Стивън Кинг
Тъмната кула (26) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

В главната зала на сглобяемата военна постройка нямаше нищо друго освен купища изгнило оборудване и планини от скелети, никой от които не беше цял. В близкия склад обаче откриха страхотни изненади — десетки рафтове с консервирана храна — повече, отколкото можеха да носят — и още кутии „Стърно“. (Сузана не смяташе, че Роланд ще погледне скептично на горивото, и се оказа права.) Тя подаде глава през задната врата на склада, без да очаква, че ще намери друго освен още скелети, ала това, което зърна, надхвърли очакванията й. Върху купчината кости я очакваше количка, предназначена за кучешки впряг, подобна на онази, в която бе седяла по време на съвещанието й с Мия на върха на замъка. Тази тук бе по-малка и в много по-добро състояние. Вместо от дърво колелата бяха изработени от метал и бяха покрити с някаква синтетична материя. От двете страни стърчаха удобни за хващане ръчки и тъмнокожата жена си даде сметка, че това не е кучешка каручка, а някакъв вид рикша.

„Кефиш ли са да та впрягат, а, дърто? Щот, както гледам, май ша трябва да ма теглиш.“

Това си бе типична за Дета Уокър реплика, ала изненадващо за самата нея безногата жена се засмя.

— Какво толкова смешно има? — попита Роланд.

— Ще разбереш — рече Сузана, опитвайки се да изтика Дета Уокър от гласа си (доста неуспешно). — Съвсем скоро ще разбереш.

ТРИ

В задната част на рикшата имаше малко моторче, но и на двамата им стигаше само един поглед, за да разберат, че са минали векове, откакто е бръмчало за последен път. В склада Стрелеца откри и няколко простички инструмента, сред които и френски ключ. Той бе замръзнал с отворени челюсти, но малко смазка веднага реши проблема. Мъжът демонтира мотора с помощта на ключа и го захвърли настрани. Докато той работеше, а Сузана оглеждаше наоколо, Ко се разположи на около четирийсет крачки пред свода, от който бяха излезли, заставайки на стража срещу съществото, преследвало ги в мрака.

— Не повече от осем килограма — каза Роланд, след като избърса ръцете си в дънките си и огледа захвърления мотор, — но предполагам, че никак няма да съжалявам за липсата му, когато започна да я тегля.

— Кога потегляме? — попита тя.

— Веднага щом натоварим количката с колкото храна издържи — отвърна нейният дин и въздъхна дълбоко. Наболата му брада изпъкваше на фона на бледото му лице. Под очите му се виждаха тъмни кръгове, а страните му бяха набраздени от нови бръчки, които се спускаха от ъгълчетата на устата му към челюстта му. Изглеждаше слаб като вейка.

— Роланд, не можеш! Не и толкова скоро! Та ти си изтощен!

Той посочи към Ко, който седеше търпеливо и се взираше в зейналата тъмна паст.

— Искаш ли да бъдеш толкова близо до тази дупка, когато се спусне мрак?

— Можем да запалим огън…

— Онова може да има приятели — каза Стрелеца, — които не се боят от огъня. Докато бяхме в тунела, тази твар ни искаше само за себе си, защото си мислеше, че сме лесна плячка. Сега обаче навярно хич не го е грижа за това, особено ако е настроено отмъстително.

— Подобно същество не може да мисли — поклати глава безногата жена. — Сигурна съм. — Тя си даде сметка, че сега, след като бяха излезли навън, бе доста лесно да повярва в това. Ала щом сенките се издължат и сгъстят, навярно щеше да промени решението си.

— Според мен това е риск, който не можем да си позволим — заключи Роланд.

Макар и с неохота, Сузана реши, че мъжът беше прав.

ЧЕТИРИ

За техен късмет началото на тясната пътечка, лъкатушеща към Ужасните земи, беше равна и когато поеха нагоре по хълма, Стрелеца не възрази, щом Сузана излезе навън и заподскача зад каручката (наречена от нея „Луксозното такси на Хо Фат“), докато стигнаха до билото. Замъкът Дискордия оставаше все по-далеч зад тях и когато двете кули се скриха от погледа му, той посочи към скалната ниша до пътеката и каза:

— Тук ще лагеруваме, освен ако нямаш някакви възражения.

Така и направиха. Носеха достатъчно кости и парцали от униформи, за да запалят огън, ала Сузана знаеше, че горивото им няма да издържи дълго. Дрипите щяха да изгорят като вестник, а костите щяха да се превърнат на пепел, преди стрелките на новия часовник на Роланд (който той й показа с нещо като благоговение) да посочат полунощ. А през нощта най-вероятно нямаше да могат да запалят какъвто и да е огън и трябваше да се задоволят със студена храна от консервите. Тъмнокожата жена знаеше, че нещата можеха да бъдат далеч по-зле — според нея дневната температура бе около седем градуса, а и да не забравяме, че все пак имаха храна, — но какво ли не би дала за някой пуловер, да не говорим пък за наполеонки!

