Стивън Кинг
Тъмната кула (27) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Тук Кралският друм свършваше, преливайки в широк, застлан с калдъръм преден двор, който без съмнение навремето бе охраняван толкова старателно от стражите на Пурпурния крал, както гвардията на кралица Елизабет пазеше Бъкингамския дворец. Върху паважа бе нарисувано алено око, което почти не беше избледняло с течение на времето. То не се различаваше особено добре от земята, ала Сузана предполагаше, че от горните етажи на замъка изглежда съвсем другояче, доминирайки над всичко останало в североизточна посока.

„Сигурно тая проклета гадост е нарисувана във всички други точки на компаса“ — помисли си тъмнокожата жена.

Над този външен двор, опънато между две опустели стражеви кули, се виждаше знаме, на което пишеше (с червени, бели и сини букви) следното:

Замъкът отвъд вътрешния двор (и реката, която изпълняваше ролята на крепостен ров) всъщност бе изграден от тъмночервени каменни блокове, които с годините бяха придобили почти черен цвят. Кулите се удебеляваха по такъв начин в горната си част, сякаш отричаха законите на гравитацията; ако човек ги наблюдаваше по-дълго време, очите го заболяваха. Самият замък имаше строг вид и бе лишен от каквито и да е орнаменти, с изключение на окото, гравирано над арката на главния му вход. Две от мостчетата, свързващи отделните кули, бяха рухнали, обсипвайки вътрешния двор с множество каменни отломки, но шест други си стояха непокътнати, пресичайки се на различни нива по начин, който накара Сузана да си мисли за входовете и изходите на някоя пътна детелина. Също както и при къщите, вратите и прозорците бяха необичайно тесни. Дебели черни врани бяха накацали по первазите и мостчетата, взирайки се в пътешествениците с блестящите си очички.

Сузана се смъкна на земята, готова всеки миг да извади револвера на Роланд, който бе затъкнат в колана й, и пропълзя до своя дин, който се взираше в голямата порта от тяхната страна на рова. Тя бе отворена и зад нея се виждаше изгърбен каменен мост, простиращ се над реката, широка най-малко дванайсетина метра. Тъмните й води отделяха неприятна миризма и там, където се завихряха около назъбените черни скали, пяната бе жълтеникава вместо бяла.

— Какво ще правим сега? — попита безногата жена.

— За начало предлагам да чуем какво ще ни кажат тези хора — рече Стрелеца и посочи към портата в далечния край на покрития с калдъръм преден двор на замъка. Крилата й бяха разтворени и сега там се появиха двама мъже — съвсем нормални мъже, а не някакви високи и възслаби панаирджийски изроди, както бе очаквала. Когато прекосиха половината двор, зад тях изникна още един човек и забърза по петите им. Никой от тримата не беше въоръжен и щом първите двама наближиха моста, Сузана забеляза, че си приличат като еднояйчни близнаци. Този зад тях изглеждаше по същия начин — бял мъж, сравнително висок, с дълга черна коса. Значи тризнаци — двама за съвет и един за късмет, както се казваше. Бяха облечени с дънки и дебели якета, за които жената веднага им завидя. Първите двама носеха големи плетени кошове с кожени дръжки.

— Представи си ги с бради и очила и ще изглеждат досущ като Стивън Кинг, когато с Еди го видяхме за пръв път — каза тихо Роланд.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

— Да. Помниш ли какво ти казах?

— Да оставя говоренето на теб.

— И другото — че преди победата идва изкушението. Запомни и това.

— Ще го запомня. Роланд, боиш ли се от тях?

— Мисля, че няма защо да се страхуваме от тези тримата. Ала бъди готова да стреляш.

— Не ми изглеждат въоръжени — рече тъмнокожата жена, но не биваше да забравя плетените кошове — вътре можеше да има какво ли не.

— Въпреки това бъди готова.

— Можеш да разчитащ на мен — отвърна му тя.

ТРИ

Шумът на речните води не можеше да заглуши тракането на ботушите на непознатите; те стигнаха до най-високата точка на моста и спряха там, оставяйки кошовете на земята. Третият мъж се спря в началото на моста, сключвайки благоприлично длани пред гърдите си. Сузана изведнъж долови аромата на печеното месо, което без съмнение се намираше в някой от кошовете. Определено не беше опърлено прасе. Миризмата й напомняше на смес от телешко и пилешко и бе божествена. Устата й започна да се пълни със слюнка.

— Хайл, Роланд от Гилеад! — изрече тържествено тъмнокосият мъж вдясно. — Хайл, Сузана от Ню Йорк! Хайл, Ко от Средния свят! Дълъг живот и приятни нощи!

— Единият е грозник, ала другите двама го задминават.

— Не му обръщайте внимание — каза десният двойник на Стивън Кинг.

— Не му обръщайте внимание! — подигравателно повтори другият, изкривявайки лицето си в грозна гримаса, която му придаде наистина смешен вид.

— Да ви се връща двойно! — каза Роланд, отговаряйки на по-учтивия от двамата. Той подгъна крак и се поклони небрежно, а Сузана направи реверанс според обичаите на Кала, разпервайки въображаемата си рокля. Ко приседна до левия крак на Стрелеца и се загледа съсредоточено в двамата двойници на моста.

— Ние сме уфи — каза десният мъж. — Знаеш ли какво е това, Роланд?

— Да — отвърна Стрелеца, след което се обърна към Сузана: — Това е стара дума за… всъщност древна. Той иска да каже, че са от онези същества, които могат да променят облика си. — Сетне добави шепнешком, за да не го чуят посрещачите им: — Съмнявам се, че това е вярно.

— Ала е така — обади се този вдясно.

— Лъжците съзират навсякъде лъжци — заключи онзи вляво и завъртя синьото си око по изключително циничен начин. Само едното. Тъмнокожата жена не беше виждала такова нещо.

Двойникът на Стивън Кинг зад тях продължаваше да стои безмълвен, сключил длани пред гърдите си.

— Можем да приемем каквато си форма искаме — продължи мъжът вдясно, — но имаме заповеди да изглеждаме като някого, когото познавате и на когото се доверявате.

— Ако си мислите, че се доверявам много на Стивън Кинг, жестоко се заблуждавате — изтъкна Роланд. — Той е непредвидим и досаден като козел, който ще ти изяде панталоните.

— Направихме най-доброто, на което сме способни — увери го десният двойник на писателя. — Можехме да приемем облика на Еди Дийн, ала сметнахме, че ще бъде прекалено болезнено за дамата.

— Имам чувството, че тая „дама“ е готова да се изчука и с въже, стига да го накара да остане изправено между краката й — отбеляза левият Стивън Кинг и се изхили.

— Абсолютно неуместно! — обади се най-накрая мъжът със сключените длани. Говореше с благия тон на арбитър на училищен диспут. Сузана почти очакваше да накаже Кинг Мръсната уста, изпращайки го за пет минути в килията за изтезания. Изобщо нямаше да възрази — и без това забележките му й напомняха за Еди.

Роланд обаче не обърна никакво внимание на второстепенните действия, които се разиграваха на сцената.

— Може ли всеки от вас да приеме различна форма? — обърна се той към Кинг Благата уста. Безногата жена чу как спътникът й преглъща звучно, преди да зададе въпроса си, и си даде сметка, че не беше единствената, която се мъчеше да се сдържи пред неустоимия аромат на храната в кошовете. — Може ли например един от вас да бъде сай Кинг, другият — сай Кенеди, а третият — сай Никсън?

— Добър въпрос — рече Кинг Благата уста.

— Тъп въпрос — подметна двойникът на писателя вляво. — Няма нищо общо с темата. Ама и аз съм един! Има ли изобщо екшън герой, който да не страда от дефицит на интелект?

— Принц Хамлет от Дания — обади се Кинг Арбитъра зад тях.

