Стивън Кинг
Тъмната кула (20) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Когато Роланд и Джейк поеха по алеята, водеща до вътрешността на „Алгул Сиенто“, за да загърбят скръбта си по поваления си приятел и да се изправят срещу последните оцелели стражи, Шийми ги настигна и дръпна Роланд за ръкава на ризата.

— Лъчът ти казва благодаря, Уил Диърборн, както се именуваше навремето. — От цялото това викане гърлото му бе прегракнало и гласът му наподобяваше дрезгав шепот. — Лъчът казва, че навярно всичко ще се оправи. Като нов е. Много по-добре.

— Това е чудесно — рече Стрелеца и Джейк беше на същото мнение, ала сърцето му не изпитваше радост. Мислеше си за дупката под изящните пръсти на Тед Бротиган. Дупката, пълна с тъмночервено желе.

Роланд обгърна с ръце раменете на Шийми, притисна го към себе си и го целуна. Старият му познайник се усмихна очарован.

— Ще дойда с теб — промълви той. — Ще ме вземеш ли със себе си?

— Не и този път — въздъхна Стрелеца.

— Защо плачеш? — попита Шийми. Джейк видя как щастието се оттегля от лицето му, заменено от тревога. Междувременно на главната улица прииждаха още Разрушители, скупчени на малки групички. Момчето забеляза как гледаха неговия дин — с изумление… любопитство… и в някои случаи — с чиста неприязън. Дори ненавист. Никаква благодарност. Джейк се взираше отчаяно в лицата им, опитвайки се да открие поне зрънце благодарност, ала усилията му останаха напразни. Той изведнъж усети как ги намразва за това.

— Приятелят ми е ранен — рече Роланд. — Плача за него, Шийми. И за жена му, която също е моя приятелка. Ще можеш ли да отидеш при Тед и сай Динки и да се опиташ да я утешиш, ако тя поиска да бъде утешена?

— Щом искаш, ще го сторя! Бих сторил всичко за теб!

— Благодаря, сай, сине на Станли. Помогни им, ако трябва да пренесат приятеля ми.

— Твоя приятел Еди! Който бе ранен!

— Да, името му е Еди, право казваш. Ще помогнеш ли на Еди?

— Да!

— Има и нещо друго…

— О, да — възкликна Шийми. — Трябва да ти помогна да отидете някъде далеч — ти и приятелите ти! Тед ми каза: „Направи дупка — рече ми той, — както направи едно време за мен.“ Само че него го върнаха. Лошите го върнаха. Вас обаче няма да ви върнат, защото лошите вече ги няма! Лъчът е добре! — завърши Шийми и се засмя; смехът му изведнъж се стори дразнещ за Джейк.

Навярно и с Роланд беше така, защото усмивката му изглеждаше пресилена.

— Спасихме го точно навреме, Шийми — рече благо Стрелеца. — Що се отнася до телепортацията, навярно ще се наложи да прехвърлиш само двама ни с Джейк; Сузана може да ни изчака и тук.

„Ако изобщо се върнем“ — помисли си момчето.

— Сега обаче имам друга задача за теб. Но не да помогнеш на някого да отиде в другия свят, а нещо подобно. Казах на Тед и Динки и те ще ти обяснят, след като преместите Еди на някое по-спокойно място. Ще ги изслушаш ли?

— Да! И ще им помогна, стига да мога!

Стрелеца го потупа по рамото.

— Добре! — След което двамата с Джейк поеха натам, накъдето би трябвало да е север, за да довършат делото, което бяха започнали.

ТРИ

През следващите три часа се натъкнаха на още четиринадесет стражи, повечето от които хора. Роланд изненада Джейк, като уби само двамата, които ги обстрелваха, скрити зад противопожарния камион, чието предно колело бе хлътнало в стълбищната шахта. Останалите бяха пощадени — Стрелеца ги обезоръжи с думите, че всички стражи, останали в поселището след сигнала, прогласяващ вечерната смяна на караула, ще бъдат разстреляни на момента.

— Но къде да отидем? — попита един тахийн със снежнобяла глава на петел и огромен яркочервен гребен (той заприлича на Джейк на Фогхорн Легхорн^[1]).

Роланд поклати глава.

— Не ме е грижа къде ще отидете — заяви, — стига да не сте тук, когато прозвучи вечерната тръба, разбирате ли? Вършихте дяволска работа тук, но Адът вече е затворен и смятам да направя всичко възможно тази порта да остане затворена завинаги.

— Какво искаш да кажеш? — попита боязливо Фогхорн Легхорн боязливо, ала единственото, което му рече Стрелеца, бе да предаде посланието му на всички други стражи, които види.

Пощадените тахийни и отрепки напуснаха „Алгул Сиенто“ по двойки и тройки, като от време на време се обръщаха и хвърляха нервни погледи през рамо. Джейк си помисли, че имат пълното право да се страхуват, защото лицето на неговия дин бе непроницаемо, мрачно и потънало в скръб. Еди Дийн лежеше на смъртния си одър и Роланд от Гилеад нямаше да понесе някой да му противоречи.

— Какво ще направиш с това място? — попита Джейк, след като чуха следобедния сигнал. Тъкмо минаваха покрай димящите развалини на дома „Дамли“ (роботите-пожарникари бяха сложили на всеки пет метра знаци с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ВОДИ СЕ РАЗСЛЕДВАНЕ“), забързани към Еди.

Неговият дин само поклати глава, без да отговаря на въпроса му.

В Парка Джейк забеляза шестима Разрушители — застанали в кръг и сплели ръце. Приличаха на участници в спиритичен сеанс. Освен Шийми, Тед и Дани Ростов там имаше две жени (млада и по-възрастна) и някакъв набит мъж, който приличаше на банкер. Зад тях се виждаха труповете на петдесетина мъртви стражи, загинали по време на тазсутрешната акция — телата им бяха покрити с одеяла и единствено краката им стърчаха навън.

— Знаеш ли какво правят? — попита Джейк, имайки предвид някогашните Лъчеубийци — другите бяха просто мъртви и това щеше да е основното им занимание отсега нататък.

Роланд хвърли бегъл поглед на наредените в кръг хора.

— Да.

— Какво?

— По-късно ще ти кажа — отвърна му Стрелеца. — Сега ще отдадем почитанията си на Еди. Ще имаш нужда от цялото си спокойствие, а това означава да изпразниш напълно съзнанието си.

ЧЕТИРИ

Сега, докато седеше заедно с Ко пред пустеещата кръчма „Детелина“ с неоновите й реклами на бира и безмълвен джубокс, Джейк размишляваше колко правилно бе постъпил неговият дин, когато му позволи да напусне стаята, където лежеше смъртнораненият им приятел, за което момчето бе преизпълнено с благодарност към него. Нямаше и час, откакто бяха влезли при Еди — жизнените му сили се топяха с всеки изминал миг, ала младият стрелец се бореше до последно, оставяйки отпечатъка на забележителната си воля върху последните сантиметри от гоблена на живота си, — когато Роланд погледна към Джейк, видя неизмеримата мъка, изписана на лицето му, и му каза да излезе навън.

