Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (19)

Заминаваме си от Сараево

Заминаваме си от Сараево. Гойко върви към колата, гледам го в гръб. Не можеш да видиш гърба си, оставяш го на другите. Прегърбваме се от мисли, обръщаме гръб, когато решим да си тръгнем.

Така че Гойко си носи гърба, леко наклонен на една страна, там, където е улучен, където животът е направил завой. Миналото се е настанило там, като сокол на рамото на соколаря.

Поглеждам едната му ръка, леко подпухнала розова плът. Ръката на кротък човек, който по радиото крещеше, че никога, по никаква причина не бива да се поддаваме на омразата, горкият наивник, накрая и той е убивал, подчинил се е на законите на войната и е изоставил своите.

Питам го как се е справил после. Когато с хиперболите било свършено и се наложило да застане лице в лице със сивотата на ежедневието. В какво състояние го е намерил животът, след като свалил маскировъчните дрехи, патрондаша, измил калта от тялото си, знаейки, че никога няма да бъде предишният човек. Отговори ми, че се затворил в един хотел за цяла седмица, пил, спал и гледал телевизия.

Само неговите стихотворения му напомняли за някогашния Гойко, за душата му, преди да срещне злото.

Затова сега ги мрази. Повече не е писал, понеже душата му е опетнена, а един поет не може да измами себе си. За Босна бил герой, за самия себе си пропаднал човек, евнух.

Хващам го за ръка и той я пъхва в моята като дете, което има нужда, което се доверява. Вървим малко така, както в доброто старо време, когато обичаните от нас хора бяха живи. Пиетро ни гледа и сигурно мисли, че сме изкукали. Докато се качваме в колата, Гойко ме пита:

— Отвращавам ли те?

Поклащам глава.

Целува ръката ми, преди да я пусне, благодаря ти.

 

 

Пътят не е магистрала, но си го представях доста по-лош. Изкачваме се към тъмнозеленото на горите. Толкова топло е, че ни се иска да спрем и да се поразхладим. По дърветата няма рани. Тук се е воювало, теренът още е осеян с мини. И все пак природата е непокътната, тези гори те карат да мислиш само за гъби, къпини, за прохладата в еловите горички.

Пиетро е седнал отпред, харесва му да гледа пътя, идващите насреща коли. Отстъпих му моето място.

— Ще се поизтегна малко — му казах.

Всъщност не съм уморена.

Това е последното пътуване на Диего и аз искам да си мисля за него на спокойствие, да го виждам как слиза надолу по завоите заедно с мен. Движим се по същия път, в една спокойна лятна утрин, като уморени от вътрешните маршрути туристи, които имат желание да се изкъпят.

Караме на юг към долината на Неретва.

Пиетро мълчи от известно време, оглежда внимателно пътя. Знае, че седи до боец, до ветеран, и сега си представя призраци, излизащи от тези гори.

Слушалките на айпода са в ушите му, на коленете има отворена карта на Босна и Херцеговина. Гойко шофира с едната ръка опряна на прозорчето, непрекъснато сваля другата от волана, за да я пъхне в пакетчето с чипс на Пиетро или да му покаже нещо на картата.

— Какво слушаш?

Пиетро маха едната слушалка и я слага на ухото на Гойко.

— Васко Роси.

Отсреща идва камион, минава опасно близко, опушва ни със смрад. Гойко като че ли не го е забелязал, обърнат е към Пиетро.

— Кой е този?

Пиетро е втрещен.

— Не го ли познаваш?

— Не.

— Един поет.

Гойко дръпва слушалката.

— Звучи ми като някой със запек, седнал на тоалетната чиния…

— Пълни стадионите.

Бившият босненски поет вдига рамене.

— Vafanculo, поетите не пълнят стадионите!

— Vafanculo ти, той ги пълни!

— Според теб какво е стихотворение?

Пиетро се смее, произнася едно „хъмм“, обръща се към мен:

— Ама какво става, да не сме в училище?

Гойко настоява.

— За какво се говори в едно истинско стихотворение?

Пиетро мънка.

— За неща, които те натъжават… но ако ги усетиш, ти става и хубаво… карат те да чувстваш глад за нещо…

— Браво! — крещи от радост Гойко. — Глад за какво? — пита внезапно.

