Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (8)

Всичко стана набързо

Всичко стана набързо. Видяхме по телевизията бомбардировките на Загреб, Задар, а после и Дубровник… където бяхме изкарали чудесен ден. Имах чувството, че разпознавам някои от ракурсите, стена, около която съм минала по чехли, ближейки крем с аромат на банан. Бяхме седнали на нашия нов диван. Отвън ленивият покой на Рим, с неговия октомври, както винаги щедро разстлал отгоре му светлина. Лапах си пръстите и изгризвах ноктите. Отново преживявах онзи ден, преброждах видените в Дубровник неща.

Портата „Пиле“, дългата пешеходна алея в квартала Плака… Фонтанът на Онофрий. Надолу, чак до Часовниковата кула и Колоната на Орландо.

Диего не беше щракнал дори една снимка на града, само хора в движение, столчетата пред едно кафене. Видяхме по новините същите тези столчета на земята.

Така започна войната за нас. С онези разхвърляни столчета сред развалините на кафенето… в което бяхме преди няколко месеца и Гойко измъкна своите дрънкулки и онази надарена фигурка с моята снимка, пъхната в рамката, излизаща от врата й. Обаждахме му се често. Успокояваше ни. Имаше роднини в Загреб, които трябвало да изоставят къщите си.

— На почивка съм в Австрия…

Не знам дали от гордост или заради друго, но сега трудно заговаряше за страната си, която експлодираше късче подир късче, като тиган с пуканки.

 

 

Забелязвам, че и в редакцията не се задълбочават много-много в тази война, от друга страна, нали сме научно списание. Докато си избира сандвич в кафенето, Виола подхвърля:

— Балканите… никой не разбира и бъкел от тези Балкани.

Захапва хлебчето, казва, че не е добре изпечено, рибата тон е стара, сбъркала е, трябвало да вземе сандвич със спанак.

— А пък и на кого му пука… и правилно.

— Защо да е правилно?

— Ама кой се е загрижил…

Физиономията й си е все същата, добричка, отегчена, недоволна. Тръсва рамене, посочва скаричката зад бара, казва, че ми изгарят сандвича, протестира вместо мен.

— Как е детето?

— Дадох го на ясла.

 

 

Всяка вечер гледаме войната по телевизията, тя е истинската новина. Наблизо е, оттатък морето, далече е, защото бръмчи от екрана на телевизора.

Осемнайсети ноември е, знам, понеже татко има рожден ден. Правихме торта, разделихме се на вратата, както винаги напоследък, все едно няма да се видим повече. Може би е малко унил. Рано сутринта идва у нас. Звъни на домофона, казва, че е купил манго, и се качва. Сега се е пристрастил към този плод, почиства го, реже го на филийки. Остатъците от тортата са на масата, вземам си с пръсти от сребристата картонена подложка. Слагам парченце и в устата на Диего. Той натиска дистанционното.

Гласът казва: „След осемдесет и шест дни обсада град Вуковар се предаде на сръбските паравоенни формирования“.

Човек с дете в ръцете бяга. Операторът проследява този бяг. Детето е отпуснато, краката висят като на кукла. Може би е ранено и бащата тича към болницата. Задните части на мъжа се показват… точно това гледам. Няма колан на панталоните, вероятно е спял и се е облякъл набързо. Наблюдавам този детайл, смъкващите се панталони и ръката, опитваща се да ги задържи, доколкото е възможно.

Когато изключваме телевизора и оставаме втренчени в остатъчната луминесценция на черния екран, картината е още пред очите ми. Струва ми се, че трагедията на тази война е заключена точно тук, в този човек, опитващ се да спаси детето си и едновременно с това да не разголи задните си части.

 

 

За момчето от Корчула повече не говорим. Върнахме се с тази болка, после тя се разнесе. Лека-полека. Като кръговете от приплясналата риба. Обаче Анте остана с нас. Знам, че когато намериш едно дете на света, то остава, каквото и да се случи. Има хора, които ги губят и продължават да ги търсят всеки ден: в снимките, в гардероба с дрехите. Така ние продължаваме да го откриваме. В една картина в Галерията на модерното изкуство. В дивия заек, спрял пред фаровете на колата да ни погледа малко, като че иска да ни каже нещо. В тила на Диего. Защото там е останал, като мимолетна любов. Забелязвам го да седи прекалено дълго върху тоалетната чиния с джинси, смъкнати на пода, и опряна на плочките глава, сякаш е заспал.

