Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (3)

Вмъкнах се отново в своя живот

Вмъкнах се отново в своя живот, като в торба, и когато от Асоциацията на слепите минаха да събират стари дрехи, подарих дългото яке, което бях носила по време на престоя си в Сараево. Облякох наново градското палто, приело формите на тялото ми. В коридорите на университета отекваха гласовете на излизащите от лекции студенти, кънтежи от още безгрижни животи, толкова далечни от моя. С Фабио беше лесно, достатъчно бе да му кажа истината, че съм уморена и леко депресирана. Той не ми търсеше сметка за нищо. Изключително момче, сам намираше причини за лошото ми настроение. Твърдеше, че е нормално, натоварила съм се с научните изследвания, изисквам прекалено от самата себе си. Не правехме любов, нямаше време. Когато се виждахме, бе, за да минем през поредния му роднина, да връчим покана за сватбата. Връзката ни беше прекрасна, смирена. Наблюдавах Фабио, шпионирах го в колата, докато караше със замислен поглед. Работеше в инженерното студио на баща си и той лека-полека му прехвърляше бизнеса, постоянно участваха в конкурси за обществени поръчки, многофункционални пространства, зелени площи, социални средища. В това студио, между отвесните чертожни дъски с лъскав кадастрон отгоре им, с Фабио правихме любов за пръв път. Аз бях девствена, той дрънкаше за нещо случило се преди мен, но беше толкова вързан, че престанах да му вярвам. Сега не си спомнях за нищо, свързано с нас двамата в онова безлюдно студио, останало дълги години наше убежище в съботните вечери. Фабио бе син на собственика, миеше се на бидето в малката баня, където никога не липсваше ароматната капсула, оцветяваща в небесносиньо спускащата се струя. „Банята е свободна“, казваше. Гледаше ме как стъпвам гола: „Имаш дълги крака“. Или пък: „Имаш изваян бюст“… професионално око, все едно изчисляваше цимента.

Наблюдавах лицето му, преценяващо градското движение, следях мислите, вклинени в някой проблем, свързан със строежа, различните инсталации, канализацията. Харесваше ми мирисът на неговата кола, онзи пакет шоколадови бисквити, дето винаги беше подръка и от който си хапвахме, след като сме правили любов. Не си задавах въпроса защо после имахме такава нужда да се подсладим, защо той толкова бързаше да се изплакне, да отмие от птичето си соковете на моето тяло. Облечени се чувствахме по-комфортно, като ме водеше в ресторантите, ми помагаше да си махна палтото, преглеждаше листа с вината. Беше на трийсет и четири, зрял, улегнал мъж. Аз — почти на трийсет, и също се обличах като зряла жена, защото на него така му харесваше. Нашето беше безмълвна, устойчива хармония. Чудесният аромат на един живот, който никога не би ни оставил беззащитни.

Сега почти всички вечери ходехме при свещеника. Никой от двамата не беше чак толкова вярващ и все пак тези предбрачни разговори ни се нравеха, мирисът в сакристията^[17], вратичката, на която звъняхме, стъпките на приближаващия свещеник, гласът му: „Елате, младежи, влизайте“. Беше яко, червендалесто момчище, пристегнато от прекалено тясната за него свещеническа одежда, още следваше теология в Католическия университет. Говореше ни като приятел, просвещаваше ни за тайнството, в което щяхме да встъпим, увлечени един от друг, а преди да ни зададе някой неудобен въпрос, се извиняваше. Вътре се чувствах на сигурно място. Стаята беше чиста, място за очакване. За пречистване. С подредеността и скромността си ми напомняше за някои стаи в Сараево. Не изпитвах вина. Сякаш нямах задължения към бъдещия си съпруг, не и в онзи смисъл. Ножът беше забит в корема ми, но не усещах болка. Нямах никакво намерение да се изповядам на рамото на нашия приятел свещеника. Случилото се в Сараево принадлежеше само на мен, люлееше като в люлка една далечна частица от моето съществуване.

Диего ми липсва, ала никога не съм си и помисляла, че мога да променя живота си. Казвам му го по време на един продължителен, безизходен телефонен разговор, посред нощ. Гласът му е ридание от невъзможни молби, зле е, не прави друго, освен да мисли за мен, не яде, не снима, не е заминал за Бразилия. Умира. Говори за онази нощ, за телата ни, за нашата поквара.

Не се доверявам на гласа му, давам заден ход. Така не се издържа, не може да се издържи. Според него може, неговата любов ще продължава цял живот, защото той е луд, но аз не съм му дала възможност да се бори. Дни наред не се е мил, за да запази аромата и усещането за моята кожа. Опитва да се засмее, ала звукът е като от умирающ. Пита ме дали още ухая така. Не говоря, плача.

— Престани вече.

— Аз чакам — казва. — Аз съм тук.

Изперкал е, той е просто момченце.

Не ме пита за Фабио, за сватбата. Иска новини за стъпалцата ми, за пъпчето, за малката вдлъбнатинка зад ушите. Проявил е снимките от Сараево, онези на снега и другите с почиващите спортисти, проснали се в лагера си в Моймило, но преди всичко последните, моите. Смее се, майка му го питала за това момиче насред снега, окачено в стаята му, снимано толкова отблизо, че изглежда живо, в движение. Понижава глас, разказва ми за онази интимна снимка, която пази на скрито място… аз, гола на прозореца.

— Как си ме снимал?

— Така, че да не разбереш.

Измъква я нощем, гледа я по време на онези обаждания, гледа я и докато е сам, притиска я в корема си, спи с нея. Може би прави и други неща… подсказва ми го недвусмислено.

Виждам го в стаята му, описана от него… знамето на футболен клуб „Дженоа“, фотографиите на деца в индианските резервати, на приятелите му ултраси, спартанското легло, направено от собственоръчно сковани дъски. Включил е стереото, пуснал е нашата музика, онази, която ме кара да слушам по телефона, премествайки слушалката до колоните, когато ми казва да не говоря повече, да слушаме заедно нашата песен.

„… To say I’ll make your dreams come true would be wrong… But maybe, darlin’, I could help them along…“^[18] Гол е, кльощав е, той е. Затваря очи, търси ме.

 

 

Когато виждах Фабио, си възвръщах спокойствието. Ако не бях щастлива, щях да го оставя, имах достатъчно кураж, за да го сторя. Обаче той ме разведряваше, даряваше ми покой. Беше моето момче, уханието на някои зимни следобеди… книгите, разтворени върху масата в чайната, където се подслонявахме да учим, да се тъпчем с дребни сладки, успяхме да се дипломираме, напредвахме заедно. Придружаваше ме по магазините, сядаше да ме изчака, имаше търпение и вкус. Премятах крак връз крак. Оценявах найлона на чорапите, изящната вълна, чантата на рамото… всички онези пластове, отдалечаващи ме от моята голота, от онази уязвима, инфантилна падина, каквато беше моето тяло. Не исках да страдам. Като момиченце ми беше харесало да се разнежвам, подражавайки на някои низвергнати литературни създания, ала нима ми бе отредено да гоня химери, да лея сълзи? Светът ми изглеждаше изпълнен с какво ли не. Влюбванията, като всичко останало, носеха раковите клетки на носталгията, но бързо се износваха. Трябваше да си будала, за да вярваш. Отново се чувствах в мир със себе си, благословена с нормалност, с умерено благополучие.

Онази нощ в Сараево се оказа окончателно прощаване с една друга жена, рахитичната просякиня, която бях отритнала и която повече не живееше в мен.