Тед Бротиган бе организирал няколко души, които положиха мъжа на Сузана на носилка и го отнесоха до дома „Корбет“, където го оставиха в просторната спалня на апартамента на домоуправителя, разположен на първия етаж. После носачите излязоха навън, оставайки в двора на сградата; не след дълго и останалите Разрушители се присъединиха към тях. Когато Роланд и Джейк пристигнаха, някаква червенокоса жена пристъпи напред и застана пред Стрелеца.

„Не бих направил това, госпожо — помисли си Джейк. — Не и този следобед.“

Въпреки екстремните събития тази жена — която изглеждаше като пожизнен председател на градинарския клуб на майка му — бе намерила време да си сложи пудра, руж и червило, червено като машините на противопожарен отряд „Браво“. Тя се представи като Грейс Ръмбълоу (някога от Олдършот, Хемпшир, Англия) и поиска да разбере какво ще стане отсега нататък — къде щяха да отидат, какво щяха да правят, кой щеше да се грижи за тях. В общи линии същите неща, които питаше и тахийнът с глава на петел, ала с други думи.

— Защото тук се грижеха за нас — натърти Грейс Ръмбълоу със звънливия си глас (тя почти пропя „нас“) — и не сме в състояние, поне засега, да се грижим сами за себе си.

Тези думи бяха съпроводени с одобрителни възгласи от страна на Разрушителите.

Роланд изгледа жената от главата до петите и негодуванието й веднага се изпари.

— Разкарай се от пътя ми — отсече той, — ако не искаш да мина през теб.

Погребаното й под тоновете пудра лице изведнъж пребледня като платно и тя се подчини, без да промълви и дума. Сред скупчените Лъчеубийци се разнесе недоволен ропот, но едва след като Джейк и Стрелеца продължиха напред и пронизващите сини очи на Роланд вече не бяха насочени към тях. Телепатите напомняха на момчето за онези ученици от „Пайпър“, които обожаваха да крещят „еба си контролното“ и „що не ми гризнеш чантата“, но само след като учителят излезеше от стаята.

Коридорът на първия етаж на дома „Корбет“ бе яркоосветен от флуоресцентните лампи и миришеше силно на дима от „Дамли“ и „Феверал“. Динки Ърншоу седеше в сгъваем стол вдясно от вратата с табелка „Домоуправител“. Младежът вдигна поглед към приближаващите се стрелци и рунтавелкото, който припкаше (както винаги) покрай петите на момчето.

— Как е той? — попита Роланд.

— Отива си, човече — вдигна рамене Динки.

— А Сузана?

— Засега е силна. Ала след като Еди си отиде… — младежът отново вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че нищо не е сигурно.

Стрелеца похлопа тихичко на вратата.

— Кой е? — попита Сузана.

— Роланд и Джейк — рече нейният дин. — Искаш ли да влезем?

Паузата, която последва, се стори необичайно дълга на Джейк. Стрелеца обаче не изглеждаше изненадан. Нито пък Динки.

Най-накрая тъмнокожата жена извика:

— Влизайте.

Това и направиха.

ПЕТ

И така, Джейк си седеше заедно с Ко сред галещия здрач и — чакаше Роланд да го извика, а мислите му се въртяха около мига, в който погледите им се бяха срещнали в притъмнялата стая. Около този миг и безкрайно дългия час преди него, когато Роланд забеляза състоянието му и го изпрати навън с думите, че ще му се обади, когато стане време.

Момчето имаше богат опит със смъртта, откакто бе изтеглено в Средния свят; беше дарявало смърт и дори бе преживяло своята, макар че не си спомняше почти нищо от това. Сега обаче се сблъскваше с кончината на ка-брат и случващото се в спалнята на домоуправителския апартамент му изглеждаше безсмислено. И безкрайно. Съжаляваше, че не бе останал навън с Динки; за нищо на света не искаше да си спомня своя остроумен и буен приятел по този начин.

Защото този Еди, който лежеше в кревата на домоуправителя на дома „Корбет“, бе не само немощен и грохнал; той изглеждаше стар и (Джейк мразеше да мисли за това) глупав. А може би думата беше изкуфял. Кожата около ъгълчетата на устата му бе ужасно сбръчкана, а наболата брада придаваше на лицето му нечистоплътен вид (въпреки че Сузана го бе измила). Под очите му се виждаха големи пурпурни кръгове, сякаш този копелдак Прентис го бе пребил, преди да го застреля. Очите му бяха затворени, ала Джейк забеляза, че се въртят бясно под клепачите му, сякаш Еди сънуваше.

И говореше. Устата му не спираше да ломоти, бълвайки безкраен поток от думи, повечето от които бяха неразбираеми за Джейк. Част от това, което бе успял да различи, имаше някакъв смисъл, ала като цяло брътвежите му представляваха ки’-ком, както би казал мъртвият му приятел Бени — пълни безсмислици. На определени интервали Сузана навлажняваше един парцал в легена на масата до леглото, изстискваше го и бършеше с него челото и изпръхналите устни на съпруга си. По едно време Роланд се изправи, взе легена и отиде в банята, където го изхвърли и напълни наново; сетне го върна на масата, а Сузана промълви едва чуто „благодаря“. По-късно момчето последва примера му и жената също му изказа благодарността си. Джейк имаше чувството, че тя сякаш не забелязва присъствието им.

— Правим го заради нея — беше му рекъл Роланд. — Защото впоследствие Сузана ще си спомни кой е бил до нея и ще бъде благодарна.

Дали, питаше се Джейк сега, докато сенките пред кръчмата „Детелина“ се сгъстяваха с настъпването на вечерта. Щеше ли наистина да бъде благодарна? Кой друг, ако не Роланд бе причината Еди Дийн да бъде на смъртно легло на двайсет и пет-шест годишна възраст? Ала, от друга страна, ако не беше Роланд, Сузана никога нямаше да срещне сегашния си съпруг… Всичко бе толкова объркано. Също като идеята за множеството светове, във всеки от които имаше по един Ню Йорк… Направо го заболяваше главата.

Докато лежеше на смъртния си одър, Еди попита брат си Хенри защо все забравяше да прилага техниката на чадъра, когато играеха баскетбол.

Попита Джак Андолини кой го е цапардосал така, че да загрози мутрата му.

После изкрещя на Стрелеца:

— Внимавай, Роланд, Джордж Големия нос е зад гърба ти!

И на съпругата си:

— Сюз, ако им разкажеш за Дороти и Ламаринения дървар^[2], аз ще им разкажа останалото!

След което добави, смразявайки сърцето на Джейк:

— Не стрелям с ръката си; този, който се прицелва с ръката си, е забравил лицето на баща си.

При тези думи Роланд пое ръката на умиращия си приятел и я стисна здраво.

— Да, Еди, право казваш. Ще отвориш ли очите си и ще съзреш ли лицето ми, друже?

Ала младият мъж с превръзка на главата си не отвори очите си. Вместо това направо вледени сърцето на Джейк, като промълви:

— В залата на мъртвите цари забрава. Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а големите машини една след друга престават да работят.

Тези думи бяха последвани от поредния поток несвързани безсмислици. Джейк стана и отиде да напълни отново легена. Когато се върна, Роланд забеляза мъртвешкибледото му лице и му каза, че може да си ходи.

— Но…

— Тръгвай, захарче — обади се Сузана. — И не се притеснявай. Само внимавай. Някои от стражите може да дебнат навън, жадни за разплата.

