Стивън Кинг
Тъмната кула (3) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Стъпалото му се хлъзна от педала на газта и това беше хубаво, защото в противен случай двамата стрелци можеха сериозно да пострадат, а не бе изключено и да загинат. Когато вълната ги заля, управлението на стария форд галакси на Джон Кълъм отиде на последно място в списъка с приоритети на Еди Дийн. Усещането можеше да се сравни с момента, в който влакчето на ужасите се издига до върха по време на първата си обиколка, поколебава се за момент… поклаща се… полита надолу… и ти внезапно пропадаш в бездната; топлият летен въздух те шиба в лицето и гърдите, а стомахът ти се рее във висините, останал нейде далече зад теб.

В този момент Еди забеляза, че всичко в колата на Кълъм се е разлетяло във въздуха — пепелта от лулата му, два молива и един кламер от таблото, неговият дин и — да, приятели и съседи! — самият той, преданият ка-май на своя дин. Нищо чудно, че бе изгубил стомаха си! (Младият стрелец не осъзнаваше, че самият автомобил, спрял встрани от пътя, също се рееше във въздуха, клатушкайки се на петнайсетина сантиметра над земята като лодка сред невидимо море.)

После обрамченият с дървета селски път изчезна. Бриджтън изчезна. Светът изчезна. Разнесе се звънът на тодашните камбанки, отблъскващ и гнусен, и на Еди му се прииска да заскърца със зъби… само дето зъбите му също бяха изчезнали.

ТРИ

Също като Еди и Роланд имаше ясното усещане, че първо е повдигнат, а после увисва, сякаш земната гравитация бе изгубила властта си над него. Той чу камбанките и се почувства издигнат отвъд стената на съществуването, ала си даваше сметка, че това не е истински тодаш — поне не приличаше на онзи, в който бяха изпаднали преди. Сегашното преживяване му напомняше за това, което Ванай наричаше авен кал — тази фраза означаваше „понесен от вятъра“ или „вдигнат на гребена на вълната“. Само дето кал, за разлика от по-обичайната дума кас, се използваше за обозначаване на естествени стихии с чудовищни измерения — не вятър, а ураган; не вълна, а цунами.

— Навярно самият Лъч ще ти проговори, Габи — каза Ванай в съзнанието му — Габи, старият подигравателен прякор, с който го наричаше Ванай, защото момчето на Стивън Дисчейн бе толкова необщително. Накуцващият, изключителен учител бе спрял да го използва (навярно по настояване на Корт) в годината, когато Роланд навърши единайсет. — Няма да е зле да изслушаш внимателно това, което ще ти каже.

— Целият съм слух — отвърна Стрелеца и внезапно пропадна. Чувстваше се безтегловен и му се повдигаше.

Звъннаха още камбанки. После Роланд отново се издигна във въздуха — този път се рееше над стая, пълна с празни легла. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че това бе мястото, където Вълците отвеждаха децата, които отвличаха от граничните земи. В далечния ъгъл на стаята…

Нечия ръка го сграбчи за китката — нещо, което Роланд смяташе за невъзможно в това състояние. Стрелеца погледна наляво и видя Еди, който се рееше до него съвсем гол. И двамата бяха голи — дрехите им бяха останали далеч зад тях в света на писателя.

Синът на Стивън Дисчейн вече беше забелязал онова, което сочеше спътникът му. В далечния ъгъл на стаята се виждаха две легла, приближени плътно едно до друго. На едното от тях лежеше бяла жена. Краката й — Роланд нямаше никакви съмнения, че бяха същите, които Сузана бе използвала по време на тодашната им разходка из Ню Йорк — бяха широко разтворени. Някаква жена с глава на плъх — една от тахийните, веднага си каза Стрелеца — се бе навела между тях.