Бяха изминали само две седмици, изглеждаха години, изглеждаше като случило се вчера. Майка ми сигурно се беше усъмнила заради телефона, оставащ толкова дълго зает нощем. Траеше си. Хората до теб не искат да те опознават, приемат лъжите ти като нещо хубаво. Майка ми правеше онова, което винаги е правила: доверяваше се, без много да ме разпитва. От нея бях научила да се боя от страданието и че един подреден живот не се нуждае от истина на всяка цена. Достатъчно е да отстъпиш, да се позавъртиш другаде, около някоя ваза с цветя, да се обърнеш след преминаваща кола, да пожертваш автентичен поглед, за да вървиш дискретно напред. Беше класическата жена, пригодена за някой звяр. Съзнавам, че казвам нещо злодейско, но кой знае. Ако баща ми беше станал педофил, тя просто би си погледнала ръцете, би си махнала халката… после обаче щеше да си каже не, тази гола ръка е прекалено немилостива, и би сложила халката отново с тъжна усмивка, убедена, че и този път се е справила. Ала животът не даде на Анна Мария възможност да провери докъде е стигнал нейният страх. Баща ми не беше изнасилвач на момиченца, а тактичен, неподкупен човек, прекалено мъгляв и изолиран, за да намери място в моя твърде разгорещен живот на трийсетгодишна. Затова ме поразиха думите му, изникнали от нищото, откъм коридора, откъм неизменната книга в ръката, откъм все същото лице след обичайната вечеря.

— Сигурна ли си в онова, което правиш?

Обръщам се, готвя се да излизам с Фабио, чака ме долу в колата да отидем за последен разговор със свещеника.

— За какво говориш, татко…?

Посочва с ръка към масата в дневната, в мрака на изгасената лампа, катафалка, натоварена с пакети подаръци: кашони с чинии, прибори, сребърни кани, дребна покъщнина, за шкафовете, за трапезите, за тъпите сватби…

— Тия неща ще ги изпратим обратно на подателите… не бива да се притесняваш за тази купчина тенджери.

Той е учител по трудово обучение, ръцете му миришат на стърготини и лепило, но вечер чете Омир, Йейтс. Зачервен е, ядосан. Усещал е, че трябва да го направи, да ми говори. Може би го е намислил, може би не. Почувствал е, че дните ни заедно вече са на свършване, не е останало време да си кажем нещо, и гласът му е излязъл ей така, изкачил се е откъм корема и е изскочил навън в този полутъмен коридор. Майка ми е оттатък, в гостната, в своя телевизионен неон, в своето лице, сведено към онзи катоден покой. Аз съм като нея, нейна по-гъвкава, по-лукава еволюция. Умея да ръся лъжи като късове самородна истина.

— Виж, татко, аз съм доволна, това е всичко, което искам.

— Ами онзи другият?

За миг си помислям, че Диего щеше да бъде благодарен на този почтен човек, събрал кураж в мъглата на тази къща.

Дори не се изчервявам, разтягам устни в усмивка. Аз съм тази, дето се отричам, не давам на Диего никаква възможност.

— Онзи другият не съществува, татко, няма такъв.

— Добре тогава, продължаваме да трупаме тенджери! — Кимва, усмихва се, мърмори под нос. Боязлив е, постъпил е хазартно. Хвърлил ми е въже, аз съм го оставила да падне.

Отдалечава се, свил рамене. Вярва ми, защото съм негова дъщеря. Вярва ми, макар и не докрай. Вярва на замислите в главата ми, на полетата, които освободих, а после отново заех, залага на онова рискуване, на онази партия шах. Той не познава интимния ми живот, би трябвало да познава едва-едва този на майка ми. Жените за него са дребни чудовища, лакомства за по-безстрашни небца. Той почита мисълта, челото: там ме целува. За останалото е в неведение, не го засяга, може би го долавя и заради това трепери.

 

 

На следващия ден разбирам. Разбирам, защото го знам, и знаейки го, вървя към една аптека, краката не ме слушат, като на куче, избягало от кучкарника. Купувам тест. Дори не знам как се казва, думата не ми идва, измънквам „онова… онова за бременност“. Жената иска да го увие, залепва го с тиксо. Времето в ръцете й е вечно.

Вмъквам се в някаква закусвалня. Един часът, подът е просмукан от мазнотия, пълно е с момчета и момичета, танцуващи по стълбите табли, блъсканица, миризма на месо, на пържено. В тоалетната има опашка. Оставам там с момичетата, които междувременно се гримират, говорят си за техни неща. Самичка съм, с набъбнали гърди, пазя си ред за тоалетната. Накрая влизам, миризма на топла урина, шуртене откъм съседните клетки. Прочитам листчето с инструкциите, наквасвам прекалено пръчицата, слагам капачката. Чакам.

Узнах го така, с гръб, опрян във вратата, нацапана с любовни надписи и гадории, единият крак върху чинията, очите вперени в пръчицата. Синята ивичка се появи отначало бледа, после по-интензивна до другата. Пъхнах теста в джоба на палтото. Походих малко, спрях пред Ара Пачис^[19], за да проверя пак. Линийката си беше там, синя като морето.

Диего се обади. Притулен, нощен звук откъм телефона точно когато се канех да му звънна. Не говорихме много, в Генуа валеше. Дъждът барабанеше иззад думите. Казах му, че като омъжена вече няма да може да ми се обажда. Отговори, че го е знаел, използва тези последни дни. После го попитах дали е вярно.

— Кое?

— Че ще дойдеш в Рим за броени часове.

Даже не ме остави да довърша. Мисля, че крещеше, подскачаше… не се разбираше точно какви ги вършеше.

Тръгвал към гарата, щял да се качи на първия нощен влак. Имал и подарък за мен. Какъв подарък? Ще го видиш. Каза ми, че щял да ме съблече и да ме ближе от вратлето до стъпалцата. Докато му падне езикът.

 

 

Не стана така. Случи се нещо съвсем друго. Изгубих веднага детето, заченато наскоро, същата онази нощ. Физически не усетих нищо. Спях, продължих да спя. Сутринта видях кръвта. Измих се, огледах се с каменно лице в огледалото. Не бях склонна да страдам даже в този ден. Излязох на мига, не се налагаше, но все пак отидох до болницата. Гинеколожката беше възрастна жена, след прегледа ме успокои, че няма усложнения, не се нуждая от нищо, че много често дори не усещаме такива бременности, организмът ги отхвърля почти веднага сам. „Това са кухи, слепи яйцеклетки — каза, — плодни сакове с безжизнен ембрион.“ Благодарих й, подадох ръка, може би поразтърсих нейната повече от необходимото, искаше ми се да я питам още нещо, но не знаех какво.

На светофара, върху моторчето, затворих очи. Сетих се за онези яйца, които майка ми подготвяше за боядисване на Великден, изпразваше ги със спринцовка, за да не замиришат.

След малко Диего ще пристигне на гарата. Спрях в едно кафене, за да закуся. Взех си кифличка, от онези големите, изглеждащи като огромно ухо. Мармаладът прилича на ушна кал. Не се чувствах зле, медицинският преглед и спокойният тон на лекарката бяха възвърнали равновесието ми. Даже си помислих, че всичко е свършило добре. Сега и последните остатъци от това момче си отиваха от мен. Нямаше нищо достоверно в тази история, само изненадващи удари в ниското, сабя върху сабя, като в театъра на марионетките.

Гледах го, докато пристигаше. Подал глава от прозореца, дългите коси се веят на вятъра като разкъсано знаме. Беше на първа линия, готов да се катапултира долу. Търсеше ме като някой, който се завръща от война. Приземи се със скок на кльощавите си крака. И що за облекло? Странна авиаторска куртка и червени панталони тип „цигара“, правещи краката му още по-тънки. Изглеждаше още по-малък, седемнайсетгодишен. От онези, дето ходят по мачове, на манифестации. Наблюдавах го откъм съседната козирка, скрита зад една от големите колони с мраморни пейки. Изпитвах желание да му се хвърля на врата като момиченце. Вместо това не помръдвах, като гущер геко. Понякога сме по-стари на трийсет, отколкото на петдесет.

