосва, задето не съм купила сладолед. Казвам му да седне, защото още не сме свършили да ядем, добавям, че е разглезен и арогантен. Джулиано слага ръка върху моята, предлага да слезе долу и да купи сладолед, още е отворено. Аз се ядосвам и на него, отговарям му, че така не ми помага, позволява на Пиетро да го разнищва късче по късче, превърнал се е на изтривалка. Изправя се, оставя ни сами. На хладилника е онази снимка на Диего. Пиетро стои пред нея, обръща се към мен: „Какви простотии говориш, въобще не приличам на него“. Гледа ме като мъж, като чужд: „Аз не приличам на никого“.

 

 

И така, онази вечер имаше целувки, бяхме един в друг. Диего беше седнал в скута ми, върху това кожено диванче, сред обагрените светлини, прехвръкващи като панаирджийска въртележка, в онази задимена бърлога, изпълнена с гласове.

— Тежа ли ти?

— Не, не ми тежиш.

Прегърбен над мен с мириса си, с дъха си, с най-нежните думи. Като змия, поглъщаща животинка, намъкваща я постепенно в гърлото… задушавам се тук долу.

Танцувам като водорасло. Изпитвам желание да се разюздя. Протягам ръце във въздуха, повдигам крака, клатя се… кой ти гледа полата и има ли значение, че не умея да танцувам… въртя се, както на забавите в лицея, когато лампите угасваха и си умирахме от смях с онази метла в ръцете. Диего ме гледа, опрял ръка на бузата си, очите му, леко притворени в тъмнината, прошумоляват върху мен. Списъкът с подаръците вече е готов. Прекарахме заедно цял следобед, аз и Фабио, в онзи магазин в центъра, с продавачката, попълваща куп листа. Мисля си за кристалната солница със сребърна капачка, „евентуално трябва да се намери същата и за пипер“. Какво ще правя с тази солница? Къде ще соля? Върху салатата или под леглото, за да изпъдя призрачето на този идиот, който ме гледа, като че ли съм Бо Дерек^[12]?

Няма да се прави нищо, няма да се прави нищо. Ще му кажа, че е късно, трябва да тръгваме. Изучава ме, докато си връзвам шала. Повече не го поглеждам, втренчила съм се в стъпките си, само тях следвам.

Хотелът за пътниците от отменените полети е в покрайнините, последният трамвай е минал преди малко. Затова Гойко ни кани да спим у тях, има място, майка му е в болницата. Обикновена сграда, вътрешният двор изглежда като на затвор. Но вътре е удобно. Светлината се запалва над уютно жилище, където не липсва нищо. Пиано, турски килим, две редици книги на стената, перденца, издути като малки бели наденички. Гойко предоставя стаята си на Диего.

— Чаршафите са чисти, спал съм само няколко пъти…

Аз ще съм в стаята на майката. Гойко ми обяснява как се пали лампата върху нощното шкафче, разчиства един стол, за да си сложа нещата. До леглото има вече приготвено бебешко кошче, като половинка яйце от върбови пръчки.

— Беше мое, сега в него ще спи Себина, майка ми оправи дюшечето, избродира чаршафчетата.

 

 

Оставаме още малко в дневната да си говорим. Гойко разпределя остатъка от бутилка крушовица, правена от майка му. Има снимка на Тито, рамкирана заедно с другите, като че ли е член на семейството.

Гойко започва да говори за баща си, оцелял при Неретва, когато маршалът взривил моста, за да заблуди немците.

Надигам се, „лека нощ“. И Диего става, следва ме на няколко крачки.

— Щом партизанинът заспи, може ли да те посетя?

Физиономията му е като на просещо дете. Разтърсвам глава като строга майка.

Чувам ги да говорят още малко, после се разнася бръмченето на телевизора. Диего казва: „Отивам да си легна, нищо не разбирам“, Гойко му отвръща: „Вярно, нищо не разбираш…“.

Спокойна съм, чета си. „Госпожицата“ на Андрич тази нощ не се помръдва от хотел „Европа“… думите не достигат до мен, остават увиснали някъде там, безполезни като щипки за дрехи на простор без пране. Приветно е това легло, гостоприемна е стаята с нейните воалени перденца, с бежовия килим, стаята на една скромна, чиста жена. Ставам и поглеждам в гардероба: рокля на цветя, костюмче, две мъжки сака, а отдолу купчина къщни дрехи, чаршафи, хавлиени кърпи. Отвътре на вратата метална жица: две вратовръзки и червено лачено коланче. Влизам в банята. Измивам си лицето, подмишниците.