— Но как ще…

— Аз ще те извикам, когато стане време — отвърна му Роланд и докосна слепоочието му с един от останалите пръсти на дясната си ръка. — Ще ме чуеш.

Джейк искаше да целуне Еди, преди да тръгне, ала се боеше. Но не защото си мислеше, че може да прихване смъртта като грипен вирус, а понеже се страхуваше, че дори допирът на устните му може да се окаже достатъчен, за да изпрати приятеля му в полянката в края на пътя.

И Сузана можеше да го обвини за това.

ШЕСТ

Когато излезе в коридора, Динки го попита как е положението.

— Много зле — рече момчето. — Имаш ли цигари?

Младежът вдигна вежди, но му даде. Джейк я потупа с палец, както бе виждал да прави Стрелеца с папиросите, които свиваше саморъчно, след което я поднесе към огънчето на Динки, запали я и дръпна дълбоко. Димът опари дробовете му, макар и не толкова силно както първия път. Главата му се замая, ала съвсем леко, и сега не се закашля. „Съвсем скоро ще стана като баща си помисли си момчето. — Ако се върна в Ню Йорк, мога да започна работа за някоя телевизионна компания, а защо не и при него? Страшно съм задобрял в Убийствените работи.“

Той вдигна цигарата пред очите си — малка бяла ракетка, само дето димът излизаше от върха й, вместо от долната й част. Под самия филтър се виждаше думата „КЕМЪЛ“.

— Бях се зарекъл, че никога няма да правя така — продума замислено Джейк. — Никога. И ето ме сега с цигара в ръка. — Той се засмя. Смехът му бе горчив — смях на възрастен човек — и момчето потрепери в мига, в който го чу да излиза от гърлото му.

— Преди да дойда тук, работих за един човек — каза Динки. — Казваше се господин Шарптън. Той често казваше, че „никога“ е думата, която Господ обича да слуша, когато иска да се посмее.

Джейк не каза нищо. Мислеше си за залите на мъртвите, за които бе говорил Еди. Преди доста време, макар и насън, момчето бе последвало Мия в една такава зала и сега ничията дъщеря беше мъртва. Татко Калахан беше мъртъв. А Еди умираше. Джейк си помисли за всички трупове, лежащи под одеялата, докато гръмотевиците трещяха в далечината като пукащи се кости. Помисли си за мъжа, който бе застрелял Еди — как се бе завъртял наляво в мига, в който куршумът на Роланд се бе забил в тялото му. Опита се да си спомни тържеството по случай посрещането им в Кала Брин Стърджис, музиката, танците и факлите, но този спомен бе изместен от смъртта на Бени Слайт-ман, друг негов приятел. Тази нощ светът сякаш бе изтъкан от смърт.

„Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а големите машини една след друга престават да работят.“

Джейк познаваше един паяк. Дали отрочето на Мия наблюдаваше всичко това? Дали се забавляваше? Може би размахваше грозните си пипала във въздуха, насърчавайки едната или другата страна, подобно на шибан фен на „Ню Йорк Янкис“ по време на баскетболен мач?

„Със сигурност ни наблюдава отнякъде. Знам го. Усещам го.“

— Добре ли си, хлапе? — попита го Динки.

— Не — отвърна Джейк. — Никак даже. — Ала младежът кимна, сякаш това бе съвсем обикновен отговор. „Е — каза си момчето, — навярно го очаква. Нали е телепат в крайна сметка.“

Сякаш за да наблегне на това, Динки го попита кой е Мордред.

— Не ти трябва да знаеш — рече момчето. — Повярвай ми. — Той загаси изпушената до средата цигара („Ракът на белия дроб е събран тук, в последните пет милиметра“ — обичаше да казва баща му със съвсем сериозен тон, докато посочваше някоя от цигарите си без филтър, подобно на водещите от онези предавания, в които все се опитват да ти продадат нещо) и излезе от „Корбет“. Мина през задния вход, надявайки се да избегне тълпата чакащи, изплашени Разрушители, и успя. Отиде в Плезънтвил, седна на бордюра като онези бездомници, които човек може да срещне по улиците на Ню Йорк, и зачака. Зачака да бъде извикан. Зачака края.

Помисли си, че можеше да влезе в кръчмата, да си налее бира (след като бе достатъчно голям да пуши и да убива хора от засада, значи бе достатъчно голям и да пие бира) и да види дали джубоксът ще изсвири някоя песен без пари. Обзалагаше се, че „Алгул Сиенто“ представлява това, в което според баща му щеше да се превърне Америка след време — необременено от парични знаци общество, — и навярно трябваше само да натисне някое копче, за да включи музиката. И беше сигурен, че ако погледне списъка с песните, под номер 19 щеше да види „Някой спаси живота ми тази нощ“ на Елтън Джон.

Той се изправи и тъкмо щеше да влезе в кръчмата „Детелина“, когато Роланд го повика. Джейк не беше единственият, който го чу; Ко изведнъж нададе скръбен вой. Сякаш Стрелеца се намираше на две крачки от тях.

„Ела веднага, Джейк, и побързай. Еди умира.“

СЕДЕМ

Джейк се втурна по една от алеите, заобиколи димящата къща на Девар-лорда (домашният прислужник Таса или не беше чул заповедта на Роланд, или не беше информиран за нея, защото бе седнал на стъпалата на верандата, хванал се за главата с две ръце) и побягна с всички сили през Парка, хвърляйки бърз поглед на сякаш безкрайната редица трупове, покрити с одеяла. Ог малката групичка Разрушители, държащи се за ръце, нямаше и следа.

„Няма да плача — зарече се момчето. — Щом съм достатъчно голям да пуша и да мисля за бира, значи трябва да мога да контролирам скапаните си очи. Няма да плача.“

Ала сърцето му бе на друго мнение.

ОСЕМ

Когато влетя в дома „Корбет“, видя, че Шийми и Тед се бяха присъединили към Динки (младежът бе отстъпил мястото си на телепорта). Тед изглеждаше изморен, но Шийми го задминаваше по всички параграфи — очите му бяха жестоко кръвясали, около носа и едното му ухо се виждаше ивица засъхнала кръв, а лицето му бе станало оловносиво. Бе събул единия си чехъл и масажираше стъпалото си, което явно го болеше. Въпреки това изглеждаше щастлив. Дори екзалтиран.

— Лъчът казва, че навярно всичко ще се оправи, млади Джейк — рече Шийми. — Лъчът казва, че още не е твърде късно. Лъчът казва благодаря.

— Това е хубаво — каза момчето, докато протягаше ръка към дръжката на вратата. Едва чу думите на Шийми. Опитваше се да се концентрира върху

(няма да плача и да го правя още по-трудно за нея)

това как да контролира емоциите си, след като влезеше вътре. В този миг Шийми каза нещо, което го смрази. Ръката му застина във въздуха и гой обърна рязко глава към телепорта.

— Не е твърде късно и в Истинския свят — заяви Шийми. — Знаем, защото погледнахме. Видяхме движещия се знак. Нали, Тед?

— Точно така — кимна Тед Бротиган. Той вдигна кена с ноз-а-ла, който държеше в скута си, и отпи от него. — Когато отидете там, Джейк, кажи на Роланд, че ако ви трябва 19 юни 1999, значи все още имате шанс. Той обаче се стопява с всяка изминала секунда.

— Ще му кажа — обеща момчето.