— Но тъй като е единственият, който ми идва наум за момента, навярно се отнася за изключението, което само потвърждава правилото.

Мръсната уста и Благата уста се обърнаха към него. Когато се увериха, че спътникът им няма какво да добави, отново се завъртяха към Роланд и Сузана.

— Тъй като всъщност представляваме едно същество — започна Благата уста — и възможностите ни са ограничени, отговорът е отрицателен. И тримата можем да сме Кенеди или Никсън, но…

— „Мармалад вчера, мармалад утре, но никога — мармалад днес^[4]“ — заключи Сузана. Нямаше никаква представа защо се сети точно за това (още по-малко пък защо реши да го каже на глас), ала Кинг Арбитъра възкликна:

— Именно! — и й кимна почтително с глава.

— Да караме по-бързо! — процеди двойникът на Кинг отляво.

— Не мога да гледам тези предатели на Властелина на Аленото, без да повърна!

— Добре — каза спътникът му. — Макар че да ги наричаш „предатели“, ми се струва малко нечестно, особено ако прибавим и ка към уравнението. Понеже имената, с които сме се кръстили, ще бъдат непроизносими за вас…

— Като съперника на Супермен — господин Мксизптлък — подметна Мръсната уста.

— … можете да използвате онези, с които ни наричаше Изгубения (когото вие назовавате Пурпурния крал). Аз съм егото или азът, грубо казано, и съм Фиймало. Този до мен е Фумало. Той е нашето „то“ или подсъзнанието…

— Значи този зад вас трябва да е Файмало — прекъсна го Сузана. — Той вашият свръхаз ли е?

— Ох, просто брилянтно! — възкликна Фумало. — Хващам се на бас, че можеш дори да кажеш „суперего“, така че да не се римува с „ебе го“. — Той се наведе напред и я дари с всезнаеща усмивка. — Нали така, късокрака черна птицо от Ню Йорк?

— Не му обръщайте внимание — каза Фиймало. — Винаги се е чувствал застрашен от жените.

— Може ли да се каже, че вие сте съзнанието, подсъзнанието и суперегото на Стивън Кинг? — попита Сузана.

— Какъв добър въпрос! — Фиймало беше очарован.

— Какъв тъп въпрос! — Фумало беше отвратен. — Майка ти и баща ти имали ли са деца, Черна птицо?

— По-добре не се захващайте с мен, защото ще изкарам на бял свят Дета Уокър и ще ви затворя устата — спокойно заяви тъмнокожата жена.

В този момент Кинг Арбитъра отново благоволи да се намеси:

— Нямам нищо общо със сай Кинг, освен това, че си присвоих някои негови физически характеристики, и то за кратко. Прекрасно съзнавам, че това е цялото време, което можете да ми отделите. Ни най-малко не се интересувам от каузата ви и нямам никакво намерение да си тръгвам оттук, за да ви помагам, ала същевременно си давам сметка, че вие двамата до голяма степен сте отговорни за напускането на Изгубения. Той ме превърна в затворник и се отнасяше с мен като с дворцов шут — че даже и по-зле, сякаш му бях дресирана маймунка, — ето защо изобщо не съжалявам, че се махна от замъка. Ще ви помогна, стига да мога — поне мъничко, — но в никакъв случай няма да тръгна с вас. Наговорих ви това, „за да си изясним нещата“, както навярно би казал вашият покоен приятел Еди Дийн.

Сузана се опита да остане невъзмутима при тези думи, ала не можа. Болеше.

Както и преди Фиймало и Фумало се бяха обърнали към Файмало, докато говореше. Сега отново се завъртяха към Роланд и Сузана.

— Искреността е най-добрата политика — изрече почтително Фиймало. — Сервантес.

— Лъжците просперират — отвърна му Фумало с цинична усмивка. — Анонимен източник.

— Имаше времена, когато Изгубения ни караше да се разделяме на петима или дори седмина, и то не заради нещо друго, а защото знаеше, че боли — сподели десният двойник на Стивън Кинг. — Нямаше как да избягаме от замъка, защото го бе обградил със смъртоносни заграждения.

— Мислехме си, че ще ни убие, преди да си тръгне — каза Фумало без следа от предишния си цинизъм. На лицето му бе изписано вглъбеното и замислено изражение на човек, който си припомня бедствие, от което се е измъкнал на косъм.

Фиймало:

— Той наистина уби страшно много хора. Обезглави министър-председателя.

Фумало:

— Който страдаше от сифилис в напреднал стадий и изобщо не разбра какво се случва с него. Едно прасе в кланицата има по-голяма представа за това, което ще му се случи.

Фиймало:

— Накара целия кухненския персонал и всички прислужнички да се строят пред него…

Фумало:

— А те му бяха предани до смърт — всички, без изключение…

Фиймало:

— И ги накара да изгълтат отровата, която им даде. Можеше да ги убие и докато спят, ако толкова искаше смъртта им…

Фумало:

— Ала явно това не му е било достатъчно.

Фиймало:

— Отрова за плъхове. Те се давеха с големите кафяви парчета и умираха в гърчове пред него, докато той седеше на трона си…

Фумало:

— Който е направен от черепи, ако не знаете…

Фиймало:

— Просто си седеше там, подпрял лакът на коляното си и брадичка на юмрука си — като човек, потънал дълбоко в мислите си, който се мъчи да открие квадратурата на кръга или най-голямото просто число^[5] — и ги гледаше как се гърчат и повръщат на пода в Залата за аудиенции.

Фумало (с нескрито задоволство, от което на Сузана й се повдигна):

— Някои от тях умряха, докато молеха за вода. Явно Изгубения им беше дал отрова, от която човек доста ожаднява, хе-хе. А ние си мислехме, че сме следващите!

В този момент десният двойник на Стивън Кинг най-накрая се поддаде ако не на гнева, то поне на честолюбието си:

— Ако обичаш, ще ме оставиш ли аз да разкажа това, за да могат нашите гости най-накрая да решат дали да продължат по пътя си, или да се върнат обратно?

— Глей кви сме шефове само! — изсумтя Фумало и млъкна. Над тях крепостните врани се размърдаха, без да ги изпускат от поглед. „Най-вероятно очакват да падне голямо угощение от онези, които останат на този мост“, помисли си Сузана.

— Той имаше шест от запазените магьоснически сфери — каза Фиймало. — И още докато бяхте в Кала Брин Стърджис, Изгубения съзря нещо в тях, което го накара окончателно да полудее. Не знаем със сигурност какво беше то, защото на нас не ни бе позволено да надзърнем, — ала предполагаме, че е ставало въпрос за успеха ви не само в Кала, но и за по-нататъшната ви победа — тази в „Алгул Сиенто“. Ако наистина е било така, лесно можете да си представите как плановете му да срине Кулата, като разруши Лъчите, са станали на пух и прах.

— Разбира се, че е било така — рече тихо Файмало и двамата стивънкинговци на моста веднага се завъртяха към него. — Просто няма как другояче да е станало. Това, което го е накарало да обезумее, са двата взаимноотричащи се импулса — да срине Кулата и да се добере дотам преди теб, Роланд… за да се изкачи до върха й и да я унищожи… или да я управлява. Не съм сигурен дали изобщо се е опитал да я разбере някога — единственото, което иска, е да те изпревари и да отмъкне под носа ти това, към което се стремиш. Тези неща винаги са го интересували.

— Без съмнение би ти доставило удоволствие да разбереш, че той бълнуваше и проклинаше името ти в седмиците преди да строши безценните си играчки — каза Фиймало. — Как започна да се страхува от теб, доколкото може да се страхува.

— Не и на него — възрази Фумало. — Никакво удоволствие няма да изпита този тук. Той побеждава с не по-голяма охота, отколкото губи.

