Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (12)

Гледам небето

Гледам небето през илюминатора. Чисто небе на мирни хора, на туристически самолети, на отлитащи на юг и отново долитащи птици. Слизаме след краткия полет под бялото крило на това щастливо небе. От морето подухва, лястовичките са се завърнали.

Татко ни очаква. Отслабнал, очилата му са със слънчев клип, носи една от своите памучни ризи като на затворник в отпуска. Прегръща ни с дълга, оптимистична усмивка. Все едно си идваме от ваканция. Мигом навежда глава, взема куфара ми, ще му се да носи и този на Диего.

Прилича на прекалено старателен гид, от онези, дето си мислят за бакшиш. А ние изглеждаме като туристи. Раздърпани, прашни, пристигащи от сафари.

— Как мина ловът? Донесохте ли някой трофей? Бивни или пък опашка…

Да, върнахме се с опашка, влачи се изкаляна след нас, навира се между стъпките ни. Една ранена опашка. Трябва да й дадем време, няколко дни и после ще падне… ивица смърдяща плът, която ще отмре. И пак ще си станем онези отпреди. Гладки дупета и аперитиви на слънце.

Татко отваря капака, слага багажа. Диего изхлузва раницата от гърба си. Като че ли разтоварва плът от своята плът, тялото на детето си.

Сяда отзад, изтяга се на седалката. Татко следи пътя. Помръкналата усмивка не слиза от лицето му. Не пита, очаква аз да кажа нещичко.

Тази сутрин натиска газта, неустрашим шофьор е. От онези, дето карат линейките. Вози двама ранени.

Гледам знаците по пътя. Гледам широките асфалтови ленти, отвеждащи към Рим. Колите с безшумни гърнета, според европейските стандарти, подредеността на трафика. Тази нормалност ми се струва чудо от небето, филмов ефект. Привиждат ми се металните скелети на изгорелите коли. Обръщам се към Диего.

— Как са очите ти?

Затворил ги е, два надути червени мехура, заобиколени от дребни венички… изглеждат като коремчета на новоизлюпени пиленца. Татко се оживява, той ще се обади в офталмологията, има приятел там, главен лекар.

— За фотографа очите са важни, те са и мерникът, и мушката.

Диего слага ръка на гърба му, усмихва се.

Преминаваме покрай елегантните умбертински сгради, после онези от двайсетте години с геометрични като корабни палуби балкони, следва архитектурата на икономическия бум, та чак до барока в центъра, прецеждащ розовото слънце на римските залези.

Белият паяк на Ватикана и след него сенките на църквите, златото на галериите за изкуство, миризмата откъм магазините за тъкани, дрезгавият глас на множеството и тежкият на политиците от върха, стадата туристи, изпаднал благородник, седнал пред барачката за леден плодов сок, до гълъбите, вторачени в жълтите мускули на Тибър.

От години искам да го напусна и все оставам. А днес благодаря на Господ за този мой Запад с мирната му бъркотия.

Хората търчат по дела, излизат от магазините, от службите, пресичат, отиват да хапнат по някой сандвич, бързат към залите за фитнес.

Лакома съм за всичко. Да прегърна всяка уличка, да крача часове, полека и с изправени рамене. Ние сме извън Лагера.

 

 

У дома. Мирис на застояло, на последните ни мисли, останали сред тези стени. Върху масата още стои пакетът с белите папки, ехографиите и лекарските заключения, които претършувах, преди да заминем, разстлани на килима. Пристъпвам вътре, разхождам се. Шумът от часовника в кухнята. Тъмната паст на изключения хладилник, празните овали за яйцата. Мирисът на килима върху пода, фотографиите на Диего, крака в очакване на метрото.

Отварям капаците, избутвам ги над мръсните первази. Слънчево зайче прескача по снимките. Диего е седнал на дивана, направил е няколко крачки и е спрял там, в белия ров. Казва, че редицата от крака е простотия, трябва да ги махнем от стената.

Не отговарям. Но вече знам, никога повече няма да хареса предишните си фотографии. Оглежда ги и казва, че все едно не са негови.

Разтварям наред. Оставям да влезе светлина. Обхождам отново моите метри паркет. На сигурно място сме, в утробата на нашия апартамент. Татко си отиде, не пожела да се качи. Помогна ни да наместим багажа в асансьора и се врътна.

— Наспете се — каза. — Затворете щорите и спете, наваксайте си.

Добре, че има какво да се прави. Да се мине с гъба кухненската маса, да се сменят чаршафите. Диего ми помага, захваща се да измие пода. Извива парцала, като че ли е стиснал някого за врата, хвърля го на паркета. Това е случаен отдушник, своего рода терапия. Бихме могли да не пипнем, да излезем навън, да се обадим на чистачката. Но ни харесва. Да се раздвижим тази сутрин е привилегия, да минаваме покрай разтворените прозорци. Няма нищо по-добро от почистването на къщата… да се опълчиш на чувството за безполезност и рояка от мисли с движения на тялото. Вземаме един от големите пликове за боклук, Диего изхвърля купища пробни снимки, да вървят по дяволите, аз напъхвам там моите изследвания и ехографии. Дотук съм. Прегръщаме се по средата на хола, потни и изцапани с римската мръсотия. Едновременно се обръщаме към прозореца, като че ли оттам ще ни снимат. Или пък към някой снайперист? Кой знае дали нотариусът от отсрещната сграда не е пъхнал снайперистка пушка в решетката на климатика.

