Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (17)

Обадили се на татко

Обадили се на татко.

В портмонето на Диего открили сгънато листче с няколко телефонни номера. От полицейското управление в Дубровник просто набрали първия номер в малкия списък, този на баща ми. Намирал се срещу думата ТАТКО и помислили, че е номерът на бащата на това момче. Полицаят говорел италиански и всичко протекло по лесен начин. Татко не попитал нищо, в онзи миг не бил в състояние дори да мисли. Само казал три пъти машинално разбрах… разбрах… разбрах…

Какво е разбрал и сам той не знаел. Единствено тези думи му дошли и ги произнесъл с отчетлив глас, за да потисне по достоен начин случващото се, мозъчния удар, който го връхлитал в момента.

Баща ми бе твърд, сдържан, по-скоро свенлив човек. Не беше свикнал да се предава. Тялото му издържало на болката, като я затворило вътре в себе си.

 

 

Когато почука на вратата ми след няколко часа, устата му беше изкривена, като дръпната надолу към брадичката, а едното око по-притворено от другото.

— Какво ти се е случило?

Дори не беше усетил, че е получил лицева пареза. Кучето влезе с него. Заведох татко пред огледалото в банята, погледна, но все едно не се виждаше или поне не изглеждаше заинтересован, само кимна.

Аз обаче се изплаших, впечатляваше ме това непознато сгърчено лице, сливащият звуците глас, вцепенеността на единственото отворено око. Трябваше да се обадим на лекар, да бъде прегледан. Можеше да е само настинка, но в случай на исхемия…

Носеше мушмули, държеше ги в хартиен плик пред себе си и не го изпускаше.

Не се намираха на пазара, пролетта едва бе започнала.

— Откъде ги купи?

Отидохме в кухнята, седнахме на масата.

— Пиетро?

— Спи.

Обикновено щом влезеше вкъщи, първо тичаше оттатък при него.

 

 

Изми мушмулите. Взема една и я избърсва с кърпа, после бавно маха дръжчицата. Гледам го в ръцете, за да видя дали с тях няма проблем. Движенията му са забавени, но всички пръсти мърдат.

Татко разполовява мушмулата, полека измъква лъскавото семенце, разделено на две като сърце.

Предлага ми половинката от плода, хапвам, наблюдавам го. Приближил е жълтата зърниста сърцевина до устата си, но не успява да я захапе поради схванатата устна.

Татко е с блага физиономия, много добре очертана, правилен нос, гъсти коси: за такива казват хубав мъж. Понякога обаче в него има нещо глупашко, когато облещва прекалено облите си очи и повдига вежди или пък мърда нарочно ушите и носа си. Прави го рядко, само за да забавлява децата. Лицето му изглежда строго, затова е учудващо да го видиш толкова подвижно. Като бях малка, приятелите ми пощуряваха за ушите и веждите на баща ми.

Тази сутрин всичко това присъства тук, върху разфокусираното му лице, замръзнало в усмивка, която е сякаш част от неговите игрички, само че не изчезва, стои си.

Не успява да глътне мушмулата.

Сега сълзи от единственото отворено око се провличат лепкави като лига сълзи.

Мисля, че е от парезата, и ми се струва абсурдно, че седим тук да ядем мушмули, вместо да тичаме към болницата.

Ставам, заявявам, че отивам да взема ключовете от колата.

Той отронва:

— Седни, Джемина.

Не е неговият глас, само слабо цвъртене.

И гласът прилича на изкривеното му лице.

Взема друга мушмула, предлага ми.

— Ето, яж…

Не мога да преглътна, засяда ми на гърлото… Всичко е толкова абсурдно, не е за вярване. Защото усещам, че зад окаяно изкривеното лице се крие някаква гадна тайна. Изглежда сгърчено в нестихващ вик някъде на брега, като в онази картина със самотния човек и черната му уста.

Изпускам мушмулата, изваждам парченцата от устата.

Търся отвореното, сълзящо око.

— Нещо си научил ли, татко?

Сега си спомням, че мушмулите са любимият плод на Диего и че татко винаги му носеше.

— Нещо си научил ли?