— За какво мислиш? — питам.

Да, мисли за онзи пикльо, за блъскащите се колички.

 

 

Зимата се точи, мъкнат се нейните мразовити дни. Газовете от колите замърсяват въздуха, умирисват простряното пране по балконите на къщите с фасади към малкото околовръстно шосе. Минавам всеки ден, за да отида на работа. Препускам, добре увита, с моето моторче. В редакцията е студено, имам мъничка персонална печка и самозалепващите листчета, оставени ми от директора. Най-често срещаната дума в тях е СПЕШНО. Отлепвам ги и ги увивам, играя си. Как може да е спешна статия върху магнитния ефект на някакво ново синтетично влакно, което ще революционизира начина на почистване в къщите ни? Това списание вече се е превърнало в рекламен каталог, замаскиран с научни термини. Трябваше да е временна работа, някой и друг месец и чао, вместо това ме направиха главен редактор. Надигам се, за да изпия едно кафе от машината, всеки ден по същото време. Изчаквам течността да напълни кафявата чашка… Междувременно си мисля, че няма да отида на друго място. В работата си съм веща, върша я бързо. Защото тя не ме интересува. Така ми е добре. Увлечението ме сковава, усещам се непохватна. Ако нещо ми харесва прекалено, губя чувството си за мярка. Ставам неспокойна, започвам да се чеша, като че ли кръвта ми под кожата внезапно е тръгнала с шеметна скорост и ме изгаря. Преди известно време ми попаднаха записките по моята научна разработка. Онези дни ми се сториха толкова далечни… Тогава вярвах, че ще продължа с науката цял живот. Помислих си за Андрич, за патологичното му уединение, което го е правело да изглежда антипатичен, параноик. В последните си интервюта се показва раздразнен от въпросите и отегчен от творчеството си… като че ли е бил разкрил твърде много от себе си и съжалявал за това. Стори ми се, че разбирам нещо, което преди ми е убягвало. С остаряването може внезапно да станем скъперници по отношение на самите себе си, безчувствени към света, защото той не ни се е отплатил с нищо.

 

 

— Кой знае как изглежда сега Сараево…

Казва го Диего на хълма Пинчо, облегнат на балюстрадата на терасата му.

Срещаме се в седем вечерта, целуваме се и вървим към една винарна, където вече се чувстваме като у дома си, тя ни поглъща сякаш в дебел търбух. Хапваме препечени филийки, намазани с разни вкусни нещица, пийваме червено в малки чашки. Седим на пейка до прозореца към улицата. Хората бързат по тротоара… гледаме ги как минават като фигури от пепел.

Държим се за ръка на масата. Усмихваме се на момчето, което сервира. Напоследък не говорим и за работа. Диего няма желание, вече не носи лентите у дома, има помощник, грижещ се за всичко. Не излиза с фотоапарата на врата на лов за локви, даже когато е свободен, си остава вкъщи, дреме на дивана. Пианото тъне в прах от месеци.

Не сме точно тъжни, ние сме като дънери по течението, носим се кротко надолу и пет пари не даваме. Станали сме по-безразлични. Не ходим на гости на никого, намираме извинения. Харесва ни да сме сами. След онази странна ваканция се обичаме повече от всякога. Това е различна любов. Двойка младежи, скочили от надлез. Прочетох го във вестника. Собственикът на една от онези каравани, които продават сандвичи, ги видял последен. Били спокойни, даже весели. Хапнали хляб и резени печено свинско и пили бира. Имало облаци по небето, струпвали се отвъд планините. Човекът ги предупредил, че следобеда ще вали, а онези двамата се усмихнали, гледайки небето, дъжда, който никога нямало да ги застигне. Седим отпуснати във винарната, проникнати един от друг, като че ли повече няма какво да губим, няма за какво да претендираме. Като че ли ще трябва да станем и да скочим от някой надлез.

Може би това е любовта, достигнала своя връх. Опиянена като алпинист, който се е катерил и е стигнал, а по-нависоко от това не може да се отиде, защото нататък е небето. Така че гледаме разредения пейзаж през прозореца, света, от който сме тръгнали, за да започнем изкачването, сега той изглежда толкова отдалечен… Ние сме сами и нависоко, на покорения от нас връх.