Стоеше си щуракът, оглеждаше се наоколо с отворена човка. Перонът се опразни, а той не се поместваше. Бих си отишла, ето какво щях да направя. На влак ли смърдеше, или още усещах неговия мирис? Оставах си там, шпионирайки го. Тъжна игра, като в онези авторски филми с гарите и сините погледи, с герои, които почти се докосват, но не се срещат, защото режисьорът е някое запечено копеле и още отначало се е прицелвал точно в това, да те остави с празна уста, без целувките на американските финални сцени.

„Сега си тръгвам“, казвах си. И все пак не го правех. Бях се смъкнала по дупе на пейката в подножието на колоната. Диего трамбоваше напред-назад, постоянно обръщайки се, като че ли можех да изникна внезапно зад него. Оглеждаше изпитателно хората, движещи се в големия атриум в дъното, но не напускаше перона. Усещах какво си мисли, можех да предвидя ходовете му. Носеше кожена раница през рамо и стол в ръка. Малко столче от зелена пластмаса. За какво ли му трябваше? От време на време подскачаше, за да размърда краката си, да усети гъвкавостта им. Сега под козирката се изпълни с хора, слезли от следващия влак.

Видях го да се качва и си помислих „отива си“. Обаче се беше притекъл на помощ на една жена, сваляше й багажа. Дебелана, облечена в светли дрехи. Сигурно някоя от онези американки, пътуващи с купища багаж, в очакване на носачи, на момчета от друга епоха. Диего й обясняваше нещо по някаква карта. После перонът отново се обезлюди. Празен и сивкав. Небето бе навъсено, вероятно нощес генуезкият дъжд се беше преместил заедно с него на юг. Диего се бе изтегнал на една мраморна пейка, раницата под главата. Столчето отгоре му. Вдигаше го във въздуха, разглеждаше го, пак го сваляше.

Приближавам се към него.

— Ехей!

Скача като каскадьор. Нито думичка за ужасното закъснение. Хваща ме за ръка, гледа ме, отмахва един кичур от бузата ми.

— Колко си красива… Помнех те красива, но не чак толкова. С какво са те хранили, омайнице?

Откъде ли ги вади тези приказки? Подскача около мен.

— Ами аз как съм?

Стои като бикоборец в тези впити панталони, телцето му е наелектризирано.

— Добре си.

— Отслабнал съм малко.

Подава ми столчето.

— Дръж.

— Какво е това?

— Подаръкът. Харесва ли ти?

— Да…

— Това е моето детско столче. Единственото нещо, което не счупих, защото е от много твърда пластмаса, така ми се искаше да ти го дам.

Сяда отгоре му насред гарата.

— Още влизам, виждаш ли? Дупето ми не е мръднало.

Приближава, търси очите ми, отваря устни за целувка, аз се отмествам леко, давам му бузка. Повдига брадичката ми.

— Здравей, как си?

— Добре съм.

Толкова близо до мен е, усещам аромата на дъха му, уханието на неговата непоправима любов. Намираме се на открито, в маразма на гара Термини.

— Да тръгваме, ела.

Вървя пред него, без да му подам ръка.

Носи столчето си. Каква тъпа идея, да мъкне със себе си столче.

Паркирала съм моторетката от страната на улица „Марсала“. Пред нас е табелата на един от многото пансиони без звезди около централната римска гара. Дръпва ме и казва, че би му харесало да се вмъкне в някой от тези пансиони. Отговарям, че са мизерни, отвратителни, пълни са с бедни чужденци и гнусни двойки.

Обичал да прави любов на такива мизерни места.

— Неразположена съм.

— Не мога да повярвам, обади ми се след толкова време и… не улучихме момента. — Гъне се като червей. — Ако е заради мен, няма проблеми, панталоните ми са червени.

Удрям му здрав плесник по лицето.

— Ама ти да не ми повярва? — смее се.

Напрягам се за миг, за да избутам моторчето от стойката, той се покатерва отзад със своите дълги свити крака, с кокалестите си колене. Стиска ме през корема, гъделичка ме. Казвам му, че така ще паднем, ще направим катастрофа. Отговаря, че съм некадърна мотористка, постоянно натискам спирачката. На светофарите ме целува по врата и ушите. Изглеждаме като две студентчета.

После, седнали в едно кафене, му казвам. Разправям за теста за бременност, закусвалнята и останалото. Спокойна съм, сложила съм си слънчеви очила, проследявам някакъв, който преминава. Той не говори, взел си е бира, но още не отпива.

— Съжаляваш ли?

Кимва утвърдително, усмихва се, ала устата е тъжна като ръждясала рибарска кукичка. Изпива бирата мълчаливо.

— А ти?

Повдигам рамене. Не съм имала време да съжалявам, случи се много набързо. Обяснявам, че е било куха, сляпа яйцеклетка.

Казва, че баба му е сляпа.

— Дядо беше с дванайсет години по-млад от нея. Гледал я как минава с колелото, веднъж паднала във водата, не видяла морето, той измъкнал и нея, и колелото. Останали заедно цял живот. Дядо почина, баба си е още там. Не желае помощ, успява да готви, да върши всичко. Когато я посещавам, ми приготвя трофие^[20], справя се с тенджерата с вряща вода по-добре от мен, дето виждам…

— Какво общо има баба ти?

— Нищо, исках да ти кажа, че абсурдната любов по някой път е най-добрата… че съм само пет години по-малък от теб… че може да ми се има доверие като на дядо ми… че ще умра преди теб, защото жените изкарват повече… да ти кажа да не се омъжваш, бебчо. Да избереш мен. Аз съм твоята сляпа яйцеклетка.

Небето е в очите му, прави онзи жест, слага ръка на тила си и чака, жест на изоставен, може би на претърпял поражение, сякаш се е облегнал с цялата тежина на своето тяло върху врата си… Същият жест, който видях да прави за пръв път, когато се обърна към мен в онази кръчма, вдигна ръка на тила си и остана така, вцепенен. Онзи жест, чиято липса някой ден ще усещам болезнено.

Казвам му, че се виждаме за последен път и след сватбата не бива да ми се обажда повече.

Попита ме дали може да ме снима. Спрях на стълбите на „Сан Криспино“ и го оставих да действа, по земята имаше гълъби, наредили се около мен като гробари, разпъдих ги с ръка. Пошляхме се наоколо, ядохме пица, разгледахме обективите на някаква витрина, срещнах една приятелка и я поздравих в движение. Междувременно светлината захождаше. За момент паветата в центъра се обагриха в сивкавосиньо, после тъмнината се разнесе по тесните улички като дим. Придружих го до гарата. На връщане караше той, под светлината на първите улични лампи. Препускаше като луд. Каза, че е свикнал, за него е нормално, защото е на „ти“ с моторите, имал е купища, изкарал е юношеството си с омаслени ръце, сред резервните части. Сега притежава фантастичен мотор. Следващия път ще дойде да ме види с него.

Няма да има следващ път. Вървим по перона. Иска целувка, целувам го. Странна целувка, вече миришеща на влак, на онова пътуване, което той ще направи сам, с червените си панталони, с кльощавите си колене, шалчето на генуезки запалянко… когато ще опре глава в стъклото, ще иде до тоалетната, ще се върне на мястото си. Когато ще е тъмно като в рог и ще вземе раницата си, за да слезе на гара Бриньоле и да се забие като клин в тесните генуезки улички към пристанището, към своята малка тъмна стаичка, своята камера обскура. Когато прояви снимката с гълъбите, които ръката ми пропъжда, тъй както го пропъдих аз.

Стига, да тръгваме. Животът бърза. Едно последно нещо, да. Преди вратата на вагона да се затвори, вкопчена в дръжката на металната стълбичка, му казвам:

— И се стегни, да не направиш някоя глупост!

Изглежда като дете, заминаващо на летен лагер.