До бялата жена лежеше тъмнокожа, чиито крака свършваха малко под коленете. Въпреки че се рееше гол и му се повдигаше, Роланд никога досега не се беше чувствал толкова радостен да види някого. И Еди се чувстваше по същия начин. Неговият дин чу възторжените му викове в центъра на главата си и протегна ръка, за да го накара да замълчи. Трябваше да го накара да замълчи, защото Сузана гледаше към тях и най-вероятно ги беше видяла, така че ако проговореше, бе от жизненоважно значение Роланд да чуе всяка дума, която тя кажеше. Словата можеха да излязат от нейната уста, ала бе много вероятно Лъчът да бъде този, който говори; Гласът на Мечока или на Костенурката.

И двете жени имаха метални качулки на главите си, свързани от сегментирани стоманени маркучи.

— Нещо като апарат за четене на мисли — каза Еди, а гласът му отново изпълни вътрешността на главата му, заличавайки всичко друго. — А може би…

— Замълчи! — прекъсна го неговият дин. — Замълчи, Еди, в името на баща си!

Облечен в бяло мъж взе зловещо изглеждащ форцепс от близкия поднос и блъсна плъхоглавата сестра настрани. После се наведе, взирайки се между краката на Мия, и вдигна инструмента над главата си. Съвсем наблизо, облечен с тениска с някакъв неразбираем за Стрелеца надпис (на езика от света на Сузана и Еди), бе застанал тахийн с глава на свирепа кафява птица.

„Той ще ни усети — помисли си Роланд. — Ако останем тук достатъчно дълго, ще ни усети и ще вдигне тревога.“

Сузана гледаше право към него, а очите й под края на металната качулка трескаво се въртяха в орбитите си. Въпреки това в тях се четеше яснота и разбиране. Определено ги виждаше, право казвам, сай.

Тя пророни една-единствена дума и след миг на необяснимо, ала напълно надеждно прозрение, Роланд разбра, че тя бе произнесена не от Сузана, а от Мия. Навярно Гласът на Лъча бе достатъчно чувствителен, за да осъзнае до каква степен бе застрашен, и искаше да се защити по този начин.

Думата, която Сузана изрече, беше чиссит; синът на Стивън Дисчейн я чу в главата си, защото бяха ка-тет и ан-тет; освен това видя как се оформя беззвучно на устните й, когато взорът й се насочи към мястото, където се рееха те — свидетели на нещо, което се случваше в някакво друго къде и кога точно в този момент.

Ястребоглавото същество погледна нагоре — може би проследяваше погледа на Сузана, а може би бе дочуло звъна на камбанките с необичайно чувствителните си уши. Тогава лекарят смъкна форцепса и го пъхна под нощницата на Мия. Тя изпищя; Сузана също изкрещя заедно с нея. И сякаш безтелесното присъствие на Роланд можеше да бъде издухано от силата на комбинираните им викове като отронен лист, понесен от октомврийския вятър. Стрелеца усети как се издига рязко, напускайки това място, ала без да изгубва връзката си с този свят. В съзнанието му изплува яркият спомен за това как майка му се надвесва над него, докато той лежи в креватчето си — намира се в детската стая, украсена с най-различни цветове, и едва сега разбира цветовете, които е приел за даденост, когато е бил малко момче; тогава ги е приел с присъщата за децата негласна убеденост, че всичко е магия.

Прозорците на детската стая са от разноцветно стъкло, представящо багрите на Дъгата, разбира се. Той си спомня как майка му се надвесва над него — лицето й е обляно от тази прелестна пъстра светлина, а качулката й е отметната назад, така че може да проследи извивката на шията й с детските си очи

(всичко е магия)

и любящата си душа; спомня си как си мисли, че може да я ухажва и да я спечели от баща си, ако и тя го иска; как биха могли да се оженят, да си имат собствени деца и да живеят вечно в приказното царство, наречено Пъстроцвет; спомня си как тя му пее, как Габриел Дисчейн пее на малкото си момче, докато големите му очи се взират съсредоточено в нея, главичката му е облегната на възглавницата, а лицето му грее, обагрено от многобройните преливащи един в друг цветове на скиталческия му живот. Веселата песничка, която майка му пее, звучи така:

Рожбо мила, отиди

и малини набери.

Чъссит, чассит, чиссит,

кошничката напълни си.