По-късно слизаме, шляем се из пазара между сергиите, отрупани със сезонни плодове и зеленчуци, червеното на доматчетата, щайгите с череши, свежите салатки. Сграбчваме живота, правим покупки. Диего си е обул сандалите, измъкнал ги е от килера и ги е нахлузил като апостол. Поздравяват ни, питат къде сме били.

— В чужбина — отвръщаме. В чужбина.

Напълваме хладилника с продукти, приготвяме си салата от какво ли не. Натъпкваме се с витамини. Ядем пресен хляб, отваряме бутилка чудесно бяло вино. Сложила съм си краката на масата, Диего ги гали. Очите му са затворени, пуши цигара с трева.

Не говорим. Знаем всичко. Няма нужда от приказки. Трябва да оставим тези прекрасни мигове на телата, били сме в отвъдното и сме се завърнали.

Нощ е. Гледам го до прозореца, който ни отделя от света, от гласовете на улицата, от излизащите от ресторантите хора. Ръката му е върху чудото на този непокътнат прозорец, здраво стоящ на своята дървена рамка. Видели сме онези найлони по прозорците, като превръзки върху очите на ранени. Питам се кога ли ще се загледаме отново отвъд прозореца.

 

 

Подхванахме пак предишния си живот. Все едно усещахме на плещите си тялото на любовник, когото вече не обичаме, а изпитваме само тъжна привързаност, потискащо чувство за дълг. Душовете сутрин и после навън, лице в лице с дните, изглеждащи ни толкова чужди. Диего се беше задействал, излизаше както едно време, сядаше на мотоциклета, обличаше белите си ризи, изглеждаше себе си. Аз оставах до вратата, опряла гръб о стената, дишах. Тишината в къщата ме безпокоеше, без да си давам сметка, се придвижвах покрай носещите стени, както в Сараево, сякаш се страхувах от внезапно срутване.

 

 

В редакцията съм. Директорът се оплаква от дългото ми отсъствие.

— Джема, ти си главен редактор.

— На непостоянен договор… — разтварям ръце.

Гледам сивите компютри, лицата на колегите… Виола ми носи капучино и кифличка от бара. Не ме оставя на мира, обляга дупето си на бюрото ми и говори ли, говори. Мисля, че ако живееше в Сараево, нямаше да оцелее: безхитростна, мързелива, липсва й себеуважение… не, нейната доброта не би я завела от другата страна на пътя. Някой снайперист щеше да се залепи за крачките й, би се забавлявал с нея. Класическа плячка. В края на краищата аз също съм я използвала доста, само съм я майтапила, никога не съм се отнасяла с нея като с близка. Гледам другите от редакцията: вече понатрупали години като мен, побързали да се дипломират, а после изхвърлени на пясъка от прибоя. Дребни акули, остарели в това блато, достойно за жаби. Представям си как стрелям по тях, продупчвам челата им, а те се свличат на мизерните си работни места. Колко от моите колеги бих очистила днес… с повишената им чувствителност, с техните жаловити гласове.

Звъня на Диего.

— Как си?

— А ти?

Спазваме нашата омерта. Не говорим. И двамата правим едно и също, опитваме се да избягаме от нещо. Да се отдалечим от онези дни, слагайки между нас и тях сегашните, които неохотно се влачат.

Пиша материал за животинските изпражнения. В Индия ги използват като гориво, в Норвегия един човек си построил къща. Лайняна, предполагам. Смея се. Има една мисъл, която ме утешава, играя си с нея като с кукла. Доволна съм, че нямам деца. Снощи видях онова умряло дете на телевизора, майката миеше тялото му, за да го погребе. Бях в кухнята и режех хляб, оставих ножа и се прекръстих. Сбогом, безполезен живот. Изгасих телевизора, захванах се да дорежа хляба. Казах си: „Това не е твоето дете, Джема. Ти нямаш деца, щастлива си“.

 

 

Отиваме на вечеря у приятели. Върнали сме се към нормалността, даваме си дрехите на химическо чистене. Дучо има рожден ден. Терасата е отворена отново след зимата, отдолу се полюшва Тибър, позлатен от фойерверките на летните празници, представяния на книги, простотии. Вижда се крепостта „Сант Анджело“, нейният ангел, извисяващ се в нощта. Сложила съм обувки с токчета, раменете ми са голи. Диего е облякъл сакото си от груб лен, косите му са разпуснати, бакенбардите дълги. Писнало ни е да сме увесили носове и сме излезли ръка за ръка, къпани, нагласени. Тази вечер сме красиви като филмови звезди. Веднага чаша шампанско, после втора, сграбчени от подноса на сервитьора, който няма лице, само една бяла ръка, протегната към нас. Божествени бокали, изпотени от леда. По два на глава, за да се почувстваме добре.

Има хора от средите, в които се движи Диего, от хайлайфа, от културата. По малко от всичко, както в мешаната салата, всякакъв зеленчук.

