Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (16)

Вратата се отваря в тишината

Вратата се отваря в тишината, над килима, покриващ коридора. Щорите са спуснати, мирише на застояло, радиаторите са студени. Нямам багаж за изваждане, само с детето съм. На закачалката е кадифеното сако с кръпките на Диего и една вратовръзка, онази за празниците, тънка, червена. Струйка кръв.

Събувам ботушките, изцапани от калта на Сараево, без да се навеждам, натискайки над петите. Още не съм оставила детето. Не е точно завръщане у дома след раждането в клиника. Не знам къде да го отнеса, няма подготвена за него стая, няма бебешко легло, няма място за смяна на пелените. Тук е пианото на баща му, белият диван, чийто калъф трябва да бъде изпран. Мирисът на една къща, останала неизменна, замръзнала в тишината на предишния живот.

Минавам край краката, очакващи метрото, и си спомням, че на Диего тези фотографии вече не му харесваха, искаше да ги свали от стената. Открехвам прозореца в спалнята, за да влезе малко въздух. Слагам детето върху завивката до себе си, даже не му махам пелената, не си свалям и якето. Заспивам до него както съм, оставяйки всичко за после, вмъквам се в съня като къртица в земята, в черен проход без сънища.

Когато отварям очи, едва помръдвам, направо съм разбита, усещам болки в костите, опитващи да се събудят. Сигурно тялото се е отпуснало, свалило е защитата си. През щорите влиза светлина и детето е будно. Не хленчи, гледа тавана с още невиждащи очи.

 

 

Взех си душ на отворена врата. Често затварях крана от страх, че шумът на водата ще заглуши плача на малкото. Мръсотията изчезна, смъкна се в сифона на канала. Обадих се на татко. Отново бях в своята хавлия.

— Ало…

Пресипнал шепот на стар човек, на уста, в която е заседнало мълчанието.

— Аз съм, татко.

Извика името ми два пъти, сякаш викаше в пропаст.

Нищо не споменах за детето, само че съм се върнала и съм си взела душ.

Отидох в кухнята, кипнах вода, напълних шишето. Лесно беше, защото забелязах, че детето не можеше да помръдне. Сега плачеше и аз побързах да отброя лъжичките сухо мляко. Беше първият ни ден сами.

 

 

— Да не си ранена?

— Не виждаш ли, че съм на крака?

Прегръща ме с ръцете, които не разпознавам.

— С колко си отслабнала?

Той също е изгубил тегло, само кожа и кости е. Не съм му се обаждала отдавна.

— Не се прави така…

— Извинявай, татко.

Стои на вратата, не му се влиза.

— Не, не сте извинени.

Казва, че така не се постъпва с баща, даже с куче не бива да се държим по този начин. Не ме е научил на това.

— Вие сте егоисти. Ти и онзи другият.

Хлебчо е до него, скимти, за да ме приветства, да се пъхне у дома и да подуши.

— Онзи другият не се върна, татко.

Внезапно очите потъмняват като черно грозде, топката на шията се движи нагоре-надолу. Оглежда се наоколо на сумрачната площадка, като че ли търси нечия сянка.

— Какво означава не се върна?

— Остана.

Изпуска повода и Хлебчо използва и се вмъква.

— Как така остана?

Влиза след кучето, за да го извика… влиза, защото навън няма никаква сянка, момчето не е оставило и най-малка следа. Влиза, за да зърне сакото с кръпките, червената вратовръзка… върти очи в тишината.

— Хлебчо, тук… Хлебчо…

Но Хлебчо отива оттатък, в спалнята.

— Внимавай! — крещя.

Татко следва кучето, обръща се към мен.

— Какво има?

— Има…

Не казвам нищо, нека види сам. На вратата на стаята сме. Кучето е опряло глава на покривката, мирише акито на бебето, мръсната пелена, която съм оставила там. Татко промърморва „долу, махни се“… вижда Пиетро на леглото. Не се приближава, не говори. После задава същия въпрос като капитана в тоалетната.

— На кого е?

— Наше е, татко.

Прави крачка към леглото, навежда се леко.

— Ама истинско дете ли е?

— Разбира се, че е истинско.

Бърка в джоба си, слага очилата. Наблюдава дишането на детето със същото внимание, с което поправяше домашните на своите ученици.

— На колко е?

— На николко… на един ден.

— Осиновихте ли го?

— Не. Наех утроба, татко.

Гледа ме с изражението на обесен, на останал без кръв.