Вкусът от онези целувки изчезва с пастата за зъби. Гойко спи на дивана, ръцете разперени, пухкави като на дете. Мирише на крака, на изпушените цигари, останали да тежат във въздуха.

Диего ме вика: „Псс, здравей“. Стои на вратата на стаята си, усмихва се. Нахлузил е нещо като гащеризон от жълтеникав хавлиен плат.

— Намерих го под възглавницата на Гойко…

Усмихвам се, отново му пожелавам лека нощ.

— На теб спи ли ти се? — пита ме.

— Да.

— Тази нощ говориш пълни измишльотини…

Малко плахи сме в тази къща, сред интимността на другите… а спящият Гойко е по-впечатляващ от будния Гойко.

Диего е в онази патешка пижама, с дълги вълнообразни коси като на ангел. Нацупва устни и заприличва на герой от комиксите.

— Затварям вратата… така няма да чуеш как плача.

Пращам го на майната му, без да ми мигне окото.

После се случва нещо, Гойко издава звук, една красива и плътна пръдня, дълга, почти малка анусна симфония. Диего прави напрегната физиономия, подушва.

— Чудна поезия, Гойко, поздравления…

Слагам ръка на устата и се смея.

И Диего се скъсва от смях. Обръщам се, пристъпвам към стаята, където ще вляза, за да заспя или остана будна. А той ме повдига с рязък жест, като че ли никога не е правил друго, както носач мята на рамо навит килим.

Падаме на леглото от страната на празната люлка. Диего за миг свлича гащеризона на Гойко и остава по слипове, абсурдни червени слипове, като новогодишни^[13]. Смея се, той не. Има кльощавите крака и слабия торс на дете.

— Грозен ли съм?

— Не…

Виждам късове от нас, ръката ми, отпусната покорно, едно негово ухо, тъмно като кладенец, точката, в която гърдите ни се допират. Преди да проникне в мен, спира, иска ми разрешение, като дете.

— Може ли?

Корен, който се вмъква в земята. Надвесил се е и ме гледа, гледа чудото, което сме ние двамата. Обгръща главата ми с ръце като корона, оглежда косите ми, докато ги милва.

— Сега си моя.

 

 

А после бяха онова легло и празната люлка, където Гойко е спал като бебе и където сега щеше да спи сестра му.

Излегнала съм се с ръка под главата на Диего. Спокойна, заситена… наблюдавам този малък феномен. Момченцето, което знаеше как да ме познае, да се погрижи по естествен начин за мен, като че ли само това е правило в живота си.

Снежната буря е престанала. Отвън долитат гласове, пияни момчета. Надигаме се, за да ги шпионираме през прозореца. Диего ме притиска до себе си, аз се отбранявам с едно от пердетата. Високи момчища, говорещи на английски помежду си, атлети извън пистата. Остават за малко долу, замерят се със снежни топки, после си отиват.

Връщаме се в леглото. Тази нощ ще премине глътка по глътка.

Диего докосва едно от зърната ми, дребно и тъмно като главичката на гвоздей. Докосва носталгията, която ще изпитва по мен. Да не прахосваме и миг. Никакъв страх, никакъв упрек, никакво смущение. Никое от познатите ми чувства не ме навестява, за да ме притеснява. Разкаянието е стар и уморен господин, който не ще успее да се прехвърли през тази ограда.

Диего хваща китарата и засвирва. С подвит крак, гол, очите следят струните.

— Коя е тази песен?

— „I wanna marry you“. Нашата.

Заспиваме за кратко. Дълбок сън, сякаш сме потънали в непроницаем мрак. Когато наново отварям очи, усещам аромата на неговото тяло. Носът му е забоден в косите ми, останал е там, за да ме вдишва. Зората се появява, неусетна, синкава. Има време да повторим, да грохнем един до друг. Лакътят му скубе малко косите ми, но нищо. Надигам се, доста ми е трудно, първата трудност през онази нощ. Той е там, зад гърба ми, гледа ме как се навеждам, нахлузвам гащичките, търся останалото наоколо.

— Ще ми липсваш цял живот.

Срещаме се в кухнята. Гойко е направил кафе, ходил е да купи мляко и сладка баница. Минал е през стаята си и сигурно е забелязал непобутнатото легло. Наблюдава ни, докато закусваме заедно в кухнята с шкафчета в гълъбов цвят и висяща лампа, наподобяваща обърната гъба. Играе си с трохите по масата, проследява ръката ми, стискаща чашата. Оставил ни е на спокойствие, не пуска остроумия. Нито сме весели, нито тъжни, само изгубени.