— Здравей, как си?

— Добре, а ти?

Щипваме от храната, хапка с омар, гризина, увита в прошуто.

Заставаме в един ъгъл на терасата, леко прегърнати… гледаме небрежно ленивото преживяне на празника. После Дучо идва при нас с някакъв, казва нещо за Сараево, че сме били там. Оставя ни с това восъчно лице, този ококорен шаран с очила и пуричка в ръката, даже не е толкова противен. Иска да знае, говори му се. Журналист от онези, дето си седят в редакцията и поверяват далечните репортажи на младите.

И дума не ни се отронва, измучаваме по някое „не“ или „да“. И без това шаранът говори сам, вече знае всичко от прегледа на печата. След малко около нас става навалица. Избутани сме към големия ратанов диван. Сараево и войната са на мода, те са скръбта на годината. Може да се поклаща глава, да се говори зле за Америка и за Европа. Всички искат последни новини от този град, превърнат в поле със зайци за отстрел. Насилвам се да си спомня, за да върна човешкото достойнство на зайците. Но как можеш да разкажеш за излъчването на онези смирени къщи, по-хубави от нашите, за куража на жените да излизат навън, да се обличат и гримират както преди… как да опишеш безжизнената ръка с разперени като дарак пръсти, застинали в прахта.

Кабинетният журналист сега е пуснал плочата на етническата омраза между варварските народи. Модерно облечен мъж и интелектуалка се карат, той твърди, че Европа се бои от исляма, жената не е съгласна, Европа се бояла от Германия, от нейните банки и фабрики, както по времето на Втората световна война.

Винаги правиш добро впечатление, когато заговориш за международна политика, не казваш нищо полезно за света, нито пък нещо вярно за самия себе си. Мъртвото дете, което майката мюсюлманка миеше, е нещо зловонно. На тази тераса се играе настолната игра „Риск“.

— За какво мислиш?

— За Гойко.

Той би хвърлял чаши, щеше да събори на земята подносите със сандвичи. Или пък щеше да си продаде задника за солидна пачка и да говори авторитетно, да дрънка безсмислици. А истината е толкова очевидна, толкова примитивна и всички искат да се почувстват интелигентни…

Тази така близка и така далечна война заразява с любопитство. Жената до мен е добричка, чеше единия си вече изпечен крак, гледа ме с искрено натъжена физиономия. Изпратила е по пощата пари за „Каритас“ в Сараево. Опитвам се да кажа нещо за вежливите и образовани хора, които познавам, за изключителното им достойнство. Кима, но не изглежда заинтересована. Изтокът си има своите стереотипи, вони на нещо.

Диего си мълчи, досега не е казал нищо. Забелязвам петно от вино върху лененото му сако. Ще го занеса на химическо чистене.

Има едно момиче, нечия дъщеря, с гъсти коси и дребни като бобчета гърдички. Обожава работите на Диего, обожава локвите. Тя също пита за Сараево, за града на мода. Диего я хваща подръка, води я при балюстрадата с изглед към крайбрежния булевард, към подредеността на Светия град, към белия паяк. Протяга ръка напред и започва да стреля, та-та-та-та, та-та-та-та, та-та-та-та…

Момичето не разбира, смее се. После се отдръпва.

Фотографът се е напил, сочи минаващите моторчета, сочи изтупаните младежи пред барачката за разхладителни сокове, крещи:

— Насладете се на Сараево…

Всички се обръщат към него. Доближавам го, преструвам се, че се смея.

— Да си вървим у дома, късно е вече.

Дучо е на вратата, с червени тиранти върху черната фланелка.

— Какво те прихвана?

Диего хваща тирантите му и ги издърпва към себе си, после пуска. Дучо отнася еластичното изплющяване, последен откос от щуравия фотограф.

 

 

Една вечер Диего крещи. Пържа яйца, тичам в хола. Гойко е на екрана на телевизора. Все същият, жив, с дълги коси. Говори на италиански, казва: „Тази война не е хуманитарен проблем, имаме нужда да се защитаваме. Изпратете ни калашници, а не кутии с макарони!“.

Репортерът се опитва да си върне микрофона, той го задържа. Сега вика на своя език, сърдит е на Митеран, който си направил разходка до Сараево, на Сините каски от ООН, които стоят там като развалени светофари…

— Пиян е, нали?

— До козирката.

Екзалтираните очи на Гойко, нашият приятел поет, за кратко се впиват в нас. Тази вечер прилича на ветеран от Виетнам.

Яйцата са изгорели. Хапваме парче кашкавал.

 

 

Чакаме войната да свърши. Междувременно е паднал снаряд върху големите магазини, друг на булевард „Тито“, трети на площад „Раде Кончар“. Диего е бесен на телевизора, кара се на специалния пратеник с противокуршумна жилетка и тънко шалче около врата. Крещи му: „Я се отмести, дай да видя какво има зад гърба ти“. Сменя каналите в търсене на новините. Но те са все еднакви, повтаряни чак до късна нощ. Въпреки това не се отлепва от екрана. Отново гледа същите картини, като че ли се надява нещо да му е убягнало… както при фотографиите на локви.