И не разбирам защо ги е донесъл точно днес, отишъл е чак до центъра, за да ги намери, тъй като не им е сезонът, тъй като на мен не ми харесват особено и той е наясно с това.

Имал е хиляди начини да ми го каже, а може би единствено този. Сложил е в устата ми аромата му, докато беше жив, вече е част от нещо, от онова, което ще правим в бъдеще.

От време на време ще хапваме мълчаливо по някоя мушмула, за да си спомним за него, за фотографа от Генуа, написал номера на Армандо до думата, липсвала му най-много, татко.

Сега съм готова. В мен е онази стара памет, онзи рефрен, научен в Сараево.

Само трябва да оставя пясъкът да се изсипе, да прошумоли към дъното на тялото. Той е, дето ни удържа на крака въпреки всичко, като циментовата основа на огромен чадър.

— Мъртъв е, нали?

Татко продължава да ме гледа със сгърченото си лице, но сега знам защо е такова. Далечно подобно викащата човешка фигура на Мунк.

Не потвърждава, втренчил се е в мен със самотното око и с пролуката на другото, леко поклаща глава като затворен в лудница.

Простенва тихичко: „ох… ох… ох…“.

Изчаквам да рухне, стоя пред това разединено лице.

После кимва леко, но само мъничко, като че ли не е напълно убеден. Разкривените черти излъчват неувереност… сякаш пита мен, тъпите мушмули отпред… за да ме чуе как казвам, че са сбъркали. Мъртвият, когото са открили, не е Диего, а някой друг.

Чакам чертите му да се съединят отново, като кадри, движещи се назад, ала знам, че не може да се случи.

Навеждам очи, изоставям това лице, лишено от самото себе си, от своята благост. Лишено от покой. Изглежда ми като последен поздрав от Сараево, цялото ми бъдеще е затворено в него. Животът, който ме очаква, винаги ще има такова разкривено изражение, ще се смее с увиснала, ужасна гримаса.

Може би и моето лице ще се вдърви в безмълвен вик… аз и моят баща ще се превърнем в двама сакати.

Страхувам се за този старец, боя се, че и той може да пукне, сега, в тази кухня. Да се свлече на масата между мушмулите.

Гледа ме, за да разбере дали обезумявам.

И той се страхува. Усещам мириса на страха му. На ръцете, които продължават да пипат дребните плодове със странни, спазматични движения.

— Мъртъв ли е?

— Да.

Не обезумявам. Вече съм научила всичко, било е част от пътуването, от пакета. Всичко е било включено в цената.

Вече съм изживяла този момент. В моргата на „Кошево“ между Йован и синьото дете имаше празна метална носилка.

Сега тази носилка, която видях и забравих, ми се явява. И знам, че е очаквала своето тяло, третото тяло между стареца и детето. Като кръст, който трябва да бъде завършен. Момчето от Генуа, за което се омъжих, вече ми беше предизвестило своята съдба. Останалото, паспортът, паднал в ботуша, дори самата Аска… са били само случки, всичко е следвало своя ход. Не определяме живота и смъртта, по средата може да хванем по-трудния път, да предизвикваме съдбата, ала на края излиза, че всъщност само сме я погъделичкали.

Ето ме сега вдовица.

Знам, че трябва да реагирам, но само гледам мушмулите на масата. Не помръдвам и съзнавам, че не е правилно, че после ще ме заболи повече, трябва да се скъсам от плач. Опасно е да запазваш спокойствие, да не помръдваш нито милиметър, когато всичко се срутва. Този героизъм е излишен, както е излишно достойнството.

— Снаряд ли е бил?

И е нормално да говориш.

За да отвърне, татко изкарва слюнка от устата, потича от разкривената бразда, докато казва:

— Нещастен случай… паднал от скалите… на плажа…

Ама какви ги говори? В Сараево няма море.

— В Дубровник — уточнява татко, случило се е на един от островите край Дубровник.

— Какво е правел там?

Баща ми не знае, нищо не е попитал.

Няма значение, въобще не съм любопитна.

Виждам нещо, което съм видяла вече, чакало ме е отдавна.

Изправям се, без да знам защо, правя три крачки, но са като на кокошка с откъсната глава поради съкращението на нервните влакна, на мускулите, запазили спомена за движението. Отново сядам и пак се вторачвам в мушмулите.