— Когато Червеният крал видя, че „Алгул Сиенто“ ще падне пред вас, той разбра, че останалите Лъчи ще се възстановят — рече Файмало. — И нещо повече! Че впоследствие двата оцелели Лъча отново ще създадат другите Лъчи, изграждайки ги километър по километър и колело по колело. А ако това се случи, значи и…

Стрелеца кимна. В очите му Сузана видя съвършено ново изражение — на приятна изненада. „Може би все пак знае как да побеждава“ — помисли си тя.

— Значи и онова, което се е променило, може да се върне в предишното си състояние — завърши Роланд. — Може би това се отнася за Средния свят и Вътрешния свят. — Той направи кратка пауза. — Или дори за Гилеад. Светлината. Бялото.

— Никакво „може би“ — каза Файмало. — Ка е колело и ако колелото не се счупи, то ще се върти вечно. Освен ако Пурпурният крал не стане или Властелин на Кулата, или неин Върховен Екзекутор, всичко ще се върне в прежното си състояние.

— Лудост — каза Фумало. — И то разрушителна лудост. Ала, разбира се, Големия Червен винаги е бил безумната страна на Ган. — Той се усмихна самодоволно на Сузана и подхвърли: — Ето това са фройдистки разсъждения на тема суперего, Черна птицо.

— И след като сферите бяха разрушени и дойде краят на кланетата… — опита се да продължи Фиймало.

— Ето това искаме да разберете — прекъсна го левият двойник на Стивън Кинг. — Освен ако главите ви не са прекалено дебели, за да зацепят за кво става дума.

— И след като приключи с всичко това, той се самоуби — обади се Файмало и двамата му двойници мигом се обърнаха към него, сякаш не можеха да постъпят другояче.

— С лъжица ли го направи? — попита Роланд. — Защото така твърдеше пророчеството, с което аз и приятелите ми израснахме. Помня, че бяха някакви безсмислени стихове.

— Точно така — рече Файмало. — Мислех си, че е прерязал гърлото си с нея, защото ръбът на вдлъбнатата й част беше заострен (също като на някои чинии, ако ме разбирате — ка е като колело и винаги идва там, откъдето е започнала), но се оказа, че всъщност я е глътнал. Глътнал я е, можете ли да си представите? Огромно количество кръв се изля от устата му. Порой от кръв! Сетне той възседна най-големия си сив кон — нарича го Ние заради страната на сънищата — и го пришпори на югоизток към бялата шир на Емпатика само с една малка торбичка, закачена на седлото му! — Той се усмихна. — Тук имаше изобилни запаси от храна, ала той нямаше нужда от тях, нали разбирате? Изгубения вече не се храни.

— Почакай малко — намеси се Сузана, като вдигна ръце под формата на буквата „Т“ (бе заимствала този жест от Еди, макар че не си даваше сметка за това). — Ако е глътнал заострена лъжица и се е изпонарязал целия отвътре, да не говорим, че се е задушил…

— Май на Черната птица започна да й просветва! — възкликна Фумало и размаха ръце към небето.

— … тогава как изобщо може да прави каквото и да е?

— Изгубения не може да умре — рече Фиймало с безизразен глас, сякаш обясняваше нещо, очевидно и за тригодишно дете. — А вие…

— Нещастни мухлъовци такива… — успя да вмъкне злобничко съседът му отляво.

— … не можете да убиете човек, който вече е умрял — завърши Файмало. — Някога твоите револвери можеха да го усмъртят веднъж завинаги, Роланд…

Стрелеца отново кимна.

— Предавани от баща на син, с цеви, изработени от стоманата на великия меч на Артур Елд — Екскалибур. Да, това също бе част от пророчеството. Той със сигурност го е знаел.

— … но сега е неуязвим за тях. Изгубения вече е отвъд силите им. Той е немъртвец.

— Имаме основания да смятаме, че е затворен на един от балконите на Кулата — каза Роланд. — Немъртвец или не, Пурпурният крал няма как да се изкачи до върха, без някакъв сигул па Елд. След като познава толкова добре пророчествата, би трябвало да знае и това.

Файмало се ухили зловещо.

— Да, но както Хораций е удържал моста^[6] в една история от света на Сузана, тъй и Изгубения — или Пурпурният крал — в момента държи Кулата. Успял е да се промъкне вътре, ала не може да се изкачи до върха. Това е вярно, но е вярно и друго — докато той държи Тъмната кула, вие не можете да проникнете вътре.

— Май Червеният дъртофелник не е съвсем изкукуригал — отбеляза Фиймало.

— Абе, яко му хлопа льо кратун, мен ако питаш! — добави Фумало и почука с пръст по слепоочието си, след което избухна в смях.

— Ала ако искате да продължите — каза Файмало, — ще трябва да му донесете сигулите на Елд, от които се нуждае, за да получи власт над това, на което сега е пленник.

— Първо ще трябва да ми ги отнеме със сила — каза Стрелеца. — Да ни ги отнеме. — Тонът му бе абсолютно спокоен, сякаш коментираше времето.

— Така е — съгласи се Файмало, — но помисли малко, Роланд. Ти не можеш да го убиеш с тях, ала е напълно възможно той да ги измъкне от теб, защото умът му е коварен, а ръцете му са дълги. И ако успее да стори това… Представете си един мъртъв и обезумял крал, застанал на върха на Тъмната кула с револверите, изработени от меча на Артур Елд! Той ще може да властва над нея, но си мисля, че като вземем предвид безумието му, по-скоро ще избере да я срине. И вече нищо няма да му попречи да направи това, без значение дали Лъчите я крепят или не.

Файмало ги изгледа мрачно от мястото си в далечния край на моста.

— И тогава — рече той — всичко ще потъне в мрак.

ЧЕТИРИ

По време на продължителната тишина, която се възцари между тях, всички присъстващи се замислиха над тези думи. После Фиймало каза с такъв тон, сякаш се извиняваше:

— Навярно цената няма да е толкова висока, ако вземем предвид само този свят, който наричаме Ключовия свят на Кулата, тъй като Тъмната кула съществува тук не като роза (както в повечето светове), не като безсмъртен тигър (както е в някои светове) и не като бродещо мечо-куче (както е в поне един свят)…

— Това хибрид между куче и мечка ли е? — попита изумено Сузана.

— Лейди, имаш въображение колкото една загоряла тенджера — презрително каза Фумало.

Фиймало обаче не им обърна никакво внимание.

— В този свят Кулата е самата себе си. В света, където ти, Роланд, си бил напоследък, повечето видове не са се изродили и животът е добър. Все още има енергия и надежда. Би ли рискувал да разрушиш този свят, както и другите, които сай Кинг е докоснал с въображението си и чиято същина е извлякъл? Защото не той ги е създал, както навярно знаеш. Можеш да надникнеш в утробата на Ган, ала това не те прави Ган, макар че много творци си въобразяват точно това. Би ли рискувал?

— Само питаме; изобщо не се опитваме да те убедим — рече Файмало. — Истината е проста, Стрелецо — твоята мисия вече е единствено твоя мисия. След като преминеш отвъд този замък и навлезеш в Белите земи, ти и твоите приятели отивате отвъд ка. А всъщност няма особена нужда да правите това. Всичко, през което преминахте, бе необходимо, за да спасите Лъчите и по този начин да осигурите вечното съществуване на Кулата, оста, около която всички светове и целият живот се върти. Справихте се успешно с тази задача. Ако обърнете гръб на Кулата сега, мъртвият Пурпурен крал ще остане завинаги впримчен там, където се намира.

— Това ти го казваш — обади се Сузана с тон, който повече прилягаше на Фумало.

— Без значение дали думите ви са верни или не — каза Роланд, — възнамерявам да продължа. Защото съм се зарекъл.

