Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (20)

Денят е ярко небе

Денят е ярко небе. На ферибота Пиетро се е дръпнал настрана. Седи бос на една от пейките, грапави от сол… лицето му е зад очилата „Рей Бан“. Единият крак е свит, ръката облегната отгоре, нехарактерна за него поза, на човек, съзерцаващ морето.

Новопостроени къщи с червени покриви, стълпотворение от коли, магазинчета за туристи с изложени отпред джапанки и бански костюми, кафенета, ресторанти, табели с изрисувани големи раци, други за стаи под наем с надпис SOBE. Изкачваме се по завоите на панорамния път, пресичащ скалите, и слизаме от другата страна на острова.

Седалището на културната асоциация е голяма вила във венециански стил. Прилича на стара фамилна къща, стените са светли, леко олющени, отдолу прозира розова основа, бледа като човешка плът. На първия етаж олекотена дограма, висока врата с островърх свод и прозорец с врата, отворена към обточена с решетки от ковано желязо тераса. Вървим по смес от пясък и чакъл в безредната, изпълнена с веселие градина, осеяна с игри за децата и дървени стативи с фотографии и рисунки. Атмосферата е празнична, все едно е съборът на селото. Няколко жени, наведени над голяма маса, бродират огромен кръг. Приближавам и те ми се усмихват, отместват се, за да разгледам безкрайното везмо.

Гойко ме представя.

— Това е приятелката ми Джема от Рим, а това е синът й Пиетро.

Пиетро се оставя да го целунат всички тези майки, задава им въпроси, пита за колко време са избродирали този гигантски символ на мира. Броят на лилиите не е случаен, обяснява ми едно момиче, отговаря на умрелите по време на войната деца, ето защо не те са определили големината на покривката с цветя.

Някаква жена идва насреща ми, изглежда изтънчена, облечена е в черен лен, с огромни слънчеви очила, говори по мобилния си телефон. Когато свършва разговора, ме тупва по рамото.

— Как си?

Това е Ана, пита ме дали съм я познала, отговарям отрицателно, не бих могла, прилича на артистка. Но после се прегръщаме, отново я поглеждам и споменът връща познатите черти.

Омъжила се е за зъболекар. Работят заедно, тя му е секретарка. Деца нямат поради лечението, на което е била подложена, лъчи, казва, ала не слънчеви, и се смее. Защото Ана е имала проблем после, като много други жени.

С Гойко винаги са поддържали връзка. Представя ми още жени от Сараево, състарени лица от моето поколение. Някои познавам, онези момичета от общата къща, които преди войната носеха черни миниполи, слушаха R.E.M. и босненски рок и си сменяха гаджетата, за да се чувстват част от Европа.

Има маса с домашно приготвени напитки в гарафи. Пием сок от боровинки, седнали на близката люлка, като курортисти от едно време.

Ана ми говори за асоциацията, обединение на жени от различни етноси, за да помагат на други жени след войната. Лете прожектират филми, организират фотографски изложби, литературни четения. През зимата устройват курсове за професионална подготовка, по компютърна грамотност, езици, има училище за танци, музика.

Посочва ми красива девойка с дълги черни коси и много бяла кожа. Казва се Весна.

— Разпознала баща си в телевизионен репортаж, един от касапите в Сребреница. Следващите шест години не отронила дума. Майка й напуснала мъжа си, доведе това нямо момиче тук при нас. В деня, когато проговори отново, плакахме всички, бяхме на плажа, първо изрече думата sidro, което на нашия език означава котва, затова нарекохме асоциацията „Котва“.

 

 

Постройка до плажа от светли кубове с червени капаци на прозорците, плосък покрив и водостоци за дъждовната вода, веранда с продълговати саксии, от които стърчи разрошвано от вятъра мушкато.

— Ето, аз живея тук.

На оградата има светеща табела RESTORAN, но сега е загасена. Влизаме отзад през малка дървена врата, която, изглежда, си е винаги отворена. Вървим по циментова пътечка. Под зелен ондулинов навес стоят велосипедче с помощни колела и избеляла от слънцето моторетка „Пиаджо“, от седалката се показват парчета дунапрен. По-нататък буркани с консерви, каси с вода и бира и голям черен варел.

На простора банско костюмче и спъхнато гумено дюшече. Още няколко крачки, поставени една в друга саксии и гипсова Снежанка с разперени ръце, сякаш ни очаква.

Пиетро пита къде са седемте джуджета.

Гойко отговаря, че дъщеря му не ги е искала, мрази ги, нарича ги стари деца.

Под верандата няколко железни масички, босо момиче с коси, стегнати в две опашки, и тънка памучна риза слага щипки, за да не бягат покривките.

— Zdravo, Gojko.

— Zdravo, Nina.

Целува я, подръпва едната опашка, казва й да донесе нещо за пиене.

Сядаме навън под тръстиков покрив. Морето се вижда, синя ивица, обляна от светлина. Лек бриз долита откъм дюните зад нас. Момичето идва с поднос, поставя на масата гарафа вино, паничка с маслини, друга с малки зелени чушчици, трета с ядки и кока-кола за Пиетро.

Гойко се връща с едно момиченце, залепило се е за него като октопод.

Не виждам нищо, само две крачета, панталонки от хавлиен плат и глава с руси къдрици, почти бели, която се крие в бащиното тяло.

— Това е Себина.

Гойко не ме гледа, аз също не вдигам очи към него. Втренчила съм се в масата, една мравка пълзи по мушамата. Възел от болка, както ако си удариш силно лакътя.

— Здравей… Себина.

Докосвам я, погалвам едното краче. Слабичка е, прекалено слаба. Мисля си за онези набити мускулести крака.

Пиетро пробва да я погъделичка, тя се върти, поритва с краче, но не открива лицето си.

— Още спеше… — Гойко сяда с детето в ръце, казва, че заради това не е в настроение, напълва чашата ми, сипва и в своята.

Пием, момиченцето без лице е между нас.

— Хубаво е тук…

— Съвсем обикновено е.

Обяснява ми за менюто, за скарата, предлагана вечер… той лови риба, ако Пиетро иска, нощес може да го заведе за сепии. Дават и няколко стаи под наем, за улегнали туристи.

Говори и не престава да гали главата на дъщеря си. Затруднявам се да гледам това тежко ръчище, потъващо в русите къдрици жадно, напрегнато…

Зад отворения прозорец вятърът развява една бяла завеса… тя се надува, диша като малко корабно платно.

Следя това бяло дихание, което успокоява, разведрява, кара те да усещаш, че времето е отминало и се е върнало в друго измерение, посяло е семена и нови коси.

Отвътре се носи лятна музика.

 

 

Детето вдигна глава, гледа Пиетро.

Не прилича по нищо на Себина. Прекрасна е, с леко удивеното изражение на някои кукли, с прозрачни очи и пухкави устни, побронзовяло лице. Себина имаше оловносиви очи, извити като рибарска кукичка устни, ушите се показваха изпод косите.

Пиетро изплезва език, мърда веждите и ушите, както го е научил дядо Армандо.

Малката се смее, липсва й зъбче отпред, паднало е предишната вечер, показва ни дупката. Не говори италиански, но разбира малко английски. Обяснява ни, че е тъжна, защото не си намира зъба. Пиетро й казва, че ако иска, могат да го потърсят заедно.

— We go and look for the tooth…^[59]

Детето се смъква от тялото на баща си и подава ръка на Пиетро. Гледам ги, докато се отдалечават, синът ми и втората Себина, която не изглежда от Сараево, а холандче, германче… малко туристче по тия краища.

На колко години щеше да е днес Bijeli biber? Щеше ли да носи на шията си олимпийски медал, или я чакаше съдбата на заклета пушачка като брат й?

Би трябвало да съм нежна с това дете. Мислех, че ще се разчувствам, ала се усещам разбита и даже ядосана. Виното може би замайва, удря здраво по вкамененото сърце. Но ми се струва, че новото момиченце, тази Себина Втора, не допринася с нищо за възраждането. Различно дете, различен живот. Това банално и прекалено красиво създание не ме грабва. Искам си онази крива муцунка, вечно умислена, онази плахост, онзи кураж. Днес ми харесва всичко онова, което съм изгубила, което повече няма да видя.

— Красива е, нали?

Прекалено красива. И глуповата като тукашния живот после.

 

 

Вътре мирише на нещо познато, на онези непретенциозни къщички по морето… мирис на риган, на чисти чаршафи, на бадеми.

По стените рисунките на детето, подписани отдолу СЕБИНА, от ръка, хващаща молива за пръв път.

Докосвам хладната стена на коридора, тапицирания в синьо гръб на един стол.

Сега ми се струва, че Гойко ме побутва напред…

Натъквам се, но без да падна, на стъпало, водещо надолу, и влизам в малко помещение, две кожени кресла с пообелена кожа, поставка за вестници… а на стената старият портрет на Тито.

— Единственото нещо, което остана непокътнато… всичко изгоря, обаче маршалът издържа, затова го донесох с нас — смее се.

Очите му изглеждат червени, ризата е разкопчана до корема, мокра от пот.

— Трябва да ти кажа нещо…

Върху ниска бамбукова мебел зад гърба му има негова снимка, на лодка, гол до кръста, както и фотография, направена от Диего на Мирна и Себина. Обръщам се, забелязвам стъклен портал, водещ към друга стая… ето го прозореца с пърхащата, играеща завеса. От рехав памук, видях я, докато седяхме на верандата.