Плодова сърцевина в нежножълт портокалов цвят. Диего беше способен да изяжда купища, смееше се, плюеше семенцата към кошчето, опитвайки се да го улучи.

Диего.

В края на краищата винаги съм го знаела. Това не е новост, а само предопределение на съдбата, напомняне, че съществува.

Винаги съм се бояла, че ще го загубя.

Приближавам две семенца на масата, гледам ги. Ние никога не сме били толкова съвършени един до друг, все имаше нещо, което нарушаваше хармонията… ръб, където постоянно се удряш, крайчецът на дреха, който стърчи от гардероба, за да те дразни, и нощем си казваш: „сега ще стана, ще го прибера вътре“. После оставаш в леглото и се успокояваш: „ще го прибера утре“. Сега знам какво е било, бил е този ден, тези мушмули, тази смърт. Той е имал преднина в сравнение с мен.

 

 

Засмях се, беше умрял падайки, до морето, като баща си.

Засмях се, защото не бях учудена. Така намираш внезапно разрешението на някоя загадка, която те е подлудила, изтормозила те е, а всъщност е била лесна, даже прекалено, ето защо не си успявал да я разбулиш. Търсил си къде ли не, вместо да бръкнеш в джоба си.

Засмях се, защото не знаех дали ще оживея, но не се притеснявах.

 

 

Добре, повече няма да го видя.

Означава, че повече няма да видя краката му на гну, няма да усетя мириса на шията му. Отнесе очите, които ме гледаха, и вече не ще мога да го питам как съм, а той да отговаря ти си. Означава, че гласът му е секнал в едно мъртво гърло и то ще бъде погребано.

Добре. Това е.

Усмихвам се, защото усещам повея на топъл вятър, Диего се обръща към мен на гарата, носи със себе си онова малко столче от зелена пластмаса, мъкне го по влака от Генуа само за да ми го покаже, понеже като дете е седял на него, а сега е седнал насред пълната с хора гара Термини, за да ми докаже, че още влиза в него. Защото е кльощав като комар. „Като истинските бедни“, казва. Като работниците по полята от едно време, африканците. Смея се. Пита ме дали го обичам, дошъл е да се покаже, да застане за продажба като някой роб, понеже той ме обича толкова много и не може да живее без мен. Знае, че греши, така губи от очарованието си, защото не се притеснява да покаже какъв кретен е, колко е влюбен. „Но аз съм си такъв“, казва. Смея се, побутвам го с рамо по рамото на гарата, мисля, че му хлопа дъската, прекалено екзалтиран е, дрогира се. Че раменете му са прекомерно тесни, а краката много дълги. Обръщам се, той се е изправил, но дупето му още е заклещено в малкото зелено столче, следва ме така. Щом спра, сяда отново, премята крак връз крак, няма цигари, обаче прави жест, все едно си пуши блажено. Аз чакам, казва.

Какво?

Живота, чакам живота.

Добре. Да махнем семенцата от масата, да ги хвърлим в кошчето.

Татко пита:

— Какво трябва да направим? Какво се прави?

За него Диего беше син и сега иска да знае как да получи обратно тялото на мъртвия си син.

— Трябва да се обадим в Министерството на външните работи.

— Аха, да.

Ставам, слагам очилата, но после не правя нищо.

— Ако ти не можеш, аз ще отида в Дубровник.

Къде е тръгнал с това лице?

— Ти трябва да отидеш в болницата, татко.

Той клати глава, не може да повярва, че е толкова лесно, толкова нормално.

 

 

Детето е гладно и се събужда, приготвям му мляко. Татко го взема на ръце и Пиетро плаче, защото не го разпознава, кривината му прави впечатление и така разбираме, че вече вижда. После долавя дядовия мирис и позволява тази скована уста да му дава мляко. Гледам как татко го храни, хълца, а сълзите му падат върху детето.

— Внимавай, татко — му казвам.

Навежда глава, скрива се. Срамува се, защото аз съм силна, а той слаб. Кучето спи с нос върху единия му крак.

Разлиствам телефонния указател, търся номера на Министерството. Записвам си го на листче. Вече са разбрали за случая, но гласът на чиновника казва:

— Още не знаем подробностите, госпожо.