Ръката на Диего е върху масата, китката му белее.

Видял е тълпи от бежанци, човешки върволици по черните пътища… отчаяния старец пред стадото мъртви добичета, жената с една обица на единственото си ухо, четирийсетте слепи деца от Вуковар, които усещат войната с пресъхналите си очи. Може би иска да е там, сред онези хора, с фотоапарата и старите си планинарски обувки.

Стъпваме на асфалта и се връщаме. Вървим покрай стените. Виното е слязло в краката, в ръцете ни, полюшващи се една в друга. Сега е по-лесно да се приберем у дома, да светнем лампите, да се озовем отново в стаите, сред нашите неща, които са останали самички през целия ден и миришат на тишина.

 

 

Включваме телевизора. Изчакали сме нощта, по-дългите новини. Когато децата спят, показват трупове: посинели, безполезни. Виждаме хора, които дърпат спусъците, зареждат гаубиците, разрушават труда на други хора. Каква тръпка може да изпиташ, ако в един миг разпилееш построеното в продължение на векове, заличиш следите, оставени от съзидателния гений на човека? Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка.

От време на време говорителят замлъква. Операторът снима. Тогава чуваме гласа на войната. Разпознаваем шум, като потракването на чиниите в кухненската мивка. Тишина, прорязвана тук-там, тъкан, разцепвана от ножицата на нервен шивач. Стъпките на бягащ човек, камъни, глухо потъващи в калта. Картечен откос, даже не толкова ужасяващ, като разкъсана огърлица. После твърдият удар на гаубица. Потрепващата камера. Зацапаният от пръските обектив. Глъчка, все едно от деца пред училище. Глава се показва от овъглена кола, дребна и ококорена като на пиленце, току-що счупило черупката.

Ние пък се въртим из къщата, занимаваме се с нашите си неща, аз си слагам нощен крем. Диего отваря прозореца, оглежда улицата, нощният трафик е обичайният, червени и бели светлини, опалесцентни дири.

 

 

Нощем е по-лесно да се свържем. Набираме кода, номера. Изчакваме празнината, скока през държавите, през километри земя и море… но не става, връзката се разпада и наистина изглежда като ластик, който се скъсва и полита назад. Опитваме отново и отново, накрая се чува сигналът свободно, приглушен, далечен. Представяме си го като пламъчето на фитил, пробягващо по кабелите, преминаващи през непроходими лесове, през долини с тополови горички, слънчогледови ниви, през сгромолясващи се от скалите реки, от планините Зеленгора, Височица, Биелашница… и най-сетне Сараево; пламъчето го пресича и достига онази розова сграда, сивия канцеларски телефон, сложен върху украсения с малки огледални ромбове шкаф, под портрета на Тито.

Гойко отговаря, като че ли е ей там, в телефонната кабина, виждаща се от прозореца на банята ни. Вика на майка си да намали телевизора. Говори Диего, той държи слушалката. Аз съм наблизо, главата ми залепена за неговата, като кученце. Пита го как са, имат ли нужда от нещо. Гойко отвръща, че не би се отказал от кашон „Брунело ди Монталчино“.

— Не се шегувай! Трябва ли ти нещо? Ще ти го изпратя, ще го донеса.

— Спокойно.

— Как е майка ти? Ами Себина? Може би поне тя да напусне града?

— При нас няма война.

— Ще има ли?

Гойко казва, че няма да има. Никой няма да пипне Сараево.

 

 

Слагам в чинията парче пармиджано и круша, отнасям я при Диего. Ядем където ни падне, по хапка за всеки. Давам му в устата.

Вещите в тази къща са твърде много, май трябва да изхвърлим почти всичко. Да остане само диванът, даже и за него не знам, само пианото, и да седим на пода с гръб към стената, както едно време, преди няколко години, когато бяхме млади.

Той е гол и снима телевизора. Нощем фотоапаратът проблясва срещу онова синьо, войната, която виждаме в кутията. Запечатва мъртвите във вуковарската болница, восъчните уста, разкривени от последния дъх.