Можех да му кажа някаква измишльотина, че детето е плод на някоя авантюра на Диего и аз съм платила на момичето, за да не абортира, да спася малкото. Можех да се покажа в по-добра светлина. Но не искам да лъжа баща си, дори и да ме намрази.

Вдига очи, върти глава, потърква я в рамото си.

— Трябва да помисля… трябва да помисля…

Преминава през коридора, дневната, стига до входната врата. Вика кучето, но Хлебчо не помръдва, пази непознатото дете, което е пробило тишината на тази къща.

Татко се връща, поглежда благородното куче, неподвижно като статуя, като хрътките в нозете на кралете.

Прегръща ме на леглото, той прав, аз седнала, той висок, аз сгушила се в него, както когато бях малка.

— Божичко, как ще те оставя сама? Как ще те оставя?

 

 

Детето отваря невиждащи очи и пред него е силуетът на италианския му дядо, който е продал къщата на своята старост, за да се роди то, парите му са изчезнали в джобовете на Мадоната пънкарка, на тромпетистката, влюбена в „Нирвана“. Едно неизрядно рождество, в разнебитени ясли.

Баща ми се усмихва на Пиетро, тихо го вика: „Бебчо, бебчо…“.

И виждам онова, заради което си е струвало, живота, който ти връща… виждам баща ми да се навежда над мен, едва родена, и да ми казва бебчо…

Повече нищо не пита.

Откъдето и да идва това дете, сега е тук, на леглото. С мръсния степан гащеризон от груба вълна. Татко слиза, защото на уличката има магазин за детски дрехи. Връща се, очите му са блеснали като на неговото куче.

— Взех размер нула.

Разкъсваме целофана и етикетите, нахлузваме на детето този размер нула, чисто нов. Същински принц, облечен в бродерия и най-фина вълна, изчезнал е мирисът на стадо, на смърт.

Баща ми вече не ме оставя сама. Мисля, че сутрин пристига доста преди да звънне на домофона. Върти се из пазара, разхожда кучето долу. В действителност не може да се откъсне. Вероятно дори не спи нощем, мечтае си да види детето. Лицето му се промени, поруменя. Кожата изглежда подмладена, очите са две бистри изворчета. Когато чука на вратата, се задъхва като куче, което се бои да не го изгонят.

— Преча ли?

— Влизай, татко.

Внася вътре плодове, вестник, хляб, защото аз съм се барикадирала вкъщи, сякаш под обсада.

Винаги ме намира по пеньоар, изтощена от нощите, от шишето с биберона, сънят ми се разкъсва и после не идва, затова пък ми се явява синьото дете, след това Диего, опашките от хора под обстрела на снайперистите. Нощем всичко добива страховити размери, когато малкото заплаче, веднага губя кураж, боя се да не е изпаднало в криза, като децата на наркоманите. Страхувам се нервите му да не експлодират в тишината подобно на моите, със закъснение. Притискам го, моля го за помощ. Люлея го като изкуфяла, разхождам се напред-назад в очакване да тръгне метрото, заставам на прозореца, обръщам се, оставям вързопа в легълцето му, да плаче, щом иска. Затварям се в банята, поклащам се на ръба на ваната. Прежълтяла съм и съм изгубила надежда, като жена, имала трудно раждане, пропадам в бездната на самотата.

С идването на деня си възвръщам равновесието.

Татко е намерил книга за първите месеци, разлиства я. Казва, че най-отчаяният плач, онзи със свити крачета, е от колики, защото Пиетро яде много бързо. Сега го държи по коремче след храненето, масажира го, успокоява го.

Само за седмица Армандо е станал по-умел от някоя дойка от Венето. Мирише на мляко, повръщано, бадемово масло. Когато не е тук, е в аптеката, слага очилата, разглежда рафтовете за бебета. Съветва се с момичетата в бели престилки с жълто кръстче, станал е приятел с всичките, нарича ги по име. Споделя с тях за цвета на акито, хълцанията, почервеняванията. Чезнещият поглед на влюбен за пръв път. Загубил си е разсъдъка.

Хлебчо е в депресия като мен, езикът му виси отчаяно, изгаря от завист, той е по-голямо братче, което пренебрегват.

 

 

Излизаме за пръв път, на посещение при педиатъра.

Татко е взел колата, паркирал е на тротоара пред входа, не го интересува, че ще го глобят, трябва да съпровожда оракула, бъдещето на човечеството. Аз съм с тъмни очила и черно палто, бледа и отслабнала, като тъжна принцеса, майка на престолонаследника. Студено е и татко е сложил покривало върху чантата портбебе́, показват се портиерът, един съсед, госпожата от бара.