— И му напомни, че времето там понякога се движи на тласъци, също като стара трансмисия. Това ще продължи още известно време независимо от обстоятелството, че Лъчът се възстановява. А мине ли веднъж 19 юни…

— Никога вече няма да се върне — завърши Джейк. — Поне там. Знаем. — След тези думи той завъртя дръжката и потъна в сумрака на апартамента на домоуправителя.

ДЕВЕТ

На светлината от нощната лампа лицето на Еди Дийн изглеждаше изпито и болнаво. Сянката от носа му падаше върху лявата му буза, а затворените му очи приличаха на очните кухини на череп. Сузана бе коленичила на пода до него, хванала дланите му в своите, и го гледаше тъжно, а издължената й сянка се виждаше на стената зад нея. Роланд седеше на другия край на леглото, където сумракът бе по-гъст. Продължителният, неразбираем монолог на умиращия човек бе секнал, а дишането му в никакъв случай не можеше да се нарече равномерно. Еди си поемаше дълбоко въздух, задържаше го и после го издишваше с хриптящо свиркане. След това гръдният му кош оставаше неподвижен толкова дълго време, че Сузана се взираше напрегнато в лицето му, а сърцето й оставаше свито до момента, в който мъжът й не си поемеше отново дъх.

Джейк седна до Роланд и погледна първо към Еди, после към Сузана и накрая към своя дин. Лицето на Стрелеца имаше уморен вид.

— Тед ми каза да ти предам, че в Истинския свят е почти 19 юни и че времето може да ускори хода си.

Роланд кимна.

— Въпреки това ще изчакаме колкото е нужно — рече той. — Едва ли ще е много, освен това мисля, че му го дължим.

— Колко според теб? — прошепна Джейк.

— Не знам. Мислех си, че ще издъхне, преди да успееш да дойдеш тук, дори и ако тичаш…

— Точно това направих, когато стигнах до затревените площи…

— … но, както виждаш…

— Той се бори с всички сили — внезапно промълви Сузана и Джейк потрепери, давайки си сметка, че това бе единственото, с което тя се гордееше в момента. — Мъжът ми се бори с всички сили. Навярно иска да ни каже нещо.

ДЕСЕТ

Така и стана. Пет минути след като Джейк влезе в спалнята, Еди отвори очи.

— Сю… — промълви той. — Сю… зи…

Жена му се наведе над него, без да изпуска ръцете му, и се усмихна. Тогава Еди освободи едната си ръка и треперещите му пръсти се сключиха около една от къдриците на Сузана. Дори и да я заболя, жената не го показа с нищо. Усмивката, разцъфнала на устните й, беше радостна, приветлива, дори чувствена.

— Еди! Ти се върна!

— Не продавай… краставици… на краставичар — промълви той. — Отивам си, скъпа, не се връщам.

— Това не е в…

— Шшш — прошепна умиращият мъж и тя млъкна. Ръката, която държеше кичура й, я придърпа лекичко към себе си. Сузана приближи лице до неговото и целуна живите му устни за последен път. — Ще… ще… те… чакам — пророни Еди, изричайки всяка дума с неимоверни усилия.

Джейк забеляза капчиците пот, избили по лицето му — последното послание на умиращото му тяло към света — и в този момент сърцето му най-накрая осъзна това, което умът му бе разбрал преди няколко часа. Сълзите, които бликнаха от очите му, бяха парещи и горчиви. Той заплака. Когато Роланд улови ръката му, Джейк я стисна силно. Скръбта му бе примесена със страх. Щом можеше да се случи на Еди, значи можеше да се случи на всеки. Можеше да се случи и на него.

— Да, Еди. Знам, че ще ме чакаш.

— На… — Той си пое отново дъх по онзи ужасен, хриптящ начин. Очите му блестяха като диаманти. — На полянката. — Ново вдишване. Пръсти, стискащи косата й. Нощна лампа, обливаща ги с тайнственото си жълтеникаво сияние. — На полянката в края на пътя.

— Да, скъпи. — Гласът й бе спокоен, ала от очите й се отрони една сълза, която капна на бузата на Еди и се стрелна надолу към челюстта му. — Чувам те много добре. Изчакай ме, аз ще те намеря и пак ще бъдем заедно. Тогава вече ще имам свои собствени крака.

Умиращият мъж се усмихна и зениците му се завъртяха към момчето.

— Джейк… ела при мен.

„Не — помисли си изплашено момчето, — не, не мога. Не мога!“

Но ето, че вече се навеждаше към Еди и вдъхваше от мириса на смъртта. По лицето на легналия стрелец бяха избили още капчици пот.

— Изчакай и мен — промълви Джейк през вкочанените си устни. — Чу ли, Еди? Ще продължим заедно. Ще бъдем ка-тет, също както бяхме досега. — Опита се да се усмихне и не можа. Сърцето го болеше прекалено много. Зачуди се дали нямаше да избухне в гърдите му, тъй както камъните понякога се пукаха в огъня. Бе научил за това от приятеля си Бени Слайтман. Неговата смърт бе ужасна, но тази тук бе хиляда пъти по-мъчителна. Милион пъти.

Еди поклати глава.

— Не… толкова бързо, приятелю — промълви, след което си пое отново дъх и се намръщи, сякаш във въздуха имаше някакви миниатюрни перца, които само той можеше да долови. — Пазете се… от Мордред. Пазете се… от Дондейл.

— Дон кой? Еди, не раз…

— Дондейл. — Очите на умиращия стрелец се разшириха от огромното усилие. — Защити… своя… дин… от Мордред. И от Дондейл. Ти… Ко… Вашата задача. — Погледът му се насочи към Роланд, после отново към Джейк. — Шшш… — Сетне: — Защити…

— Ще… ще… го сторя. Ще го сторим.

Еди кимна, след което погледна към Стрелеца. Момчето отстъпи настрани и неговият дин се наведе, за да чуе последните думи на умиращия си приятел.

ЕДИНАЙСЕТ

Никога досега Роланд не беше виждал толкова искрящи очи — дори и на Джерико Хил, когато Кътбърт се бе сбогувал с него, засмян както винаги.

Еди се усмихна.

— Добре… си поживяхме…

Стрелеца кимна.

— Ти… ти… — Ала младият мъж не можа да довърши. Вдигна треперещата си ръка и завъртя пръсти във въздуха.

— Аз танцувах — рече Роланд. — Танцувах комала.

„Да“, оформиха устните на Еди, след което той отново си пое дъх по онзи болезнен начин. За последен път.

— Благодаря ти за втория шанс… — прошепна. — Благодаря ти… татко.

Това бе всичко. Очите на Еди продължиха да се взират в него и изглеждаха все още живи, ала дробовете му не можеха да поемат повече въздух, с който да изрече нещо друго след тази последна дума — „татко“. Жълтеникавото сияние на лампата галеше косъмчетата по ръцете му и ги обагряше в златисто. Нейде далеч отекна гръмотевица. Сетне очите на младия стрелец се затвориха и главата му клюмна. Мисията му бе приключила. Той напусна пътеката и излезе на полянката. Роланд, Джейк, Сузана и Ко останаха наредени в кръг около него, ала никога вече нямаше да бъдат ка-тет.