„Да напълня кошницата си“ — мисли си Роланд, докато се рее безтегловен из мрака, а ужасният звън на тодашните камбанки отеква в зловеща близост. Странните думи от третия стих ни най-малко не са лишени от смисъл, напротив — това са древни числа, обясни майка му, когато я попита. Чъссит, чассит, чиссит: седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет.

„Чиссит е деветнайсет — помисли си Стрелеца. — Естествено, всичко е деветнайсет.“ В следващия момент той и Еди отново биват озарени от светлина — гнусна оранжева светлина — и съзират Джейк и Калахан. Роланд вижда и Ко — четириногият им приятел е застанал до петата на момчето, козинката му е настръхнала, а набръчканата му муцунка разкрива острите му зъби.

„Чъссит, чассит, чиссит — произнася наум Стрелеца, докато съзерцава своя син — толкова малко момче, заобиколено от толкова много врагове в трапезарията на «Дикси Пиг». — Чиссит е деветнайсет. Трябва да напълня кошницата си. Ала каква е тази кошница? Какво изобщо означава това?“

ЧЕТИРИ

Дванайсетгодишната кола на Джон Кълъм (която бе на сто и шейсет хиляди километра, ала въпреки това собственикът й разправяше, че животът й едва е запо-о-очнал) се поклащаше лениво над банкета покрай Канзас Роуд в Бриджтън, като ту предните, ту задните й гуми целуваха земята. Двамата мъже вътре, които изглеждаха не само припаднали, но и прозрачни, се люлееха в унисон с движенията на форда подобно на трупове в потънала лодка. Около тях се рееха всички онези боклуци, типични за старите автомобили, използвани усилено от собствениците си — моливи, кламери, пепел от лула, най-старият фъстък на света и монетите, търкулнали се незнайно кога под седалките, борови иглички и даже една от постелките. В тъмнината на жабката се чуваше как разни неща се блъскат във вратичката й, опитвайки се да излязат навън.

Ако някой минеше оттук, без съмнение щеше да си глътне езика при гледката на всички тези предмети — че и хора! Хора, които може би са мъртви! — реещи се из въздуха, сякаш се намираха в космическа капсула. Ала никой не мина наблизо. Тези, които живееха от отсамната страна на Лонг Лейк, стояха и зяпаха към другия бряг на езерото, макар че вече нямаше какво да се види. Дори димът се беше разсеял.

Фордът на Джон Кълъм се люлееше над земята, а Роланд от Гилеад се издигаше бавно към тавана, докато тилът му не се опря в покрива на колата, а краката му не се простряха зад него. Отначало воланът попречи на Еди да последва примера му, ала не след дълго едно странично люшкане на автомобила му помогна да се освободи и младият мъж също се понесе нагоре със замечтано изражение, изписано на лицето. Сребриста ивица слюнка се проточи от ъгълчето на устата му и увисна като гирлянда във въздуха, блестяща и изпълнена с миниатюрни мехурчета, покрай покритата му със засъхнала кръв буза.

ПЕТ

Роланд знаеше, че Сузана бе видяла както него, така и Еди — ето защо бе положила толкова усилия, за да произнесе тази едничка дума. Джейк и Калахан обаче изобщо не ги бяха забелязали. Момчето и отецът бяха влезли в „Дикси Пиг“ — постъпка или безкрайно храбра, или безкрайно глупава — и сега цялото им внимание бе концентрирано върху онова, което бяха заварили там.

Ала независимо дали постъпката им беше безразсъдна или не, Роланд се чувстваше страшно горд от Джейк. Той видя, че момчето бе установило канда между себе си и Калахан — така се наричаше разстоянието (го никога не бе едно и също в две различни ситуации), което не позволяваше на двама изправени пред превъзхождащ ги противник стрелци да бъдат повалени с един изстрел. И двамата бяха готови да се сражават. Калахан държеше пистолета на Джейк… и още нещо; някаква миниатюрна статуетка. Роланд бе почти сигурен, че става въпрос за кан-тах, едно от малките божества. Момчето носеше оризиите на Сузана в пазарската чанта, която бе дошла при тях незнайно вече откъде.