— На кого си се зарекъл? — избухна Файмало. За пръв път, откакто бе застанал пред тях, той раздели дланите си и ги използва, за да отметне косата от челото си. Този незначителен жест изрази разочарованието му по достатъчно красноречив начин. — Защото няма никакво пророчество за подобен обет — мога да ти гарантирам това!

— Няма и да има — отвърна невъзмутимо Стрелеца. — Зарекъл съм се пред себе си и смятам да изпълня клетвата си.

— Този човек е побъркан като Изгубения Червен — отбеляза Фумало, явно впечатлен от това.

— Добре — каза Файмало, въздъхна и отново преплете пръсти. — Направих всичко, което можах. — След което кимна на другите две трети от себе си, които го гледаха внимателно.

Двамата двойници на Стивън Кинг застанаха на едно коляно — Фиймало прегъна дясното, а Фумало — лявото. Сетне вдигнаха капаците на плетените кошове, които бяха донесли, и ги сложиха на земята. Това напомни на Сузана за момичетата от телевизионните състезания, които показват наградите на участниците.

В единия кош имаше изобилие от храна — печено пиле и свинско, телешки бутове и огромни парчета шунка. Тъмнокожата жена усети как стомахът й се разширява, сякаш искаше да погълне всичко това, и с неимоверни усилия на волята успя да потисне стенанието, надигащо се в гърлото й. Устата й преливаше от слюнка и тя вдигна ръка, за да се избърше. Тримата двойници на Кинг със сигурност знаеха как се чувства, ала поне можеше да ги лиши от удоволствието да гледат как сребристото доказателство за глада й се стича по устните и брадичката й. Ко излая силно, но не помръдна от мястото си до левия крак на своя дин.

Другият кош бе пълен с дрехи — най-отгоре се виждаха два дебели вълнени пуловера, един зелен и един червен. Коледни цветове.

— Има още и топло памучно бельо, боти с пухкава подплата и ръкавици — каза Фиймало. — В Емпатика е страшен студ по това време на годината, а на вас ви предстоят месеци път.

— В края на града ви оставихме и една лека алуминиева шейна — добави Файмало. — Можете да я натоварите на количката си, а след като достигнете до заснежените земи, да я използвате по предназначение.

— Сигурно се чудите защо правим всичко това, след като не одобряваме пътуването ви — каза Фиймало. — Истината е, че сме ви благодарни, задето останахме живи…

— Наистина си мислехме, че е свършено с нас — прекъсна го Фумало. — Както би казал Еди, „мачът е ясен“.

От тези думи също я заболя… но не толкова, колкото от вида на храната или дрехите… Как й се искаше да грабне един от тези пухкави пуловери и да го облече! Сигурно щеше да й стигне чак до средата на бедрата.

— Реших да поговоря с вас и да се опитам да ви разубедя — рече Файмало — единственият, който говореше за себе си в първо лице единствено число, отбеляза тъмнокожата жена. — И ако не успея, поне да ви дам провизиите, от които се нуждаете, за да продължите напред.

— Не можете да го убиете! — избухна Фумало. — Не разбираш ли това, дървена главо такава! Най-много да направите някоя прибързана глупост и да паднете в мъртвешките му ръце! Как можеш да си толкова загу…

— Стига! — прекъсна го Файмало с благ тон и левият двойник на Стивън Кинг веднага се усмири. — Той вече е взел решението си.

— Какво ще правите — попита Роланд, — след като ние продължим по пътя си?

Тримата вдигнаха едновременно рамене, след което Файмало — така нареченият „свръхаз“ на уфите — рече:

— Ще чакаме. Ще чакаме да видим дали матрицата на битието ще продължи да съществува или не. Междувременно ще се опитаме да почистим Le Casse и да да върнем предишния му блясък. Може отново да стане красив. С това според мен съвещанието ни приключи. Вземете даровете си заедно с нашите благодарности и най-добри пожелания.

— Дадени неохотно, ала нейсе — процеди Фумало и се усмихна. Усмивката му бе смущаваща и неочаквана.

Сузана беше готова да се втурне към кошовете. Колкото и да бе гладна за прясна храна (за прясно месо), всъщност пуловерите и топлото бельо я изкушаваха най-много. Въпреки че провизиите им вече се топяха (и най-вероятно щяха да се стопят окончателно, преди още да прекосят онова място, което уфите наричаха Емпатика), в луксозното такси на Хо Фат все още се намираха консерви с риба тон, печен боб и телешка яхния с царевица и те бяха сити. Студът обаче беше нетърпим. Той проникваше все по-надълбоко в тялото й, сякаш искаше да сграбчи сърцето й в ледените си пръсти.

Две неща я възпряха. Едното бе осъзнаването, че една-единствена стъпка напред щеше да унищожи и малкото, което бе останало от нейната воля; тя щеше да се юрне към средата на моста, да падне на колене пред този дълбок кош и да започне да рови вътре като хищна домакиня на годишната разпродажба на „Филене“^[7]. След като направеше тази първа стъпка, нищо нямаше да я спре. А да загуби волята си нямаше да е най-лошото; така щеше да изгуби и самоуважението, което Одета Холмс се бе мъчила да си изгради през целия си живот въпреки пречките от страна на саботьора, който се криеше в съзнанието й.

Ала дори това нямаше да е достатъчно, за да я задържи на мястото й. Решаващ се оказа споменът за деня, когато бяха видели враната със зеленото водорасло в клюна. Враната, която правеше Грррааа-грррааа! вместо Гаа-гаа!. Да, онова в човката й беше само дяволска трева, ала не това бе важното — важното беше, че някъде наблизо растеше нещо живо. В този ден Роланд й бе казал да остави говоренето на него, както и още нещо — „преди победата идва изкушението“. Никога не бе предполагала, че най-голямото изкушение в живота й ще бъде един дебел вълнен пуловер, но…

Изведнъж тъмнокожата жена осъзна онова, което Стрелеца навярно бе разбрал ако не веднага, то малко след като тримата двойници на Стивън Кинг се бяха появили пред тях; цялата тази работа сериозно намирисваше. Не знаеше какво точно имаше в тези плетени кошове, ала дълбоко се съмняваше, че е храна и дрехи.

Тя внезапно се успокои.

— Е? — попита търпеливо Файмало. — Няма ли да дойдете и да вземете даровете, които съм ви приготвил? Трябва да дойдете, ако искате, защото аз не мога да се приближа повече — точно там, където стоят Фиймало и Фумало, минават смъртоносните ограждения на Краля. Вие можете да я преминете, но ние — не.

— Благодарим ти за любезността, сай, но се боя, че ще ти откажем — рече Роланд. — Имаме си храна, а дрехите ни чакат малко по-нататък, макар и още да са на гърбовете на дивеча, който ще си уловим. Пък и в интерес на истината не е чак толкова студено.

— Така е — съгласи се Сузана, усмихвайки се на трите еднакви — и еднакво озадачени — лица. — Хич даже.

— Ние продължаваме — заяви Стрелеца и се поклони още веднъж над подгънатия си крак.

— Казваме ви благодаря и ви желаем всичко добро — добави безногата жена и отново разпери въображаемите си поли.

Двамата стрелци се обърнаха и в същия миг Фиймало и Фумало, които продължаваха да стоят коленичили на един крак, бръкнаха в кошовете пред тях.

Сузана нямаше нужда от наставления какво да прави. Тя издърпа светкавично револвера от колана си и застреля този вляво — Фумало — в момента, в който той измъкваше някакво сребристо оръжие с дълга цев от плетения кош. От дулото му висеше нещо подобно на шал. Роланд също извади своя шестострел от кобура си и натисна спусъка с мълниеносна бързина. Враните над тях се разхвърчаха във въздуха, моментално затъмнявайки небето. Фиймало, който държеше друго от сребърните оръжия, се строполи бавно върху коша с храна — на лицето му бе изписано недоумяващо изражение, а в средата на челото му чернееше дупка от куршум.