По време на репортажите от Сараево се взираме за наши приятели сред изплашените фигури, прекосяващи екрана за миг. Мъртвите не гледаме, извръщаме очи.

Търся усмивката на Себина с дупката отпред, заради падналите млечни зъби. Къде ли е сега моята кръщелница? Пиша й писма почти всеки ден, но не съм получила отговор. Питам се дали сградата със сините железни решетки е още цяла… вперила съм очи в телевизора. Защо не показват онази улица в Ново Сараево? „Накъде си тръгнал с тази камера?“

Струва ми се, че дават все едни и същи улици, все същите сгради. Операторът прави няколко крачки навън, после се вмъква отново във фоайето на „Холидей Ин“ с диваните за международния печат.

Почти всяка нощ се опитваме да се свържем с Гойко. Слушалката се изпълва с непознати, неразбираеми гласове, радиозвуци или дявол знае какво… прилича на затруднен, къркорещ стомах.

 

 

И тази вечер яденето изгаря, става на въглен в тенджерата. Има предаване за зоопарка в Сараево… Пантерата и бабуините са умрели, затворени в клетките си. Пазачът не може повече да минава с храна и вода. Гледам покритите с козина тела в прахта, по лицето ми се стичат сълзи. Може би плача за животните, понеже вече не плача за човешките същества. Плача, защото си спомням за онзи ден с Аска в зоопарка, беше купила пликче с ядки, пъхаше ръка между решетките, раздаваше ги… после влезе в празната клетка и остана така, клатейки глава.

Пак ядем кашкавал. Диего си играе с коричките, прави една буква, А.‍ Виждам я после, докато почиствам чиниите.

 

 

Диего върши своята работа, става, облича се, вдига стойката на мотоциклета, тръгва. Сега ходи често до Милано, работи целия ден, взема последния самолет.

— Как беше?

— Добре.

Когато се връща, опитвам да го попитам нещо, но усещам, че трудно сдържа яда си.

— Нищо не се случва, знаеш…

— Кой беше?

— Все същите. Кой, по дяволите, ти се иска да е бил?

Доближава глава, потърква ме със своя мирис. Извинява се, очите го карат да пощръклява, заради прахта, заради проклетото осветление. Наплисква се със студена вода в кухнята, изправя се с мокри коси. Водата се стича по ризата му, изсъхва почти веднага. Откъм улицата нахлува топъл вятър, като от сешоар. Какво ще правят Гойко и другите без вода?

Ядем, седнали в кухнята на обичайните си места, един срещу друг на масата, излизаща от стената под прозореца. Харесва ни, все едно сме във влак. Може да поглеждаш навън, да хвърляш по едно око на улицата, на минувачите. Диего дъвче, заглежда се в нощта. После ме хваща за ръка, разтваря бавно пръстите ми на масата.

— Искаш ли да ти кажа какво правих днес?

Докосва вените ми, вмъква се във вдлъбнатините между пръстите. Уморен жест, като гласа му. Тази вечер фъфли леко.

— Цял ден съм снимал една консерва с тон.

Първо затворена, после отворена. Прекарал часове в търсене на подходящата светлина за рибата, та да изглежда бляскав зехтинът.

Смеем се, казва ми, че имало и гримьорка за тона, която продължавала да го топи в зехтина, да го сменя, щом омеквал малко под светлините, да го носи в гримьорната като уморен фотомодел. Използвали планина от риба тон, който не бил предназначен за продажба, защото рибата, свършваща в кутиите, то се знае, ще бъде с доста по-лошо качество.

— Значи, е измама?

— Както всичко.

— Този свят отива на зле, и ние с него — казва.

Смее се, заголва всичките си разкривени зъби.

Не е ял почти нищо.

Има череши, прегърнали се две по две като влюбени. Хапва няколко, даже костилките не изплюва.

— Цял ден съм снимал една консерва с тон — повтаря отново.

Става от масата с два чифта черешки на ушите. Прави три крачки и повръща на килима. Извинява се, не успял да стигне до банята.

— Зле ли ти е?

— Нищо ми няма.

 

 

В неделя не излиза от тъмната стаичка. Прекарва деня там, между ваничките и разтворите. Окото на увеличителя, плъзва негативите върху светлинната равнина. Харесва му да стои в онзи затвор, единственото наистина негово кътче в нашата къща.

Не е продал нито една снимка от Сараево. Копирал е много малко от тях, сам си ги гледа, натрупани на сива купчинка.

Сомалийката идва да чисти и у нас, понякога води момиченцето си. Вече не ме дразни, даже ми е приятно да я виждам седнала в някой ъгъл на кухнята. Все ми е едно дали е тук, или я няма. Не изпитвам нищо.

Майката изпразва кошчето на Диего, има скъсани снимки. Пада едно парченце. В черно и бяло, значи червеното на косите не се вижда, но този кичур и половината светло око са на Аска. Когато се усещам, вече е късно, жената е пратила пликчето в боклука. Останало е само това късче, изхвърлям го.