— Най-вероятно по-нататък ще намерим още неща, които да използваме за гориво — каза обнадеждено жената, когато огънят се разгоря (пламтящите кости миришеха ужасно и двамата бяха седнали откъм страната на вятъра). — Бурени… храсти… още кости… може би дори мъртво дърво.

— Едва ли — рече нейният дин. — Не и от тази страна на замъка на Пурпурния крал. Та тук няма дори дяволска трева, а тя расте навсякъде из Средния свят.

— Не можеш да си сигурен в това — изгледа го скептично тъмнокожата жена. Не беше в състояние да понесе мисълта за мразовитите дни, които ги очакваха, при положение, че най-дебелите им дрехи бяха за пролетен ден в Сентрал Парк.

— Мисля, че той е умъртвил земята, когато е помрачил Тъндърклап — въздъхна Роланд. — Тя и преди не е била кой знае колко плодородна, ала сега е направо ялова. Но човек трябва да е благодарен и за малкото. — Той се протегна и докосна пъпката, която бе избила на кожата й до долната й устна. — Преди сто години това можеше да се разпространи по цялото ти лице и да прояде кожата ти чак до костите, след което да проникне в мозъка ти и да те накара да обезумееш, преди да умреш.

— Рак? Радиация?

Стрелеца вдигна рамене, сякаш за да покаже, че нямаше никакво значение.

— От другата страна на замъка на Пурпурния крал можем да се натъкнем на пасища и гори, но тревата ще бъде погребана под снега, когато се доберем дотам, защото сезоните са обезумели. Усещам го във въздуха и го виждам в бързината, с която здрачът се спуска над деня.

Тя изстена, опитвайки се да имитира страх, ала това, което се получи, беше толкова истинско, че се изплаши. Ко наостри уши и се огледа наоколо.

— Защо не кажеш нещо по-приятно, Роланд? — попита безногата жена.

— Защото трябва да узнаеш истината — рече той. — Ще продължим напред, Сузана, ала няма да е никак лесно. В количката има достатъчно храна за цял месец… или повече, ако намалим дажбите си, което и ще сторим. Когато стигнем отново до земя, която е жива, ще потърсим животни, дори и да има сняг. Точно това ще ни трябва. И не защото ще се нуждаем от прясно месо, а защото ще ни трябват кожите им. Надявам се да не се стигне дотам, че да не можем без тях, но…

— Но се боиш, че ще стане точно така.

— Да — кимна Стрелеца. — Боя се, че ще стане точно така. Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ — не достатъчно силен, че да те убие, но неизменен, отнемащ по мъничко от енергията и телесните ти мазнини с всеки изминал миг. Боя се, че ни предстои наистина тежък преход. Ще видиш.

И тя наистина видя.

ПЕТ

„Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ.“

Дните не бяха толкова ужасни. Все пак се движеха, а движението раздвижваше кръвообращението им и напрягаше мускулите им. Откритите площи обаче изпълваха Сузана с ужас дори и денем — особено когато вятърът фучеше из необятните плата, покрити единствено с голи скали, щръкнали към синьото небе като червените пръсти на погребани каменни великани. Когато поеха под вихрушките от облаци, обозначаващи Пътя на Лъча, вятърът се усили още повече. Тя закриваше с длани лицето си, мразейки начина, по който усещаше пръстите си — вместо да се вкочанясат и да станат напълно безчувствени, те я щипеха като отворени рани. Очите й се пълнеха с вода и сълзите се стичаха по страните й. Тези следи никога не замръзваха, защото температурите не бяха толкова ниски, ала същевременно студът бе достатъчно жесток, за да превърне съществуването им в истински кошмар. За какво бе готова да продаде безсмъртната си душа по време на тези отвратителни дни и ужасни нощи? Понякога си казваше, че един пуловер би бил напълно достатъчен, а друг път си мислеше: „Не, скъпа, трябва да имаш малко самоуважение, дори сега. Готова ли си да прекараш цяла вечност в Ада — или в тодашния мрак, — само за някакъв си въшлив пуловер? Определено не!“

Добре де, може би не. Но ако дяволът-изкусител й подхвърлеше пухкава ушанка…

Толкова малко им трябваше, за да се почувстват добре. Не спираше да си мисли за това. Имаха храна, имаха и вода, защото на всеки двайсетина километра приблизително се натъкваха на помпи, които все още работеха и вадеха на повърхността струи ледена вода с минерален вкус от дълбините на Ужасните земи.