ПЕТ

Файмало остана там, където се намираше — на другия край на моста. Дланите му продължаваха да бъдат сключени пред гърдите му, ала той вече не изглеждаше като Стивън Кинг. Лицето му беше жълтеникаво като на старец, който умира бавно и мъчително от някаква ужасна болест. Малкото коса, която му бе останала, бе сива и проскубана, а черепът му представляваше люспеста градина от екземи. Бузите, брадичката и челото му бяха осеяни с пъпки и циреи, от които течеше или гной, или кръв.

— Какво си ти всъщност? — попита Роланд.

— Човек, също като вас — отвърна примирено Файмало. — Рандо Тотфул^[8] беше името ми през годините, в които служех като министър-председател на Пурпурния крал. Някога обаче бях добрият стар Остин Корнуел от Ню Йорк. Не от Ключовия свят за мое съжаление, а от друг. По едно време управлявах Ниагарския парк, а преди това имах успешна кариера в областта на рекламата. Навярно ще ви е интересно да узнаете, че съм работил и за „Ноз-а-ла“, и за „Такуро Спирит“.

Ала Сузана не обърна никакво внимание на това странно и неочаквано резюме.

— Явно в крайна сметка не е обезглавил дясната си ръчичка — подхвърли тя. — Какви бяха тия трима стивънкинговци?

— Просто фалшебство — вдигна рамене старецът. — Ще ме убиете ли? Давайте. Единственото, което искам, е да го направите бързо. Не съм добре, както и сами виждате.

— Имаше ли нещо вярно в това, което ни каза? — попита безногата жена.

Старческите му очи я изгледаха с празно изумление.

— Всичко беше вярно — каза той и пристъпи напред по моста, където други двама старци — негови отдавнашни помощници, каза си Сузана — лежаха проснати на камъните. — Всичко, с изключение на една лъжа… и това. — При тези думи той срита кошовете, така че съдържанието им се изсипа навън.

Ужасена, тъмнокожата жена изкрещя. Ко мигновено застана пред нея, разперил късичките си крачка и навел ниско озъбената си муцуна.

— Всичко е наред — промълви тя с разтреперан глас. — Просто малко се… стреснах.

Плетеният кош, който изглеждаше пълен с най-различни печени меса, всъщност съдържаше разложени човешки крайници — опърлено прасе, както се оказа в крайна сметка, и то в ужасно състояние; плътта бе синьо-черна и гъмжеше от личинки.

Що се отнася до другия кош, там нямаше никакви дрехи. След като Файмало го прекатури, пътешествениците зърнаха лъскаво кълбо умиращи змии. Блещукащите им очи бяха помътнели, а раздвоените им езици се стрелкаха апатично напред-назад; някои дори бяха престанали да се движат.

— Щяхте да ги съживите мигновено, ако ги бяхте допрели до кожата си — каза Файмало с явно съжаление в гласа си.

— Не си очаквал, че това ще се случи, нали? — попита Роланд.

— Не — призна старецът и приседна на моста, въздишайки тежко. Една от змиите се опита да пропълзи в скута му, ала той я отблъсна назад с нетърпелив и същевременно небрежен жест. — Но ми беше заповядано да направя така.

Сузана се загледа в труповете на другите двама със смесица от любопитство и страх. Фиймало и Фумало — сега просто двама мъртви старци — се разлагаха с неестествена бързина; съсухрената им, подобна на пергамент кожа хлътваше към костите, а от зейналите пори сълзеше зловонна гной. Докато ги наблюдаваше, очните ябълки на Фиймало щръкнаха като двоен перископ, придавайки учуден вид на покойника. Част от змиите се загърчиха около разлагащите се трупове, а останалите се напъхаха в коша с личинките, търсейки по-топли местенца, където да се свият. Все пак процесът на разложение бе свързан с отделяне на определена топлина и Сузана си каза, че навярно и тя би се почувствала изкушена от гниещите меса, ако беше змия например.

— Ще ме убиете ли? — попита Файмало.

— Не — поклати глава Стрелеца, — защото задълженията ти не са привършили. Скоро ще имаш още един посетител.

Министър-председателят на Пурпурния крал погледна нагоре, а във воднистите му очи проблесна искрица интерес.

— Твоят син?

— Моят и на господаря ти. Ще му предадеш ли нещо от мен?

— Ако съм жив, можеш да разчиташ на това.

— Кажи му, че съм стар и хитър, докато той е само млад. Кажи му, че ако се откаже, може да поживее още известно време, ала ще трябва да се задоволи само с мечтите си за отмъщение… макар че не зная да съм му сторил нещо, заради което да ми отмъщава. И му кажи, че ако продължи по пътя си, ще го убия, както възнамерявам да убия и Червения му баща.

— Ти или слушаш и не чуваш, или чуваш и не щеш да възприемеш — каза Файмало. Сега, след като собствената му хитрост бе разкрита (уфът се оказа пенсиониран автор на реклами от Ню Йорк), той изглеждаше сломен и грохнал. — Не можеш да убиеш създание, което вече се е самоубило. Нито пък можеш да влезеш в Тъмната кула, защото има само един вход, а балконът, където е затворен Изгубения, е над него и осигурява идеална позиция за обстрел. Пурпурният крал има предостатъчно оръжия — само сничовете му са достатъчни да ви открият и да ви накълцат на парчета, преди да сте прекосили и половината поле с рози.

— Остави ние да се тревожим за това — отвърна Роланд и Сузана си каза, че думите му бяха съвсем на място; тя вече се тревожеше. — Що се отнася до теб, ще предадеш ли съобщението ми на Мордред, когато го видиш?

Файмало махна примирено.

— Не ми размахвай ръка, глупако — намръщи се Стрелеца. — Искам да го чуя от устата ти.

— Ще предам съобщението ти — рече министър-председателят, след което добави: — Ако го срещна и проведем съвещание.

— Ще го видиш — заключи Роланд. — Всичко добро, сай — добави и тъкмо понечи да се обърне, когато Сузана го хвана за лакътя. Той се спря.

— Закълни ми се, че всичко, което ни каза, беше вярно — обърна се тя към грозното създание, свило се на покрития с калдъръм мост. Враните се бяха поуспокоили и ги наблюдаваха със студените си очи от мостчетата и кулите. Тъмнокожата жена нямаше никаква представа какво възнамеряваше да докаже или да научи с този въпрос. Щеше ли да различи лъжите му? Навярно не. Въпреки това продължи да го притиска: — Закълни се в името на баща си и в лицето му!

Старецът вдигна дясната си ръка — дланта му бе обърната към тях и Сузана видя, че дори там кожата му не бе пощадена от кървящите язви.

— Заклевам се в името на Андрю Джон Корнуел от Тиога Спрингс, Ню Йорк. Както и в лицето му. Кралят на този замък наистина полудя и наистина унищожи магьосническите сфери, които се бяха озовали в ръцете му. Наистина застави прислужниците си да вземат отрова и наистина ги гледа, докато агонизираха. — Сетне посочи към коша с разложеното месо. — Откъде според теб се сдобих с тези неща, Черна птицо? От някоя месарница за канибали?

Безногата жена реши да не обръща внимание на сарказма му.

— Той наистина тръгна към Тъмната кула. Изгубения е като кучето от онази стара приказка, което хем не може да използва за нищо сламата, хем не иска да я даде на никого. Не ви излъгах даже и за съдържанието на кошовете — просто ви показах какво има вътре и ви оставих сами да направите изводи.

Циничната му усмивка породи у Сузана желанието да му каже, че Роланд бе предугадил ситуацията още от самото начало, но реши, че не си струва.

— Казах ви само една явна лъжа — каза някогашният Остин Корнуел. — Че са ме обезглавили.