Гойко пуши, дърпа и после отърква цигарата в ръба на пепелника, който държи в ръка, разглежда огънчето.

Чувствам нещо необяснимо зад гърба си, непонятно, странна топлина и натиск, навеждам глава.

Гойко продължава да върти цигарата в пепелника.

— Какво има?

Сега се обръщам. Но той ме хваща, държи ме изотзад, прекъсва дъха ми с ръка. Може би е правил така, когато е задържал с едната ръка някое ужасено тяло, преди да му пререже гърлото с другата.

Усещам дъха му в ухото си.

— Извинявай… исках да ти кажа още първата вечер.

Какво е трябвало да ми кажеш, идиот такъв? Нещо, което досега не съм чула от живота ли?

 

 

Влизам в стаята. Чифт захвърлени настрана еспадрили, поглеждам босите крака на очакващата ме жена.

Носи бяла риза и джинси, с прическа, поддържана от игла за коса. Много по-висока, отколкото си я спомням. Или пък аз съм се смалила. Не е гримирана, не е остаряла, годините само са я дарили с умереност, липсвала й преди.

— Здравей, Джема.

— Здравей, Аска.

Вдигам ръка в бавно, сковано движение, разделящо въздуха, разрязващо света. Оставям ръката си в нейните.

Да я държи, щом иска, какво мога да сторя? Мисля, че това ще е последното ми движение, че ръката ми, протягаща се към високата жена с червени коси и зелени очи, красива като леко застаряла манекенка, изгубила глупашката патина и запазила само красивата осанка… тази ръка сега е опашката на звяр, попаднал в капан, неподвижна, очакваща края, бдителна, цялата нащрек.

Госпожата ме кани да седна до нея.

Не чувам, звукът се е разнесъл, долавя се единствено движението на пердето.

Аска отваря уста, има хубави зъби, гледам ги, плъзгам поглед отгоре им и по останалото от нейната красота.

Не прилича на себе си, няма нищо от миналото безредие. Какво си спомнях? Жена, която вече не съществува. Едно наклепано с грим момиче, което свиреше на тромпет и се смееше малко пресилено.

Много пъти съм си я представяла мъртва.

Представяла съм си я жива. Но не така. Смътната представа за една страдаща и повърхностна жена.

Значи, са се оженили с Гойко. Аска ми казва, че са се срещнали след войната, в Париж, в дома на общи приятели, на едно от онези събирания на бежанци от Босна, помагали си. Любовта е дошла после.

— Още ли слушаш „Нирвана“?

— Понякога.

— Кърт Кобейн умря.

— Да, отдавна.

— Застрелял се е. Иска се много кураж, за да го направиш.

— Ако си друсан, не.

И Диего е мъртъв. И той е бил друсан. Да, глупавият вълк умира. Хитрата овца танцува и се спасява с танца си.

Последният албум на „Нирвана“ се казваше „В утробата“. Спомням си, че го бях купила. Животът е смешен. Изпреварва те. Подиграва се с теб.

Завесата се вее. Не чувам нищо. Бяла пукнатина ме разполовява. Чиста, безкръвна рана, разделяща лицето ми.

Това пътуване е било измама… всичко е било измама, фотографската изложба, разходките из Сараево, изпуснатият кораб.

Тази госпожа е елегантна и ненатрапчива, с вид на съвременна жена.

Сега ще ми каже, че не е преставала да мисли за своя син, че има право да го прегърне… да му разкрие истината.

И аз няма да мога да й откажа. Не съм в състояние да се възпротивя, не познавам законите на тази страна, намирам се далече, на място, чието име дори не помня. Качих се на някакъв кораб, обзета от носталгия, последвах един непознат, за когото не знам нищо, поет, превърнал се в боец, в убиец. Нуждаех се от приятели и от спомени. Моят живот не ми стигаше. Изпитвах потребност от някой, който ще ме принуди да страдам, от свидетел, от очевидец, бил там. Дойдох сама, по собствено желание.

Гойко й се усмихва, хваща я за ръка. Застанал до нея, изглежда по-хубав, даже не толкова тромав, по-чувствен, по-спокоен.

Не дойдоха да ме потърсят в Италия. Накараха ме да дойда чак дотук. Вероятно му е казала искам моето дете, искам да го видя отново, искам да видя сина на човека, когото обичах и който умря. Не издържам повече, мислих дълго, но сега искам да го прегърна и да му разкрия истината, пък да става каквото ще.

 

 

Трябва да се обадя на Джулиано, нуждая се от него тук, трябва да защитя Пиетро. Трябва да остана цяла.

— Не ми ли вярваш?

— Какво искаш?

— Да го видя.

— Покажи се на прозореца и ще го видиш.

— Видях го да говори със Себина… със сестра си.

— Мълчи… тихо.

Плаче, но аз бих могла да я убия, защото сега съзирам нещо, тинесто дъно, мирише ми на позната мизерия.

— Имате нужда от пари, това ли е?

Отваря уста, клати глава, тръска я. Изглежда отчаяна.

— Не ме обиждай.

Завесата на прозореца се развява. Само един гущер ни наблюдава, застинал на стената с древното си прозрачно тяло.

— Защо не умря ти?

Тя ме гледа без капчица учудване.

— Не знам.

Ставам, подръпвам полата си надолу. Къде ми е якето, моето измачкано яке? Къде ми е чантата, пълна с боклуци, с паспорти, самолетни билети, с онова червило, което ми влиза в бръчките? Пита дали искам грозде, да си измия ръцете, с Пиетро можем да спим тук, ще ядем риба на плажа, Гойко умее да прави хубава скара.

Изведнъж ме изпълва неописуема омраза… дистанция, която мигновено се превръща в омраза. Върви по дяволите, съсипа ми живота, курво, отне ми най-хубавото, което съм имала. Отмъкна ми бащата на Пиетро, той умря, а ти си тук, винаги си била тук. Вземам си чантата, очилата, дребната ми старост. Преди година влязох в менопаузата, въобще не ми пукаше, моят цикъл никога не ми е послужил за нищо. Краят на кървенето беше край на яростта към самата мен.

Оставих тази жена в болнично легло под обсадата, докато броеше германски марки. В началото се страхувах да не я видя отново. Давах пари на всяка появила се отнякъде скитница, на всички емигранти от Изтока по светофарите. Стана ми автоматичен рефлекс да се обръщам и да търся чантата на седалката. Да продължавам да плащам. Представях си, че е мъртва, че е на някоя от онези снимки на ковчези, на осеяни с надгробни камъни поля. Вместо това тази жена е красива, носи бяла риза, млада е, има време за още деца.

— Пиетро е италианец, мой син. Сега ще изляза, ще го хвана за ръка и ще си отида. А ти не се опитвай да ме докоснеш… не се опитвай да ни докоснеш…

Аска навежда глава. Гледам тила й, прибраните коси, само по някой косъм се спуска. Виждам нещо… някакво петно. Искам да си отида, както онзи път. Но съм се втренчила в петното… това е татуировка. Нещо като цвете, розово, зле изпълнено.

Тогава пред очите ми се явява фотографията на Диего, онази до изхода на изложбата, над стойката за чадъри. Странната роза върху странната стена. Сега знам, че не е стена.

Аска скрива тила си с ръка, поклаща се леко.

Една пчела влиза през прозореца, обикаля наоколо. Би трябвало да я изгоним, обаче оставаме неподвижни.

 

 

И така, историята е следната и може би някога трябва да намеря кураж, за да я разкажа на сина си, като приказка.

Те двамата са там, в онази странноприемница, оградена с гори. Качили са се ръка за ръка. Аска носи лъскаво черно тоалетче. Казал й е не идвай с ония висулки, приличаш на кактус и тя го е послушала. Облякла е роклята за концерти. Докато вървят по стълбите, той гледа тънкия плат, обвиващ тялото.

По тези места е красавица, гъсти коси с цвят на мед, зелени очи, източени като листа, широки скули, прав и леко сплеснат нос… тя е като този толкова анормален град, малко от Истанбул, малко от някое планинско селце, същата е, прилича на бяла арабка. Профилът й наподобява кашмирска коза.

Диего не знае докъде ще я докарат.

Нервен е, но се преструва, че не е, харесва му това пламенно, провинциално момиче, една такава завеяна, умираща си да бъде някоя, едва ли не Джанис Джоплин. Напомня му за него самия… познава усещането, жалките напъни… „Лайка“-та, купена на пазара за крадени вещи… на млади години и той се е изживявал като Роберт Капа^[60].

Тя е предизвиквала умиление у него, наблюдавал е това нацапотено лице, постмодерните дупки на чорапите, безопасните игли вместо обици. Пънкарите не му харесват, но тя е предизвиквала умиление у него. Започнал е да я заглежда, видял я е да лапа сладкиши, да си облизва пръстите, да се смее. Говорили са и тя не е глупава, главата й е пълна с бръмбари, ала има някакво излъчване, от нея винаги извира енергия, притежава нещо, което той вече е изгубил.

В стаята Аска поглежда леглото и се засмива. Бухва се отгоре, разтваря ръце, диша. Иска да му се хареса, държи се безсрамно, тази игра й се нрави. Диего е по-напрегнат, казва, че ще започне от обувките, сваля ботушите си, сяда на ръба на леглото, без да се излегне. Още не може да повярва, че тя е дошла, че тази история продължава.