Гледа го, очаква отговор, може би това е погледът, с който се е приготвял да убие някого и е обирал спусъка, оставал е неподвижен за миг…

— Ами… за парче пица, за някое момиче.

Пиетро се смее малко кисело, бърза да приключи тази тема, която е станала сериозна като изражението на Гойко.

— Махни пицата, остави момичето.

Пиетро кимва и съм сигурна, че се изчервява. Гойко изчаква, после отпуска спусъка.

— Глад за любов — казва, сега и той се колебае.

Пиетро потвърждава. Знаел е отговора, но се е засрамил от мен.

— Добрият поет те кара да изпитваш глад за любов.

Гойко пуска волана, за да тупне Пиетро по стомаха.

— Тук! Запомни го!

— Васко Роси ни кара да изпитваме глад за любов.

Гойко удря глава във волана, хапе го.

— Да бе, за чекии! Глад за чекии!

Ядосвам се. Друг камион мина все така близо до нас, пътят е тесен, върви по протежението на стръмна клисура. Гойко ме съветва да се успокоя, защото е добър шофьор, а по тези пътища се кара така, с фантазия. Отвръщам, че не ми пука за босненската фантазия, нямам желание да падна в някоя от планинските урви. Страх ме е, че може да се случи нещо на Пиетро… нелеп инцидент, както с Диего.

Гойко ме търси в огледалото, гледа ме изпод вежди.

— Веднъж вече съм ви спасявал… отпусни се.

Намига ми и сега ми се струва, че у него е останало нещо от някогашната лошотия. Погледът му сякаш ме опръсква с кал.

 

 

Неретва се е разляла, разширила… прилича не на река, а на част от морето, на голямо кристално езеро. Спираме. Отдолу се изкачват свежи изпарения и ни достигат.

Облегнали сме се на парапета на дългия мост над водите. Пиетро ме снима с телефончето си, кара ме да се местя два пъти: от едната страна светлината е прекалена, от другата не се вижда реката.

— Къде да застана?

Отново ме връща малко назад, но още не е доволен.

Баща му винаги ме снимаше, без да иска да се премествам, внезапно, дори не се усещах. Мразеше да позирам… Фотографиите му бяха изненада, като плесник. Понякога присъствах в лентите му, „не мога да се откъсна от теб, имам нужда постоянно да си наблизо“, повтаряше. И хиляди пъти след това, останала сама, в най-интимните си моменти, когато не бях за гледане, си казвах: ето сега, в тази празнота той би ме снимал и щеше да ми върне собственото ми аз върху парче лъскава хартия, щеше да ми разкаже моите мисли. Погледни се каква си, Джема, как се измъчваш, колко си глупава…

Разхождаме се покрай реката. Отнякъде се разнася мирис на скара. Няколко семейства с деца си правят барбекю на пригодена площадка. Пиетро пита дали може да ги снима. Една жена му предлага парче агнешко, той клати глава, после приема.

— Hvala!

— Dobar dan!

Докато се качваме отново в колата, Гойко се интересува как е агнешкото, Пиетро облизва пръстите си, вкусно е. Подава му парчето, държейки го за кокала.

— Искаш ли да опиташ?

Гойко отхапва прекалено голям къс и Пиетро се ядосва. Известно време го удрят на кавга като двама връстници, две изгладнели момчета, които трябва да пораснат.

После Гойко пръдва звучно. Пиетро крещи:

— Каква гадория!

Гойко е невъзмутим.

— Това е само малка лирична композиция.

Пиетро се залива от смях, концентрира се, разнася се чудовищна пръдня, по-босненска от тази на Гойко.

— Чу ли какъв сонет…

Гойко е поморавял от щастие.

— Бели стихове! — изграква между хълцанията.

Развиквам се, че искам да сляза, защото са две прасета.

Други завои, други посребрени дефилета, като побелели бради между горите.

Сега синът ми и моят приятел си поделят отново айпода и Гойко пее припева на италианския поет, пълнещ стадионите.

Vivere^[57]… vivere… vivere…

 

 

Дърветата са толкова високи и самотни, като кулиси, затварящи небето по този път, прекалено тесен, за да има две ленти, по който колите едва не се забърсват, но накрая се разминаваме някак си.