Стрелеца се загледа в една дебела жена, чийто човешки облик свършваше до врата. Маската, която носеше над тлъстата си тройна брадичка, висеше съдрана на парцали. Докато наблюдаваше плъхоподобното същество, Роланд внезапно разбра толкова много неща. Някои от тях биха му се изяснили и по-рано, ако вниманието му — също като това на момчето и отеца в настоящия момент — не беше фокусирано върху други неща.

Отрепките на Калахан например. Навярно бяха тахийни — рожби нито на Първоначалието, нито на естествения свят, а презрени същества, дошли от бездната между двете. Определено не бяха от онези създания, които Стрелеца познаваше като бавните мутанти — те се бяха появили вследствие на неразумните войни и гибелните експерименти на древните. Не, отрепките от „Дикси Пиг“ бяха чистокръвни тахийни — или кан-той, както ги наричаха някои… Трябваше да се досети за това. Колцина служеха на съществото, известно като Пурпурния крал? Част от тях? Повечето?

Всички?

Роланд си каза, че ако верният отговор беше третият, то пътят към Тъмната кула наистина щеше да е доста труден. Стрелеца и без това не обичаше да се взира отвъд хоризонта, а в неговия случай липсата на въображение определено беше благословия.

ШЕСТ

Той видя онова, което трябваше да види. Въпреки че кан-той — отрепките на Калахан — бяха обградили от всички страни Джейк и отеца (те дори не бяха забелязали двете същества зад тях, които пазеха изхода към Шейсет и първа улица), някогашният свещеник ги бе омаял със статуетката, тъй както Джейк бе успял да омае и хипнотизира минувачите с ключа, който бе намерил на запустелия парцел. Една жълта отрепка с тяло на човек и глава на птица имаше някакво оръжие под ръка, ала не направи никакво усилие да го вземе.

Проблемът беше другаде и набитото око на Роланд, обучено да съзира всички възможни капани и засади, веднага го откри. Той видя скверната пародия на Последната задруга на Елд на стената и осъзна истинското й значение броени секунди преди гобленът да бъде разкъсан. Да не говорим за миризмата — не просто на печено месо, а на човешко месо. Би разбрал всичко това доста по-рано, ако имаше време да помисли… обаче животът в Кала Брин Стърджис му отпускаше съвсем малко време за размисъл. В Кала, също както в книжките с приказки, едно нещо следваше веднага след друго.

Ала вече нещата бяха ясни, нали така? Отрепките не можеха да бъдат нищо друго освен тахийни — детски страшилища, ако така ви звучи по-добре. Съществата зад гоблена представляваха онова, което Калахан наричаше „вампири от първи тип“ и които Роланд познаваше като „Предците“ — навярно най-ужасяващите и могъщи създания, оцелели след креенето на Първоначалието. Тахийните може и да зяпаха с възхищение сигула, който Калахан държеше в ръка, ала Предците изобщо нямаше да се трогнат от миниатюрната статуетка.

Множество крайници затрополиха по пода и Стрелеца забеляза хлебарките, изпълзяващи изпод масата. Беше ги виждал и преди и появата им прогони всички съмнения, които хранеше по отношение на скритото зад гоблена. Това бяха паразитите, кръвопийците, следовниците на Предците — техните бълхи. Навярно не бяха опасни, когато четириногият им опустошител бе наблизо, ала синът на Стивън Дисчейн добре знаеше, че когато дребните лечители са толкова многобройни, Предците със сигурност не са далеч.

И докато Ко се хвърляше към хлебарките, Роланд от Гилеад направи единственото нещо, което му хрумна — гмурна се към Калахан.

В Калахан.

СЕДЕМ

Отче, аз съм тук.

Хайл, Роланд. Какво…

Нямаме време. ИЗВЕДИ ГО ОТТУК! На всяка цена! Изведи го оттук, докато все още можеш!