Обгражда го излъсканата къща, украшенията върху мебелите, светлите пердета, ключовете от колата, нормалността, намазана с масло и неудовлетвореност. Диего щрака, проснал се е на пода, използва широкоъгълен обектив, застанал е косо на екрана, вкарва близките предмети в изображението. Ще копира синкави фотографии, издължени и наклонени като във формат „Синемаскоп“, телевизора, който сякаш виси в това присвяткващо среднощно пространство с тъмните предмети наоколо, само тази светлина, синьото, осветяващо смъртта.

— Стига, ела си легни. — Дупето му е кльощаво като на куче.

Любим се. Тялото му е мантия от кокали.

Тръшва се изпотен до мен. Кашля с дълбока, насечена кашлица.

Усмихва ми се, навесени бръчици по лицето на дете.

Връща се пред телевизора. Реклама на кола. А после обесеното момиче с червена жилетка и разтворени крака, солидни като на крава.

 

 

Случи се при фризьора. В онзи мехур, затоплен от сешоарите, с приятния мирис на шампоан и бои. Харесваше ми да ходя, да облягам глава назад върху някоя от мивките, монтирани на паркета. Момичето разтрива, прогонва мръсотията от града и лошите ми мисли… За миг ми се струва, че всичко изтича в сифона зад гърба ми. Изправям глава, дават ми малка черна кърпа… вървя към огледалата на този просторен салон в центъра, изглеждащ като нюйоркска галерия. Никакви рекламни селянии на балсами и прически по стените, само големи картини в сиво, загадъчни морски пейзажи, окуражаващи ни в мечтите за по-уредено бъдеще, когато нормалните хора ще са изчезнали и ще останат единствено стилистите.

С мокрите си кичури изчаквам Вани, шефът на този подслон за малтретирани от смог и дребни нещастия коси. Обедно време е, има известно объркване. Богати кокошки под каските, адвокатки, финансистки и изпечени проститутки на лов за някой политик, защото Парламентът е на две крачки. Едно от момчетата, облечени в черно, ме слага пред купчина списания.

— Ако желаете, прочетете нещо.

Да ми беше тук книгата. Но пък не ми се иска да се концентрирам, по-добре да се рея неопределено из този шармантен аквариум. Прелиствам, реклама на облекло, червила, материал за възстановяване на химена, реклама на сутиени, репортаж за лондонските пазарчета, писма на разочаровани от мъжете жени. Спирам. Гледам снимката на жена с дете в ръцете. Заглавието в червено е ЩЪРКЕЛЪТ ДОЛИТА ОТДАЛЕЧЕ.

Чета интервюто с тази французойка, стерилна след лечение от рак. Нейната сестра й дарила яйцеклетка, която била оплодена инвитро и после вкарана в матката на трета жена, унгарско момиче, с една дума, щъркелицата. Прочитам наименованието на тази техническа възможност: сурогатно майчинство. Мисля си за майка ми, за заместващите бульона кубчета, които купуваше.

Вани се приближава, целува ме по бузата, дъвче американска дъвка, едър, но атлетичен гей, стъпва бос по килима от коси, като корабовладелец по своята яхта. Вдига нагоре кичурите ми, оглежда се в огледалото заедно с мен. Затаява дъх, подрязва… докосва косите, както скулптор глината. Попипва ме с вещата си ръка и прическата се материализира.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми.

Хвърля поглед на списанието, взема пепелник и остава да пуши до мен, подръпва от цигарата и дъвче американската дъвка. Говорим си, той казва:

— Ако си помислим, то и Мадоната е дала под наем утробата си на Господ…

 

 

Вали. Една капка, по-голяма от другите, се залепва на стъклото, наблюдавам я. Дълъг воден срез, разцепващ нощта. Дъхът от носа ми сега изглежда като пулса на земята, а капката е праисторическа сълза, отделяща нашия свят от техния.

 

 

Тази сутрин татко донесе мандарини. Преди да се качи, минава през пазара отдолу. Шляе се, мирише стоката. „Това е най-добрата частица от града — повтаря, — последните останки от човечеството, още живеещи заедно. Другото е самота.“ Сега има куче, нещо като хрътка с проскубан косъм. Тъкмо причина да излиза, да се разхожда. Слага кафявия хартиен плик, къщата се изпълва със свежия аромат. „Малко витамини“, казва.

Тримата сядаме в кухнята. Белим си мандарини. После Диего изяжда и корите, харесват му.