ДВАНАЙСЕТ

Трийсет минути по-късно Роланд, Джейк, Тед и Шийми седяха на една пейка в централната част на Парка, а Дани Ростов и набитият мъж с вид на банкер се намираха недалеч от тях. Сузана беше в банята на домоуправителския апартамент, миеше тялото на съпруга си, подготвяйки го за погребението, и пееше. Пееше песните, които Еди си бе тананикал по време на странстванията им. Една от тях бе „Роден да бяга“. Друга — „Оризовата песен“ от Кала Брин Стърджис.

— Трябва да потегляме, и то веднага — рече Роланд, докато потриваше хълбока си с ръка. Джейк бе видял как неговият дин изважда шишенце аспирин от торбата си (взето Бог знае откъде) и изгълтва три хапчета без вода. — Ще ни прехвърлиш ли, Шийми?

Някогашният прислужник от „Всичко за пътника“ кимна. Той бе докуцукал до пейката, облегнат на Динки — все още никой не бе разгледал раната на крака му. Проблемът му изглеждаше толкова незначителен на фона на другите им грижи, една от които беше да не би телепортът да умре, докато отваря врата между Тъндърклап и Америка от Истинския свят. Всеки следващ акт на телепортация криеше смъртоносни рискове за него — как можеше изобщо някакъв си порязан крак да се сравнява с това?

— Ще се опитам — каза Шийми. — Ще сторя всичко, което мога.

— Тези, които ни помогнаха да надзърнем в Ню Йорк, ще ни помогнат и сега — рече Тед.

Беловласият мъж бе измислил начин да разберат точната дата в Ключовия свят. Всички те — той, Динки, Фред Уъртингтън (набитият мъж с вид на банкер) и Дани Ростов — познаваха Ню Йорк и можеха да извикат в съзнанието си ясен образ на Таймс Скуеър — светлините, навалиците, кинорекламите… и най-важното, огромното информационно табло (движещият се текст стигаше от Бродуей до Четирийсет и осма за трийсет секунди), което съобщаваше най-важните събития за деня на хората долу. Пролуката, която бяха отворили, бе достатъчно голяма, за да научат, че съдебните експерти на Обединените нации проучват масовите гробове, открити в Косово; че вицепрезидентът Ал Гор е прекарал деня в Ню Йорк в рамките на предизборната си кампания и че въпреки невероятната игра на Роджър Клемънс^[3] „Янките“ бяха загубили предната нощ от „Тексас Рейнджърс“.

С помощта на останалите Шийми можеше да задържи пролуката отворена още известно време (те се взираха в бляскавата, оживена нюйоркска нощ с някакво стръвно очарование, макар че сега не Разрушаваха, а Отваряха и Гледаха), ала това не беше необходимо. След резултата от бейзболната среща датата и часът преминаха пред очите им с ярки жълто-зелени букви и цифри, високи цял етаж: 18 ЮНИ 1999, 9:19.

Джейк тъкмо щеше да отвори уста и да попита как можеха да са сигурни, че наблюдават точно Ключовия свят, в който на Стивън Кинг му оставаше по-малко от ден живот, но в последния момент се отказа. Както винаги отговорът се съдържаше в часа — сборът от цифрите, съставящи 9:19, също правеше деветнайсет.

ТРИНАЙСЕТ

— И преди колко време видяхте това? — попита Роланд.

Динки се замисли.

— Най-малко преди пет часа, съдейки по това кога прозвуча тръбата и слънцето изгасна.

„Което означава, че в Ключовия свят вече е два и половина сутринта на деветнайсети юни“, пресметна Джейк, като броеше на пръсти. Беше му много трудно да мисли — дори елементарни аритметични действия като събиране му струваха страшни усилия, защото съзнанието му бе обсебено от мисли за Еди_. „Само че не можеш да разчиташ, че са минали само пет часа, тъй като времето отвъд тече по-бързо в сравнение с тукашното. Това може да се промени, след като Разрушителите престанаха да глозгат Лъча — навярно впоследствие нещата ще се изравнят, — ала все още е прекалено рано за това. Най-вероятно в момента си тече със същите бързи темпове както досега.“_

И може да забърза още повече.

В тази минута Стивън Кинг може да си седи пред пишещата машина в кабинета си, свеж като репичка, а в следващата… бум! Минали са осем-девет часа, вече е вечер и писателят лежи в близкото погребално бюро, а семейството му се опитва да реши каква ли служба би искал Кинг, като се има предвид, че подобна информация липсва в завещанието му. Ами ако е искал да бъде кремиран? Какво ще се случи тогава с Тъмната кула? Със Стивън-Кинговата версия на Тъмната кула? Или с тази на Ган или на Първоначалието? Всички те ще бъдат изгубени завинаги. Кажете „сбогом“. Искате да знаете какъв е този звук, който чувате? Ами че това е Пурпурният крал, който се смее като разпран нейде в дълбините на Дискордия. Момченцето-паяк Мордред сигурно също се смее заедно с него — все пак са баща и син, нали така?

За пръв път след смъртта на Еди в съзнанието на Джейк се появи нещо различно от печал. Това бе едва доловим тиктакащ звук, наподобяващ цъкането на сничовете, след като Еди и Роланд ги програмираха. Това бе звукът на времето, а времето не беше техен приятел.

— Прав е — каза Джейк. — Трябва да тръгваме, докато все още можем да направим нещо.

— Сузана ще дой… — започна Тед, ала Стрелеца го прекъсна:

— Не — отсече той. — Сузана остава тук, а вие ще й помогнете да погребе Еди. Съгласни ли сте?

— Да — отвърна беловласият мъж. — Щом така сте решили…

— Ако не се върнем до… — Роланд се замисли, присвил едното си око, докато другото се взираше в мрака. — Ако не се върнем по това време вдругиден, приемете, че сме решили да минем през вратата във Федик.

„Да, Федик — помисли си Джейк. — Естествено. По-добре да приемете това, отколкото по-логичното заключение — че или сме умрели, или сме се изгубили между световете, лутайки се в тодаш за вечни времена.“

— Нали знаете къде е Федик? — попита Роланд.

— Южно от тук, нали така? — обади се Уъртингтън. Двамата с Дани бяха дошли преди малко при тях. — Доколкото все още можем да говорим за юг, разбира се. Трампас и неколцина от кан-той говореха за него така, все едно е обитаван от призраци.

— Точно тъй си е — каза мрачно Стрелеца. — Можете ли да качите Сузана на някой влак за Федик, ако не успеем да се върнем тук? Знам, че поне два-три влака още се движат заради…

— Зелените плащове? — попита Динки. — Или Вълците, както си мислите за тях. Всички влакове по линия Д още вървят. Те са автоматизирани.

— Монорелсови ли са? — попита Джейк. Споменът за Блейн изплува в съзнанието му. — Могат ли да говорят?

Динки и Тед си размениха разтревожени погледи, след което младежът отново се обърна към Джейк, вдигайки рамене:

— Нямам представа. Вероятно знам повече за „Д-_къп_“^[4], отколкото за линия Д, и едва ли в „Синия рай“ има някой, който да е по-запознат. Поне сред Разрушителите, де. Предполагам, че стражите знаят нещо повече… — Изведнъж му хрумна нещо и той посочи към Тасата. — Както и онзи момък ей-там.