Последните дни сякаш се гледат по друг начин, нещо като ухажване. Сега, когато са в тази стая, в която на практика е само леглото, малко се срамуват. Тя кръстосва крака като в йогийска поза, тромпетът е с нея, затова започва да свири „My funny Valentine“^[61]. Той я слуша, мисли си: откъде го вадиш този въздух, момиче? Казва й имаш бъдеще, тя сваля мундщука от устните си, облизва ги, отвръща би ми се искало да го имам с теб.

Той се смее, не се шегувай, престани.

Не се шегувам, можем да прекараме тази нощ, като че ли бъдещето е пред нас.

Прекалено много въздух в дробовете има, прекалено нахално е това момиченце, той я гледа: стой си на мястото.

Тя никога не си е стояла на мястото, винаги се е бунтувала. Затова сега е тук.

Изтягат се един до друг, говорят си малко. Той й показва фотоапарата, как се нагласява фокусът с металния пръстен. Опъва ръка и щраква лицата им, потънали във възглавницата. Аска вдига крака като маймуна, иска да си играят със стъпалата. До гуша й е дошло от изпълнените с напрежение дни. Била е на шествието, още носи знака на мира на челото си, изрисуван с флумастер от нейната приятелка Хаира. Вика, че тази нощ желае да се забавлява като изперкала. Диего се предава, вдига дългите си крака, сгъва ги, опира стъпалата в тези на Аска. Борят се малко на леглото, спират. Той оглежда очите й, устата, долавя дъха от гърдите.

Отблизо е невероятно красива, невероятно млада. Усмихва й се, преди да я целуне, замира между устните, устата й е живителен извор. Усеща учестеното й дишане, аромата на първата им целувка, сега той е просто мъж и спомените само разсейват, предизвикват неудобство.

Отделя се леко натъжен, явно е по-срамежливият. По-улегналият от двамата, обречен да загуби. Иска му се да й даде някой съвет като баща, като по-голям брат, както постъпва със студентките си от фотографската академия. Но е там, за да прави любов с нея, тя е разкрепостено момиче, сама е предложила да предостави под наем тялото си. Сега въздухът е зареден с еротика. От една страна, това го възбужда, а от друга, го унижава.

Вложил е много плам в тази целувка, много носталгия. Гледа я, гали я по главата, въздиша, мисли.

Тя е малка лукава сараевка, прошепва не ти ли харесвам?

Харесваш ми и го знаеш. И сигурно би ми харесал някой друг живот, да метна раничката, да забегна нанякъде, както едно време. Да прегръщам нечие тяло в мрака, да приемам случайните дарове като знак от съдбата.

Опитал се е, но онази нощ Диего е бил уморен от сивотата на живота, от безрезултатните усилия.

Поглежда към тъмния прозорец, мисли за мен, за нашето споразумение. Пита се как така сме се отдалечили толкова много от самите себе си, изпаднали сме в тази продължителна, очевидна лудост.

Е, ще го правим ли най-после това дете? Аска го майтапи, свалила е роклята си, останала е по чорапогащник на ивици и тежък черен сутиен, приличащ на калъф. Очите му спират върху белия корем, като скалите, видени от него по далматинското крайбрежие.

Носи името на една безразсъдна овца от разказ, който никога не е чел… за да се пошегува, му прави беее, беее, Диего отговаря беее.

Да си свием една цигара.

Пушат в тишината, навлажнената цигара минава от уста в уста, димът влиза и ги размеква отвътре. Тя докосва лицето му, брадичката, която не расте добре, рядка и бодлива подобно засушено поле. Той казва брадата ми е грозна, знам. Тя го успокоява, харесва ми. Ръката й минава през нея като малко гребло.

Гледа я отблизо, бялото високо чело. Сега му прилича на една Мадона, която е виждал в църквата като дете, и на наркоманката от площад „Корвето“, сторила му се с чертите на същата Мадона. Не знае как се заражда влечението към жените, дали ти напомнят някого, някоя по-хубава майка.

Спомня си за всички безполезни свещи, които майка му го е карала да запалва за баща си пред онази Мадона, прекалено красива и прекалено мъртва, за да може да я погледне.

Аска засмуква едното му ухо, той се смее. Не знае какво се прави с жените, никога не е имал някаква техника. Той знае да бъде с мен, да сложи юмрук под мишницата ми, защото си умирам да спя така.

Тя му казва жена ти ме гледа с очите на селяните, избиращи крава за бика. Той отговаря аз не съм бик.

Досадно е наблизо да има едно влюбено момиченце, което се върти около теб. Той й е давал съвети, казал е да не си губи времето, да се съсредоточи върху музиката, да помисли за бъдещето си, да престане с онези прокълнати митове, тези музиканти, умиращи от дрога. Веднъж я е снимал в празна клетка в зоопарка. Внезапно се почувствал тъжен, неудовлетворен. Прибрал фотоапарата, казал излез от клетката, побързай.

Аз обичам жена си. Тя се засмяла, сякаш е присъда, изглеждаш печален.

Цялата Босна е в очите на това момиче, нейната меланхолия, безумното чувство за хумор, даже шумът на реките, когато се блъскат в естествените си корита и звучат като Господни плесници.

Цигарата е свършила, оставила е силния си вкус в устата, Диего се усмихва, надига се и се залепва на чешмата. Мисли за мен, сама по тъмните пътища. Следва стъпките ми, гърба ми. Копнее да ме докосне по рамото. Копнее да е в тесните панталонки като на тореро и наблизо да е зеленото му детско столче. Да седне насред пътя и да ми каже ето ме тук, искаш ли ме?

Изчука ли я?

Не, не можах.

Няма значение.

Аз не съм бик.

Знам.

Бикът си ти, аз съм твоята прах.

 

 

Откъм пътя долита някакъв шум, като от преобърнати предмети. По стълбите се изкачва приятен мирис, в кухнята сигурно вече пържат за сутрешната закуска. Тя казва слез и поискай нещо за ядене, гладна съм.

Диего се спуска бос по стълбите, прескача, ризата е отворена на гърдите, потръпва от студ. Замаян е от цигарата… усеща се смирен, олекнал, както не се е чувствал скоро. Само две площадки са, няколко секунди.

Дори не схваща веднага какво се случва, в столовата всички чаши са на пода, масите съборени… В тъмнината се движат някакви сенки, ритат наляво-надясно, крещят. Само един поглед, само едно мигване на очите. Входната врата е отворена… отвън се чуват други викове, после глухият звук от автоматен откос, толкова близък, че сигурно са го видели, стрелят по него. Дупка тишина, отново крясъци, изстрели… кудкудякането на изплашените кокошки, грохот като от изпопадали и търкалящи се консервени кутии.

Диего е в полусянката, слязъл е да вземе нещо за ядене, да достигне тази сладка миризма, готвел се е да прави любов. Онова, което вижда скришом в полумрака, е прекалено далечно за неговото тяло, твърде жестоко. Не разбира какво се случва, смята, че са крадци. Пристъпва към кухнята. Собственичката на странноприемницата е с насочена в корема пушка, локва олио се разтича по черния под, продължава да пържи като киселина. Сега забелязва маскировъчните дрехи, качулките. Това е войната, пристигнала е. Последната наистина негова мисъл.

Сякаш е пред скъсана дига, твърда като метал вода, повличаща всичко. Останалото е инстинкт, ако го попитат как се казва и поради каква причина е тук, не би могъл да отговори. Връща се по стъпките си, без да се обръща, препъва се по стъпалата. Очите му прорязват мрака подобно нощен визьор. Докосва стената, докато се качва, прилича на рак, останал на сухо. Потъва в първата дупка, която усеща… пластмасова завеса като за баня, прикриваща килера с метлите.

Изглежда, че тази пластмаса в момента му спасява живота, защото междувременно е зърнал първия убит. На стълбището е проснат някакъв човек, старец с вълнен панталон… видял е момчето, застреляло го в тила, било си е махнало качулката, за да си хапне от топлите мекици… Старецът е вдигал ръце и е повтарял сине мой, сине мой.

Килерът с метлите е на площадката, само няколко стъпала под коридора. През процепа на завесата Диего вижда онази открехната врата. Малко крачки са нужни, за да достигне до Аска, но не е в състояние да помръдне, мостът се е срутил, няколкото стъпала са непреодолимо течение, отблъскващ го назад потоп.

Аска очаква мекиците, може би не е чула нищо, ето я, показва се. Отново се е облякла… черната лъскава рокля за концерти. Не я вижда цялата, само краката й, ивица от плата. Иска му се да й извика да затвори вратата, да се скрие, да не се доближава до прозореца, гледащ към гората. Опитва се да отвори уста, да проговори, но сякаш глътва сол, не излиза и звук. Гласните струни са вкоравени връзки, телове, които не вибрират. Това е инстинктът… инстинктът, който му нашепва да мълчи, даже да не диша. Защото в този миг край него преминава черна глутница, качваща се нагоре заедно с миризмата на пържено, на врящото олио, което е разляла на пода. Тежки обувки с връзки и дебели подметки като за планина кънтят по стъпалата, сякаш ги разкъсват. Една ръка докосва завесата, зад която се е скрил, потъва в пластмасата.