— Доволна ли си, Сузана? — попита Роланд.

— Да — кимна тя, макар че не се чувстваше така. — Да вървим.

— Качвай се тогава в луксозното такси на Хо Фат и не му обръщай гръб, докато не го изгубим от поглед. Вече знаем колко е коварен.

— Не думай — въздъхна безногата жена и послуша заръката му.

— Дълъг живот и приятни нощи — извика Файмало от мястото, където си седеше, заобиколен от гърчещи се, умиращи змии. — Дано Исус Човека се грижи за вас и за целия ви клан. И дано проявите малко разум, преди да е станало прекалено късно, и да се откажете овреме от Тъмната кула!

ШЕСТ

Щом се върнаха до мястото, където се бяха отклонили от Пътя на Лъча, за да отидат до замъка на Пурпурния крал, Роланд спря за няколко минути, за да си починат. Беше се появил слаб ветрец и вимпелите потрепваха. Вече й се струваха стари и избелели. На мястото на плакатите на Никсън, Лодж, Кенеди и Джонсън се виждаха стари графити. Цялото фалшебство — доколкото Пурпурният крал бе способен на подобни неща — бе изчезнало.

„Долу маските, долу маските — помисли си уморено тъмнокожата жена. — Купонът бе страхотен, ала свърши… и Алената смърт се възцарява над всичко.“

Тя докосна пъпката до устата си и погледна върха на пръста си. Очакваше да види кръв или гной. За нейно облекчение нямаше нищо.

— Повярва ли на нещо от онова, което ни каза? — попита Сузана.

— Почти на всичко — отвърна Роланд.

— Значи е там. В Кулата.

— Не вътре в нея — уточни Стрелеца, — а е заклещен отвън. — Той се усмихна. — Има голяма разлика.

— Ако наистина е там, какво ще правим?

— Не зная.

— Смяташ ли, че ако се добере до револверите ти, ще може да влезе вътре и да се изкачи до върха?

— Да — отговори веднага мъжът.

— И какво ще сториш по въпроса?

— Няма да му позволя да ми ги отнеме — рече Роланд с такъв тон, сякаш това се разбираше от само себе си. Все забравяше колко буквално разсъждава нейният дин. За всичко.

— Мислиш си как да погодиш капан на Мордред в замъка.

— Да — призна Стрелеца, — но като се има предвид какво открихме тук и какво ни казаха, мисля, че по-добре ще е да продължим по пътя си. Виж.

Той извади часовника си и отвори капака. Отброяващата секундите стрелка продължаваше да описва самотните си окръжности. Скоростта й същата ли беше обаче? Тъмнокожата жена не знаеше със сигурност, ала не мислеше така. Тя повдигна вежди.

— През повечето време е наред — каза нейният дин, — ала не и през цялото. Мисля, че губи по една секунда на всеки шести или седми оборот, което означава между три и шест минути на ден.

— Това не е много.

— Не е — съгласи се Стрелеца и прибра часовника си, след което допълни: — но това е само началото. Нека Мордред прави, каквото си поиска. Тъмната кула се издига отвъд бялата шир и смятам скоро да я достигна.

Сузана разбираше прекрасно нетърпението му; надяваше се само това да не отслаби бдителността му. Станеше ли така, младостта и неопитността на Мордред Дисчейн повече нямаше да имат значение. Ако Роланд направеше грешка в критичния момент, нито тя, нито той, нито пък Ко щяха да зърнат някога тази Тъмна кула.

Мислите й бяха прекъснати от пърхане на множество криле над главите им, последвано от смразяващ човешки вик, който започна като вой и се превърна в писък. Въпреки че разстоянието заглуши силата му, по никакъв начин не успя да намали ужаса и болката, с които бе пропит този вопъл. Най-накрая той заглъхна.

— Министър-председателят на Пурпурния крал достигна полянката в края на пътя — рече Стрелеца.

Спътничката му погледна към замъка. Не можеше да види нищо друго освен червено-черните крепостни стени и внезапно се почувства благодарна за това.

„Мордред е гладен“ — помисли си тъмнокожата жена. Сърцето й биеше лудо и тя си даде сметка, че никога преди не се бе чувствала толкова изплашена — дори когато лежеше до Мия по време на раждането й или се лутаха в мрака под замъка Дискордия.

„Мордред е гладен… но сега ще засити глада си.“

СЕДЕМ

Старецът, който бе започнал живота си като Остин Корнуел и щеше да го завърши като Рандо Тотфул, седеше на края на моста. Враните чакаха търпеливо над главата му; навярно усещаха, че вълненията от днешния ден не са приключили. Не усещаше студ — навярно за това спомагаха както дебелото яке, с което бе облечен, така и глътката бренди, с което се бе подкрепил преди срещата с Роланд и черната му приятелка. Е… в интерес на истината това не бе съвсем вярно. Всъщност Брас и Компсън (известни като Фиймало и Фумало) бяха вкусили по глътка от най-доброто бренди на краля, а министър-председателят бе довършил последната една трета от бутилката.

Каквато и да беше причината, важното бе, че старецът заспа и дори идването на Мордред Червената пета не го събуди. Той си седеше, подпрял брадичка на гърдите си, а между стиснатите му устни се бе проточила сребриста слюнка — досущ като бебе, заспало във високото си столче. Птиците бяха окупирали всяко свободно местенце по первазите и мостчетата — замъкът не познаваше подобно стълпотворение от врани. Навярно щяха да отлетят при появата на младия принц, ако той самият не ги бе възпрял. Мордред погледна към тях, след което махна рязко с дясната си ръка, сви я в юмрук и го насочи надолу — „Чакайте“, гласеше този жест.

Синът на Пурпурния крал се спря в началото на моста и подуши въздуха. Миризмата на разложено месо бе достатъчно привлекателна, за да го доведе тук, макар да знаеше, че Роланд и Сузана са продължили по Пътя на Лъча. Нека си кретат с домашния си рунтавелко, мислеше си момчето. Още не му бе дошло времето да запуши дупката. После. По-късно неговото Бяло татенце щеше да свали гарда си — дори и само за миг — и щеше да падне в лапичките на Мордред.

За вечеря, надяваше се паяколакът, но за обяд или за закуска също не беше зле.

Когато го видяхме за последен път, той беше

(рожбо мила, отиди и малини набери)

бебе. Създанието, което стоеше пред портите на замъка на Пурпурния крал, изглеждаше като деветгодишно момче. Но не красиво момче — никой освен обезумялата му майка не би го нарекъл хубавичък. Това се дължеше не толкова на генетичното му наследство, колкото на обстоятелството, че буквално умираше от глад. Лицето под изтощената черна коса бе изпито. Плътта под пронизващо сините му очи бе тъмнолилава. Цялата му физиономия бе осеяна с язви и циреи. Също като пъпката до устата на Сузана те може би се дължаха на пътешествието му през отровените земи, ала без съмнение диетата му също бе допринесла за разцвета им. Той можеше да си вземе консерви с храна от Федик, ала изобщо не се бе сетил за това — както Стрелеца прекрасно знаеше, момчето тепърва усвояваше начините за оцеляване. Единственото нещо, което Мордред бе взел от контролно-пропускателния пункт, беше вехтото палто на един железничар и чифт що-годе запазени ботуши. Те наистина се бяха оказали добра находка, само дето почти се бяха разпаднали по време на изнурителния преход.