Вземам чантата, отварям портмонето. Искам да платя на Гойко за гостоприемството, храната, чаршафите за пране. Той поглежда парите, всичките ми динари. Останал е на червено, както обикновено, обаче с решителен жест отказва.

Уверявам го, че е винаги добре дошъл в Рим, ще бъде мой гост.

Обгръща ни с поглед, въздиша измъчено.

— Ама защо заминавате?

Отивам да си измия зъбите. Плача, устата ми е клоака от бяла пяна, която не може да се затвори. Избърсвам останалия под очите грим. Отивам оттатък с чантата си. Диего си играе с йо-йо. Гойко се обръща, навежда се над малката мивка, слага чашите вътре, гърбът му негодува, разчувствал се е.

— Вие сте две bakalar, две мерлузи…

 

 

Закусвам със сина си двайсет и четири години по-късно в една просторна зала с прекалено нисък таван. Няма дневна светлина, само неонови тръби, намираме се в сутерена на хотела. Доста от масите около нас вече са мръсни, някои от мъжете, дето говореха вчера в салона, още говорят, много от тях отново пушат. Пиетро се оплаква от цигарения дим и от храната.

— Няма ли поне едно нещо нормално тук?

— Какво имаш предвид под нормално?

— Ами например кифличка, мамо.

Ставам, отивам да му взема масло за хляба. Ровя из металните съдове, тъжни като онези в някоя менза, добирам се до кисело мляко и резен торта с череши за мен. Гладна съм, в крайна сметка съм гладна. Намазвам филиите хляб за Пиетро с масло, казвам, че тукашният мед е превъзходен. Момичето от кухнята приближава. Носи костюмче на сервитьорка, бяла ризка, черна пола и къса престилчица. Пиетро я разучава. Млада е, има детински вид, овално лице, сякаш прозрачно, и големи жълтеникави очи. Пита какво топло ще желаем за пиене. Аз си поисквам чай, Пиетро моли за капучино. Момичето се връща с моя чай и огромна чаша тъмно мляко за Пиетро. Усмихва се, докато го слага пред него, има дребни пъпчици по лицето. Пиетро изучава тази микстура без ни най-малка следа от каймак, опитва се да каже нещо, но не знае думата на английски, тъй че прекъсва по средата. Момичето му се усмихва. Става мигновено, може би подносът е мокър… чайникът се хлъзга, пада, не се счупва, от метал е, но струята удря здраво светлите джинси на Пиетро.

Изправя се като пощурял, защото му пари на крака, започва да подскача, подръпва врелия плат от кожата си. Момичето е изгубило ума и дума, стои като гръмнато. Извинява се, работи тук отскоро. Говори английски с лек славянски акцент. Пиетро си разкопчава джинсите, смъква ги до глезените, остава по слипове, духа си на бедрото. Пухти на италиански „паралитичка, смотанячка“… ала тъй като не е голям куражлия, на английски казва „don’t worry… it’s ok…“^[14].

Момичето все така се извинява, навежда се да вдигне чайника. Междувременно откъм кухнята се появява яка жена с дълга престилка, с къси къдрави коси. Говори като картечница на момичето, и думичка не се разбира, но явно я навиква. Сега бузите на момичето са зачервени, пламтят. Пиетро си е нахлузил джинсите, попипва по рамото обзетото от бяс женище, смотолевя „it’s my fault… the girl is very good, very much good…“^[15] и после добавя едно безсмислено „indeed“^[16].

Жената си отива, Пиетро отново сяда.

— Не се казва „very much good“.

Оплаква се, че никога не го оставям на мира, даже когато се държи добре.

Усмихвам се, защото този път има право.

Гледам го, докато яде, гледам неговите бели поразкривени зъби, разкъсващи хляба. Гледам сараевската сервитьорка, която му се усмихва и благодари с лек поклон.

 

 

Разделихме се на аерогарата. Прегърнахме се, облегнати на стената. Диего си пъхна ръцете под дрехата ми, търсеше топлината на моето тяло. Оставих го да търси. Всички бяха минали вече. Ние стояхме там, неподвижни до редицата празни столове. После се обърнах и тръгнах. Видях го опрян на стъклото, почукваше като птичка с клюна си. Бях плакала и сега ми викаше да се усмихвам, винаги да бъда щастлива, даже и без него.