Едно куче, висящо на въже пране, зеленчукова градина, селска джамия. Покрай нас пробягва ежедневието.

Тук войната е минала с орлите и тигрите си, с ултрасите на „Цървена звезда“ Белград, закачулени като палачи.

Минавали и изгаряли села, убивали мъже и изнасилвали жени. Не оставало нищо, освен рехавите върволици оцелели хора, спасяващи се по пътищата към другото село, застигнато от същата участ. Смъртта се придвижвала така, като вятъра откъм морето. Питам се как успяват да обработват тази земя, да засаждат лехите с домати и зеле. И дали нощем папуняците, излизайки от горите, със своето „уп-уп“ не връщат обратно вика на душите. Мъртвите, натоварени на камиони и изхвърлени като боклук.

Гойко разказва какво са правели оцелелите в онези години. Чакали са да бъдат извикани за разпознаване. Заставали на опашка пред масите, за да разглеждат кости, счупени очила, маратонки „Адидас“, части от дънки „Райфъл“ или „Левис“, часовници „Суоч“.

— Защото тези мъртви са от нашето време и носеха нашите марки.

Пиетро престава да снима.

Колко години ще са нужни да се очисти тази земя, където радиацията на злото е проникнала толкова надълбоко?

Минали са само шестнайсет, възрастта на сина ми, на младия тил пред мен.

Баща му казваше, че тилът запазва мириса на рождението, на вятъра, донесъл семенцето. Той е като бразда в земята.

 

 

Спираме в Мостар. Пиетро иска да снима прочутия мост. Вървим по улички, настлани с речни камъни. Атмосферата е ведра, туристи по джапанки се мотаят около малките магазинчета за кинкалерия.

Градът е този мост, наричат го Стария и са имали предвид някой стар приятел, гръбнак от бял камък, съединявал двете части на града, християнска и мюсюлманска. Стария е преживял пет века, после е бил съборен за няколко минути.

Пиетро не разбира защо християни и мюсюлмани са се сражавали едни срещу други.

— Нали преди това са били обединени срещу сърбите…

Гойко му обяснява, че омразата лесно се разраства, като дупка на дъното на джоб.

— Накрая даже воюваха мюсюлмани срещу мюсюлмани.

Седнали сме в едно ресторантче до моста, поръчали сме варени яйца и салата от домати и краставици.

Пиетро разказва за приключенския парк, където ходи с приятелите си от време на време, играят на война с каски и всичко останало, но се стреля с боя.

— По отбори ли играете?

— Да, или пък всеки срещу всеки.

— Почти като нас.

Пиетро се смее.

Мостът е шедьовър на възстановителните работи, извършени от ЮНЕСКО, направен е какъвто е бил, с единствен отвор на свода и с камъните от предишния. Ала не със същите намерения.

Мостовете обединяват стъпките на хората, техните мисли, влюбените, срещащи се по средата им. По новия мост обаче минават само туристи. Обитателите на този разделен град остават всеки от своята страна. Мостът е като белия скелет на илюзията за мир.

Мюезинът пее, зовът му се издига към небето, където се гонят дребни тъмни птички. Гойко оставя банкнота на масата, надига се.

— Сега оттатък ще забият камбаните, състезават се кой ще вдигне повече врява.

Пиетро иска да види момчето, което скача от моста заради туристите. Прилича на него, слаб, с буйна коса. Качва се на парапета, разтваря ръце като ангел. Съсредоточава се, прави се на артист. Нямало го е тогава, или ако го е имало, е бил много малък. За него мостът е финансова сполука. Хвърля се надолу с прибрани крака и осъществява този впечатляващ полет от почти трийсет метра, преди да се вреже в Неретва. Оставаме надвесени, момент на очакване, защото реката долу е тъмна и спокойна. После главата изплува, момчето поглежда нагоре, вдига ръка и прави знака на победата V. Ръкопляскаме заедно с другите туристи. Дребен съдружник минава с паничка.

Пиетро ме пита дали и той може да пробва, казва, че е схванал техниката, даже си събува обувките. Отговарям: „Качвай се в колата, мърдай“. Само това липсва.