Ако беше човек — или някое по-обикновено създание, менящо формата си — досега сто пъти да бе умрял в Ужасните земи, без значение дали имаше палто и ботуши или не. Ала именно защото бе онова, което беше, той викаше при себе си враните, когато чувстваше нетърпим глад, и те нямаха никакъв избор, освен да се подчинят. Птиците имаха отвратителен вкус, а буболечките, които живееха под изгорелите (и все още радиоактивни) скали, бяха още по-гнусни, но въпреки това ги преглъщаше. Веднъж докосна съзнанието на една невестулка и я накара да дойде при него. Тя се оказа едно мършаво, окаяно създание (цяло чудо бе как още не бе умряла от глад), ала му се стори като най-вкусния стек на света след враните и буболечките. Мордред прие другия си облик и сграбчи зверчето в седмокраката си прегръдка, след което я засмука жадно, докато от нея не остана само топка проскубана козина. С удоволствие щеше да похапне още десетина представители на същия вид, ала за съжаление това бе единствената невестулка наблизо.

И ето че сега го чакаше цял кош с храна. Е, малко остаряла, но какво от това? Личинките също бяха доста хранителни. Разложените меса щяха да утолят глада му, докато се добере до заснежената шир на югоизток от замъка, където ще има предостатъчно дивеч.

Преди угощението обаче трябваше да си побъбри с този старец.

— Рандо — каза Мордред. — Рандо Тотфул.

Възрастният човек потръпна, смутолеви нещо и отвори очи. Вторачи се в измършавялото момче, застанало пред него, а на лицето му бе изписано пълно недоумение. После воднистите му очи се изпълниха със страх.

— Мордред, сине на Изгубения — рече той, опитвайки се да се усмихне. — Хайл, бъдещи кралю! — Помъчи се да сгъне колене и да се поклони, ала със закъснение осъзна, че седи на земята. Опита се да се изправи, но не успя и се килна назад. Момчето се усмихна, явно развеселено — преходът през Ужасните земи не бе особено богат на забавления, — а през това време министър-председателят на баща му най-накрая успя да стане на крака.

— Не виждам никакви мъртъвци освен двама старци, които изглеждат по-дърти дори от теб — отбеляза принцът, докато се оглеждаше наоколо. — Пукнат стрелец няма — бил той от късокракия или от дългокракия вид.

— Право думаш и ти казвам благодаря, сай, разбира се, че е така, ала мога да обясня всичко, и то ведна…

— О, почакай! — прекъсна го Мордред. — Задръж си обяснението, защото искам сам да отгатна! Може би стрелецът и жената са станали жертва на змиите — на дългите дебели змии, — и ти си ги преместил в замъка, за да запазиш труповете им?

— Милорд…

— Ако е така — продължи синът на Пурпурния крал, — в тази кошница трябва да е имало много змии, защото тук буквално гъмжи от тях. Някои дори похапват от вечерята ми. — Въпреки че разчленените, разлагащи се крайници в коша пак щяха да му послужат за вечеря — или поне за част от нея — Мордред хвърли укорителен поглед на стареца. — И тъй, искам да знам дали си преместил труповете на стрелците?

Страхът изчезна от лицето на възрастния мъж и отстъпи място на примирението. Това никак не се хареса на принца — даже може да се каже, че го разгневи. Това, което искаше да види на лицето на дъртия сай Тотфул, беше не страх или примирение, а надежда. Надежда, която да унищожи с един замах в мига, когато пожелае. Обликът му потрепна. За миг старецът зърна безформената чернота, която се таеше под човешкото му тяло, и множеството крака. Сетне тя изчезна и момчето отново се появи. Поне засега.

„Нека не издъхна с писъци — помисли си някогашният Остин Корнуел. — Дайте ми поне това, о, съществуващи богове. Нека не издъхна с писъци в обятията на това чудовище.“

— Ти знаеш какво се е случило тук, млади сай. И ти, и аз прекрасно го знаем. Защо не вземеш гозбата от онзи кош — заедно със змиите, ако ги харесваш — и не оставиш стареца да изживее последните трохички от живота, който му остава? Стори го заради баща си, ако не заради себе си. Служих му добре, дори и накрая. Можех просто да си остана в замъка и да ги оставя да продължат по пътя си, ала не го направих. Поне се опитах.

— Не си имал никакъв избор — отвърна Мордред от края на моста. Не знаеше дали това е вярно или не. Не го интересуваше. Мъртвата плът не бе нищо повече от хранителни вещества, които попълваха липсите в организма му. Ала живата плът и кръв, пропита с последното дихание на един човек… това бе нещо съвсем различно. Това бе истински деликатес! — Той остави ли някакво съобщение за мен?

— Да, сай, знаеш, че е така.

— Кажи ми.

— Защо просто не го изтръгнеш от съзнанието ми?

Зловещата мигновена промяна отново настъпи. За момент съществото, застанало пред Рандо Тотфул, не беше нито човек, нито паяк с момчешки размери, а ужасяващ хибрид между двете. Устата на стареца внезапно пресъхна, докато слюнката, протекла по брадичката му по време на дрямката му, продължи да блести. В следващия миг Мордред възвърна човешкия си облик под изпокъсаното железничарско палто.

— Защото ми доставя удоволствие да го чуя от провисналия ти плювалник, ето защо — рече той на сай Тотфул.

Възрастният човек облиза устните си.

— Добре; щом си рекъл. Каза, че той е стар и опитен, докато ти си само млад и нямаш никаква представа що е хитрост и лукавство. Каза, че ако не останеш там, където ти е мястото, ще търкулне главата от раменете ти. Каза още и че с удоволствие щял да я размаха пред балкона, където е заключен Червеният ти баща, за да можело да разгледа добре физиономията на сина си.

Това бе доста повече от онова, което Роланд всъщност беше казал (както знаем много добре, понеже бяхме там), и определено бе предостатъчно за Мордред.

Ала явно не се оказа достатъчно за министър-председателя. Навярно само преди десетина дни желанието му (което бе да накара момчето да го убие по най-бързия възможен начин) щеше да бъде изпълнено. Принцът обаче бързо бе съзрял и сега устоя на първоначалния си импулс да се хвърли към стареца и да го завлече в двора на бащиния си замък, където да откъсне главата му с един замах на назъбения си крайник.

Вместо това той само погледна към птиците — които вече наброяваха стотици — и те отвърнаха на погледа му, съсредоточени като ученици при строг преподавател. Момчето размаха ръце и посочи към стареца. Въздухът изведнъж се изпълни с оглушително пърхане на криле; министър-председателят на Пурпурния крал понечи да побегне, ала преди да е направил и една-единствена стъпка, враните го връхлетяха като черен облак. Той вдигна ръце, за да защити лицето си, докато те кацаха по главата и раменете му, придавайки му вид на плашило. Този инстинктивен жест не донесе никакъв резултат; още птици накацаха по ръцете му, докато те не се спуснаха надолу под натиска на непосилното тегло. Човките им щипеха и кълвяха лицето на възрастния човек, татуирайки кожата му с кървави точици.

— Не! — извика Мордред. — Запазете кожата за мен… но можете да изядете очите.

Точно тогава, когато лакомите врани изтръгнаха очите на Рандо Тотфул от потрепващите им гнезда, някогашният министър-председател нададе онзи вик, който Роланд и Сузана чуха, докато минаваха из покрайнините на селището. Тези птици, които не можеха да си намерят място за кацане, пърхаха пред него като огромни колибрита. Накрая го вдигнаха във въздуха и го понесоха към детето-паяк, което се бе приближило към средата на моста и стоеше приклекнало там. Ботушите и дебелото му яке останаха в далечния край на моста. Междувременно онова, което очакваше сай Тотфул, се изправи на задните си крака и размаха предните във въздуха, при което червеният белег на косматия му корем се открои в пълния си блясък — Дан-Тет, Малкият Червен крал, беше гладен за жива плът.

Немощният старец се носеше към съдбата си, сляп и пищящ, протегнал ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да му осигури някаква защита от кошмарното същество пред него. В следващия миг паякът сграбчи едната му ръка с предните си крайници, насочи я към отвратителната си паст и я схруска като захарна пръчка.

Вкусно!