— При всяко положение трябва да кажем на Сузана да внимава — измърмори Роланд на Джейк. Момчето кимна. Предполагаше, че това бе най-доброто, което можеха да сторят, ала имаше един въпрос. Той изпрати умствено запитване към Тед и Динки дали може да си поговорят така, че Стрелеца да не ги подслуша. Идеята да оставят жената на Еди самичка изобщо не му харесваше — всичките му инстинкти крещяха против това, — ала прекрасно знаеше, че тя за нищо на света нямаше да остави съпруга си непогребан. Роланд също го знаеше. Можеха да я накарат да дойде, но само като я вържеха и запушеха устата й, а така едва ли щяха да постигнат друго, освен да влошат нещата още повече.

— Възможно е — отвърна Тед — част от Разрушителите да поискат да тръгнат на юг със Сузана.

Дани кимна.

— Тук не ни обичат особено, задето ви помогнахме — каза тя. — Най-озлобени са на Тед и Динки, естествено, но някой ме заплю преди половин час, когато влязох в стаята си, за да взема това. — Тя вдигна плюшения си Мечо Пух, чийто оръфан вид свидетелстваше за голямата й обич към играчката. Не смятам, че ще ни направят нещо, докато сте тук, ала след като си тръгнете… — Момичето вдигна рамене.

— Нещо не мога да схвана — каза Джейк. — Та те са свободни.

— Свободни за какво? — контрира го Динки. — Помисли върху това. Повечето са били абсолютни аутсайдери в Истинския свят. Излишни като пето колело. Тук обаче имахме ВИП-статут и получавахме всичко, което ни се приискаше. Сега нямаме нищо. Е, толкова ли е трудно да го проумееш, ако мислиш по този начин?

— Да — отсече глухо момчето. Предполагаше, че просто не искаше да го разбере.

— Те изгубиха и нещо друго — намеси се тихичко Тед. — Има един роман от Рей Бредбъри, който се казва „451 градуса по Фаренхайт“. „Удоволствие бе да палиш“ е първото изречение от този роман. Ами, също така бе удоволствие и да Разрушаваш.

Динки, Уъртингтън и Дани Ростов кимнаха.

Дори Шийми започна бавно да клати глава напред-назад.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Както и преди главата на Еди бе обляно от жълтеникава светлина, но сега лицето му бе измито и одеялото покриваше тялото му само от кръста надолу. Сузана го бе облякла в чиста бяла риза, която бе изнамерила отнякъде (най-вероятно от дрешника в спалнята, каза си Джейк). Явно бе намерила и бръснач, защото бузите му бяха гладки — момчето се опита да си я представи как седи тук и бръсне мъртвия си съпруг, пеейки „Ком-ком-комала, ориза я садила“ — и в началото не можа. Сетне изведнъж картината буквално експлодира в съзнанието му — и беше толкова ярка, че Джейк едва се удържа да не избухне в ридания.

Тъмнокожата жена изслуша безмълвно онова, което имаше да й каже Роланд — ръцете й бяха скръстени в скута, а очите — сведени. Приличаше на срамежлива девица, получаваща предложение за женитба.

Когато той приключи, Сузана не каза нищо.

— Разбра ли какво ти казах, Сузана?

— Да — отвърна тя, без да вдига очи. — Аз ще погреба мъжа си. Тед и Динки ще ми помогнат, дори и това да означава да попречат на своите приятели… — тя произнесе последната дума с известен сарказъм, който се стори обнадеждаващ на Роланд — … да изтръгнат трупа от ръцете ми и да ме линчуват под някое дърво.

— А после?

— Или вие намирате начин да се върнете тук и всички заедно отиваме във Федик, или Тед и Динки ме качват на влака и аз тръгвам сама натам.

Джейк не просто мразеше хладната незаинтересованост в гласа й — тя го плашеше.

— Знаеш защо трябва да отидем отвъд, нали? — попита той. — Искам да кажа, наистина знаеш, нали?

— За да спасите писателя, докато все още не е късно. — Тя стисна едната ръка на Еди и Джейк забеляза, че ноктите му бяха идеално почистени. Какво ли бе използвала, за да махне мръсотията под тях, запита се момчето — дали домоуправителят имаше някоя от онези нокторезачки с различни приставки, които баща му носеше на верижка в джоба си? — Шийми казва, че сме спасили Лъча на Мечока и Костенурката. Ние си мислим, че сме спасили розата. Но ето че има още една работа, която да свършим. Писателят. Мързеливият писател. — Най-накрая вдигна поглед и очите й проблеснаха. Джейк внезапно си каза, че навярно бе добре, че Сузана нямаше да е с тях, когато — ако — срещнеха сай Стивън Кинг.

— Глейте да го спасите — рече тъмнокожата жена. И Джейк, и Роланд чуха как старата мръсница Дета се промъква в гласа й. — Глейте да го спасите след всичко, дет’ се случи днес. И този път, Роланд, глей да го убедиш да не заебава писането си. Квото и да му се случи — ако ще и да се разболее от рак или да хване гангрена на нишката. И да не си мисли за шибания „Пулицър“, ами да си седне на гъза и да напише тая проклета история.

— Ще му предам съобщението ти — каза Роланд.

Тя кимна.

— Ти ще се присъединиш към нас, когато приключим с тази работа — продължи Стрелеца, след което уточни: — Ще се присъединиш към нас, за да довършим заедно започнатото, нали?

— Да — потвърди Сузана. — Но не защото искам, а защото той би поискал да постъпя така. Внимателно, много внимателно, тя върна ръката на Еди на гърдите му, скръствайки я с другата, след което вдигна треперещ пръст към Роланд. — Само не започвай отново с онези глупости, че сме ка-тет, единство от мнозина и така нататък. Защото тези дни отминаха. Нали така?

— Да — рече глухо Стрелеца. — Но Кулата продължава да се издига. И да чака.

— Втръсна ми и от това, шефе. Истина ти казвам.

Ала Джейк си даваше сметка, че не беше така. Сузана не бе изгубила желанието си да зърне Тъмната кула. Също като Роланд и Джейк тя копнееше за този миг. Техният тет се бе разпаднал, ала ка си оставаше. И тя го усещаше — също като тях.

ПЕТНАЙСЕТ

Мъжът и момчето я целунаха, а Ко облиза лицето й, преди да потеглят.

— Пази се, Джейк — рече Сузана. — Да се върнеш жив и здрав, чуваш ли? Еди щеше да ти каже същото.

— Знам — отвърна момчето и отново я целуна. Усмихна се, понеже си представи как Еди му казва да си пази задника, защото вече е цепнат веднъж, и внезапно заплака (поради същата причина). Тъмнокожата жена го задържа в обятията си още известно време, сетне го пусна и се обърна към съпруга си, който продължаваше да лежи все така студен и неподвижен в леглото на бившия домоуправител. Момчето си даде сметка, че в момента Сузана нямаше време за Джейк Чеймбърс или неговата скръб. Собствената й мъка бе прекалено голяма.

ШЕСТНАЙСЕТ

Динки чакаше пред вратата на апартамента, а Роланд и Тед вървяха по коридора и разговаряха. Джейк предположи, че се бяха запътили към Парка, където Шийми (с малко помощ от страна на останалите) щеше да се опита да ги прехвърли в Америка от Ключовия свят. Изведнъж му хрумна нещо.

— Влаковете по линия Д вървят на юг — каза момчето — или натам, където би трябвало да е юг. Нали така?