Всичко се случва с такава скорост, че няма да може да каже стана така. Ще останат само отломки, раздробени изображения, които не ще изчезнат, залепнали за него като кожа. Страхът е анестетик, който и смръзва, и изостря.

За Диего всичко се случва в онзи процеп. Ивицата между завесата и стената. Вижда мъжете, които се разделят в коридора, чува да блъскат по вратите… после изстрели, счупени стъкла, парчета мазилка. Сега са стигнали и до Аска. Съзира част от нея, нозете й в чорапогащника на ивици. Чува я да вика.

Аска вижда за пръв път вълци, дръпва се до прозореца. Пита се откъде ли са дошли, дали са излезли от гората… приличат на смъртта с тези качулки. Говорят на нейния език, искат й документите. Изпълват стаята с телата си, натежали от кръстосаните отпред патрондаши. Един от тях изритва единствения стол, сяда на масата, тя мисли, че това е командирът, на гърдите има знак с череп. Запалил си е цигара и я оглежда. Аска е непокорна овца, страхът я прави агресивна. Крещи им да си отиват. Пита кои са, защо лицата им са покрити. Казва, че иска да говори с някого от полицията.

Командирът вдига качулката, разкрива младо лице с квадратна форма. Прозрачни като стъкло очи. Обръща се да се посмее с шишкото, стоящ до него.

Диего вижда само стъпките, обувките, където маскировъчните панталони са захванати… вижда неща, които падат, една кутия, стола с неговото яке отгоре. Сега я удрят, чува я да вика, опитва се да се защитава. Вече само стене, паднала е на пода, вижда едната ръка да се плъзга, обувка, която я натиска и сплесква. Чува как й заповядват да се изправи.

Диего трябва да излезе и да я защити, трябва да каже аз съм италиански фотограф, а тя е моето момиче, оставете я на мира. Може би ще е достатъчно да ги заплаши с журналистическата карта, в джоба на якето е. Само да стигне до него. Представя си как излиза, хваща Аска за ръка, размахва картата като кръст.

Питат я какво прави в този хотел, взели са документите й, наричат я мюсюлманска курва.

Изправи се, курво мюсюлманска.

Аска се надига. В дланта й сякаш са забити пирони, не може да свие пръстите. Разбрала е, че тук повече няма полиция, нито ред, че това сигурно е войната. Чак сега възприема околния свят… изстрелите на пътя, шума в другите стаи, виковете… забелязва, че и навън не свети, може би са прерязали жиците. Чува риданията на останалите хора в капан като нея, изненадани в съня, в нормалността на този краен квартал. Не знае дали е само откъслечна атака, или вече са окупирали целия град. Дали същото се случва на всички, като затъмнение при въздушна отбрана… И на приятелката й Хаира, на нейната баба и братчето й. Усеща, че сетивата й се изострят, действат от километри като тези на животните… трябва да възприема околния свят, за да не остане изолирана в тази стая… в този още неясен, гаден кошмар. Долавя мириса на мекици, който се смесва с миризмата на мъжете. Вонят на кал, пот, алкохол. Сигурно и те се боят. Нервничат, влизат и излизат, ритат вратите… разнасят се женски викове, пресипнали, приличат на котешки. Вероятно е някоя от студентките от Зеница, преди малко ги е чула да говорят и да се шегуват, дошли са с влака за шествието. Вижда нещо да преминава по коридора, тяло, мъкнато за косите. Не си задава въпроси, оставя изображението да се плъзне, то е като от друг свят. Знае, че тя няма да вика. Тя е свободно момиче, израснало в свободен град. Още вярва, че ще успее да ги успокои, като говори. Би трябвало да са момчета горе-долу на нейната възраст.

Пита се къде ли се е дянал Диего, може би са го задържали. Иска й се да се появи отнякъде. Той е чуждестранен фотограф, тези идиоти се боят от международната преса.

Командирът сега се взира в някакъв лист, навярно карта на града, показва нещо на шишкото. Поглежда я, заповядва й да свири на тромпета. Аска опитва, не си усеща пръстите и е останала без дъх, но го вкарва всичкия в месинговата човка.

Диего чува тръбата, представя си бузите на Аска, издуващи се като хриле на риба.

Мъчи се да свири нещо весело, раздвижено парче с високи тонове, наподобяващо онези в старите неми филми. Тя е пред вълка, като овцата в разказа на Андрич… тя също е непокорна, далече от стадото. Наистина вярва, че е достатъчно да свири, за да залъже вълка. Но знае, че не е толкова добра.

Вижда бъдещето си, онова, за което е мечтала… сцената с танцуващи по нея светлинни петна и издигащ се нагоре сценичен дим, като на концерт на „Нирвана“.

Италианският фотограф прилича на Кърт Кобейн, мисли за врата му… това е най-нежната представа, изплуваща в съзнанието й, онази целувка преди малко, лицето, което й се усмихваше, толкова близко до нейното. Прокара пръст по устните й, като че ли да ги очертае. Може би и той изпитва нещо към нея.

Командирът казва да престане с този тромпет, дразни ушите. Вярно е, овцата няма въздух, само грачи. Гърлото се е стегнало от страх. Нарежда й да се съблече.

Диего е зад пролуката. Вижда как тромпетът пада. Вижда Аска да се появява с чорапогащника на ивици, да запъва крака. Вижда, че я вдигат нагоре.

На леглото има оръжие, калашников ли е, базука ли, кой знае. Пита се коя е тази стая и дали случващото се в нея е вярно. Забили са й това оръжие между гърдите, стреляли са в стената, за да я накарат да се подчини, тя е останала неподвижна, гледа ги. Иска й се да се съблече, да изпълнява… но не успява да разбере къде са ръцете й, нейните длани. Сега са като гребла на изоставена да гние лодка. Трябва да достигне кукичките, платът е залепнал от пот, която се надига отвътре, замъглява погледа й. Две ръце се приближават, скъсват сутиена й. Аска вижда едно зърно между раздрания плат, не знае дали наистина е нейно, или на друга жена, на майка й, на някоя приятелка.

Разбира, че няма спасение, че смъртта е тук. Застанала зад насочените към нея оръжия. Няма намерение да се съпротивлява, иска да живее. Още се владее, макар че не може да помръдне, не е понечила да се защити с увисналите до тялото ръце. Има чувството, че това вече се е случвало, на тези мъже не им е за пръв път. Дори не изглеждат възбудени, няма бъркотия, движенията са машинални. Обиждат я, шамаросват я, но без да горят от желание.

Прилича на повтарящ се ритуал, сатанинска трапеза, зловещ дяволски пир.

Като дете на село Аска е виждала човека, идващ да кастрира животните. Бил е нисък, носел е сгъваемо столче, куфарче и жилетка без ръкави като на лекар. Навеждал се под животните, отрязвал части от тях… потресените тела мучели впечатляващо. Но той никога не променял изражението си. В края на деня прибирал парите и си отивал с тъжното си лице, потния изцапан врат и уста още мазна от тестисите, които жените готвели, а той получавал своята чиния.

Тези мъже имат същото сурово държане, движенията им са заредени със същата мрачна неизбежност. Къде ли са се обучили? Върху кои тела?

Усеща, че се подмокря, представя си как се размива на пода, как се разтапя заедно с урината. Това е, което желае, да си отиде, да се превърне в локвичка, да пропълзи под леглото, да изчезне в дървеното дюшеме. Преди малко беше свободно момиче. На челото й е знакът на мира, един от мъжете се е изплюл върху него, плюнката е слязла в очите й. Пита се какво е станало с мира. Преди малко беше момиче, изпълнено с повече кураж от приятелките си… сега е дупка, кратер, преливащ от страх. Как е възможно онова, което вижда, да се случва на нея? Паниката има парливия вкус на стомашните сокове. Всички органи сякаш са се наблъскали нагоре, към гърлото, за да се спасят от засадата. Долу не усеща нищо, като че ли са й направили лумбална упойка… ръцете, които я сграбчват, ровещите в плътта пръсти са върху някое далечно тяло.

Тръшнали са я на леглото, където преди малко си играеше, бореше се с Диеговите стъпала. Патрондашите падат върху нея заедно с миризмата на желязо и смърт.

Диего вече не чува Аска да свири. Свил се е между метлите… една от тях, по-груба от другите, от сорго, драска бузата му. Мирише на мухъл, на мръсна слама, на износено. Вижда я да пада, да се оплита в смъкнатия чорапогащник като в торба. Трябва да излезе от това гнездо на метли, да се нахвърли върху онези муцуни в маскировъчни униформи, да свали качулките от главите им. Ала вече знае, че няма да го стори. Може би няма да излезе жив от тази нощ, но със сигурност не ще успее да се измъкне от дупката в стената. Пита се дали тя е неговата смърт, ковчегът му. Дали ще го застрелят даже без да дръпнат завесата, като във филмите.

Свикнал е да се крие.

Когато баща му биел майка му, той съумявал да изчезне, вмъквал се в една ниша и запушвал ушите си с ръце. Бил спокоен. Пишкал, без да се усети. Гледал тези малки локвички по пода. Реел се, мислел за нещо красиво. Излизал чак след като всичко се било върнало в своята нормалност, майка му отново стояла в кухнята и чуквала яйца. Усмихвал й се, давал й да разбере, че не бива да страда или да се срамува, защото той не е видял нищо, само красивото нещо.