 

 

Небето се е заоблачило, спускам едната щора, прибирам сушилката с гащеризоните и лигавниците. Сменям пелените, държа малко детето между мен и татко, в сянката лицето му изглежда по-зле, прилича на луд с това облещено око.

Той обичаше момчето от Генуа, още от първия миг.

— Няма и пукнат грош, вози се без билет по влаковете. Не умее да върши нищо…

Мислех, че ме мъмри. Току-що се бях развела, след онзи абсурден брак с Фабио. Татко имаше сърдито изражение. След това размърда ушите, носа, направи едно от своите представления на мим.

— Обаче има всичко останало, какво чакаш, инатливке!

После щеше да му стане помощник и Диего щеше да го вози отзад на мотора. Това бяха най-щастливите му дни.

 

 

Минутите минаваха, песъчинките се смъкваха в моето тяло. Представях си морето, изцапания с пясък Диего. Не мислех за трупа, не бързах да потъна в реалността на телефоните, на чуждоземните гласове. Чувствах се ленива, замаяна като бременна жена. Диего беше извън света, но аз усещах, че е вътре в живота, че е бил застигнат. Носеше се по повърхността на родилните флуиди, из течните корени на огромна космическа плацента. Едната ми ръка бе положена върху корема на детето. То ме зареждаше с тази аутистична ведрина. Стоеше спокойно, гукаше си. Беше свикнало с къщата, със своя живот. Не страдаше от тази трагедия, за него тя не съществуваше. Не познаваше Диего, не го търсеше с очи, които вече шареха насам-натам. Беше сирак, без баща, точно като своя баща. Съдбата му внезапно бе тръгнала в друга посока, ала то не знаеше, отронваше своето гу, гу.

Неговата неблагодарност беше защита срещу болката, но също и истинската смърт на Диего.

 

 

Татко не искаше да ме остави, страхуваше се. Каза ми го, фъфлейки с увисналата уста. Бях се обадила на неговия лекар и той го чакаше в болницата. Едно такси вече стоеше долу пред входа.

— Прекалено спокойна си и затова те мисля.

Обаче аз желаех да остана сама.

Отново се обадих в Министерството, но все още нямаха новини за мен.

— Чакаме — каза гласът.

Заспах с детето на корема.

Бях отишла до прозореца, отворих го и се наведох навън с малкото на ръце, за да се хвърля долу. Добра проверка, открих, че нямам никакво намерение да го сторя, от втория етаж се умира трудно, помислих. На улицата имаше хора и се загледах в момче и момиче, които се целуваха, облегнати на една паркирана моторетка.

Сънувах Сараево, града, който се възстановяваше като във филм, прожектиран обратно, развалините се издигаха, счупените стъкла отново образуваха здрави прозорци, витрини на магазини. Кепенците на Башчаршия се отваряха, арките на Националната библиотека се възправяха към небето, появи се момичето, разнасящо книги в подредените читални. Откъм непокътнатите минарета се разнесе плачливият глас на мюезините. Върна се лятото и после снегът, запалените печки, парадът за Тито, мажоретките с тюркоазени роклички, върна се заслонът в Яхорина, върна се погледът на Диего, първият насочен към мен.

В съня го стиснах здраво като нож, като нещо непорочно. Беше рана без кръв.

На сутринта мислех, че няма да имам сили за нищо.

Обаче се стегнах, мушнах Пиетро в кенгуруто и излязох. Бях открила визитната картичка на капитана карабинер.

Почаках малко, после ме пуснаха.

Джулиано повдигна очи.

Седнах. Той каза нещо за детето, че е пораснало, усмихна се.

— Какво мога да направя за вас?

Поисках чаша вода.

Накара да донесат една бутилка. Пих.

И той пи. Засмя се.

— Вие предизвиквате жажда…

И чак сега, пред този мъж в униформа, малко пълничък и леко оплешивял, се разплаках. Дълъг и бавен плач, на който Джулиано присъства мълчаливо.

После ми каза, че в този ден се е влюбил в мен, защото той също очаквал нещо невидяно от съдбата, а сега внезапно се сблъскал с него.