— Горе-долу, партньоре — каза Динки. — Някои от машините си имат имена като „Напоителен дъжд“ и „Духът на снежната страна“, но всички си имат букви и цифри.

— Това Д да не идва от „Дондейл“? — попита Джейк.

Младежът му хвърли изумен поглед.

— Дондейл? Кой е тоя?

Момчето поклати глава. Не искаше да казва на събеседника си откъде знае думата.

— Да ти кажа честно, не знам — вдигна рамене Динки, след което се изправи и двамата тръгнаха по коридора, — но винаги съм си мислил, че Д означава „Дискордия“. Там свършват релсите на всички влакове — в най-ужасните Ужасни земи на вселената.

Джейк кимна. Д като „Дискордия“. Това не бе лишено от известен смисъл. Поне до известна степен, де.

— Не отговори на въпроса ми — каза Динки. — Кой е Дондейл?

— Не знам — рече момчето. — Просто дума, която видях написана на стената на станция Тъндърклап. Най-вероятно не означава нищо.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Пред дома „Корбет“ чакаше цяла делегация от Разрушители. Изглеждаха мрачни и изплашени. Д като „Дондейл“ — помисли си Джейк. — Д като „Дискордия“. И Д като „депресия“.

Роланд ги изгледа, скръстил ръце пред гърдите си.

— Кой говори от ваше име? — попита той. — Ако има такъв, нека пристъпи напред, защото времето ни напредва.

Някакъв сивокос джентълмен — поредният тип с вид на банкер всъщност — пристъпи напред. Носеше официални сиви панталони, разкопчана бяла риза и сива жилетка, също разкопчана. Раменете му бяха прегърбени.

— Вие отнехте живота ни — заяви той. В гласа му се долавяше някакво мрачно задоволство, сякаш винаги бе знаел, че щеше да се стигне до това. — Живота, който познавахме. Какво ще ни дадете в замяна, господин Гилеад?

Тези думи бяха последвани от одобрително мърморене. Джейк Чеймбърс никога не се бе чувствал по-ядосан през живота си. Машинално посегна към ръкохватката на картечния пистолет, погали я и я стисна; допирът й му подейства страшно успокояващо. Дори го накара да забрави скръбта си за момент. Роланд знаеше това, защото се протегна назад и стисна китката на момчето, докато пръстите му не поразхлабиха хватката си.

— След като питате, ще ви кажа какво ще ви дам — рече Роланд. — Възнамерявах да изравня със земята това място, където се хранехте с мозъците на безпомощни дечица, за да унищожите вселената. След това щях да разположа летящите топки, с които се сдобихме, така че да взривя всичко, което няма да се запали. Имах намерението да ви покажа пътя към река Уай и зелените Кали, които се намират зад нея, и да ви изпроводя с проклятието, на което баща ми ме научи: „Нека живееш дълго, но не и в добро здраве.“

Сред навалицата премина възмутен ропот, ала никой не посмя да погледне Стрелеца в очите. Мъжът, който се бе съгласил да говори от тяхно име (въпреки гнева си Джейк се възхищаваше на смелостта му), се олюля, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Калите се намират в тази посока — заяви Роланд, посочвайки с ръка. — Ако тръгнете натам, част от вас — навярно мнозина — ще умрат по пътя. Може да се натъкнете на опасни животни или на отровна вода. Не се съмнявам, че жителите на Калите веднага ще ви разпознаят какви сте и с какво сте се занимавали, дори и да излъжете, защото сред тях има манихейци, а манихейците съзират много неща. Въпреки това може би ще получите опрощение вместо смърт, защото способността на тези хора да прощават далеч надхвърля вашата способност да разберете това. Както и моята, но това е друг въпрос.

Ропотът бе поутихнал.

— Изобщо не се съмнявам — продължи Стрелеца, — че те ще ви накарат да работите и че остатъкът от живота ви ще мине не сред охолството, с което сте свикнали, а в труд и пот. Въпреки това ви увещавам да отидете там, дори и само за да изкупите онова, което сте сторили.

— Ние не знаехме какво вършим, човече! — кресна една жена от задните редици.

— ЗНАЕЛИ СТЕ! — извика Джейк толкова силно, че пред очите му изплуваха черни точици за момент, а Роланд отново го сграбчи за китката. Дали наистина щеше да започне да стреля в тълпата, донасяйки още повече смърт на това отвратително място? Не знаеше. Това, което знаеше, бе, че един стрелец не може да контролира ръцете си, сграбчат ли оръжие. — Да не сте посмели да отричате! Знаели сте!

— Чуйте какво ще ви кажа — прогърмя гласът на Роланд. — Приятелите ми и аз — тези, които оцеляхме, макар че съм сигурен, че този, който лежи мъртъв, ще се съгласи с мен — ще оставим това място непокътнато. Тук има достатъчно храна, която да ви стигне до края на живота ви, както и роботи, които да ви готвят, да перат дрехите ви и да бършат задниците ви, ако смятате, че се нуждаете от това. Щом предпочитате чистилището пред изкуплението, останете тук. Ала ако бях на ваше място, бих тръгнал на юг. Следвайте железопътните релси и когато стигнете до Калите, кажете на жителите им какви сте ги вършили, преди те да ви изпреварят, паднете на колене, склонете глави и помолете за прошка.

— Никога! — извика един от Лъчеубийците, но Джейк забеляза, че на лицата на част от тях бе изписано колебание.

— Както пожелаете — каза Стрелеца. — Изрекох последната си дума и следващият, който дръзне да ми каже нещо, може да замлъкне завинаги, защото един от приятелите ми подготвя друг — своя съпруг — да легне в земята, и аз съм изпълнен с мъка и ярост. Ще кажете ли още нещо? Ще предизвикате ли яростта ми? Ако е така, пригответе се да се срещнете с това. — При тези думи той извади револвера си и положи дулото му в сгъвката на дясната си ръка. Джейк пристъпи напред и най-накрая извади своя.

Внезапно се възцари гробовна тишина, а мъжът, който се бе обадил, обърна глава.

— Не ни убивайте, господине! — изрече някакъв човек с горчивина. — Вече ни причинихте достатъчно.

Роланд не каза нищо и тълпата започна да се разпръсква. Повечето бяха безмълвни, ала неколцина ридаеха. Тъмнината скоро ги погълна.

— Уха! — възкликна Динки. Очевидно бе впечатлен от случилото се.

— Роланд — започна Тед, — това, което правеха, не беше само по тяхна вина. Мислех си, че съм ти обяснил това, ала, изглежда, не съм си свършил добре работата.

Стрелеца прибра пистолета си в кобура.

— Справи се прекрасно — рече. — Благодарение на теб останаха живи.

Бяха стигнали до северния край на Парка. Шийми докуцука до Роланд и го погледна с кръглите си, сериозни очи.

— Ще ми покажеш ли къде трябва да отидете, драги? — попита той. — Можеш ли да ми покажеш мястото?

Мястото. Стрелеца бе дотолкова обсебен от мисълта за кога, че съвсем бе забравил за къде. А и спомените му за пътя, който бяха изминали в Ловъл, бяха доста смътни. Тогава Еди беше карал колата на Джон Кълъм, а неговият дин бе потънал в собствените си мисли, съсредоточен върху нещата, които трябваше да каже, за да убеди Джон да им помогне.