 

 

Август е, почти всички са се изнесли от града. Останали са единствено заложниците: старците, зарязаните, инвалидите… тежко болните, които не могат да помръднат под болничните чаршафи. Телевизията показва от птичи поглед картини на задръстените магистрали. Кафенето затвори, ресторантът също, през прозорците не прониква мирисът на скара и пържен артишок.

Открихме едно местенце, където не продават алкохолни напитки, пием мляко и разни сокове сред образите на квартала, огромни жени по чехли и престилки, разкопчани до бутовете, възрастни хора по потници. Барчето за след работно време за служителите на не знам какво си, пускат ни, защото е лято, през зимата тук се танцува, наперени танци от едно време, като марионетки. Има навес и игрище за боче с бяла лампа като в някой лагер, старците играят. Закачена е на стената, от онези ужасни уреди с блестящи сини тръбички, привличащи нощните насекоми. Там е заради комарите, но всяка вечер умъртвява купища нощни пеперуди. Овъглените телца падат в металната основа, откъдето после биват изхвърляни. Сръбваме си сок и чуваме адския шум, удара, пържещите се криле. Това е музикалният съпровод на нашето лято.

Преди нямаше да издържа и две минути на подобно място. Ала сега не ми пука, понасям пеперудите да се свличат надолу, вече пукнали. Диего прилича на дете с чашата мляко, оставила му мустаци. Запалва си цигара с трева, един старец усеща странния мирис, обръща се. Диего изважда цигарата.

— Дрога — обяснява.

Старецът кимва, хвърля топката, отбелязва точка.

Едно от местата, където хората не си пречат един другиму. Квартал на несретници, нелегални имигранти, веселяци на границата между нормалното и патологичното. Повъртяхме се малко с мотора, за да го намерим, вкопчени в летните нощи. И не беше случайно. Защото, ако знаеш да търсиш, всеки град си има място, напомнящо за войната.

И Диего казва:

— Искам да се върна там.

Казва го, докато уредът изпържва. Не го ли виждат глупавите нощни твари, та се пъхат там? Защо се надпреварват да докоснат тази светлина, за да умрат ли? И какво ли ме интересува. Сякаш съм пияна от соковете, разкрачила съм се леко на пластмасовия стол, бедрата ми са потни отдолу. Диего е сивкав, дори и ден не се е пекъл на слънце, носи овехтялата бяла тениска, с която някога бягаше, очите му са като на зле гледано птиче.

— Сложи ли си капки в очите?

— Искам да ослепея — смее се.

Знам го от известно време, усещам го. Не се е завърнал наистина. Това не са онези мирни дни. Аска е дошла с нас, следила ни е във вечерите на измамно спокойствие.

— Искаш да се върнеш при нея, нали?

Не отговаря, усмихва се, устните му едва помръдват. Даже не мога да се ядосам. Как да се ядосаш на такова тъжно дете?

По стълбището вкъщи го сритвам, оставям го да мине отпред и после се нахвърлям върху детската тениска, крещя, че съм видяла онова късче снимка и буквата А от корички кашкавал.

Обръща се, предпазва се с лакти.

Влизам у нас и повалям наред, даже не светвам лампите, насочвам се право към тъмната стаичка и разпилявам всичко, събарям бутилките с разтвори, захвърлям на пода експозиметъра и обективите.

Диего не помръдва, гледа ме от дивана, спокоен като гущер.

— Майко мила, щетите са за около пет-шест милиона… — коментира по-късно.

Лазешком събирам парчетата. Извинявам се, съжалявам много, защото аз съм мравчицата, аз съм скръндзата. А на него не му пука.

— Малко караница е от полза — подхвърля. Пък и сигурно му харесва, че още го ревнувам.

— Ела тук… — вика ме с някогашния глас.

Целува ме дълго с език, после си облизва устните и казва, че съм уханието на неговия живот.

В банята, сваляйки грима от очите си, се оглеждам. Не се харесвам. Все същата муцуна. Как мога да ревнувам от клетото момиче, което умира полека заедно със своя град? От тази овчица пънкарка, следвана от вълка, докато танцува?

По-късно гледаме телевизия, тази вечер нещо комично, лятна програма с шеги, аматьорски филмчета, котки, ближещи папагали, булки, оставащи без рокли, спъващи се непрекъснато деца.

 

 

Размърдваме се. Оставяме пустия летен град и отиваме при татко на морето, да сменим въздуха, да му правим компания.

Тръгваме с мотора, притискам се до Диего по омекналия асфалт на магистралата. Къщата е с някогашното си излъчване, сякаш времето я е държало като заложница. Бабиният мирис: на готвено, на потта й след дългата разходка на връщане от плажа. Мирисът на нейните въздишки, на укорите. Към кого? Към мен? Към рибите?

Сутрин рано татко излиза да разхожда кучето по линията на прибоя, докато спасителите подравняват пясъка и отварят чадърите на плажовете.

Морето е отвратително: гладко, мътно като боза.

Диего се къпе умърлушен.

— Нищо не се вижда!

Изнасяме се, преди да са дошли плажните търговци и онези с ракетите за бадминтон, с радиата.

От другата страна на морето е изтерзаният бряг. Островите, до които миналото лято се плаваше с моторници и туристически корабчета на еднодневни екскурзии. При ясно небе се виждат контурите им, изоставени от летовниците, никой не поглежда вече към тях, като че ли принадлежат на друго море.