 

 

Джулиано ми помогна да върна тялото на Диего в Италия.

Реших да не ходя в Дубровник, нямах никакво намерение да прекосявам онова море. Имах малко дете, татко не беше добре, възстановяваше се от парезата, но вече не бе същият. Бяхме като онези изкуствени персонажи от фантастичните филми, мутанти, изпразнени от самите себе си и обитавани от роботи.

По друг начин звучеше обичайната ни целувка, всеки заставаше срещу болката на другия, срещу непропускливата преграда на тялото, ръцете бяха сякаш от желязо. И даже ни дразнеше да се гледаме в лицата. Бе по-добре да гледаме другите, хората, които не знаеха.

Къщата беше болна и все пак изглеждаше жива, защото чистачката идваше, а татко постоянно носеше цветя и пресни плодове, опитваше се да върши всичко както преди. Пазаруваше, бавеше детето, даваше вода на кучето, подреждаше хладилника ми. Ала после, едва изчакал Пиетро да заспи, заставаше пред фотографиите на Диего и дълго ги съзерцаваше, забравил за всичко… сядаше на дивана и се взираше като оглупял в някоя локва или в редицата крака. Щом усетеше присъствието ми, навеждаше поглед. Окото започваше да се отваря, но още не беше като другото и правеше впечатление.

Носех се по течението на болката. Тънка мембрана ме задържаше на повърхността. Като насекомите, живеещи върху листата на водните растения, в действителност не допирах земята. В мен също избухваха микроскопични парези. Понякога не усещах едната си гърда, единия крак, част от рамото… бяха места по тялото ми, които Диего бе докосвал, беше мисълта за ръката му, полягаща върху мен… Анестезирах зоните, като зъб при зъболекаря.

Разлиствах една книга за насекомите, четивото ми харесваше, защото не ме разсейваше, говореше се за мен посредством други форми на живот. Буболечки, които заставаха неподвижно по кората на дърветата, приспособяваха се към страха посредством мимикрия, смяна на цвета, изпадайки в парализа.

 

 

От Дубровник пристигна заключението на лекаря: Диего беше умрял падайки, имаше спукан череп и фрактури по цялото тяло, охлузвания от пръстите на ръцете до лактите, като че ли се е мъчил да се задържи.

Попитах капитана дали е възможно някой да го е блъснал.

От жандармерията на Дубровник го изключваха, много свидетели бяха забелязали Диего да се разхожда по кея на Корчула, а после да се покатерва по скалите.

— Бил е… объркан.

Джулиано наведе глава, отвори чекмеджето, извади нещо, кутийка с ликуириция…

Сега ме гледаше и усещах неговото съжаление сякаш по кожата си.

Детето в кенгуруто се помръдна, изведнъж докосна с крачетата си моите, опрени на стола, и се изправи. Сложих ръка на главата му, опасявах се да не се обърне към капитана, ирационален страх, че внезапно ще заговори, така както се беше оттласнал нагоре, за да каже, че не съм негова майка.

Отвори кутийката с ликуириция, предложи ми, изгуби още време.

— Съпругът ви дрогираше ли се?

Зад един храст, където Диего прекарал нощта, намерили спринцовка, а в кръвта му имало следи от хероин.

Наведох глава, изпитах желание да я заблъскам някъде. Но усетих главата на детето. Исках бавно да я блъсна сто пъти и сто пъти да кажа „не“. Момчето от малките улички беше избрало края си.

Капитанът кимна, очите му не помръдваха, като стъклени.

— Не е лесно да забравиш войната…

До лекарското заключение имаше жълт плик. От известно време го гледах. Това беше най-ужасната част, най-мъчната за мен, Джулиано се бавеше, но сега трябваше да го отвори. Фотографиите на трупа.

Сряза с нож за хартия съпротивляващия се плик, издръжлив продукт на старата югославска бюрокрация. Прехвърли ги набързо.

Наблюдавах го, за да забележа някаква реакция по лицето му… Докосвах с устни ухаещата бебешка глава, очаквах ненадейно чудо, че мъртвият, въпреки документите, детайлните описания на дрехите и сребърния пръстен на ръката, не е Диего.

Капитанът сигурно бе свикнал да вижда снимки на трупове, не промени изражението си. Насочи любезен поглед към мен.