 

 

Омъжвам се. Крача към олтара, към Фабио, който се е извърнал и ме гледа. Носи сив фрак от плат шанжан с две опашки и колосан нагръдник. Там в дъното, в нагиздения сумрак на църквата, изглежда като едър гълъб. Има олтар, приятеля свещеник, червена пътека, декорации от рози и калии. Има я и ръката на баща ми. Стегната, тежка. Усещам я като дървена, поддържана от конец. Не е свикнал да бъде център на внимание. Едва пристъпва, не знае да поздравява ли хората, или само да гледа напред, избира нещо средно, поздравява с очи, потрепва. Когато след двайсетина години ковчегът му премине по същата пътека, между същите скамейки, той ще се чувства по-удобно и аз ще изпитвам носталгия по този слабоумен ден само заради него, заради вдървената му ръка, превеждаща ме, като че ли съм от кристал, през талазите на моята мъгла. Ако му бях казала „да си вървим“, ако се бях доближила до ухото му, за да му го прошепна, даже и бръчка не би се появила по лицето му. Лакътят му щеше да омекне, да се превърне в плът, щеше да ме хване за ръка, аз бих захвърлила токчетата и бихме избягали от църковното преддверие, обръщайки гръб на всички онези колосани чирози. Баща ми харесваше едно ресторантче около „Сан Джовани“, спагети с овчи кашкавал и много черен пипер. Щяхме да се скрием в него, да си ги хапнем с четвъртинка червено. Как би му се понравило! По дяволите сватбеният обяд, аз с бялата рокля, намачкана под дупето ми на онези сламени столове, и той с пламналите си очи, щури като моите. Но какво общо има това? Нали не се е случило. Баща ми седна на скамейката, майка ми леко се отмести, за да му направи място. Той се закашля. Майка ми: съсредоточено лице, обувките прекалено тесни. Свекървата: странна птица като сина си, коприна в цвят чайка, пепелявосиви коси, лунички, сякаш отсъстваща. Свекърът, инженерът: побелял, едър, наконтен, отегчен, че е в църква.

Така се омъжих. Прочетох клетвата. Разменихме си халките, без да ги изпуснем. Оризът заваля над нас. Някакъв скапан фотограф ни снима. Минахме между поканените с кошничката бонбони. Имаше подмятания, гостите се разпяха. Смях се през цялото време даже когато се отбих в тоалетната да се освежа и останах сама, без да съжалявам изобщо. Корсажът ми стоеше добре, изглеждаше като вкаменено венчелистче, малка броня. Възрастните си отидоха, останаха младите, приятелите. Танцувахме боси по тревата, Фабио гол до кръста, само по панталони и с цилиндъра. Беше рокендрол, придърпваше ме към себе си като някаква пружина, свършен, натряскан.

Вмъкнахме се в нашата къща. Бели стени, паркет, мебели колкото пръстите на едната ръка, легло от естествени материали, вонящо на храна за птички, прекалено голям хладилник.

 

 

Картини от един брак.

Фабио се връща от студиото, чувам ключовете, чувам движенията му. На дивана съм, не ставам. Поздравявам го оттам.

— Какво ново?

Виждам гърбът му да минава край мен.

— Отивам в банята.

Фабио пред телевизора, лицето му се белее в сумрака. Фабио, отварящ хладилника: „Какво ще ядем?“. Фабио, облегнат на прозореца нощем, гледа към улицата. Фабио в киното с очила, устата затворена, дъхът му, който се променя, когато я отвори, напомня на онзи на баща му. Дрехите на Фабио, метнати на вратичката на пералнята, влязъл е на бегом да си вземе душ, излиза гол, мокри паркета, гледам го изкъпан, разглеждам това светло тяло.

— Какво има? — пита ме.

— Нищо.

На вечеря у техните. Лакираната овална маса, дългите пердета тип „панел“. Фабио със синя вълнена вратовръзка, говори с баща си. Изчисленията за някакво сметище. Майката е приготвила желирано пилешко, усмихвам се на филипинката, отнасяща съдовете.

На вечеря у нашите. Баща ми мълчи, майка ми непрекъснато става от масата. На вратата й казвам да ми даде пликчето с боклука. В асансьора Фабио се оплаква от вонята, казва, че правя абсурдни неща, че не се съобразявам с него.

— Извинявай, но заради едно пликче боклук? — отговарям, докато вдигам дръжката на кофата.

— Не само за това… за всичко.

Отвръщам му, че нямам желание за спорове, уморена съм, работила съм цял ден.

— Бях в университета до късно.

— Онова не е работа.

— Че какво е тогава?

— Не е платена.

Не правим любов, лежим си един до друг в леглото и говорим за приятелите, за липсващите все още полилеи, за неработния петък и как ще отидем за три дни на селски туризъм в Арджентарио.

Не мога да кажа, че бракът ни не е бил щастлив. Беше като да се вмъкнеш в някоя от онези експонирани дизайнерски стаи, да седнеш на дивана, да гледаш лъскавите кухни, несвързани към водата и тока, и да постоиш там, за да пробваш столовете, да се изтягаш на леглата. Остана си така, без изцапани чаршафи, без счупени, изхабени неща, без драскотини по паркета, без скандали. Нещо, което бях решила да направя, за да се подчиня на сляпото си желание. Исках да удържа на обещанието, дори само за няколко дни.

Фабио се връща вечер и сяда близо до мен на дивана, понякога взема ръката ми, друг път е уморен, държи ръцете си една върху друга, отгоре на цепката. Не знам какво мисли, не си задавам този въпрос. Не знам какво мисля и аз. Не съжалявам, че се прибирам сред тези стени, в нещото, подобно на дизайнерска казарма. Нищо не ни липсва, млади сме, по-скоро красиви. Душкабината е от онези най-скъпите, едно-единствено огънато кристално стъкло. Стъпваме с боси крака по дървото, както в рекламата. Ние сме млада двойка, нямаме проблеми с работно време или нещо подобно. Хладилникът нерядко е празен. От дъжд на вятър пълним количката в супермаркета. Фабио не се оплаква, яде каквото намери. В съботите готви той, облича дълга бяла престилка на професионален готвач, подарена му от някакъв хотел. Често каним гости, харесва ни да даваме вечери на приятелите. Отварянето на виното, запалването на свещите.

Липсва ли ми момченцето от тесните генуезки улички? Даже не си помислям. Няма място за него в тази бяла къща. Знам, че е заминал. Най-накрая се е решил да отиде в онази червена област на границата с Амазония. Винаги е искал да прави това, раницата, пълна с ленти, фотоапаратът на врата, автостоп, миризливи влакове, камиони, натоварени с деца за снимане. Така е добре. Всеки на своя край на света, в собствения си боклучив живот. В университета не ми плащат, не изкарвам нито лира. Мисля, че ще се откажа, омръзна ми тамошната атмосфера. Финансирането по научната ми програма не е подновено, Андрич не ме интересува повече, вече е минало, като останалото.

Стоим пред хладилника, аз и Фабио.

— Какво има?

— Не съм доволна от себе си.

— Ти никога не си доволна от себе си.

 

 

Падам от мотора, хлъзгам се заради дъжда. Не съм се наранила, но оставам там като препарирана, не съм способна да помръдна, да се махна от пътя. Едно момче ми помага. От онези от лицея. Има бандана около врата, лицето му е мокро.

— Благодаря.

— За нищо, госпожо.

Аз съм госпожа. Клетата госпожа. Бутам моето моторче в дъжда. Спирам в крайпътен бар, изпивам чаша бира. Пия бира сама в четири следобед. Стигам до къщата на нашите, подсушавам косите си, връзвам ги на опашка, обувам си джинси и намъквам стара жилетка от времето на лицея.

Баща ми ме среща в коридора, вижда пребледнялото ми лице.

— Как така по това време?

Вземам зеленото пластмасово столче. Дупето ми сега не е зле, отслабнала съм. Сядам на балкона в къщата на нашите. Превръща се в навик, да седя там навън, приклещена в онова мъничко столче, коленете близо до главата, когато е студено, ръцете скрити в ръкавите на пуловера. Вижда се част от брега на Тибър, гледам чайките, долитащи от морето, бягащите за здраве хора. Пропушвам, бях спряла за няколко години, а сега отново започвам. Не ходя повече в университета.