Тук се къпят, смучат ледени близалки, купуват си бански, плажни туники, пазарят се с натоварените като камили амбулантни търговци, изтръгват най-добрата цена в горещниците.

Тук си спомням как газех в плитката вода, която никога не ми е харесвала. За онзи път, когато ме убоде морски дракон и усетих как кракът ми се парализира, а после дойде едно момче да ме намаже с амоняк. За пръв път погледнах мъж.

Татко казва, че това скапано място започнало да му се нрави. И той не се е разбирал с майка си, с онова вечно обхванато от безпокойство и мърморещо упреци същество. Но като се замислим, клетницата е вземала автобуса от Рим, за да сменя чаршафите на наемателите, да се кара за повредите по стените и ваната. Говорим си една вечер, Диего ни слуша. По някое време татко ми се извинява, задето са ме оставяли тук всяко лято.

— Децата не трябва да бъдат натъжавани. Даже и кучетата не бива, та какво остава за децата…

— Вие работехте, татко, нямаше друг начин.

Мисли.

— Винаги има друг начин.

Откакто мама умря, е недоволен от себе си. Диего го гледа. Страшно му е липсвал баща, тази вечер усещам, че е поискал да дойде тук, за да го потърси.

Чувстваме се добре, ядем в кухнята, с врата, отворена към малкия балкон, прекалено тесен, за да се побере маса. Апартаментът е скромен, с тънки стени, чуват се гласовете на другите летовници, включените телевизори. Морето не се вижда, само антените по покривите. Татко е сготвил миди със сос и пържена риба.

Първата вкусна вечеря след толкова време, топим залци в соса. Отваряме още бира. Татко пуши, разправя за детството ми, била съм антипатично дете, прекалено затворено, за да се хареса на другите, така той е имал само мен и аз съм имала само него.

Диего е зяпнал, разказва се каква съм била. Татко се изправя и ме имитира. Ръцете, както съм ги държала аз, винаги скръстени, винаги малко надута. Става ми тъжно, като си спомням каква съм била.

— Баба й се обръщаше към нея с Майко абатисо… — Залива се от смях.

Тупвам го по ръката.

Диего ни гледа, вечерта е толкова приятна.

Още не знаем, но е последната, която ще прекараме заедно. Може би някой отгоре го знае. Някаква странна светлина пада върху нас, Господ е, който осветява сбогуванията.

Последната вечеря на младия апостол. Косите му са събрани в мокра опашка, къпал се е в морето. От устата му стърчи цигара с трева, татко поисква да си дръпне.

— Какво правиш, татко?

— Голяма работа… — повдига рамене.

 

 

Татко отиде да спи развеселен, ние слязохме да хапнем сладолед. Един от плажовете светеше в нощта, клиентите танцуваха върху циментова площадка, потъмнели подобно африканки момичета с големи бели обици и бретони като на шнауцери, момчетата с брилянтин в косите и прилепнали блузки, перчеха се… локален туризъм, прелял от вътрешността към крайбрежието.

После Диего поиска да правим любов. Затвори очи. Разпознах едва роденото кученце, изпросващо си да суче в тъмното… Бяхме на плажа, като двама подрастващи, откъм дискотеката музиката дънеше, чуваха се и гласовете…

— Да идем вкъщи…

Повали ме на пясъка между шезлонгите. Заклещи се в мен като гребло в своята скоба и захвана да се напъва в спусналата се нощ, сякаш искаше да ме изведе на сигурен бряг през бурята.

 

 

На сутринта се събудих сама. Бяхме се прибрали в апартамента, неоправеното легло бе пълно с пясък. Помислих, че Диего може би е отишъл в кафенето с вестниците и кифлички от сладкарницата. Ставаше гладен, имаше нужда единствено от закуската. За кратко си го представих заситен, седнал на пластмасовата масичка да се наслаждава на чудесното слънце.

Слязох да направя покупки, видях отворения гараж. Татко подреждаше етажерките, почистваше ръждясал гаечен ключ с парцал, напоен с терпентин.

— Къде е Диего?

Имах половин диня в пликчето и малко домати, изхлузиха се от ръката ми. Облегнах се на стената, беше хладна.

Татко вдигна очи. Пристъпи към мен.

— Извинявай.

 

 

Говори бавно, както говореше на учениците си. Слушам го в тази нереална обстановка, в гаража, приличащ на хангар. Казва ми, че Диего е дошъл тук заради това, за да си отиде, защото Анкона е на две крачки. Опитал се да го разубеди, но… Клати глава.

Тогава побързал към склад за военни стоки и му намерил противокуршумна жилетка.

— От онези хубавите, с плочки… дето ги използват в Северна Ирландия…

Очите му блестят като на безумец. Боя се да не е откачил.

Представям си този клет старец, докато пробва жилетката, натиска я, удря с юмрук, за да се увери в здравината й. А после я надява върху кльощавите рамене на винаги липсвалия му син, на момчето, което обича. За да го изпрати, като заминаващ на война син.

Почуква глава с кокалчетата на пръстите.