Куфарите са наблизо, отворени. Диего измъкна от надстройката раницата си, искаше си я. Покатери се на стълбата, щеше да падне. Хвърли раницата на пода. Когато я вдигна, я помириса. Разпозна мириса на пътуванията, на нощните аерогари, на мечтите и болките.

— Това е моята стара кожа — каза.

Кучето на татко обикаля около раницата, души я и то.

— Това куче да не се изпикае върху багажа, татко?

— Ела тук, Хлебчо, тук!

— Що за име е Хлебчо?

— Хапвах си сандвич на улицата, хвърлих му парченце хляб и повече не се отдели от мен. — Гали кучето, което веднага е отишло при него, протяга муцуна и се мазни като сираче. Мандарините са свършили. Татко гледа куфарите. Не е преставал.

— Какво ли време ще заварите, дали ще вали?

И сякаш между другото измъква пликчето с боклука от кофата.

— Стига, татко, какво правиш, и боклука ли ще ни изхвърляш?…

— Не ме затруднява.

— Остави го.

По-силен е от мен, по-упорит. Стиска ядосано пликчето.

— По дяволите, позволи ми да свърша нещо!

 

 

На следващата сутрин настоява да ни придружи до летището. По-удобно и по-бързо ще стане с такси. Обаче се съобразяваме с този мъж, който е мой баща, събудил се е в зори и ни чака в колата, подранил като прилежен шофьор. Звъни на домофона.

— Аз съм долу, пригответе се спокойно.

Утрото му харесва, щастлив е, сякаш отива на риболов. Избръснал се е и даже си е сложил вратовръзка, като истински шофьор. Мирише на своя лосион за след бръснене и на кафето, изпито в бара.

Ето ме зад този посивял, до болка познат тил. Както когато бях малка и ме водеше на училище. Не бях добра по математика, страдах. „Препиши, седни близо до някого, който ще ти даде да препишеш.“ Аз се изчервявах, този съвет ми изглеждаше под моето достойнство. „Ти нищо не разбираш, татко.“ Обаче разбираше всичко. „Научи само това, което ти харесва, Джема, останалото остави на другите, не се измъчвай.“

Шофира съсредоточено, обръща внимание на всичко. Сякаш иска да ни даде знак, да ни внуши и ние да бъдем внимателни. Не се колебае. Знае откъде да мине, коя рампа да изкачи на летището, за да ни остави пред точния вход, като че ли е изучавал маршрута. Отваря багажника, тича вътре да намери количка. Сбогува се набързо, не иска да ни е в тежест. Тази сутрин е професионалист, от онези, дето докарват хората до мястото и си тръгват, защото имат други задачи. Той няма задачи, но се прави, че има. Качва се в колата, кимва ни. Челюстите стиснати. Каза само едно нещо: „Обаждайте се“.

Може би ще остане във „Фиумичино“, ще се разходи по плажа, ще изчака до обяд, до дванайсет и половина. Харесва му пържената мерлуза. Представям си го как унищожава солидна порция, сигурна съм, че ще си пийне и охладено вино, ще зачерви бузите. Като е сам, ще се разпусне, познавам го. Цял живот се е опитвал да дава добър пример на мен, дето винаги съм била малко тъпа и ще разбера привилегията да съм имала такъв баща чак когато си отиде, като мухите и вятъра, както неизменно всичко си отива.

Мухите са по кошничката с хляб, една от онези пластмасови кошнички, които дават в ресторантите по морето. Баща ми яде и пие, радва се на соления въздух и гледката на синьото море. Оттам може да види издигащите се самолети, които завиват, преди да хванат посоката си.

В един от тези самолети сме ние, той ни придружава с очи, брадичката му е повдигната. Само малко преди това бяхме наблизо и големи, тела със своя мирис, а сега сме съдби горе в небето. Баща ми гледа разстоянието между нищо и всичко, между онази пръдня от бял дим сред облаците и тази любов долу, затворена в сърцето, което започва да остарява.

— За какво мислиш? — пита Диего, докато крилото на самолета следва отразения в илюминатора слънчев лъч.

— За нищо…

Изглежда, сякаш татко е застанал на крилото на самолета.

Има нещо, което не ми казваш, Джемина, нали?

Какво, татко?

Не ми го казвай, няма значение.