— Какво правиш? — пита ме майка ми.

— Нищо.

Фабио излиза вечер, играе футбол на малки вратички. Придружавам го. Оставам да пуша, долепена до оградата. Запалянковци са съпругите, токчетата, забити в предната седалка. Лампите, насочени към терена, осветяват тази среднощна орда изпотени щураци с лъскави спортни гащета.

— Няма да идвам повече, много е влажно.

Фабио кимва, пълни сака. Купил си е нови обувки и ми ги показва, отровно скъпи, отвсякъде с мехурчета от прозрачна гума, за да смекчават ударите. Спортът вече е мания за него, харесва му да се чувства добре, да има красиво тяло. Аз пуша, задъхвам се, той не ми казва нищо, само ако може да не пуша у дома.

Един късен следобед влизам в „Рикорди“, слагам слушалките и заставам до избиращите си музика хора. Купувам няколко касети… купувам и нашата песен… „You never smile, girl, you never speak…“ Слушам я върху моторчето, мотаейки се из центъра. Сега препускам, както правеше той. Сълзите се плъзгат по кожата, пронизвана от вятъра, разчувствам се, като на четиринайсет години. Горката малоумница. Спирам на площад „Фарнезе“. Тъмна нощ е вече, даже наркоманите са си отишли. Просвам се на мрамора и запалвам. Харесва ми да потъна в облака дим. Има вкуса на нещо липсващо ми, на нещо, което изпълва тялото ми.

Често оставам в къщата на нашите. „По-близо е до университета“, казах на Фабио. Но не му казах, че вече не ходя в университета. Имам си ключове, родителите ми спят. Разбрали са, че нещо не върви, ала не питат, преструват се. „Тук ли ще вечеряш?“ Майка ми пържи кюфтетата, които обичам. Татко отваря вино, говорим за политика, за Рейгън и Тачър, за нашата петпартийна коалиция. Татко казва, че се превръщам в бунтарка, не съжалява за това, моли ме за цигара. Така и той пропушва отново, майка ми не се оплаква, пушим където си искаме.

Нощем пускам тихо стереото, изгасвам лампите. Танцувам до отворената вратичка на гардероба с огледалото, в което се отразяват ивиците светлина, проникващи през жалузите. Гледам гърдите и корема си. Огънчето на цигарата в мрака е като намокрено въгленче. В моята стаичка съм. Тук плачех, учех, слушах радио. Още си стоят постерите ми, книгите, старите ми дрехи, увити в целофана на химическото чистене. Белият шлем от времето на фехтовката… пончото с проскубаните ресни, които дъвчех в автобуса на път за лицея. Тук е целият ми живот, докато навърших трийсет. Гледам го. Гледам онова, което винаги съм очаквала. Била съм сама, заложница на своите желания, никога на необходимата висота в края на краищата. Танцувам в мрака. Болна съм от некомпетентност, от илюзии.

— Намерих си работа.

— Каква работа?

— Вечер правя коктейли в един бар. Харесва ми. Напредвам в занаята.

Моят мъж поклаща глава, гледа ме по различен начин, забавно му е, казва, че ми хлопа дъската. Отговарям, че съм млада, нямаме деца, мога да си позволя тази екстравагантност. Една вечер идва в бара, където работя, в квартала Тестачо. Не е сам, води двама от онези, с които играе футбол, единият адвокат, а другият инженер като него. Наблюдава ме, докато снова между масите с минипола и черна престилчица. Поглеждам го само веднъж, таблата ми е винаги пълна: виждам една руса глава, бледнееща сред навалицата. Не понася врява и цигарен дим, но остава до затварянето. Качва ме в колата. Спира на хълма Джаниколо, скача отгоре ми. Фъфли, че му харесвам, че трябва да се чувстваме отново годеници… Изглеждала съм не като неговата жена, а някоя друга… приятелите му ме гледали по особен начин, ревнувал. Съжалява, че вече не правим любов… но сега… Тялото му е омекнало, пиян е.

Казвам, че не го обичам.

— А също и ти не ме обичаш.

Казвам му, че сме сбъркали, като сме се оженили. Той пикае, чувам струята да шумоли в тревата, отговаря, че преувеличавам и съм мелодраматична, не е лесно да бъде с мен.

 

 

Онази нощ се обади Гойко.

— Ей, красавице…

Липсваха ми замазаните му коси, гласът му.

— Щеше да идваш в Италия…

— Да, бях в Генуа при Диего, почти месец.

— И не ми се обади?

— Диего каза, че вече си омъжена жена и нямаш желание да чуваш стари поклонници.

— Я изчезвай…

— Беше много зле.

— Знам.

— Не беше лесно да го извадя от кризата. Помогнах му… кой знае колко бутилки обърнахме.

— Аха, така, значи…

Казва, че открил лимончелото, прекрасно било, а пък Диего е заминал.

— Знам.

— Идната седмица ще кръщаваме Себина.

— Чак сега?

— Изчакахме заради траура за баща ми.

— Как е Мирна?

— Добре, няма мляко, Себина пие сухо.

— Целуни я от мен — смея се.

— Не искаш ли да си кръстница?

Моли ме, обажда ми се и на следващата вечер. Мирна ще е толкова доволна, още си спомня за крема, с който съм й намазала краката. Настоява, казва, че съм видяла само снега, но сега хълмовете са зелени, мирисът на ерика и циклами се вклинява в пукнатините на зидовете, носи се на талази по уличките на Башчаршия.

Влизам в един златарски магазин, купувам верижка с кръстче за Себина. Фабио не казва нищо, само че не може да ме придружи до аерогарата, имал спрян и запечатан строеж, при изкопа намерили обичайните останки от римско време.

 

 

Ето ни отново заедно. Седнали на открито, гълъбите кацат на масата. Гойко пие своето „Сараевско пиво“, аз босненско кафе с утайка на дъното. Донесла съм му стек „Марлборо“ и две бутилки лимончело, но не домашно производство. Той ме черпи с една от своите отвратителни „Дрина“.

— Доволен съм, че си пропушила…

Гледа ме. Забелязва късите ми коси. Казва, че изглеждам по-млада, бракът ми се е отразил добре. Пита за университета, отговарям, че съм келнерка в бар.

— Дават ли ти големи бакшиши?

— Не.

— Трябва да се научиш да си въртиш дупето.

Става, показва ми как се прави. Сяда, декламира свое стихотворение:

Защо не плава вече тялото ти върху мен,

като гемията, преброждаща Неретва

насред мъглата, розова като гърдите ти,

а моите крака — прииждащи води.

Зажари слънцето, дори калта напука,

и ти, като ленива крава, прокарваше език

във дупките, над стоновете на мушиците.

Претъркулих се, скелет безтегловен,

сега не мърдам: очаквам устните ти

навред по всички мои кости.

— Влюбен ли си?

— Изостави ме. Омъжи се за друг — смее се.

Разплаквам се, казвам, че моето е фарс, че аз също бръмча като приклещена мушица. Пита ме дали съм влюбена в Диего, отговарям отрицателно.

— Значи, имам някаква надежда…

 

 

Сараево беше разтурило своята Олимпиада. Нямаше знамена, липсваха огромните рекламни пана, предназначени за чужденците. Градът изглеждаше като къща след заминаването на гостите. Беше още по-красив, възвърнал тишината и скромността си.

На следващия ден се озовах в катедралата „Сърце Христово“, за да присъствам на простичкото, трогателно кръщене. Свещеникът каза малко думи, но силни, речта му бе насочена към земния живот, взираше се в лицата на присъстващите.

Себина имаше на главата си шапчица с бял волан, обточващ лицето й подобно ореол, изглеждаше като малка игуменка с червени бузки, дълбоките й очи сякаш гледаха от друг свят, наместени в очните кухини.