Баща ми не ще и да чуе, вдига покривалото за секунда.

Жената от бара ми се усмихва.

— Не знаех, че очаквате дете…

— Зет ми е фотограф, обикалят по света. Не са домошари като вас и мен, такива са днешните младежи. Не се плашат, правят деца където се озоват.

Жената ми честити. Хвърля поглед на корема ми. Казва, че въобще не ми личи, щастлива съм, дето имам толкова еластично тяло.

В колата татко е ядосан, постоянно поглежда в огледалото за обратно виждане, струва ми се, че вече го удря атеросклерозата, надига глас срещу тази глупачка от бара.

— Капучиното й е късо, пести от млякото.

Обръща се към задната седалка, проверява портбебе́то. Ръмжи като стражево куче. Сега той се страхува, че някой може да отнесе нанякъде рачето ни. Аз се питам дали ще имам сили.

 

 

С времето детето свиква с мен и аз с него. Разпознавам гласа му. Знам кога плаче само за да го взема на ръце, кога от глад и кога от колики. Всичките ми блузи са изцапани с повръщано мляко на рамото, където слага устата си.

Разнасям го из къщи, вече не ме е страх да го държа. Спирам пред фотографиите на Диего. Говоря му за неговия баща. Залъгвам го, казвам „когато татко се върне, ще направим това и това“.

Пъпната му връв падна. Помирисах я, после отворих пианото и я сложих вътре, между клавишите.

В ежедневието съм умела, къпя детето, сменям пелените, храня го. За останалото не знам. Живея в несигурност, в очакване на новини, затова и движенията ми са някак неуверени. Правя всичко, но все едно отсъствам. Като изкусна бавачка, на която са поверили дете и тя трябва да го бави прилежно, за да го върне после. Би следвало да го обичам вече, това е нормално. Ала ми се струва, че цялата ми любов е изтляла в Сараево, върху купчините мръсен сняг.

Когато ме буди нощем, не знам на кой свят съм, а трябва да се заема с него. Ставам, за да приготвя млякото, опарвам пръстите си, изцапвам кухнята. Винаги е гладно това дете от Сараево, с глада на окаяния си произход.

Вярно, ухае приятно, вдишвам го с нос. Малко на седмото небе и веднага в тинята. Но какво да направя? Този чудесен мирис ми действа зле. Вмъква се в мен подобно болка, защото може би е мирисът на баща му като бебе, а той е, който би трябвало да го разпознае.

Грижа се за детето без обич, сякаш е автомобил, зареждам бензин, поддържам го чист, слагам го в гаража на люлката. Ако го съзерцавам, докато спи, то е само за да търся баща му, да разбера дали прилича на него. Това дете ще бъде наистина мое чак когато Диего се върне, когато стане наше.

Виждам го насън. Диего носи малкия в кенгуруто, поддържа главата му с ръка, с другата ме е прегърнал. Вървим спокойно в ниското, покрай реката. В съня усещането за този покой е очебийно, вече сме в мир със себе си и с нещата, които ни заобикалят. Ние сме любимци на съдбата, все едно тя се нуждае от нас. За пръв път го осъзнаваме, за пръв път се чувстваме полезни за течението. И разбираме, че това е покоят, смисълът на това движение… да напредваме в околния свят, без да се отделяме, като водата наблизо, влачеща самата себе си, притегляна от хода на собственото си течение. Отиваме чак до онзи понтон, който е останал на своето място да ни чака. Да види как свършва нашата история. Диего ми казва „благодаря за детето“, защото чак сега е прозрял какво е. И знае, че чак сега е в безопасност.

 

 

Цял живот ще си мисля, че ако Диего бе останал с детето дори една нощ, ако беше усетил дъха му, може би щеше да живее.

Не се обажда и аз не чакам до телефона. Денем сънищата избледняват. Остават фотографиите, локвите, краката, екзалтираните лица на ултрасите.

После звънва, гласът му е толкова далече от покоя на съня, продран от ужаса на живота.

— Какво стана? Защо не се връщаш? Паспорта?

Все едно не се сеща.

— Аха, да, паспорта. Намерих го, да.

— Къде беше?

Паднал от скъсания джоб в ботуша, отговаря.

За детето не пита, казвам, че е добре.