Слънцето вече се спуска и очертанията на дърветата ми навяват тъга.

Вероятно момчето от Генуа е минало по тези места през нощта, карало е мотора с изгасен фар, било му е лесно, нали идвало от тъмнината в Сараево. Навярно е цепел напряко, по пътеките през горите. Сигурно Аска е била с него, за да му показва отбивките. Виждам ги за миг, овцата, долепена до тялото на Диего, което напразно я е направило майка.

Къде са отивали? Може би просто са бягали. Не са имали планове, освен в мечтите си.

Дали не са смятали да изкарат малко пари, свирейки по пътищата? Да, биха живели така, като бежанци, в подземията на метрото, в тунелите на света. Аска щеше да пее някоя от своите севдалинки, изпълнени с меланхолия и любов… щеше да издухва от тромпета босненската си мъка към преминаващите хора, към чакащите на опашка за билет крака. А той щеше да й акомпанира на китарата си, да я снима от време на време, за да й разкаже нещо за нея. Щеше да я лекува, всеки път по малко, със своя момчешки дъх.

Онази къща и животът, който аз му бях спретнала, не бяха неговата къща и неговият живот. Беше опитал, но не се получи. Веднъж ми каза: „Чувствам се като куче на витрината на зоомагазин в очакване някой да го купи“.

Тя отново би облякла тениската с избледнелия образ на Кърт Кобейн… Щяха да се придвижват с мотора, да преспиват в къмпингите или направо по поляните, в галерията пред някое затворено кино. Като двойките скитащи артисти, продаващи уменията си, жонглиращи с кегли.

Онези, които срещаш през лятото и спираш да ги погледаш, докато си ближеш сладоледа. Неподвижни очи, втренчени в нищото, в смесицата на тълпата… самота сред множеството, една песен, милувка… Така щяха да живеят, без всякакъв устрем, инертни, прогонвайки остатъчния вкус от преизподнята с онази музика, с живота си, потънал в съзерцание на самия себе си.

Щеше да им хареса този начин на живот, непрекъснато на път, единственият дом обективът на неговата „Лайка“.

В Амстердам щяха да спрат, там Аска имаше приятели музиканти. Щяха да живеят на някой от понтоните по реката, както ние в началото. Да, щеше да започне наново от друга река.

Биха оставили цвете под онзи прозорец на Принц Хендрик Хотел, от който паднал Чет Бейкър, надрусан с хероин.

Тогава татко ми каза: „Не мислех, че ще бъдеш толкова силна…“.

Отговорих му, че е било належащо, заради детето.

Но в действителност усещах, че смъртта на Диего не беше отнела и частица от моето бъдеще. А също и сега, като гледам този път, не изпитвам никакво вълнение, само онова приглушено пулсиране в дъното на утробата ми, онази неприятна тежест.

Отиваха си без мен тези двамата, поклащайки се на мотора в лагунния мрак на земята, опасана с мрежи като окървавено от убитите риби тон море.

Аз бях китът, мощният гръб, върху който се беше поспрял, подобно птица в очакване на вятъра, дето ще я върне към нейното пътуване. И преди да си отиде, ми беше донесла като награда в човката си една риба, извадена от морето за мен.

Рибата сега е задрямала, единият крак стърчи от прозорчето, другият е на таблото. Гойко ми каза: „Остави го, ти си прекалено досадна майка“. Попитах го колко остава. Отговори: „Малко“.

 

 

Неретва слиза надолу, планините са повехнали, растителността е друга, започват гъстите храсталаци на средиземноморския пейзаж, туфи жълтуга, диво мушкато. Скалите са по-светли, почти бели.

Няколко завоя и ето го морето.

Безкрайно и синьо като всяко море, вода, заливаща погледа, наводнено небе. Море отвисоко. Островчетата в ниското изглеждат като скъсана огърлица от камъни, които са се пръснали, но без да се отделят съвсем от шията на земята. Морето. Синята кръв на тези скали, на тези гори.

Пиетро сияе, иска да спрем, за да направи снимки. Слизаме от колата и заставаме на една тераса.

Соленият вятър разпилява косите ми върху лицето, толкова буен е, че затварям очи. Слънцето е съвършена топка, едва-едва забулена от мъгла, малко по-ниско на небето е от нас, започва да залязва.