Обожавана Себина, размишлявам за теб в кехлибарената светлина на катедралата, в този комичен ден, когато се извършва обредът на тайнството, освобождаващо те от първородния грях на християните, заобиколена от твоите роднини мюсюлмани. Твоят покой въздаваше покой. Преминаваше от телцето ти в моите ръце. Беше като обгърната от доброта, от благоразумие, дошло да се въплъти. После щеше да се превърнеш в голяма любителка на питките, щеше да имаш рибка на име Bijeli, Белчо, щеше да се прехласваш, гледайки по телевизията „Семейство Симпсън“, щеше да притежаваш най-неподредените тетрадки в класа си и най-бързите крака в твоя квартал Ново Сараево.

Усещам нечие присъствие наблизо. Като мозъчен удар е, мисля, че ще изпусна детето, краката ми са омекнали, кръвта е слязла надолу, цялата е в стъпалата. И капчица не е останала на лицето ми. Не обръщам глава. Знам, че той е тук. Това е неговият лакът, мирисът му. Стискам Себина, не тежи много, но наистина се боя да не я изпусна. Той е. Негов е този начин на поява. Той е, защото е лудньо, защото даже и не е помислил, че мога да припадна.

Приближава до ухото ми и пошепва:

— Аз съм кръстникът.

Сега разбирам всичко… смисъла на този ден и на това място. Лукавият, мек поглед на Гойко. После, когато му бухвам здрав юмрук в корема, ще признае: „Нямаш представа колко трудно ми беше да не ти казвам, но бях обещал“. Разбирам, че това съм очаквала в тази църква, за това съм отправяла молитва към Бог.

Лека-полека кръвта се връща по лицето ми, по вените на шията, мога да се обърна и да погледна нещичко от него… една ръка, кичур от косите му, крачол от джинсите.

Но не е истина, че е кръстник. След това Гойко ще каже, че би му харесало ние двамата да кръстим Себина, ала имало семейни правила. И че Диего му рекъл да избере мен, „така е сигурно, че ще дойде“. Не бил убеден, че ще успее, пътувал е два дни и две нощи, мирише на летища, на престои.

Доближавам до кръщелния купел заедно с някакъв друг човек с големи черни мустаци, братът на Мирна.

И все пак това кръщене е нашето. Когато водата облива телцето на Себина, вдигам очи и срещам тези на Диего.

Хапваме си пъстърва и босненски лонац^[21], седнали на открито пред планинска хижа с гигантска препарирана мечка на входа, на дълга маса, където празнуваме кръщаването на Себина. Говоря, изпразвам гърлото и сърцето си. Хващаме си ръцете под масата. Парещи, треперещи. Нашите ръце, отново заедно. Учуден е, че ме намира сложила оръжие. Може би не ми вярва напълно. Поти се и пие. Едва ли си е представял, че наперената кокошка вече е в бульона, без гребен и перушина. Гледа подрязаните ми коси, лицето без всякакъв грим.

— Ти си се подмладила, аз съм остарял…

Показва ми един бял косъм, израсъл в бакенбардите му. Изглежда проскубан, обжарен от слънцето, отслабнал: може би е вярно, посъстарил се е. С някой и друг месец. Вдига ръка, навира нос в подмишницата си, извинява ми се, задето вони. Позаплакнал се е на някаква аерогара, фланелката е на гърба му трети ден.

— Защо, къде си бил?

— От другата страна на земята.

Бил се запилял покрай една огромна тинеста река, рискувал краката и живота си около ленива колония от каймани. Фотографирал някакъв стар лодкар в бамбуковата му лодка, наблъскана с огромен товар изсушени на слънцето кожи. Чувствал се добре, започвал да изплува. Даже се опитал да спи с едно момиче, германка, в бунгало, под перките на вентилатора, гонещи комарите. Тя се надигнала, за да затвори вратата, бояла се да не влязат змии. Той я погледнал: тези няколко крачки му стигнали, за да разбере, че няма да я бъде.

— Лъжец такъв, и какво й каза?

— Че ме е хванал дрисъкът. Затворих се в клозета, докато не си отиде.

Смее се. Мисли, че му се е отразило добре, ставал на разсъмване, хващал слънцето, прокрадващо се над платото, вече червено, „като онези близалки, натъпкани с оцветители“, зареждал фотоапаратите, крачел през джунглата към мъничките селца на серингуеросите, събирачите на каучук. Накрая в главата му започнала да се върти мисълта да остане там, като отшелник, като монах. Поглежда ме, пак с онази усмивчица, тръсва коси…

— Но аз не ставам за монах, бебчо…

Когато пристигнала телеграмата от Гойко, нахвърлял нещата си в раницата и хукнал под проливния дъжд с ръка, вдигната в очакване на някой камион или кола. Накрая му спрял полицейски джип и пътувал през джунглата, както бил прогизнал, по къси ръкави, седнал между два яки образа, доста тъмнички, които вместо да изглеждат като ангели хранители, по-скоро приличали на два дявола. „Щом се връща в Сараево — повтарял си, — означава, че и тя тъгува по мен.“

Доближава главата си като бик, прави ми „бух“, връхлита отгоре ми.

— Дай ми очите си, проклетнице, не ги отлепвай оттук… този път ще те отвлека.

Възмъжал е от страданието, станал е по-дързък. Като пораснало хулиганче. Дърпа ме от стола, води ме да танцуваме сред другите на тревата. Притиска ме като младоженец. Ръцете му са по-силни. Хваща ме за косите, сякаш съм мамул, придърпва ме към устата си, диша в моята. Търси очите ми заплашително, като кайман от повърхността на водата.

— Погледни ме.

Гледам го.

— Обичам те!

Умее да танцува като бог, в ръцете му съм все едно дрипа, оставяща се да я размахват. Раменете му са изправени като на танцьор на фламенко, дупето му лъкатуши, краката лудеят и се кършат като на Майкъл Джексън. Къде ще ме отведе това момче? В коя ли преизподня? Или пък в рая? Междувременно не искам да се отлепвам от устните му.

— Ще бъде празник, бебчо, безкраен празник. Ще ти дам всичко, заклевам се.

 

 

Свечерява се и слънцето си отива от тази ливада. Дрешките на Себина са се измачкали, воланчетата отпуснати, изглежда като козле, изцапано с мляко. Заспала е у мен, поти се върху блузката ми. Мирише на мъничко телце, загънато в едно небе, по-голямо от нашето. Мекичък клей, медец в питата на кошер. Неосезаемото помръдва пред мен, увлечено от бръмченето на някоя буболечка… усещането, че животът ще се нагласи някак си.

Диего и Гойко играят канадска борба на вече опустялата маса, виждат се само празни чаши и остатъци от храна, които жените си поделят, връзват кърпи около червеникави глинени съдове.

Сараево е долу в ниското, в своето легло, издълбано между планините. Слънцето изтлява, проникват последни лъчи. Изглежда потопено във водата. Изглежда, че всичко, къщи, минарета са се струпали там случайно, сякаш по чудо довлечени от реката, и че биха могли да отплуват всеки момент. Като нас, като Себина, като всяко нещо, прекалено живо, за да изтрае.

 

 

Вземаме стая в „Холидей Ин“, безлюден след Олимпиадата. Качваме се пешком по дългите тераси, обикалящи около атриума. Монументалният полилей, спускащ се от високото, изглежда като огромна медуза в плен на рибарска мрежа. Камериерите в ниското се полюляват подобно водорасли в пусто море. Стаята мирише на ново, на току-що излезли от фабриката мебели. Има голямо легло и широк прозорец към улицата. Диего казва, че трябва да си вземе душ, защото вони на прасе. Чакам го, гледайки през прозореца четириъгълника на Музея на Земята с неговата ботаническа градина, намиращ се край чисто новата огромна канара на Парламента. Целува ме изотзад, косите му са мокри, водата се стича по тялото ми. Прониква в мен почти без да се движим, вкопчени един в друг. Различно е от предишния път, по-срамежливи сме. Страдали сме, сега се боим. Повече няма да рискуваме за нищо. Ние сме двама съпрузи, намерили се отново. Боязливи да не се провалят. Диего е изгубил вдъхновението си. Очите му са затворени. Казва, че съм му липсвала много, неимоверно, и сега е прекалено опиянен, за да се чувства щастлив.