Сега знае кое е красивото нещо, устата на Аска, която е целунал преди малко, свежа като изворче. Отдалечил се е заради срамежливостта си, зърнал е ивицата бяла плът, докъдето се изкачват гърдите, резката между тях като по хлебна погача и се е пренесъл в детските си години, когато се е потапял в някоя красива мечта и е издърпвал чаршафа над главата си, за да е само с нея.

Вижда една груба обувка върху леглото, белия крак, разтворен като крило на пиле. Мисли как би изглеждало на снимка. Вижда позата, белия крак и черната обувка. Овцата и вълкът. Сега знае, че вече не може да излезе, той е свидетел. Няма да го оставят да си тръгне.

Сърцето му хлопа като ръка, хлопаща по врата, която никой не отваря. Вратата на смелостта, която тази нощ не се отваря за него.

От леглото я смъкват на пода. Диего вижда тялото, теглено из стаята като ръчна количка, потъва още повече в нишата, където вече няма живот. В началото тази завеса му се сторила убежище, сега знае, че е било по-добре да пукне на стълбите. Затворил е очи, чува повтарящите се удари… количката, блъскана в стената.

Аска мисли за майка си, последния път, когато са се видели, е приготвила зелеви сарми. Спомня си мириса, изпълнил цялата къща. Брат й е гледал Ем Ти Ви, хапнала е заедно с тях на масичката пред телевизора… било е весело. Откакто Аска не живее в къщата, майката е станала по-нервна, дръпната. Но в онзи ден отново й се е сторила спокойна. Оставила й е малко пари, прегърнала я е, усетила е тлъстинките по талията.

Аска си припомня тази нежност. За да се защити, е напуснала тялото си. Чува далечен шум, почукват спомените от детството. Мостът, по който е минавала, за да отиде в Музикалното училище. Вижда плуг, браздящ нивата, остриетата разбиват буците. Знае, че тази нива е нейното тяло, а шумът е от главата й, която се удря в стената, където са я запънали.

Когато се явила у дома облечена като пънкарка, баща й престанал да й говори. Започнала е да работи, за да не зависи от него. После късметът й се е усмихнал, да предостави корема си в замяна на купчина марки. Гледа тромпета на пода. Пита се къде е онази рядка брада, къде са очите на младия тъжен съпруг… дали я гледат.

Преди много години Диего е бил наркоман. Сега в съзнанието му изникват онези угнетяващи картини, тела върху асфалта с излизаща от устата пяна. Веднъж и той е угасвал, спасен по чудо от пристигнала навреме линейка, с инжекция директно в сърцето. Сгушил се е до метлите. Струва му се, че никога не се е помествал от онзи тротоар близо до Бриньоле.

Някъде далече е потръпващият бял крак.

Аска е на пода, между леглото и прозореца. Дори не е припаднала, не е получила тази утеха. Останала е в съзнание, понесла е цялото зло. Той не си е помръднал пръста, за да я защити. Не е имало смисъл да се самоубие, да се гръмне в главата, в устата. Отстъпил е още между мръсните метли, за да не вижда. Затиснал е ушите си с ръце, за да не чува виковете.

 

 

Развиделява се, когато вълците си отиват, изтеглят се към планините с джиповете, патрондашите, последни изстрели в небето.

Диего е забелязал преминаващи сенки… Аска е била на крака, мернала му се е отпред, избутвана по стълбите. Сторило му се е, че е в своята рокля, че носи тромпета си. Може би не се е случило нищо от онова, което е видял.

Изчаква, докато тишината се втвърди и стане непробиваема. Докато погълне виковете, злото, избухнало от земята. Усеща насилието в костите си, в ануса, в далака. Всички негови органи са извън кухините си, месо, което пулсира в мозъка му.

Не е направил нищо, не си е помръднал пръста. Когато Аска е минала край него, тялото й му се е сторило от вкаменена лава.

Излиза от скривалището си, иззад завесата, която го е скрила, но не го е отделила от злото. Не е мъртъв, не е и съвсем жив. Краката поддават, очите биха искали да изпаднат като камъни. Възприемат картини, които не оставят диря в мозъка, свличат се в стомаха, все едно в шахта. Надниква в онази разорана стая, поглъща напластения мирис като от пещ, изпускаща органични миризми и никотин. Чаршафите със следи от подметки по тях, преобърнатият стол, калта по пода. Взема якето си, фотоапарата и слиза.

 

 

Чува песен. Това е Анела там долу, собственичката на тази странноприемница за студенти, търговски пътници, която се е превърнала в бордей за чудовищата. Жената се навежда под масите, които е сложила на мястото им, търси остатъците от порцелановите чаши. Не ги изхвърля, събира ги в престилката си и после ги поставя върху плота за закуска, подрежда ги като археологически находки.

Диего присъства потресен на това събиране на чирепи, жената приспива своята лудост, пеейки кротко подобно селянка, събираща класове след жътва.

Едва повдига очи към момчето с голи гърди, прави крачка назад, за миг е помислила, че е един от онези демони.

Диего я пита какво е станало с момичетата, къде са ги отвели.

Жената свива рамене, не знае. Има да погребва мъжа си, онзи старец, убит на стълбите. Слага си забрадка, излизат заедно на двора. Всички кокошки са мъртви, осеяли са тревата с телата си, застреляли са ги на игра, за да изпробват новите си оръжия. Диего гледа вятъра, разрошващ перата.

Скита се в светлината, синя като мастило, като подводна шир. Влиза в първото изпречило му се място с отворена врата, не знае дали е кино или църква. Вижда само тъмните пейки, просва се отгоре, заспива. Сънува нещо. Сънува как хероинът се изкачва и идва чудесното опиянение. Сънува кулминацията, когато кръвта се превръща в плазма, нервите са омекнали нишки… костите напускат тялото, кожата се отваря, разраства се в меки люспи… и едно топло море залива вътрешните му канали. Ето го красивото нещо, бягството.

 

 

Аска е пътувала върху една камионетка, свалили са я. Не знае що за място е това, прилича на затворена фабрика. В родния й край са се шегували с нея, наричали са я mrkva, морков, заради косите. Да имаш коси с такъв цвят вече е съдба, привличаш вниманието на птиците, като разполовена тиква насред зеленчукова градина.

Докосва краката си, за да престанат да потрепват, но мускулите се свиват конвулсивно подобно наденици в тиган.

Не чувства болка, някаква течност капе отнякъде, отзад от врата. Иска й се да види повече от онова, което вижда, ала клепачите са като две мишки, попаднали в капан.

Другите жени се оплакват, тя не. Карат ги да вървят, избутват ги с оръжията. Забелязва един навес с купчина сребристи телове и железарии.

Затварят ги в дълго помещение с низ от прозорци нависоко. Грохнали се залепват за стената, задрямват прави като кокошки.

Аска се пита къде е светът. В коя посока е Музикалното училище, кафенето, в което спираше да закуси. На следващия ден, когато отвеждат първата жена, се изправя, надява се да е тя. Иска да крещи, да съобщи за онова, което са й сторили. Иска да говори с военния, който ги е приел, онзи с безупречната униформа, дето е накарал да им донесат сухари и чорба.

Когато жената се връща след много часове, кърви от носа, хлъзга се в обувките си, сякаш са пълни с олио. Никоя няма кураж да се приближи, да попита какво става навън. Ако преди са се държали една до друга като стадо овце в тъмнината, в следващите дни лека-полека се отделят. Търсят ъгли в тази стая, където да се скрият. Но такива места тук липсват, ще трябва да преминат през стената, а тялото им пречи да го направят.

Аска има тромпета си. Притиска го до гърдите си като сърце. Свири. Влага целия въздух, който й е останал. Иска да утеши жените, иска да си отиде.

Казват й да престане, мятат нещо по нея.

Военните донасят завивки, кафява купчина, която захвърлят в един ъгъл. В дъното на помещението има тоалетна, Аска изчаква реда си, за да се измие. Водата е единственото й желание. Обзема я детинска, глупашка радост, както когато е скачала в реката с приятелите си, пляскала е в онази студена вода и е оглеждала бялата си прозрачна кожа в зеленото на течението.

От високите стъкла се процежда светлина, замъглена от прах. Наоколо никакъв шум от коли, от град. Говори с жените, някои са селянки, но повечето са образовани, завършили университет. Никоя не вярва, че е възможно, че това е истински затворнически лагер.

Сега Аска дежури в кухнята заедно с другите. Като свири, мъжете я хвалят, приятно им е, че има малко музика, малко веселие в тъжната стая с изплашени овце, започващи да вонят.

Нощем идват. Аска се крие. Извеждат по две-три жени наведнъж. Когато се връщат, никой не ги поглежда. Вече са наясно. Че трябва да забравят веднага. Довеждат ги призори. Не искат другите да ги гледат. Накуцват към тоалетната. Вземат и нея, забелязват я заради косите, тя е червена рибка, лесно е да я уловят. В тъмнината усеща очите върху себе си, чува смеха.

Аска издържа. После отвеждат и малката, момиченце на дванайсет години. Тя не се връща.

Аска продължава да свири, убедена е, че музиката ще я спаси. Вече не се пита къде е нейният живот, къде е италианското момче, къде е кафенето, в което си е говорела с приятели, свирела е джаз. Устните й са сухи и напукани. Пита се къде е малката, щом мъжете с качулките са я избрали, е скочила изведнъж, последвала ги е със същата готовност, която сигурно е проявявала в училище, когато учителите й са я извиквали на дъската.