Сега физиономията му е виновна и отчаяна. Почти търси помощ от мен.

В гаража е детското ми колело с бялата кошничка. Заедно карахме под пиниите, аз отпред, той ме следваше. Мразя живота си… детството, както и безплодната си зрелост.

— Ето, вземи…

Сгънат лист от бележник, на квадратчета. Даже без плик, няма нужда да се срамува.

Единствен ред.

Бебчо, заминавам. Диего.

В Рим сънувах това пътуване почти всяка нощ. Мотоциклетът, ръмжащ по пътеките, завардени от нередовните милиции. Лицето на момчето, напрегнатите очи, впити в тъмнината на онази земя, забравила за светлината.

Живеех пред телевизора. Така видях изпепеляването на Националната библиотека. Говорителят казваше „пепелта вали като дъжд, градът е забулен“. Всички книги, съхранявани от векове, са превърнати в гъст рояк с черни криле. Землистосив дъжд в един августовски ден, погребващ човешката памет. Символът на този открит град, на културите, смесени като вода. Сега Миляцка беше почерняла от сажди, течеше в коритото си подобно дълга траурна лента. Помислих си, че нищо не би могло да оцелее. Спомних си за слабичкото момиче с очила, пренасящо книгите от полиците, носеше ги на ръце по дългия коридор, не повече от три-четири тома наведнъж. Крачеше полека, изпълнено с почит, боейки се да не ги изпусне, все едно носеше малко дете, после ги слагаше пред студентите заедно с листа с правилата и им напомняше да прелистват внимателно страниците.

Сега би трябвало да е там, да пълзи окървавена от пепелта сред останалите момчета и момичета от редицата доброволци, захванали се да ровят, за да спасят някоя страница, някое късче от себе си в онова мъченичество. Струва ми се, че мяркам Диего за миг, но не е той, някой друг е.

 

 

После се обади.

— Аз съм.

Гласът му е металически, но невероятно близък.

— Къде? Къде си?

Беше в „Холидей Ин“. Говореше от сателитния телефон на един репортер от канадска телевизия. Чуваше се адски шум, намираше се във фоайето и някой до него крещеше на английски, долавяше се нечий смях, макар и по-отдалече.

— Как си…? Говори по-силно!

— Добре съм, добре.

Стори ми се неимоверно спокоен.

Попитах го за пътуването. Направи пауза, като че ли го беше забравил. Обясни ми, че е минал през Меджугорие, присъствал на литургията… единствен мъж сред тълпа селянки, потънали в сълзи. В сръбските анклави децата го поздравявали, вдигайки три пръста. Спрели го всички: сърби, хървати, мюсюлманските Зелени барети, но журналистическата карта и неколкостотин марки свършили работа. При последната отсечка, най-опасната, в долината на Игман, се включил в конвой с хуманитарни помощи, охраняван от три бронетранспортьора на ООН.

Искаше ми се да му кажа толкова неща… Чаках този момент от една седмица, затворена вкъщи, без да помръдвам от телефона, а сега се оказах напълно неподготвена.

Изтърсих една простотия.

— Не стреляха ли по теб?

Замълча, чух го да кашля.

— Още не са, не…

Попитах за Гойко и Себина, за Велида и Йован, за Ана и другите.

Всички бяха живи.

— Ами Аска? Видя ли я?

 

 

Слушалката остана в ръката ми, положена върху краката. Издаваше звук непрестанно, не се решавах да затворя, като че ли той щеше да се появи, преодолявайки пространството…

Беше преминал невредим цялото това разстояние, през опожарени селища, минни полета, взривени мостове, за да се завърне в града, откъдето всички бягаха. Пътуване в посока, обратна на конвоите с бежанци и сираци, спасяващи се от обсадата. Сега беше там, в онзи ковчег.

Звъннах на татко.

— Пристигнал е.

И го чух да плаче, да прочиства гърлото си.

— Каза ли ти къде е отседнал?

— Нищо не знам, татко.

 

 

Моят фронт беше тук. Спокойният град, чистата и опустяла без Диего къща. Нямаше ги неговите джинси, разхвърляните навсякъде фасове, търкалящите се под дивана ленти. Всичкото безредие идваше от него, а може би и целият ни живот. Сама не цапах, не съществувах. Бях непричастна, не издавах мирис. Хапвах и мигом вдигах чинията. Леглото стоеше оправено. Заставах пред пианото. Приличаше ми на голяма бяла урна, събрала праха от най-хубавите ни дни. Чаках мира, резолюциите на ООН. Слушах папата, призоваващ за слагане на оръжията. В същото време подбудителите на този ужас пиеха минерална вода в Женева.

Той беше там, на избрания от него фронт. При пръсналите се на късчета стъкла.

По средата ничията земя на моето изоставено тяло, като опожарена, изпепелена от картечните откоси ивица между окопите. Където една катеричка преминава призори и се оглежда наоколо, усеща човешкото присъствие, но не вижда скритите зад торбите с пясък хора.

Така се въртях, невярваща, объркана.

Продължавах да давам трохички на нашето птиче, трябваше да ги оставям на перваза, не се доверяваше. Свикнало беше с ръката на Диего, с момчето, отварящо прозореца даже през зимата голо до кръста.