После отмахва косите ми и ме целува по изпотения тил.

— Знаеш ли… животът се заражда тук, в тила. Тилът е реката, съдбата.

— Откъде знаеш?

Заспиваме един в друг. Гледани отгоре, изглеждаме като двама, сринали се в урва. Събуждаме се на сутринта от прекомерната светлина в прозореца. Закусваме в стаята. Сервитьорът чука на вратата, бута навътре количката. По-късно подносът е на пода до смачканите кърпи. Ние сме отново в леглото. Лежа по гръб, гърдите ми са се разбягали, една насам, друга натам. Диего снима корема ми, доближава обектива над пъпа. Обличаме се чак следобеда. Не открива гащетата си, обследва стаята, навежда се под леглото, навеждам се и аз от срещуположната страна. Оставаме за момент така, гледайки се отдолу, от двете страни на леглото. На летището той пита:

— Какво трябва да правя?

— Чакай ме.

Умърлушен е, претъпканата с мръсни дрехи раница е метната на пода, оправя една ръждясала катарама.

— Ще ме зарежеш и този път, писано е.

— Извинявай, ама къде е написано?

Оставя ме, отива в тоалетната, връща се почти веднага. Едната му ръка е на челото.

— Ето къде е написано…

Отмества ръка, прочитам ГЛУПАК, написано е с химикалка на челото му. Плюя си на пръста, търкам. Мястото остава леко синкаво.

— Ти си слабоумник.

— Отчаян съм.

 

 

Връщам се у дома, знам, че по това време Фабио го няма. Събирам си нещата, слагам ги в кашони от минерална вода, не искам да вземам куфар от него. Сядам на дивана и изпушвам една цигара, докато гледам новините. Говорителят има очила с плътни рамки и тесни квадратни рамене, вратът му изглежда като забит в кутия. Чете новините. Зад гърба му е университетът „Сапиенца“, изображение на безжизнено тяло, отпуснато в един автомобил. Вижда се позивът, написан на машина, с петолъчката на Червените бригади. После куполите на Червения площад. Черненко е мъртъв от няколко дни. На екрана кадри с новия секретар на КПСС. Изглежда симпатичен господин, облечен е с черно палто, което се разтваря от поривите на вятъра, смее се. Топчесто лице на фурнаджия и петно на челото, приличащо на географски регион. Фабио се връща, мята сака с дрехите от спортния салон на пода. Учуден е, че ме намира тук. Говоря му. Не казва нищо. Накрая: „Дай ми малко време да се организирам“.

Оглежда се наоколо: къщата е негова, подредена е, оценява с един поглед… бързо си дава сметка за случилото се, без да разпитва много. После обаче се разплаква. Връща се от банята и очите му са подути и зачервени. Вкопчва се в пликчето с мляко. Казвам му да погледне трайността. Той плюе в мивката, измърморва „по дяволите“, било вкиснато, гледа ме угрижено и пита дали ще му навреди. Поклащам глава: „Като киселото мляко е“.

— Ще ми липсваш. — Повече не плаче. Вече се е организирал.

Помага ми да смъкна долу багажа, също и книгите. Поти се, заклещва се на вратата на асансьора, оглежда яките си тренирани ръце в огледалото, докато слизаме. Благодаря му, прегръщам го. Все едно прегръщам портиера на сградата, някой, който те поздравява със завръщането и ти дава пощата.

 

 

Повече никога не помислих за него. Видях го отново миналото лято. Товарехме се на ферибота за Корсика, намирах се в железния търбух на кораба, сред вонята на нафта и море, заклещена между вече паркиралите коли. Джулиано се бе наредил на по-бавната опашка, както обикновено, и аз бях слязла от колата, умирайки си от яд, за да стоя до отвореното прозорче и да оглеждам колите отпред, изпреварвани от друга опашка, идваща от съседния кей. Джулиано кротко си четеше вестник. Бяхме се поскарали. Както винаги, Пиетро взе неговата страна, свали слушалките на айпода от ушите си, за да каже „колко кофти е да се разправяш по време на ваканцията“. Накрая аз вкарах колата в кораба, а те се бяха качили по стълбичката за пътниците. После Пиетро се бе върнал, защото си искаше китарата. Тъй че стоях там изпотена и ровех в багажника, който отгоре на това се отваряше трудно. На съседната редица зърнах Фабио. Слизаше от мощна високопроходима кола, стар модел, но добре поддържана. Русите му коси още си бяха на мястото, носеше елече с много джобове, по ръцете му личеше, че не е преставал да спортува. Сблъскахме се лице в лице, трудно беше да се правя, че не го виждам. Прегърна ме и започна да говори с плътния си глас, който кънтеше в онзи морски гараж. Огледа ме… и аз се погледнах с неговите очи. Облечена с измачкан от дългото седене в колата потник, кожата на подмишниците беше такава, каквато беше, каквато я виждах всеки ден в огледалото. Понаперих се малко, притиснах ръце към тялото. Мислех за косите си, за прорасналото бяло около слепоочията, пропуснах фризьорката, не си струваше преди морето, по цял ден щях да стоя със сламената шапка. Усещах се напрегната, с бледата от висенето в редакцията кожа и без никакъв грим. А той побронзовял, един от онези, дето още от май месец са на морето. Говореше, разказваше ми за жена си и трите им деца, най-малкото съвсем невръстно. „Но вече се крепи на сърфа!“ И тупна по високия багажник на джипа, върху строените една до друга дъски за уиндсърф.

— Как са вашите? Баща ти, майка ти…?

— Починаха.

Усмихваше се, кимаше.

— Е, да… то и ние сме вече стари.

Съвсем, съвсем не беше стар. Изглеждаше по-добре от преди, годините бяха оставили своята грапава патина, дребен безпорядък, съществено подобряващ излъчването на лицето, леко ококорено.

Представих му сина си.

— На петнайсет е…

Пиетро оглеждаше скришом багажника на джипа, въдичарските пръчки, костюмите за подводен спорт. После попита какво представлява това нещо, подобно на торба с цев, което на мен ми приличаше на изпусната гайда. Фабио му обясни, че е портативен душ. Направен от термична кожа, специална. Сутрин се напълва със сладка вода, през деня се оставя на слънце, а вечерта, след гмурканията, когато излизаш премръзнал от водата, вземаш топъл душ направо на пясъка.

— Ако се внимава, може да се душират поне четирима.

Да се душират. Дупето на Фабио се изкачи нагоре по стълбата преди мен. Ключодържателят му висеше от джоба и се полюшваше. Пиетро беше направил заключение: „Какъв гений, мамо. Сто на сто се забавляват, виждаш ли каква ваканция ще си изкарат, колко са организирани…“.

Бях обезкуражена, съсипана от жегата, мокри вадички потъмняваха цвета на потника под мишниците, парите, които Джулиано щеше да извади, бяха смешни, плажът и хотелът не струваха. Джулиано най-много щеше да набоде някой и друг червей на кукичката по здрач. Пиетро обаче искаше сърф, подводен риболов, да се носи над морето с някое от онези опасни хвърчила. С удоволствие би се преместил от нашата кола в джипа на Фабио. Джулиано се бе настанил в закусвалнята, заел места и напълнил подносите. Махаше ми с ръка. Вече не се сърдеше. Хапваше, напълно щастлив. Малко се боеше от реакцията ми заради препълнените табли.

Беше се оправдал: „За да не се редим повторно…“. Поднесе ми в устата вилица руска салата, „превъзходна е“. Коремът му висеше над колана, малко се срамувах. Фабио се приближи, за да представи жена си, блондинка на моята възраст, но атлетична като него. В деколтираната блузка мернах доста голям балкон.

— Тази си е преправяла бюста — изклюкарих на Джулиано вече на палубата. Той посочи едва различима в тъмнината пяна.