— Тед показа ли ти мястото, преди да го изпратиш там? — обърна се Стрелеца към Шийми.

— Да, точно тъй стори. Само дето не знаеше, че ми го показва. Беше нещо като бебешка рисунка… не знам точно как да ти кажа… тъпа глава! Пълна с паяжини! — Телепортът сви пръсти в юмрук и се удари по челото.

Роланд улови ръката му, преди да е успял да се удари отново, и разтвори пръстите му.

— Не, Шийми. Мисля, че разбирам. Намерил си мисъл… спомен от времето, когато е бил малко момче.

Беловласият мъж се приближи към тях.

— Просто няма какво друго да е било — намеси се той. — Не знам защо не го бях осъзнавал досега. Може би защото бе твърде просто. Израснах в Милфорд, а мястото, където се появих през 1960, бе съвсем близо до там. Навярно Шийми е уловил някакъв спомен за разходка с каляска или пътуване с тролея, когато сме ходили на гости на чичо Джим и леля Моли в Бриджпорт. Нещо в подсъзнанието ми. — Той поклати глава. — Знаех, че мястото, където се озовах, ми изглежда познато, ала бяха минали доста години. Автострадата „Мерит Паркуей“ не беше построена, когато бях малък.

— Можеш ли да ми покажеш такава картина? — попита Шийми.

Роланд си помисли за онова място в Ловъл, където бяха спрели на шосе № 7 — мястото, където бе повикал Чевин от Чайвен, но това не бе достатъчно; нямаше никакъв отличителен знак, който да му придаде самобитност. Не и такъв, който да си спомни, де.

В следващия момент му хрумна друга идея. Беше свързана с Еди.

— Шийми!

— Да, Роланд от Гилеад, който се именуваше Уил Диърборн навремето!

Стрелеца се протегна и обгърна с длани главата на стария си познайник.

— Затвори очите си, Шийми, сине на Станли.

Телепортът се подчини, сетне хвана по същия начин главата на Роланд. Той също затвори очи.

— Съзри онуй, що съзирам аз, Шийми — продума. — Съзри къде ще отидем. И го запомни добре.

Така и стори.

ОСЕМНАЙСЕТ

Докато стояха там — Роланд показваше, а Шийми гледаше, — Дани Ростов извика тихичко на Джейк.

Той се приближи до нея и момичето изведнъж се поколеба, като че ли се чудеше какво да стори отсега нататък. Джейк тъкмо щеше да я попита, когато тя затвори устата му с целувка. Устните й бяха удивително меки.

— Това е за късмет — рече тя и щом видя смаяното му изражение, и осъзна въздействието на онова, което току-що бе сторила, нерешителността й мигом се изпари. Тя обгърна врата му с ръце (като продължаваше да държи протрития си Мечо Пух в едната; момчето усещаше допира на играчката до гърба си) и отново го целуна. Джейк почувства допира на малките й, твърди гърди и щеше да запомни това усещане до края на живота си. Щеше да запомни и нея до края на живота си.

— А това е от мен — рече Дани и отстъпи към Тед Бротиган, преди той да успее да каже нещо — свела поглед към земята, с пламнали страни. Джейк и без друго не можеше да промълви и дума, дори и животът му да зависеше от това. Гърлото му изведнъж бе престанало да му се подчинява.

Тед го погледна и се усмихна.

— Ще сравняваш всички следващи целувки с тази — рече му той. — Запомни го от мен.

Джейк продължаваше да мълчи. Бе така замаян, сякаш момичето го бе фраснало по главата, вместо да го целуне.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Петнайсет минути по-късно четирима мъже, едно момиче, един рунтавелко и едно смаяно, изумено (и доста изтощено) момче стояха в Парка. Той беше целият на тяхно разположение — останалите Разрушители бяха изчезнали. От мястото, където стоеше, Джейк можеше да види осветения прозорец на първия етаж на дома „Корбет“, където Сузана отдаваше последни грижи на покойния си съпруг. Изтрещя гръмотевица. Тед им каза същото, което им бе казал и в килера на онзи офис в станция Тъндърклап, до червеното сако с медната табелка, на която пишеше „ДИРЕКТОР КОЛЕТНА СЛУЖБА“.

— Хванете се за ръце — прошепна беловласият мъж. — И се концентрирайте.

Джейк посегна да улови ръката на Дани Ростов, но Динки поклати усмихнато глава и му каза:

— Някой друг ден ще се държите за ръце с нея, юнако. Сега твоята роля е на едната маймунка в средата. Твоят дин е другата маймунка.

— Хванете се за ръце един друг — подкани ги и Шийми. Гласът му звучеше властно и решително — Джейк никога не го бе чувал да говори така. — Това ще ни помогне.

Момчето пъхна Ко в ризата си.

— Роланд, ще можеш ли да покажеш на Шийми…

— Гледай — отвърна му той и хвана ръцете му. Другите образуваха стегнат кръг около тях. — Гледай. Мисля, че ще видиш.

В тъмнината се отвори ослепително ярък шев, който заличи Тед и Шийми от погледа на Джейк. В следващия момент той потрепна и помръкна за миг — момчето тъкмо си помисли, че ще изчезне, — ала сетне отново заблестя и започна да се разширява. Джейк долови (едва-едва, както човек чува под вода) далечното ръмжене на преминаваща кола или камион, след което видя сграда с неголям асфалтиран участък пред нея. Там бяха паркирани три коли и един пикап.

„Вече е светло!“ — потръпна той. Времето в Ключовия свят течеше само в една посока — напред. Ако това бе Ключовият свят, значи беше събота, деветнайсети юни, а годината бе…

— Бързо! — извика Тед от другата страна на яркия процеп. — Ако ще тръгвате, тръгвайте сега! Ако ще тръгвате…

Роланд светкавично дръпна Джейк напред, при което торбата го удари силно по гърба.

„Почакай! — искаше да изкрещи момчето. — Почакай, забравих си нещата!“

Но вече беше късно. Джейк имаше усещането, че две огромни ръце притискат кръста му, и почувства как въздухът напуска със свистене дробовете му. „Налягането се променя“ — помисли си той. Сетне му се стори, че пада нагоре и в следващия миг вече лежеше на асфалта на паркинга, намръщен и с присвити до болка клепачи, чудейки се от колко ли време очите му не се бяха излагали на обикновена слънчева светлина. Навярно от момента, в който бяха влезли в Пещерата на портала, за да търсят Сузана.

Нейде отдалеч — едва доловимо — чу как някой, вероятно момичето, което го беше целунало — извиква „Късмет!“, след което Паркът изчезна заедно с Тъндърклап, „Алгул Сиенто“ и тъмнината. Намираха се в Америка от Ключовия свят, на паркинга, където споменът на Роланд и силата на Шийми — спомогната от другите Разрушители — ги бяха отвели. Пред тях се издигаше магазинът на Ийст Стоунхам, където Джак Андолини бе устроил засада на Роланд и Еди. Само че — освен ако не бе станала някаква чудовищна грешка — това се бе случило преди двайсет и две години. Датата бе 19 юни 1999 и часовникът на витрината („ВИНАГИ Е ВРЕМЕ ЗА СВИНСКА ГЛАВИЧКА“, пишеше в кръг около ухилената зурла) показваше, че е четири без деветнайсет следобед.

Тъкмо навреме.