Понякога я карат да свири гола. Тя издухва страха си в тромпета. Момчето, което е изглеждало най-възпитано, онова с тъмното петънце под окото, пълни устата й, като че ли е нощно гърне, загасва цигарата си във врата й, сякаш нейният тил е под на бар.

Идват да я вземат още няколко пъти.

Разбира защо малката не е издържала. Тялото.

Тялото на Аска е като упоено. Болката е приглушена, остава някъде все едно в затвор. Изглежда, че прорязва едно тяло, намиращо се до нейното. Подобно мълния, която пада на земята и достига до теб като сътресение, изминава пътя посредством проводими предмети.

Проблемът е после, в часовете след изнасилванията. Когато усеща, че не успява да влезе отново в своето тяло.

 

 

Откакто малката не се е върнала, Аска вижда само един отвор, който се затваря като вратичката на печката, в която се е крила като дете. Чудесно скривалище, което обаче я е плашело, опасявала се е, че няма да успее да излезе, а майка й ще запали огъня, без да я забележи. Гледа огъня, покачващ се по кожата й, вмъкващ се в нея като фитил.

Музикалните ноти са винаги пред очите й, падат от небето, докато я изнасилват… сякаш коси, падащи от четка.

Аска вече не чува гласовете им, думите са все едни и същи. Мюсюлманска проститутка, турска курва, обади се на Изетбегович, обади се на твоя президент, питай го къде е… смеят се, забавляват се помежду си.

Защо продължават да я наричат мюсюлманска курва? От години не влиза в джамия. Тя е модерно момиче със светско възпитание, музикантка, учила е солфеж и композиция, говори италиански, английски, немски, вземала е таблетки антибебе.

Те са еднообразни, всичко е монотонно. Кресчендото на насилията винаги е горе-долу едно и също. Има такива, които бързат, едно ново момче, може би не му се ще да го прави и дори не я поглежда, ала се страхува от останалите. Защото трябва да са всички заедно, в същото стадо, в същата овца. Има и други, прекалено пияни, а и двама, на които би им се искало да я убият, Аска го усеща, да й прережат гърлото докрай. Но сигурно са им дадени точни заповеди.

Една от жените е видяла малката, обвивката, останала от нея. Чула е крясъците на един от командирите. Бил е бесен на момчетата си, задето са си изпуснали нервите. После им простил, наредил им да изхвърлят трупа в реката.

Нощем Аска сънува дългите носове от сивкав латекс, онези, които са правили в часовете по рисуване в училище, а децата са ги използвали на празника в края на годината. Носовете се откъсват от конеца, летят насам-натам подобно прилепи, след това кацат на гърбовете на мъжете като мантии, като пелерини. Бледи мъже, може би вече са мъртви. Може би са смъртта. Наметнати са само с тези пелерини, чорапи до коляното, лъскави обувки и нищо друго. Утро е, студената светлина очертава мястото на дуела. Всички мъже са съдии, свиват кръг като прегърнати прилепи. Тя е в центъра както на празника за края на годината в училище, когато дегизираните с носовете деца са правели влакче около избраното момиче, викайки следваща гара, следваща гара…

Аска знае коя е следващата гара. Опитва да се обеси, но не успява, защото въжето не е истинско, а един скъсан чорапогащник.

Вече не свири на тромпета. Момчето, което винаги се е притеснявало, онова със сините, прозрачни като стъкло очи, го е използвало вътре в тялото й.

Сега тя може да умре, като малката.

Тялото. Тялото е обърнат наопаки и оставен да се суши чувал, та от него да бъдат направени дисаги. Тялото е дълга верига от страдащи тела. Пита се какво е станало със зелевите листа на майка й, с очилата на нейния брат.

После обаче я оставят на мира, не я извикват повече. Оставят я да се върти из кухнята.

 

 

Диего вече не успява. Винаги е успявал, но от онази нощ не успява да намери красивото нещо. Върнал се е в Италия. Търсил го е върху всяко стъкло, което е докосвал. Един ден е снимал цели часове консерва с риба тон… видял е тона, накиснат в зехтин, червеното месо. Помислил си е за живота на тази огромна риба преди това. Връщайки се у дома от летището, онази вечер се е спрял в Остия, където кацат хидропланите. Усетил е в себе си безразсъдния нюх от едно време, знаел е кои очи да търси. Надрусал се е с хероина прав, с гръб, опрян в реклама на „Кампари“, избеляла от солта.

Върнал се е в ада. Случва се някой от Международния червен кръст да посети лагерите, тогава палачите ги привеждат в ред, скриват жените, неприличащи на хора. Операторите заснемат недохранения човешки добитък, като в лагерите от Втората световна война. Сега Диего знае, че тя е там. Успял е да влезе в лагера. Сприятелил се е с един от надзирателите, момче с тъмно петънце под окото. Носи фотоапарат „Полароид“. Идеята да се върне в Сараево, натоварен с тези квадратни касети, е била добра. Донесъл ги е заради децата, те си умират за онзи лъскав език, който излиза от фотоапарата като от уста. Не е могъл да си представи, че ще се хареса толкова много и на четниците в лагера. Всички искат снимка с „Полароид“. Застават с униформите си, качулките вдигнати на главата, дългите черни бради. Гледат излизащите моментално снимки, пишат нещо отдолу върху бялата ивица: името, няколко реда за приятелката или майката. Сега Диего снима бързо и с „Лайка“-та. Четниците му имат доверие, докато позират, разказват колко е труден животът в планините. Суетни са, държат на себе си. Обективът им харесва, харесва им да бъдат гледани. И Диего ги гледа. Командирът също застава в поза, едър човек с любезно изражение и морскосини очи. Снима се сам и със своите момчета зад гърба му, пушките при нозе. Пита дали светлината е подходяща. Диего губи време, търси верния ракурс. Командирът застава в по-добрия си профил, изпъва врата си, защото това е единственият му дефект, вратът е малко къс. С него са кротки, подреждат се там с ножовете си, със самотата си на убийци. Диего снима дяволите, смее се, шегува се с тях. Лицата се запечатват върху лентата.

Канят го на вечеря. Жените се движат като медузи наоколо, носят супа и агнешко печено. После я вижда, разпознава я по косите. Не се обръща, застива наведен над масата. Остава само с чувството за едно кръгообразно движение, тя е, която завърта главата си като изгубена планета.

След вечеря командирът отваря чекмеджето, вади малко добър прашец, напушват се заедно.

На командира му харесва неговият „Полароид“, ултрамодерен, с цветове. Диего сваля и часовника от китката си, хронограф, показващ времето в целия свят. Оставя го на масата на командира с морскосините очи. Моли за услуга, за размяна: затворничката с червени като морков коси. Познават я, и още как. Момчето от Генуа кима на техния смях, на жестовете им. Отваря раницата, изважда десет хиляди марки, увити в опаковъчна хартия, слага ги до „Полароид“-а и часовника. Усмихва се.

 

 

Аска върви на открито, водят я в онази стая. Размяната става там. Стъпва вяло, носи дълго яке. Диего едва вдига очи, кимва с глава, да, тя е.

Аска не го разпознава веднага, мишките тежат върху клепките й. За момент помисля, че просто е някой нов насилник. И той се е променил, козята брадичка липсва, брадата му е дълга и рошава, прилича на сух храсталак.

Излизат от лагера така, като че ли нищо не е било. Пресичат сребристата поляна, минават през портала. Тя едва се задържа на мотоциклета, припада на няколко пъти, даже вятърът не може да я изправи на крака.

Лекарят мюсюлманин е нисък, бледен, носи странно сако като на комик, с малко къси ръкави, все едно е пораснало дете. Главата му е плешива и прорязана от вени, които се надуват, докато говори, приличат на змии затворнички. Кима, навива ръкавите на ризата си. Аска има няколко калцирали счупвания и спукано тъпанче. Вътрешни увреждания няма, далакът е здрав. Тя е силна жена. Лекарят извръща очи, отверстията ще придобият нормалните си размери, нужно е малко време, както след раждане.

Не иска пари, избутва ръката на Диего, навежда глава. Пот като патина проблясва върху тъмния череп, изпъстрен с големи вени. Казва Бог не бива да прощава на никого. Той се срамува, че принадлежи към човешкия род. Когато добавя, че Аска е бременна, Диего не го разбира, трябва да му повтори.

В джоба му е онази лента, търси я. Стисва я с потна ръка.

Диего не знае нищо за жените, използвани като цепнатини, в които някой да си отърква оръжието. Лекарят знае. Това е практика по време на война, да засяваш нивите с лоши семена.

Аска е бременна от пет месеца, не може да абортира.

Лекарят мюсюлманин казва Бог няма да прости даже на децата.

Той е един стар мюсюлманин, на сакото има забоден някакъв знак. Лекува овцата. Понякога разгъва малкото килимче, което носи със себе си, и се моли, навежда се чак до пода. Като че ли иска да бъде погълнат от Бог.

Диего гледа коленичилото старческо тяло и се пита къде е неговата вяра. Би желал да има подобна утеха.