— Достатъчно е да погледнете само една, необходимо е… трябва да подпишете декларацията.

Погледнах снимките на мъртвия фотограф, преминаха полека пред мен, като лодки по река.

— Да, той е.

Докато ги пъхаше отново в плика, капитанът каза:

— Прилича на Че Гевара.

Вярно, беше много красив мъртвец. Лицето вече синкаво, проядено от сенките, и все пак още се долавяше страстта към живота, душата сякаш напираше отвътре.

 

 

Дните минаваха и аз открих, че беше много по-лесно да изведеш едно бебе от Сараево, отколкото да върнеш в родината им човешки останки от Дубровник. После ковчегът пристигна.

Един слънчев ден, в абсолютната тишина на втечненото небе, каращо хоризонта да потрепва, военният самолет изрови омекналия асфалт на пистата. Капитанът, в изрядна униформа, стигна до машината с дълги крачки. Секундите в очакване ми се сториха нереални, като преди раждане. В миг товарната врата се отвори и хлъзнаха ковчега от металния търбух.

Изпотих се, блузата залепна за тялото ми подобно бански костюм.

След няколко години, когато Джулиано щеше да ми предложи да се омъжа за него, щях да си припомня това пристигане, тялото на Диего в ковчега и капитана, очакващ го под сгорещеното небе, размиващо всичко. Един орисан да изчезне, друг да се появи.

 

 

Стоях до ковчега целия ден, бяха го сложили в малка стаичка. Имаше проблеми, защото погребението щеше да стане на другата сутрин, а онези от летището нямаха никакво намерение да държат сандъка на съхранение. Диего не беше герой от войната или нещо подобно, просто неизвестен фотограф, надрусал се с хероин и паднал от някаква скала. Капитанът невъзмутимо наблюдаваше моята дезорганизираност, която вече не го учудваше. Явно бе, че на италианска земя с ковчега трябва да се заема аз, но дори не бях помислила за това. Стоях си там, с памучна шапчица на главата и мокра от пот блузка, като изгубила се туристка. Започнаха едни разправии, развъртяха се телефони…

Накрая четирима войници вдигнаха ковчега и го преместиха в проветрива стаичка, като онези в къщите по морето. Имаше една врата с външни щори в зеленикав цвят, помолих да я оставят отворена. Отсреща бе зоната за обслужване на самолетите, виждаше се метален хангар и бодливата тел на оградата.

Останах чак до залез-слънце.

Дърво, беше само дърво. Потънало в полумрака на тази изолирана стая. Непрекъснато се разсейвах, гледах навън, привлечена от слънцето, като ненамираща си място муха. Зяпах тръстиките, прорасли по края на пистата, надигнали асфалта. Съсредоточавах се, както когато бях дете и се комках в църквата, затварях се в размисъл, но въпреки усилията се реех някъде далече, мислех си за мои глупости. Просто изчаквах времето да мине. Обземаше ме неясно безпокойство, като при заминаване, когато имаш усещането, че си забравил нещо. Мисълта се е загнездила в теб, правиш набързо малка инвентаризация, ровиш по джобовете си, отваряш чантата, ала не успяваш да се сетиш какво си оставил на земята.

После се случиха две неща.

Първото беше, че Диего влезе в тази стая и ме заговори. Слънцето захождаше, този час на деня му харесваше, започваше се с вино и сладки приказки, не се учудих, че го е избрал, за да ме посети. Не излезе от ковчега. Влезе отвън, навеждайки се, за да не се блъсне в щорите.

Здравей, малката.

Идваше да ми прави компания в това бдение, като едно време, когато чакахме заедно по амбулаториите. Лицето му бе гладко, нямаше я брадата от Сараево, носеше старата бяла риза без яка с цепка отпред и панталоните си на изследовател. Току-що си беше взел душ, от мокрите му коси се разнасяше мирис на шампоан.

Попитах го дали е страдал.

Усмихна се, завъртя глава. Малко.

Попитах го: Какво е смъртта, Диего?

И секунда не се замисли: Река, която се изкачва.