Почти всеки ден ходех в Министерството на външните работи за новини, чаках часове, за да говоря с някого от служителите.

— Трябва да отида при съпруга си.

Исках разрешение за достъп до някой от военните самолети, летящи за Босна.

— Рискът е прекалено голям, по-добре да изчакате.

— Не мога да чакам.

 

 

Бях решила да прекося ничията земя, за да мина на другия фронт. После в една септемврийска утрин се обади Гойко. Грапавият му, продран от цигарите глас. Диего е добре, спи при него, в общата къща. С телефоните е много трудно, едва ли не невъзможно. Бърза, говори от бункера на телевизията по сателитен телефон, услужил му негов приятел.

— Какво става? Как сте?

— Държим се.

В новините по телевизията казват, че градът е напълно разрушен, почти всички сгради са обстрелвани. Гойко отговаря:

— Не, още не се даваме.

Питам го за Себина. Отвръща ми, че вече не може да тренира.

— Изпрати я в Италия.

— Сега е немислимо да се излезе.

 

 

Пак отивам в Министерството на външните работи. Сприятелих се с един служител, младо момче с голяма вратовръзка, скоклив и изпълнен с оптимизъм като агент на недвижими имоти.

— Напишете ми името и фамилията на това дете.

Химикалката увисва във въздуха. Главата ми е абсолютно куха, нищичко не изплува.

— Помните ли адреса?

— … Една широка улица в Ново Сараево…

Момчето гледа как плача.

— Желаете ли едно кафе?

 

 

Началото на септември е, по телевизията съобщават, че близо до Сараево, по склоновете на планината Зец, е паднал транспортен самолет, един G-222 на италианската армия с мирна мисия. Превозвал одеяла за зимата. Ракета засегнала едното му крило. Пред телевизорите млади жени очакват резултатите от издирванията, загубили ума и дума. Героите са човешки останки по недостъпните върхове, високи повече от две хиляди метра, но те се надяват. Прегръщат децата, заинтригувани от всички тези хора, журналистите, които днес ще дойдат да почукат на тяхната врата, на която никой никога не чука, откъдето е излязъл в униформата си бащата, сам както винаги.

Нощем си мисля за онези вдовици, за големите легла, купени на изплащане, сега наполовина празни. Ще сторят като мен, ще останат неподвижни в тъмнината. Ще попият сълзите, за да не изцапат калъфките.

Мисля си за децата, за ръцете им, с които никога повече няма да направят онзи жест. Да ги повдигнат и хванат бащината ръка.

Във военната база в Пиза са превозени ковчезите, обвити в трикольорната драперия на смъртта. Въздушният мост е прекъснат. Мъченическият град е изолиран от останалия свят, в лапите на своите палачи.

Гласът на служителя по телефона е задъхан и раздразнен. Не му е до мен.

— Хуманитарните полети са прекратени, госпожо.

— Но аз трябва да замина.

— Там сега е ад.

— В този ад е мъжът ми.

— Съжалявам.

 

 

Съпротивлявам се лека-полека, важното е да се движа бавно, за да не нарушавам равновесието. Да не премествам нищо. Така злото може пък да забрави за нас, да ни подмине. Събуждам се в среднощна доба, седнала съм в леглото и се треса. Сънувала съм гласа на служителя. Госпожо, съжалявам, но вашият мъж беше слабоумен, някои хора сами си го търсят. Желаете ли едно кафе?

На работата също гледам телефона. „Сега — казвам си. — Сега ще се обадят от Министерството на външните работи, за да ми съобщят новината.“ Вдигам слушалката, проверявам има ли линия. После се успокоявам. Виола приближава с безполезната си усмивка. Ако беше се случило нещо, вече щях да съм научила. Там е пълно с доброволци и журналисти, заминаващи и връщащи се хора, които не умират. Работата е в това, че го познавам… привличат го покрайнините, малките водни локви. Страх ме е, че остава на открито.

На екрана са картини от лагерите в Босна, намерили са поне пет. Най-ужасният е този до старите железни рудници. Беззъби, обезобразени човешки скелети, каквито не сме виждали отдавна.

 

 

После Диего се обажда, изглежда този път има повече време. Чувам някаква експлозия, питам го каква е, казва, че е музикалният съпровод на деня.

— Почакай…

Долавям и други звуци, ту провлечени, ту накъсани. Викам.

— Диего! Диего!

Връща се.

— Чу ли? Автоматни откоси. Гаубица. Снаряди. Стрелят по една линейка…

— Стрелят даже и по линейките?

Смее се. Питам се дали е изперкал, или само е пиян.

Още една седмица мълчание. Отивам на фризьор. Сядам в това потънало в благополучие местенце, правят ми и педикюр. Жените около мен са с елегантни чанти, очакват ги задачи из града, възобновил въртележката след лятната пауза. Аз нямам нищо за вършене, само по изоставеното си тяло. По главата, която се опитах да подредя поне външно. Заложница съм на ничията земя. Излизам оттам като кукличка, следва ме шлейф от аромати, които не ми принадлежат. Вали и не отварям чадъра, оставям с удоволствие дъждът да съсипе всичко по мен.