Свива си една цигара. Замислил се е за историята на цар Ирод, била е сред най-харесваните от децата, изучаващи катехизиса, и на него също, вдъхвала му е ужас. Върху голата глава на лекаря е видял да се надуват вените. Сега си ги представя как изпълзяват полека от черепа, изкачват се по една люлка, привличани от мириса на мляко, увиват се около шията на новороденото и го задушават, за да се приберат после все така лениво в кожата на лекарската глава, сити и безшумни.

Аска не помръдва в леглото, понякога усеща ръцете, шетащи по нея, за да дезинфекцират раните, да я лекуват. Далечни ръце, пеперуди върху загнил плод. Това тяло вече не й принадлежи, не е нейното, просто дреме заедно с нея.

Тяло като планета, скитаща се в космоса, пропадащо от една пустота в друга. Тяло като забравена кофа, събираща дъждовна вода, ръждясал водосток. Тяло като дупка, през която преминава ракета, от онези совалки, от ракетите „Спутник“, дето влиза през вагината и излиза през главата. Оставяйки след себе си огнена диря като Вечния огън. Тяло, наподобяващо сбор от шевове, които дърпат, клетки, воюващи една срещу друга.

Лекарят й бие инжекции, които я успокояват, облекчават болките, но тя няма нужда от тях, би останала спокойна във всички случаи. Даже не се пита защо я държат там, защо не я оставят да си умре, като животно в шубрака.

Намира се в утробата, която я е родила, свила се е по същия начин. Болката е мембрана, притискаща като амниотичен сак.

Диего приготвя бульон. Устата на Аска е отворено чекмедже, човка от умъртвена плът… бульонът пада върху брадичката като водата във фонтана.

Диего свири на китара, докато светлината изтлее в нощта. Може би музиката ще й помогне.

Тялото на Аска почти не шава, само от време на време потрепва едва-едва, като лист, откъсващ се от дървото.

Да живеем е мъчение. Да присъства на болката му се струва по-лошо от самата болка. Свещта на пода раздвижва сенките, осветява призраците. Не си е помръднал пръста да я защити, дръпнал се е назад, за да не вижда, затиснал е ушите си, за да не чува виковете.

Сега не може да се отдели от това тяло. Леко примигва в тъмнината. Тялото върху леглото е черно, изглежда като Игман през нощта. По разкъсаната кожа на Аска сякаш пропълзяват мравки, зараства. Тегли, за да се затвори. Ръбчетата месо се съединяват.

Ужасно е да усетиш тялото да се събужда, да се възражда както всичко, като зората, като тревата. Мишките са изоставили очите, отокът е взел да спада, тъмното на синините започва да жълтее. Аска вижда джинсите на Диего, чува дишането му.

Изпива първата чаша бульон. Диего поддържа главата й, тя не може да погледне лицето му, не иска. Срамува се от самата себе си, от това, което са й направили. Очите й винаги са сведени.

Има коричка на устата, Диего чака да падне. Гледа кичура червена коса на възглавницата. Чака деня, в който тя ще го попита къде се беше скрил?

Диего пази онази пълна лента. Държи палачите в джоба си.

Знае, че злото е в редица, в орда, понеже е малодушно и не може да остане само́. Изпитва нужда да го гледат. И той е гледал. Той също е насилвал.

Аска има белег на тила, кратер от цигарите. Това е окото на нейния мъчител, което я гледа, подарък, който няма да е вечен. Защото, за щастие, тялото не издържа толкова.

Не е разбрала за бременността, продължила е да губи кръв. Сега иска да абортира, единственото й желание, да повърне катара на дяволите.

Лекарят мюсюлманин е казал Бог няма да прости даже на децата.

Ще го изплюе, писано е. Необходима съдба. Писано е във вените на стария лекар и по скрижалите на тялото. Това е древен закон като онзи в Корана.

Пред джамиите спира, приближава до чешмата, измива ръцете си, тила, където е онова черно копче. Онази дупка. Мисли за думите на имама, когато като дете е ходила с родителите и брат си в малката джамия.

В деня на Страшния съд погребаната жива ще трябва да даде обяснение защо я е споходила тази ужасна съдба.

Сега тромпетистката пънкарка, несигурна за земните закони, се вкопчва в небето, населено с пророци. Моли Бог да хвърли в зловонната яма съсирека на дяволите. В откритите зони забавя крачка. Надява се някой снайперист да стреля в корема й, някой четник да я освободи от тази заразена кръв.

Диего й е донесъл нови дрехи, кремава турска блуза, тя я закопчава догоре. Има непорочен вид.

Той също се страхува. Обикновено мъжете не знаят какво се случва в женското тяло. Но Диего знае всичко, прекарал е толкова време в кабинетите за стерилни двойки. Знае много добре как става оплождането, видял го е под стъклото на микроскопа. Вижда сперматозоида, плъзгащ се по мехурчето на яйцеклетката, мехурче, което се сгъва и поглъща подобно медуза. Вижда деленето на клетките, като сърце, като двойните семенца на мушмулите.

Гледа почиващата си Аска. Чува шума от умножението, което протича в нейното тяло. Всичко е толкова различно от студения блясък на стъклото… Мисли за един таралеж, за яйцеклетка, пронизана от хиляди черни шипове. Вижда този таралеж да се откъсва от скалата и да се полюшва на дъното на морето.

Вижда онова неясно зачеване. Насекоми едни върху други, в една и съща дупка.

Гледа това тяло, като пребито с камъни, което разцъфтява, докато умира.

Идва му да се остави на безмълвния фатализъм в болката на Аска и да вярва заедно с нея, заедно с лекаря мюсюлманин, че онова оформящо се същество не заслужава околоплодните води на живота.

Снимал е локви, не знае точно поради каква причина, вероятно защото е роден в град на море и дъжд, на дупки, които се напълват и изпразват. Винаги са го привличали тези ями, където водата си подремва, хем мрачна, хем блестяща, поглъщайки настроението на светлината, на преминаващите. Подувайки се отвътре като течно сърце. Навеждал се е, притеглян от онези очи, които са го гледали и той също ги е гледал. Не истински кладенци, по-скоро течни похлупаци от по няколко сантиметра. Планети от земя и пръски вода. Локвите са го научили на нещо. Били са черна дъска, нощно небе, пропито от древни светлинни потоци.

Никога не се е мислил за рабдомант, единствено е фотографирал дребните градски блата. Той е само едно момче, не вярва в дълбочината, винаги му е харесвало да се чувства леко откачен.

Нощта е дъждовна, тътенът на гаубиците се примесва с гръмотевиците.

Когато се подава на прозореца, е ден и вече не вали, вижда две дъги. Никога не е виждал две заедно. Едната е невероятно близо, сякаш се заражда пред него, извор на светлина с цветни ивици, прекосяваща небето като безупречна арка… втората е по-малка, не толкова ярка… малка дъга, като него. Цветовете й са размити и изглежда бледо отражение на другата.

По-малката дъга, неминуемо обречена на изчезване, го затрогва.

Мисли за детето. За онова, което не сме имали по най-добрия начин, обичайки се. Мисли за детето, което Аска носи в корема си, заклинено там по възможно най-лошия начин. Мисли, че животът е нахален. Тези две нещастия сега не са толкова далечни. Разбира, че това е просто предначертано.

Не е случайност, че е влязъл в онази стая. Знае, че е бил уловен. Като риба, като тона от консервената кутия.

Не е доволен, но няма значение. Видял е малката избледняла дъга, тази истина там долу. Господ се е показал в нея.

Момчето се колебае, вероятно и безсмисленият ужас има своето място в меката геометрия на света. Може би смисълът е това дете, което сега излиза от черната кутия. Той също се бои, че би могло да е с три глави, пет опашки и злобно сърце. Той също се бои, че от онова зло не може да покълне друго, освен зло. Но е готов да рискува.

Може би детето ще бъде отплатата.

Ще й даде уговорените пари, даже двойно. Ще каже на жена си, че детето е негово. А тя ще може отново да свири.

Аска е по-добре. Една сутрин е седнала на леглото. Той й предлага от прасковите на татко Армандо, които аз съм донесла от Рим. Отхапва, по брадичката й се стича сок. Този толкова сладък аромат е неочакван, нещо по-лошо от останалото. Носталгия, която тя повече не иска да изпитва.

Той й казва трябва да започнеш отново да свириш, да пееш. Колко смелост е нужно да вложи в новия си глас. Да събере виковете на онези като нея, на жените от стаята кланица. На момичето, което не се върнало. И да усуче от тях бяла нишка, разделяща мрака от зората.

 

 

Животът около нея подгизва от тор като кошарата на стадо, кара я да забрави, че е непразна. Не ще да изостави своя град. Винаги е мечтала да си отиде, а сега желае да остане. Харесва й затворът на тези задължителни проходи, хората, съзерцаващи съдбата си, превърнала се в чиста лудост.

Спомня си и за друго от Корана, Бог проклина шейтана, защото не иска да коленичи пред човека, направен от кал.

Един ден седи на някаква пейка. Развълнуван журналист се върти из развалините, тя дреме на слънце, не е чак толкова зле… Даже не забелязва микрофона, наврян в устата й.

Журналистът я пита с какви надежди живее за своето бъдеще и за това на страната си.

Аска отговаря с въпрос, истински ли е този микрофон, работи ли.

Той е объркан, разбира се, че работи.

Аска знае, че е изгубила всякаква надежда, нейното тяло е гнездо на змии, усеща, че мърдат.

Мисли за този микрофон, който е включен, но е напълно излишен, защото никой няма да чуе казаното от нея.