Ковчегът стоеше помежду ни, бе сложил крака отгоре. Изглеждаше, че сме на траурното бдение на човек, умрял преди много години, може би на баща му. Сега свиреше на китара, гледах изтритите подметки на ботушите му, като на някой, скитал доста. Извън хангара имаше един самолет, малка военна машина с перка.

Попитах го: Би ли искал да заминеш, любими?

Дълго ме гледаше с влажни и пораснали очи. Очи, изпълнени с живот, напомнящи за крехкостта на небето.

Не, бих искал да остана.

Чак тогава ме попита за детето.

Разказах му, че докато съм го сменяла тази сутрин, ме е напишкал по лицето.

Засмя се, отвърна, че и той пишкал върху майка си, момченцата често го правели. Сложи ръка на лицето си, разтвори пръсти, постоя малко така, зад тази решетка.

На тръгване остави една лента върху ковчега.

Второто бе, че наистина я намерих, лентата, увита около касетката. Беше на пода до щората, захвърлена от някой, който може би не е знаел какво да прави и я беше повредил. Пъхнах в джоба си цилиндърчето лента, изгоряло от слънцето. И се почувствах по-добре, като че ли това беше забравеното нещо, което преди бях търсила безуспешно. Излязох от стаята.

 

 

На другия ден видях много младежки лица на погребението, момчета и момичета от фотографската академия. Косите на Виола отново са израсли, победила е рака, но не успява да опази малкия афганистанец, който се измъква и прави няколко самостоятелни крачки към ковчега. Свещеникът е един стар съученик на татко с едро тяло, започва своята кантилена. Трепвам всеки път, когато казва Диего. „Защо го вика“, мисля си.

Слабоват тип, не по-висок от дете, се приближава до мен.

— Ти ли си жена му?

Гласните отворени, съгласните заглъхват като морето, познатият акцент на тесните улички, на Диего.

— Аз съм Пино.

Стиска ме здраво.

Лице на боксьор, черни очила и гел по косата, прилича на гробар.

Виждала съм го много пъти на снимка, предводителят на ултрасите, не мога да повярвам, че е толкова дребен, фотографиите на Диего го правеха гигант.

Представя ми другите, групата от Генуа, изтощени лица на наркомани. Пита ме дали може да сложи знамето. Онова историческото, изпокъсано и мръсно, с подписите на играчите. Разстилат го полека върху ковчега като погребална плащаница.

Знамето е баща, майка, работата, която нямаш, хероинът, онзи качественият…

Майката на Диего е пристигнала с кола със своя приятел, изминали са седемстотин километра до тази скромна квартална църква.

Седнала е на пейката близо до мен, не помръдва. Изплашена е. Горката Роза, тя е като посърнало цветенце, което никога повече няма да се съвземе. Обаче си е нагласила косите, личи си, че е била на фризьор, къдриците са тупирани, лилави. Хващам ръката й, стиска ме, сякаш иска извинение.

Веднъж ми каза: „Нямаше как да го държа вкъщи, трябваше да го дам на пансион, но ако можех да се върна назад…“.

Няма връщане назад, Роза.

Сега сигурно мисли за онези години, когато Диего е бил малък, ей такъв дребосък, въртял се много насън, падал от двуетажното легло и я търсели от лечебницата, защото детето питало за нея, но Роза не можела да отиде чак до Нерви, до пансиона, едно добро училище, за бога, работела на смени в стола на болницата. Говорела му по телефона, казвала слушкай, мъниче. Сега се е преместила в Ница с приятеля си, имат една къщичка, жалко, че ръцете й започнали да треперят.

Целуна внука си по челото, ала се побоя да го вземе да го подържи. Изглежда замаяна, в плен на видения, по-клети от нея. Кротко вдишва мириса от устата си, която е била затворена толкова часове в колата.

Попитах я дали детето прилича на Диего като малък.

— Същият като на една снимка, ще ти я покажа… ще ти я изпратя.

Усмивката й е отнесена, вдетинена.

— Друса се с „Тавор“ — ще ми каже след това Пино.

Момичето, четящо Евангелието, изглежда бавноразвиващо се, прилича на тюлен с перука. Диего щеше да я избере за модел.

Донесла съм касетофона. Ставам, натискам копчето за възпроизвеждане.