Момчето сигурно е погледнало към този залив. Най-накрая е слязъл от мотора и е направил няколко крачки, без да се крие, без зигзази, без страх от падане.

„Откъм морето не стрелят“, си е помислил. Прегърнал е своята червенокоса овца.

Свърши, Аска, сега си свободна.

 

 

— Идваш ли, мамо?

Пиетро бърза да стигнем до морето, иска да се изкъпе, преди слънцето да се е скрило съвсем. Спира до мен, поглежда ме, както съм се втренчила надолу.

Неспокоен е, разпознава този поглед.

Колко пъти аз и той, не помръдвайки, сме наблюдавали живота си, без да си кажем и дума. Първия път сигурно беше на три години, в един парк дъската на люлката го удари и нарани лицето му. Замъкнах го до фонтанчето, той плачеше и риташе. За да го държа здраво, го стиснах за врата, заболя го. Когато се освободи, а кръвта продължаваше да тече, плъзгаше се по мокрото лице като розова маска, ми каза лоша, каза ми глупачка.

Оставих го да се отдалечи, трябва да ми се извиниш, преди да дойдеш пак при мен.

Отиде на една височинка до моята пейка. Дълго стоя там, ровейки с крак земята. Аз се преструвах, че чета.

Накрая се приближих до него, побързай, късно е. Само това чакаше. В този момент беше сам на света, но от гордост не идваше при мен. Извини се. Извинявай. Беше толкова самотен. Първия път, когато погледнахме света заедно, онова, което ни беше отнето, и това, което оставаше.

Диего не присъства на пътуването на сина си, на изкачването през годините на детето, което пораства. Той се покатери на една скала със своето око. За да види какво?

Фотоапаратът беше разбит като главата му и празен. Вече не го зареждаше, не му пукаше. Стигаше му жестът, насочването. Последната фотография трябва да е била на онази река, която се е изкачвала, докато той е падал.

 

 

Селището в ниското е грозно, пълно с бетон и коли. Между брега и полуостров Пелешац морето е заградено от червените шамандури на развъдниците за миди.

Слънцето вече се скрива, пътуваме по крайбрежния път, понякога кривващ навътре между смокинови дървета и храсталаци розмарин. Преминаваме покрай населени места, малки рибарски къщички, камбанарии, порозовели от солта като фарове, магазини с плажни обувки. Принудени сме да намалим, образувала се е опашка от коли, хора, които спират и се поздравяват. Събота е, утре е празничен ден. Срещаме и младоженци, звуците на тяхната сватбарска банда ни следват чак до отсрещната страна на полуострова, където е кеят за островите.

Последният ферибот за Корчула е отплавал, виждаме го да се отдалечава в металносивото море на вечерта.

Стоим на кея с Гойко. Той е с огледалните си очила, които сега не му трябват, но ги държи и нощем, яките му ръце са отделени от тялото.

Отплавалият без нас кораб ни натъжава, ала само за малко. Отнесъл е доста товар… той е нещо, откъснало се от земята, без да можем да реагираме, единствено да му помахаме отдалече. Този кораб, оставящ морето след себе си, навярно ни дарява свобода след толкова много време. Връща ни радостта от нещо изгубено. От една грешка. Смеем се като луди. Гойко прави неприличен жест, слага едната ръка по средата на другата, която е изпънал, казва му заминавай… върви се шибай, кораб скапан. Върви се шибай, живот.

Пиетро е свалил тениската, тича с увита около хълбоците кърпа, гмурка се в морето и после се показва. Плажът до кея е бял и ухае на розмарин, жалко, че почти се е стъмнило и водата е изпълнена със сенки.

Пиетро хваща един рак и го носи насам, казва, че е голям и при желание може да бъде изяден, но после го връща на морето.

Синът ми е слаб, вечерта още повече подчертава това.

Седнали сме на плажа да го гледаме, докато плува, за момент сме като семейство. Защото тази последна, неочаквана вечер преобръща съдби.

— Можеше да се оженим, но ти не ме искаше — казва Гойко. И още не си е свалил очилата.

Смея се, смушквам го с лакът.

— Щастлив ли си с жена си?