Единственият звук, който успява да издаде, е жалването на изгубилата се овца.

Беее, беее…

 

 

Диего не е сигурен дали отчаянието, което ги свързва, е любов. Като малък е могъл да тръгне по друг път. „Има само един-единствен път — мисли си, — този, който сме изминали.“ Човешкият живот е парцал, почистващ все същата повърхност.

Хваща я за ръката. Вече е минало малко време, може да я докосва.

Не гледа към корема й, не смее. Гледа тила й. Донесъл е мастила и игли със себе си. След няколко вечери ги забива в кожата й. Тя е поискала, не понася вида на раната, това зърнесто отверстие, изровено от цигарите върху тила, което е зараснало неправилно.

Ръката на момчето трепери, бои се да не я заболи. Аска не помръдва. Каква болка може да й причини тази мъничка игла? Тялото й е претръпнало на болка. Бодежите, проникващи под кожата, са удоволствие. На шията й тежи камък, който всяка нощ я увлича надолу. Пълзи из стаята.

Диего е сръчен, справя се. Първо очертава рисунката с химикалка, после следва линията с иглата. Точка след точка. На пристанището в Генуа не е имало хамалин без мастило в кожата, лесно е било да се научи.

Татуировките са нови белези, избрани от теб. Вкарваш нещо между своята кожа и съдбата. Глътка кураж.

Аска е избрала роза, той я е посъветвал. Върху този сбръчкан белег листенцата ще изглеждат истински. Ужасът, погребан от едно цвете.

Когато коричките падат и розата изпъква, Аска я докосва. За пръв път докосва тила си. Не може да я види. Тогава Диего повдига косите й, прави снимка от съвсем близо.

Занася я за проявяване и копиране в една лаборатория, която още работи. Подарявайки й я, казва, че е като цвете върху гроб, вече е нещо.

Това е една сараевска роза.

 

 

Седнали са в кафене без врати, отвън се стреля, чашките за кафе потракват, потрепва утайката на дъното, която би трябвало да предсказва бъдещето.

Той е мръсен, военен фоторепортер, най-накрая е постигнал отдавнашната си мечта. Казва й помисли си, нима искаш да изхвърлиш куп пари? Трябва само да издържиш още малко, то е като да абортираш след няколко месеца. Дори няма да го видиш.

Тя върти глава насам-натам над зацапаната маса, сред хората, изчакващи да излязат между гробовете. Мисълта да задържи онова нещо живо в себе си е непоносима, така палачите й ще се преродят, ще удължи живота им на света. За нея е абсурдно, че насилието би могло да й донесе такъв приход.

Това дете е прогнило отвътре. За него не може да се каже добра дума.

Той подпира брадичката си, гледа я. Спомня си за първия път, когато я е чул да свири. Преди една война, преди един живот.

Съгласява се, ще го държи в кошарата още някой и друг месец. Той е прав, това е добра сделка. Жалко ще бъде да се провали, щом веднъж е задвижена.

Но се разтреперва, когато детето рита. Отдалечава ръце от тялото си, вика. Сънува, че ражда деца, които я изнасилват.

Сънува, че свири и изчезва в нищото заедно с тромпета. Косите й също плачат.

 

 

На Диего му се иска да ми каже истината, ала вече е късно. Иска му се да седи с мен на зеленото столче, да ме погъделичка, да паднем заедно. Гледа гърба ми, тишината. Поставя ръка върху тази тишина. Истината е съхранена в гънките на войната. В лентата, навита в касетката, изгаряща джоба му.

Не е от хората, които пазят тайни. Не изглежда мистериозен, липсва му чар. Държи се глуповато. Но сега е насаме с тази абсурдна тайна. Не може да ми каже, че детето е на дяволите, дошло е на горната земя от ада. Че е дете на една мръсна стена. Не му се иска да ме плаши така. Не желае да определя съдбата му.

На чешмичката пред джамията вече няма вода, Аска се умива със сняг, който изгаря кожата й. Но това никога няма да е достатъчно, за да я пречисти. Изпитва желание да разкъса плътта си. Мръсотията е толкова надълбоко.

Когато свежда глава до земята, усеща утробата си, демона. Моли се с намерение да го задуши. Докато тя е умирала, той се е вкопчвал вътре, затова го мрази и ще го мрази винаги. Диего й е подарил дълго палто от тъмна кожа, харесва й да прилича на вълк. Не я оставя, постоянно е наблизо, зад нейните стъпки. Понякога се обръща и го пропъжда, понякога се оставя да я прегърне около някой огън в нощта.

 

 

Той е, който се поти, когато болките започват. Тя не иска да я докосват, хрипти, опира се о стената със силата на главата си. Отново усеща онези удари. Раждането е повторение на онова насилие, недрата, изоравани от плуга.

Веднъж майка й си е говорила с нея за раждането, описала го е картинно като звяр, разкъсващ те отвътре. Звяр, който умира, щом детето е готово за живота и се хлъзва в родилния канал. И накрая, в последната фаза, потушава болката с теглото си. След това остава само другото тегло, огромното, на бъдещите отговорности.

Майка й е казвала, че в раждането се съдържа поука.

Аска се пита каква поука има в едно изнасилване.

Спомня си поляните, по които е тичала като дете, минавала е през тях с колело на път за училище. Напролет са се изпълвали с виолетови и жълти цветя.

Мисли си за малката. Когато четниците са я отвеждали, ги е последвала с наведена глава, примирено.

Пита се защо Бог не е спрял времето поне в този миг, защо не я е спасил. Поне нея. Била е наистина толкова малка. Една-единствена от всички изнасилени жени.

Щеше да стигне само това невинно дете, оставено недокоснато. Една врата се разтваря в светлината и тя си отива спокойна, с онази неуверена усмивка. Представя си, че малката й помага в раждането. Играе на топка срещу стената и брои. В миг топката пада на земята и детето се е родило. Аска се чувства по-добре. Обръща глава. Така няма да узнае никога на кого от дяволите прилича детето, дали на синеокия, на онзи с широкия нос или на другия, с тъмното петънце под окото.

Когато дяволският катар вижда светлината, идва на света в своята цялост, Диего също не го поглежда веднага. Мята един поглед на сивкавата пъпна връв, като на корабно въже.

В предишните месеци животът му се е отдалечил от него. Сега му се струва недостижим. Погалва овцата, шепне й роди се, свърши.

Гледа новороденото. Слабото червеникаво телце, което врещи. Не прилича на дявол, изглежда като пиле, онези, дето се въртят на шиша, още едва изпечени. Вероятно ще има злото сърце на баща си, но кой знае? Гласът напомня агънце, останало самичко в храсталака.

Аска го чува. Мисли си за гласа на малката, за онази кротка кантилена.

Мисли, че не е справедливо, дето малката е изчезнала от земята, върната на небето като съсухрена обелка, а вместо това се е родило детето на четниците. Тази нощ Дяволът ще гръмне бутилка шампанско.

Диего я пита не искаш ли да го видиш какъв е?

Тя отговаря знам какъв е бил. Махни го.

Преди да си тръгна, я поглеждам. Пристъпвам към носилката. Ако я попитам сега, тя ще каже истината. Няма какво да губи. Би ми казала виж, аз и фотографът никога не сме правили любов. Пилето е дете на Светия дух на тази война, на дяволския катар. Но аз не се приближавам. Не искам да науча нищо. Детето ще остане невинно.

Вторична дъга в небето.

Аска е празна. Коремът е увиснал, каналите в гърдите започват да набъбват. Още е с усещането за пъпната връв между краката, която я е отделила от детето на насилието. Вече не е изпълнена с нещо, отново е себе си.

Има парите, брои ги на леглото. Може да опита да замине, да се вмъкне в багажника на някоя кола нощем. Но знае, че няма да стори нищо подобно. Сега знае, че детето й е помагало да живее. Разбира, че макар и да го е мразела, в действителност е искала да го спаси. Открила е себе си. Надува тромпета, подсвирквайки с уста, мърда пръсти във въздуха със затворени очи.

Вече знае, че и обратният път е възможен, че един дявол би могъл да се превърне в ангел. Може би поуката е точно в това.

Диего дори не съзнава, че сме стигнали до летището. Вижда нещо да се мержелее пред него, очите му са замъглени.

Не се качва на самолета. Обръща се и тръгва към себе си.

Този път Аска действително не разбира как така фотографът е още тук. Върнал се е за следродилния период.

Върти се около нея, свири на китарата, ходи на Маркале за храна. Докато един ден тя ще му каже, че е излекувана, че наистина ще се опита да започне отново живота си. С парите ще основе училище по музика.

На остров Корчула прекарват последната си нощ заедно. Той се покатерва на скалата. Вижда нещо за снимка. Дете, което лови риба, някой Анте. Хероинът е влязъл в кръвта, красивото нещо. Ако една ръка прекъснеше полета му, за да го попита как е преминал животът му, той щеше да се усмихне, да направи с пръсти знака окей, премина достойно.

Сяда върху ковчега си, протяга крака, гледа ме. Онази лента е още в джоба му. На нея са лицата на дяволите, един от тях е убил синьото дете, един от тях е баща на Пиетро. Завеяният млад фотограф никога не е правил журналистически удар. Изтегля лентата от касетката, изгаря я на светлината. Изважда Пиетро от Историята, довежда го на света.