Върху ковчега няма нито едно цвете. Само разбитата „Лайка“ и знамето на „Дженоа“. „I wanna marry you“ се разнася отгоре им.

„Oh, darlin’, there’s something happy and there’s something sad…“^[56] Дучо стои през цялото време под страничния кораб, облегнат на колоната, със скръстени ръце и разтворени крака, като охранител в заведение.

Момчетата от фотографската академия вдигат сандъка със своя млад преподавател и го изнасят.

Малкият афганистанец се е успокоил, прави сапунени балончета. Летящи локвички, които щяха да се харесат на Диего. За момент ми се привижда, че това са очите му, които падат.

Извинявайки се с детето, до този миг Армандо се е лутал в дъното на църквата. Не се е бръснал, небесносините очи се губят в потъмнялата кожа. Лицето почти се е възстановило. Приспал е Пиетро в количката, от време на време се чуваше проплакване. Сега застава до ковчега, протяга ръка. Не го докосва веднага, изчаква, като че ли между дървото и ръката му има закъсняла мисъл, една молитва. Остарял е, за пръв път е толкова стар. Свежда глава и изглежда, като че се опира на ковчега, все едно иска помощ от неподвижното момче вътре, което вече е само мумия, човешки останки като огризки от ябълка.

Нечии бузи сякаш ми удрят плесници, една след друга, целувки във въздуха, целувки на смъртта. Кожата ми гори. Не си махам слънчевите очила, за да не се сблъскам с всички тези очи, които биха искали да срещнат моите. Черни риби.

Чувам приятеля на Роза да я пита: „Не ти ли се стори студено в църквата?“.

Ковчегът е натоварен на микробусчето на фотографската академия, никакви катафалки, никакви черни коли.

Дучо гледа ужасено разнебитения фургон. Прегръща ме, огледалните стъкла на очилата са като залепени за мършавото лице. Свива едната си устна, хапе я с едрите си зъби на хищник.

— Беше голям фотограф… голям.

Натиска дистанционното, подрипва към паркирания пред входа на църквата „Ягуар“.

— Никога не го е мислил — казва Виола. — Винаги украсяват заслугите на мъртвите. — Дръпва здраво от цигарата. — Защото на кого му пука вече.

Измъквам й цигарата, смачквам я с обувките си.

— Престани да пушиш, малоумница такава!

 

 

Светлината е променена, небето посивя и може би след малко ще завали. Пиетро е облечен в бяло, избутал е завивката, кокори се. Наблюдава пчелата от мъхест плат, която се люлее от покрива на количката му. Очите огромни, главата плешива като на насекомо. Татко, какво трябва да правим?

Да, какво трябва да правим? Не е сватба, няма почерпка. Не е нормално погребение, липсва катафалка, няма гроб. Диего не искаше, винаги казваше по вятъра и по вятъра ще бъде.

— Татко, отведи детето вкъщи.

 

 

Пресичаме града, отиваме в крематориума. Преминаваме през портала по прашна уличка. Добро убежище, лека конструкция, изглежда като парник. Чакащите ковчези приличат на сандъци със семена. Пино си прибира знамето, грижливо го сгъва, не му се ще да бъде кремирано.

На площадчето, където спираме в едно кафене, има фонтан. Струите се издигат рязко нагоре, вода, която, вместо да слиза, се изкачва.

Майката на Диего сяда в колата. Приятелят й затваря вратата. Краят на роклята остава отвън, гледам как се развява.

Двамата с Пино сме. Хапваме по един топъл сандвич.

— Баща му какъв беше?

Прави измъчена физиономия. Болката по един изгубен живот. В края на краищата Диего единствен от тях бе постигнал нещо.

— Истинска гадина, у дома ги биеше, държеше се грубо с тях.

— Диего говореше за него като за герой…

Пино носи късо кожено яке, лицето му е посрещало доста юмруци. Подскача, смее се, като Де Ниро в „Разяреният бик“.

— Belin, Диего… Знаеш как беше устроен Диего, нали…

Не, не знам. Кажи ми ти, Пино.

— … отказваше да забележи злото, искаше пред очите му винаги да има нещо красиво.

Поглеждам фонтана. Вода, която се изкачва. Нещо красиво…