В Сараево още е много студено, всичко си е както преди, защото по-лошо от това не може да съществува, най-лошото е достигнато и отвъд него няма нищо, страданието е монотонно като нения, която се повтаря непрекъснато, като влачеща се непрестанно в калта дреха, дето никой няма да почисти вече.

Прекъсва и сме говорили достатъчно, цяло чудо е. И все пак не сме си дали нищо. Никаква утеха.

Поставям слушалката и усещам Сараево, мириса на коприва, на горящи обувки, на хората, редящи се на опашка, за да умрат. Казвам си „не си там, Джема. Не си там. Свърши, ти си далече“. Дишам, задушавам се. Татко ми носи чаша вода.

— Пийни си, Джемина, пийни си.

Но аз знам защо ми е зле. Защото сега съм наясно, че за нищо на света не бих искала да се изправя пред лицето на смъртта.

Баща ми гледа детето тази нощ, остана да спи на дивана пред пианото.

— Че какво толкова? — каза.

Пее приспивна песничка, гласът му лекува раните на тъмнината, зашива ги. Обича детето, стигаше му да го зърне и го заобича. Аз обаче му нямам вяра и всеки път, когато погледна очите му, си мисля за болните очи на неговия баща, които никой не лекува. Струва ми се, че хапка по хапка новороденото отмъква късчетата на своя живот от гърба на Диего, така смятам, но не мога да го кажа.

Татко не ме пита за нищо, страхува се от моите мисли.

Докато пее, се сещам за корема на овцата, за очите й, като си тръгвах. Вероятно са се били разбрали и тя е знаела, че той ще се върне при нея, а зад онзи смирен поглед в действителност е гъмжало от задни мисли. Сигурна е била, потънала в победата. Диего може би я е убедил да ми даде детето, за да се отърве от мен, за да получа нещо. Те биха могли да имат други, а пък аз нямаше да се прибера с празни ръце след онази Голгота.

Беше ми дала исканото от мен, размени детето за свободата си. Не бях го платила с марки, ние разменихме човешки същества. Аска взе за себе си плътта на моята любов.

Заех се да изпия цяла бутилка италианска ракия, татко казва „стига“, аз „още“. Пиенето ме спасява от ада, връщайки ме пак там. Пак при тях. Крещя, че не желая повече това дете, че онази босненска курва ми е откраднала мъжа, използвала е моята слабост, за да се вмъкне в нашата кръв.

Пред очите ми е отново синьото на синьото дете. Защо не се е спасило то вместо детето на тези мизерници?

Малкото плаче, татко го успокоява, държи го пред мен като кръст. Прилича на екзорсист, опитващ се да отблъсне Дявола.

Защото тази нощ Дяволът е в нашата къща, в моята римска къщичка с бялото пиано. Гледам в легълцето… и виждам само онези две змии, които продължават да се поглъщат в бордея на далечния град. Техен е този пикльо, това изгладняло парче месо. Трябваше да го оставя там, това щеше да бъде разходката в кенгуруто с баща му и майка му, сред онзи пожар, покрит с лед…

Кучето лае. Детето квичи като прасе на заколение. Татко ми го набутва в ръцете насила. Запазил го е до този момент и сега го изоставя.

— Детето е твое, прави каквото искаш с него.

Защо поема този риск? Не съм мислила, че е такъв куражлия.

 

 

Няколко крачки назад и падам на дивана. Оставям детето да се плъзне до мен. Ако беше змия, можеше да ме ухапе и после да изчезне. Обаче остава там, плаче приглушено между възглавниците, неспособно да се помръдне, като обърнато по гръб насекомо.

Ставам, отдалечавам се. Отивам в банята да повръщам ракия. Защото сега ми се струва, че няма никаква разлика между живота и смъртта, между движението и тишината.

Татко си е отишъл, помъквайки след себе си кучето. Чух тръшването на вратата, здраво я трясна, изглеждаше, че ще се срути стената, целият свят. Тръгна си разстроен, като неуспял екзорсист.

Вдигам детето с изпънати над главата си ръце и го държа там горе, увиснало. Явно височината му харесва, престава да плаче. Само по някое хълцане го разтърсва. Изглежда, не му пречи, като при оригванията. Оставям го да лети малко. Играем си на аеропланче. Когато се завръща на земята, е по-весел. Свива устата по начин, напомнящ усмивка. Не го занасям в легълцето, държа го до себе си. Слагам го по корем върху моя корем. Отварям очи на другия ден, понеделник е, а Пиетро е спал цялата нощ, дори не се е будил за мляко.