— Виж, това са делфини.

Държеше си ръката на рамото ми, аз обгърнала шкембето му. Стояхме си там горе на палубата на кораба, отвеждащ ни към една ваканция средна хубост. Синът ми сигурно щеше да се постарае да ни я развали, усещаше се във въздуха. Но сега правеше обиколка, за да поогледа останалите момчета на кораба, бяхме свободни, временно оставени на мира. Морето беше безкрайно и черно, отгоре му проблясваха лунни лъчи. Бяхме двойка на средна възраст, нито красиви, нито грозни. Симпатични, това да. Ако някой ни бе повикал, щяхме да се обърнем с усмивка, с желание да се отзовем. Често не сме наясно за онова, което притежаваме, не сме благодарни на живота. Докосвах хълбока на Джулиано, усещах мириса на лосиона му за след бръснене, носещ се към мен заедно с онзи на морето, и бях благодарна на съдбата, че ми е дарила този добър мъж.

 

 

Майка ми ме попита за сватбените подаръци, предполагам от нервна възбуда, за да не говори за неща, които си струват и вероятно биха я накарали да страда. Отвърнах, че съм оставила всичко на Фабио, без да се спирам пред нея, пред неподвижното й тяло на прага на стаята. Баща ми стоеше с мрачно лице, правеше се на огорчен, придаваше си важност. Струваше му се, че така би трябвало да се държи бащата на дъщеря, омъжила се за млад инженер, затрупан с големи поръчки, и завърнала се у дома след няколко месеца брак.

— Ама как! Оставила си му тенджерите? — И го избиваше на смях, докато майка ми го изпепеляваше с поглед. Аз си приготвях една малка чанта.

— Къде отиваш? — Любопитен, преструвайки се на обиден. Шмекер.

— Ще направя едно малко пътуване.

— Местоназначение?

Не му отговорих. Вземайки си довиждане на вратата, ми казва да му донеса трофие и песто дженовезе. Смее се. Знаел е всичко.

 

 

Слизам на гара Бриньоле, няма таксита, крача под дъжда, издирвайки някое на фаровете на колите. Имам адреса му, но дори не знам дали си е вкъщи. Това е изненада. Преминавам границата, разделяща богатия град от мижавите крайбрежни къщурки. Достатъчно е да слизам надолу, да следвам мириса на морето. Улички, тесни като връзки за обувки, затворени жалузи. Улицата към пристанището е бродерия от мъждукащи светлини… наркомани, излегнали се на капаците на колите, вони на прегорял нахут, на пристанищна мръсотия. Комунални блокове, граничещи с нещо като дол. Лай на куче, затворено някъде си. Спря да вали, но е влажно. От домофона долита женски глас, нежен, леко пресипнал.

— Кой е?

— Една приятелка на Диего.

Гласът изчезва и една глава се подава от балкона на първия етаж. Подредени жълтеникави коси и пеньоар, според мен в цвят тюркоаз. Жената ме поглежда.

— Онази от Рим ли? — вика.

— Да…

Отваря ми, посреща ме. Диего го няма, щял да дойде. Отишъл да снима свои приятели музиканти в някакъв гараж. Дребничка, слабичка като сина си, но очите са други, небесносини, затова пък носът е същият, малко широчък. Извинявам се, задето я притеснявам по това време. „Какво ти притеснение, за мен е удоволствие.“ Тя се извинявала заради безредието в къщата; на мен обаче ми се струва като излизано. Простички лакирани мебели, но вътре мирише приятно. Кани ме в гостна, където едва ли е влизал някой външен. Предлага ми да хапна и нещо за пиене. Отивам към банята да си измия ръцете, вече ме следва с чист пешкир. Приемам само чай от лайка. Оглежда ме. Ставам, мигновено се надига и тя. Сякаш се бои, че ще си тръгна. Всъщност исках да й връча дребен подарък, будилник за нощно шкафче, вграден в порцеланова маска. Прегръща ме и ме целува.

— Ама не трябваше…

Отново ме целува. Усещам потръпващото й тяло до моето.

— Диего не е спирал да говори…

Генуезкият акцент е повече от осезателен, нещо като погребална песен. Казва се Роза.

Чак сега се усеща, че косите ми са мокри, настоява да се изсуша в банята, дава ми още една хавлиена кърпа.

Води ме в стаята на Диего. Вътре е плакатът с футболистите на „Дженоа“, стереото, леглото, собственоръчно направено от сковани дъски, чаршафите са сини, в безпорядък. Вътре съм аз преди всичко. Пъпът ми е на стената до леглото му, близо до прозореца. На пода има захвърлени ботуши, майка му се навежда да вдигне някакви парцали, може би мръсните му слипове.

— То нима мога да вляза тук, нямам разрешение…

Чувам шум на ключове, врата се удря в стената. Обръщам се. Срещаме се в коридора. Застива: „Не…“

Пада на колене в краката ми, върти глава като куче и я търка в пода, целува обувките ми, джинсите.

— Не е вярно… не е вярно!

Отскача нагоре като пружина и аз се хвърлям върху него, коленете, обгърнали хълбоците му. Разнася ме из къщата така. Майка му се притиска в стената, хлътва във вратата на банята.

— Мамо, ето я жена ми! Моята жена! Майката на децата ми! Моята мечта!

Роза бърше очи с крайчеца на пеньоара, пляска с ръце. Казвам на Диего да не вика така, хората спят. Ще събуди целия блок. Майка му обаче крещи като пощуряла, защото все другите вдигали врява, „но тази нощ е наш ред“! И тя е малко шашава, май на цялото семейство му хлопа дъската.

Хапваме нещичко в кухнята, вафли, плодове. После се вмъкваме в онова легло със сините чаршафи, прилича на ученическо. Наслаждаваме се един на друг тихо, тихичко. Като подрастващи, криещи се от родителите. Музиката шумоли… стереото просветва в мрака с мъничките си светлинки. Откъм улицата се провижда сияещото небе, има пълнолуние. Гледаме портрета на моя корем, пъпчето ми е като кратер.

— Какво правеше с корема ми?

— Играех си на стрелички.

 

 

Останах в тази къща чак до края на лятото. Всеки ден си тръгвах на думи и всеки ден оставах. Диего имаше напълно различни навици от моите. Спеше до обяд, после се замъкваше по слипове в кухнята, отваряше хладилника, вадеше някоя от алуминиевите съдинки, донесена от майка му от стола на „Гаслини“, и се налапваше с баята лазаня или плувнала в сос студена камбала. Беше свикнал да се храни така. Майката не се вясваше, ходеше при приятеля си, старомоден образ с двуцветни обувки и шалче.

В слънчеви дни отивахме на морето. Имаше лодчица с платна, големи колкото салфетки, към един западнал морски клуб. Оставахме навън до късна вечер, гладни като вълци, прогизнали под ветроходните облекла. В нощите скитосвахме от заведение на заведение, в потайностите на тесните улички. Беше на седмото небе, че го придружавам в неговия свят, представи ми цяла камара свои приятели, все особняци, млади хора, но вече поизхабени, превеждаше ми от диалекта, следеше дали се чувствам щастлива. Подаваше ми цигара с наркотик, вече минала през други уста, и аз поклащах глава, нито пък ми се искаше и той да пуши. Заведе ме на кея „Етиопия“, където бе загинал баща му, притиснат от контейнер. Поседяхме върху един кнехт, гледайки морето, бездушно като целофан.

Призна ми, че известно време се е друсал с хероин… „по някоя пътечка и толкова, защото в Генуа е трудно да не използваш нещо“, и че е бил в затвора заедно с ултрасите от квартала Мараси.

— Разочаровах ли те?

— Не.

Заявявам му, че не мога да живея така, ден за ден, загърбила всичко. И майка му ми се струва различна, когато си тръгвам, обезкуражена, умърлушено гущерче.

— Извинявай — казва ми.

— Няма за какво.