ОСЕМ

Тази нощ, след като оставиха зад гърба си и последната от изкорубените, тесни и зловещи къщи, Роланд спря пред останките на някакво дребно стопанство, загледа се в порутената главна сграда и задуши трескаво въздуха.

— Какво има, Роланд? — попита го тъмнокожата жена.

— Усещаш ли мириса на дървото на това място, Сузана?

Тя подуши въздуха.

— Да… — рече, вдигайки рамене. — И какво от това?

Той се обърна към нея. На лицето му бе изписана усмивка.

— Щом усещаме миризмата му, значи можем да го изгорим.

Това се оказа вярно. Доста се поозориха, докато разпалят огъня — Роланд трябваше да приложи всичките си умения, придобити по време на дългите преходи, а Сузана изразходва половин кутия „Стърно“, — но накрая успяха. Безногата жена се разположи максимално близо до пламъците и се завърташе на равни интервали, за да стопли тялото си от всички страни. Потта изби първо по лицето и гърдите й, а после и по гърба й, доставяйки й неизмеримо удоволствие. Сузана бе забравила какво бе усещането да ти е топло и не спираше да хвърля дърва в огъня, който ставаше все по-буен и по-голям. Навярно животните, живеещи в тези земи, го възприемаха като метеорит, дошъл пламтящ от космическите простори и продължаващ да гори. Ко приседна до нея, наострил уши, и се загледа като хипнотизиран в огъня. Сузана очакваше Роланд всеки момент да възрази — да й каже да спре да разпалва проклетия огън и да го остави да доизгори, в името на баща й, — но не стана така. Той си седеше с разглобените револвери пред себе си, улисан в смазването на отделните части, а когато му стана прекалено горещо, се премести малко по-назад. Сянката му танцуваше потрепваща комала под сиянието на пламъците.

— Ще можеш ли да издържиш още една-две студени нощи? — проговори Стрелеца най-накрая.

Тя кимна.

— Щом се налага.

— Започнем ли веднъж да се изкачваме към белите земи, ще стане наистина студено — каза той. — Не мога да ти обещая, че ще палим огън през ден, но и не вярвам, че ще се наложи да прекараме повече от две поредни нощи без топлинка.

— Мислиш, че огънят ще подплаши дивеча, така ли?

Роланд кимна и започна да сглобява револверите си.

— Вдругиден ще има ли дивеч за ловуване?

— Да.

— Откъде знаеш?

Той се замисли, сетне поклати глава.

— Не мога да кажа, но… го зная.

— Можеш ли да го подушиш?

— Не.

— Да докоснеш съзнанието му?

— Не.

Тя реши да смени темата:

— Роланд, какво ще правим, ако Мордред реши да насъска птиците след нас?

Стрелеца се усмихна и посочи към пламъците. Под тях яркочервените въглени пращяха и пукаха досущ като драконов дъх.

— Няма да се приближат толкова близо до огъня.

— Ами утре?

— Утре ще бъдем толкова далеч от Le Casse Roi Russe, че дори Мордред няма да може да ги убеди да ни последват.

— Как можеш да си сигурен в това?

Нейният дин отново поклати глава, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Това, което знаеше, идеше от Кулата. Усещаше пулса на пробуждането й в главата си. Беше като зелен кълн, поникващ от сухо семенце. Ала все още бе прекалено рано да се каже така.

— Лягай си, Сузана — каза мъжът. — Почини си добре. Ще стоя буден до полунощ, а после ще те събудя.

— Значи ще стоим на стража, така ли?

Той кимна.

— Той дали ни наблюдава?

Роланд не беше сигурен, ала си мислеше, че отговорът на този въпрос най-вероятно бе положителен. Във въображението си виждаше едно кльощаво момче (с издут тумбак, защото бе похапнало добре), чието единствено облекло се състоеше от разпарцаливеното мръсно палто, което бе свалил от някой мъртвец. Едно кльощаво момче, легнало в някоя от тези къщи, най-вероятно на третия етаж, откъдето има хубав изглед. То седи до прозореца, притиснал колене до гърдите си за повечко топлинка, и белегът на хълбока му навярно го пробожда в кучешкия студ, докато гледа лумналите пламъци на техния огън, за който ужасно им завижда. Другото нещо, за което им завижда, е обстоятелството, че неговата полумайка и Белият му баща, които седят с гръб към него, в момента са заедно, докато той е съвсем сам.

— Най-вероятно — отвърна нейният дин.

Сузана се излегна на земята и вече възнамеряваше да поспи, когато внезапно докосна раничката до устата си и рече:

— Това не е пъпка, Роланд.

— Защо мислиш така? — повдигна вежди той, гледайки я изпитателно.

— Имах една приятелка в колежа, която страдаше от същото нещо — продължи безногата жена. — Раничката й кървеше, после спираше, накрая потъмняваше и започваше да кърви още повече. Когато тя отиде на лекар — при един специален лекар, наречен „дерматолог“ — той й каза, че има ангиома. Кръвен тумор. Накрая докторът й би инжекция с новокаин и го изряза със скалпел. Добре че отиде да се прегледа, защото всеки следващ ден това нещо пускало корените си все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Накрая, каза й лекарят, щяло да засегне и синусите й.

Роланд я слушаше безмълвно. Терминът, който бе използвала, се запечата в съзнанието му — „кръвен тумор“. Помисли си, че описва по перфектен начин Пурпурния крал, както и сина му Мордред.

— Ама ний ня’аме новокаин, муце — каза Дета Уокър, — и прекрасно знам, че ня’а и да си намерим скоро. Кат му дойде времето обаче, искам да земеш големия си нож и да изрежеш таа гадост от мен. И искам да го напрайш по-бързо, отколкото шибаният рунтавелник фаща муха във въздуха. Збийш ли? Зацепи ли хавата?

— Да. Сега се отпусни и си почини.

Тя послуша съвета му. Пет минути след като заспа, Дета Уокър отвори очи и

(наблюдавам те, бяло момченце)

го стрелна със злобния си поглед. Стрелеца й кимна и жената ги затвори само за да ги отвори отново след минута-две. Този път обаче това бяха очите на Сузана и когато клепките й се спуснаха, спътницата му най-накрая заспа.

Той бе обещал да я събуди в полунощ, ала реши да я остави да поспи два часа повече, съзнавайки, че топлината на огъня наистина действа отмарящо на тялото й — поне за една нощ. Когато новият му часовник каза, че е един часът, той най-накрая почувства, че преследвачът им е отвърнал взор от тях. Мордред бе изгубил битката със съня, подобно на безброй деца преди него, и в момента спеше с притиснати към гърдите си колене, увит в парцаливото си палто — едно самотно и нежелано дете, сам-самичко в запустяла, изкорубена къща.

„Дали устните му, пропити с кръвта на сай Тотфул, се бърчат и потрепват в съня му, жадувайки за гърдата, която познаха само веднъж, и за млякото, което никога не вкусиха?“

Стрелеца не знаеше и не искаше да знае. В момента бе доволен от това, че е буден в този мъртвешки час и хвърля от време на време по някое дърво в догарящите пламъци. Беше му пределно ясно, че огънят няма да издържи дълго. Дървата бяха по-нови от онези, използвани при строежа на къщите, ала пак бяха много стари и времето ги бе превърнало в камък.

Утре щяха да видят истински дървета. Първите дървета, откакто бяха напуснали Кала Брин Стърджис, като изключим растящите под изкуственото слънце на „Алгул Сиенто“ и онези от света на Стивън Кинг. Междувременно мракът се сгъстяваше. Вятърът виеше, развявайки косата на Роланд около слепоочията, пропит с едва доловимия, приятен мирис на сняг. Стрелеца отметна глава назад и се загледа в черния циферблат на звездите над главата му, всяка от които отмерваше времето, следвайки загадъчната си орбита.