Кимва, имат чудесно момиченце, малко ресторантче на морето и са основали асоциацията, която осмисля живота им.

— А ти?

Отговарям, че ми е добре с Джулиано.

— Обичам го.

Но го изричам трудно, засяда ми. Думата ми се струва куха, не я усещам, може би защото пътуването беше дълго, оказа се преминаване. Казвам обичам^[58] и мисля за рибарска кукичка, за огънатото железце в рибешкото гърло. Пиетро ни вика от водата.

— Хайде бе, натопете се!

Гойко се хвърля като огромен мечок. Шофирал е, плувнал в пот. Но може би е поискал да се разхлади във водата, понеже тази вечер сме били заедно, изпуснали сме кораба, който щеше да го върне при жена му и неговия живот, решил е да излезе от вцепенението на нашата носталгия.

После скачам и аз.

Джулиано би зяпнал, защото нощното къпане не ми е присъщо. Боя се от морските таралежи, от тъмната вода, от незнайната ръка, увличаща ме в дълбините. Боя се да не настина поради намокрените коси.

Да, но се боя в Рим, в онзи живот, отишъл си заедно с изпуснатия кораб. Тази нощ съм смела, имам желание да открия себе си наново. Пиетро се покатерва на раменете на Гойко, крещи, бухва се по корем. После се качвам и аз, той ме държи за тънките бели глезени. Правим няколко крачки така, клатушкайки се. Вече съм стара, навършила съм петдесет, ала никога не съм се смяла така.

Наблизо има малко ресторантче, светлините му трептят над верандата от колове и тръстика. Ядем миди и морски таралежи, стискаме лимон отгоре. Даже Пиетро пробва, дето изобщо не е ял сурови мекотели, тази нощ иска да опита всичко, дори от гъстото кехлибарено вино, запазило аромата на растящите над морето лозя. После зелена салата в панички и козе сирене с червен пипер отгоре. Устата на Пиетро пламва и той се надига, отива да разрови за сладолед в близкия фризер, буботещ като трактор. Гойко отмества бутилката, за да ме вижда.

— Вече съм стара, остави ме…

— Ти няма да остарееш никога, времето само те прави по-хубава.

Несбъднатият поет ми сипва последната глътка в чашата, поклаща празната бутилка и поръчва друга, този път десертно вино, правено на островите, от стафиди.

Връщаме се на кея, мотаем се в тъмнината. Пиетро обикаля насам-натам като бездомно куче, грохнал е, но сега му се ще да остане, трябвало да сменим самолетните билети, това море е чудесно, иска да лови риба, да си наеме уиндсърф.

Отива при рибарите на скалите, заметнали на дъно в бушуващата вода. Бурно е морето тази нощ, напомня лунен пейзаж, изглежда кално сиво.

Ще спим в колата, дори не сме помислили за хотел. Пиетро влиза, ляга си отзад и мигом заспива, както правеше като дете, краката са прекалено дълги, седалката не ги побира, ръцете подложени под едната буза, устата е отворена, горната устна стърчи пред долната.

— Толкова е неподправен — казва Гойко.

Погалва ме по щръкналите от солта коси.

— Браво на теб…

— Не е моя заслугата, такава си му е природата.

Вървим дотам, където кеят свършва и започва морето. Изтягаме се на скалите, съхранили топлината на слънцето, гледаме небесния свод, звездите, пътуващи по небето, замърсено от светлинни излъчвания.

Корабът отплава преди много часове, а ние останахме, за да пием от това небе на спокойствие. Гойко, мой брат, брат на Диего, хърватин християнин, щурав свети Йосиф, мним баща на Пиетро. Тази нощ сме обезумели деца на виното от стафиди, топли водорасли, призраци, облечени в плът, видения от миналото.

Но да правим любов сега би означавало да се докоснем до мъртъвци, това са смехотворни надежди. За да правим любов сега, е нужен кураж, който не ни се иска да имаме. Не и на две крачки от този неподправен син.

Заспиваме в колата, на предните седалки, с краката отвън. Моят Гойко хърка с отворена уста, махам му очилата, които така и не е свалил, целувам го по потното червено чело.

Скъпи, казвам, скъпи. Скъпи, защото животът на всички ни ще бъде отнет.