ОСЕМ

И някогашният свещеник се опита. Момчето, естествено, изобщо не искаше да тръгва. Загледан в него през очите на свещеника, Роланд си помисли с известна горчивина: „Трябваше да го обуча по-добре в предателството, макар че, боговете са ми свидетели, направих всичко, па което съм способен.“

— Върви, докато още можеш — каза Калахан, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Настигни я, ако можеш. Това е заповедта на твоя дин. Такава е и волята на Бялото.

Това трябваше да го накара да се раздвижи, ала не помогна — момчето продължи да спори (беше досущ като Еди, помисли си Роланд) — а Стрелеца не можеше да чака повече.

Татко, остави на мен.

Последният стрелец от Гилеад пое контрола, без да чака отговор. Вече усещаше как вълната — авен кал — започва да отслабва, а Предците щяха да връхлетят Джейк и Калахан всеки момент.

— Тръгвай, Джейк! — изкрещя той, използвайки устата и гласните струни на Калахан като високоговорители. Ако се бе замислил как точно да направи това, едва ли щеше да успее, но за щастие мисленето не беше сред обичайните му подходи и той се зарадва, когато видя как очите на момчето се ококориха от изумление. — Това е единственият ти шанс и трябва да се възползваш от него! Намери я! Заповядвам ти като твой дин!

После, също както в болничното отделение със Сузана, почувства как отново бива подхвърлен нагоре като нещо, изпразнено от съдържание, и бива издухан от съзнанието на отеца като пухче на глухарче. За миг се опита да се върне обратно, подобно на плувец, съпротивляващ се на силно подводно течение, ала това се оказа невъзможно.

— Роланд! — Това бе гласът на Еди, изпълнен с ужас. — Исусе, Роланд, какви са тези същества?

Гобленът бе разкъсан и създанията, които изскочиха навън, бяха древни и уродливи, вещерските им лица бяха осеяни с растящи зъби, устите им зееха отворени заради чудовищните зъби, дебели колкото китката на Стрелеца, а набръчканите им брадички, по които бяха полепнали парченца месо, лъщяха от кръв.

И въпреки това — богове, о, богове! — момчето продължаваше да стои тук!

— Първо ще убият Ко! — извика Калахан, само че Роланд не мислеше, че това бе Калахан. Най-вероятно Еди използваше гласа някогашния свещеник така, както Стрелеца го бе използвал преди малко. По някакъв начин спътникът му бе открил или по-спокойно течение, или повече сила. Достатъчна, за да се вмъкне в съзнанието на Калахан, след като синът на Стивън Дисчейн бе издухан оттам. — Ще ги убият пред очите ти и ще излочат кръвта му!

Това най-накрая подейства. Момчето се обърна и се затича, а Ко го следваше по петите. Мина точно пред птицоглавия тахийн и между две от отрепките, ала никой не направи и най-малкото усилие да го задържи. Клиентите на „Дикси Пиг“ продължаваха да се взират с нямо обожание в Костенурката в ръката на Калахан, омагьосани и хипнотизирани.

Предците не обърнаха никакво внимание на бягащото момче — Роланд бе сигурен, че щяха да постъпят точно така. Татко Калахан му бе разказал историята за онзи от тях, който бе дошъл в градчето Сейлъмс Лот, където беше католически свещеник. Отецът бе оцелял след преживяното — нещо не съвсем обичайно за онези, които са се изправяли срещу чудовища, след като са изгубили оръжията си и сигулите на силата, — но древната твар бе накарана Калахан да пие от скверната й кръв, преди да го пусне. Така онзи вампир го беше белязал за тези тук.

Калахан бе вдигнал сигула разпятие към вампирите, ала преди Стрелеца да е успял да зърне нещо повече, беше засмукан отново в тъмнината. Звънът на камбанките се разнесе отново, подлудявайки го с отвратителния си звук. До ушите му достигнаха виковете на Еди — гласът на младия му спътник сякаш идеше нейде много отдалеч. Роланд започна да го търси пипнешком в мрака, докосна ръката му, изгуби я, сетне отново я намери и я сграбчи. Двамата се запревъртаха във въздуха, вкопчени здраво един в друг, опитвайки се да останат заедно, надявайки се да не се изгубят в лишената от врати тъмнина, която се простираше между световете.