Ужасните земи. Имаше часове, дни и седмици, през които да размишлява над това словосъчетание. Какво бе направило тези земи ужасни? Отровената вода? Тукашната вода нямаше приятен вкус, ала не беше и отровна. Липсата на храна? Имаха храна, макар че впоследствие препитанието им щеше да се превърне в проблем, ако не откриеха повече. Междувременно на нея й дойде до гуша от телешката яхния с царевица, да не говорим за стафидите за закуска и стафидите за десерт. Ала поне разполагаха с храна. Гориво за тялото. Кое правеше Ужасните земи ужасни, при положение че не страдаш от липса на кльопачка и вода? Да наблюдаваш как небето се обагря в златисто и после в червеникавокафяво на запад; как става пурпурно и черно като катран на изток? Всеки ден мисълта за поредната безкрайна нощ, в която тримата щяха да се сгушат един до друг, докато вятърът фучи около скалите под студения взор на звездите, я изпълваше с нарастващ ужас. Вредом се простираше безкрайната пустош на леденото чистилище и ти си мислиш: „Само ако имах пуловер и ръкавици, щях да се чувствам добре. Само това ми трябва — пуловер и ръкавици. Защото всъщност не е чак толкова студено.“

Колко ли студено всъщност ставаше след залез слънце? Никога под нулата, беше сигурна тя, тъй като водата, която сипваше за Ко, нито веднъж не бе замръзвала. Тъмнокожата жена смяташе, че температурата пада до около пет градуса по Целзий в часовете между полунощ и разсъмване; а някои нощи сигурно бе нулева, защото виждаше тънички ледени висулки по ръба на гърнето, служещо вместо чиния на рунтавелкото.

Тя започна да наблюдава козината му. Отначало си казваше, че прави това само за да убие времето — любопитно й беше как протича метаболизмът на зверчето и до каква степен тази козина (тази разкошна козина, тази изключително пухкава козина) го топли. Постепенно обаче разпозна истинската същност на интереса си и завистта, криеща се в гласа на Дета: „На мънзъркия рунтавелник му няма нищо, кат’ падне нощта, нал’ тъй? Не, че как! Не мислиш ли, че кожата му ша стигне баш за два чифта ръкавици?“

Сузана мигновено прогонваше тези мисли, чудейки се дали човешкият дух можеше да падне още по-ниско в своя чудовищен егоизъм, ала в крайна сметка си казваше, че не иска да узнае.

С всеки изминал ден (и нощ) студът проникваше все по-дълбоко в тях, подобно на треска, която се забива все по-навътре в пръста ти. Спяха сгушени един до друг с Ко между тях, след което се завъртаха, за да стоплят и тези си страни, които бяха изложени на хапещия хлад. Възстановителният им сън никога не продължаваше дълго, без значение колко уморени се чувстваха. Когато луната започна да се топи, озарявайки мрака, те прекараха две седмици в нощни преходи, като спяха през деня. Така бе малко по-добре.

Единствените живи същества, които зърнаха, бяха едни големи черни птици, които летяха на фона на югоизточния хоризонт или се събираха по високите плата. Ако вятърът бе подходящ, Роланд и Сузана чуваха пискливите им, бъбриви разговори.

— Смяташ ли, че тези птици стават за ядене? — попита веднъж безногата жена. Луната почти бе изчезнала и те бяха възобновили дневните си преходи, за да могат да забележат навреме опасностите (на няколко пъти се натъкваха на дълбоки пукнатини, пресичащи пътеката им, а веднъж дори попаднаха на яма, която изглеждаше бездънна).

— Ти как мислиш? — попита Роланд.

— Вероятно не, ала нямам нищо против да опитам една и сама да разбера. — Тя замлъкна за момент. — Според теб с какво се хранят?

Стрелеца поклати глава. Тук пътеката лъкатушеше през фантастична вкаменена градина от остри като игли скални образувания. По-нататък стотина или повече черни, подобни на врани птици кръжаха над плоското плато или стояха кацнали на ръба му. Вперили светещите си очички в Роланд и Сузана, те ги наблюдаваха изпитателно като група съдебни заседатели.

— Може би трябва да заобиколим — предложи безногата жена. — Дали ще успеем?

— Изгубим ли пътеката, може да не я намерим отново — рече нейният дин.

— Това са глупости! Ко ще.

— Сузана, не искам да чуя нито дума повече! — сопна й се Стрелеца с такъв разгневен тон, какъвто тя не бе чувала никога преди. Гневът не беше нещо необичайно за Роланд, ала сега в тона му се долавяше някаква злоба, която едновременно я притесни и изплаши.

Следващия половин час двамата не продумаха — Роланд теглеше луксозното такси на Хо Фат, а Сузана се возеше. После тясната пътечка (тя вече я наричаше „Бедлендс Авеню“) се насочи нагоре и безногата жена скочи от количката и запълзя по земята. За подобни изпълнения бе разкъсала неговата тениска със стародавните дни на две и я бе увила около дланите си. Платът я предпазваше от острите камъни и стопляше пръстите й (макар и мъничко).

Роланд погледна към нея, след което отново се обърна към пътеката. Беше нацупен и Сузана си каза, че спътникът й със сигурност не знаеше как изглежда отстрани — като тригодишно хлапе, на което не му дават да ходи на плаж. Тя обаче за нищо на света нямаше да му каже. Навярно по-късно, когато можеха да погледнат на този кошмар от дистанцията на времето и да се засмеят. Когато вече не можеха да си спомнят какво й бе толкова ужасното на нощта с температура пет градуса, в която лежиш буден и трепериш на студената земя, докато наблюдаваш как някоя падаща звезда прорязва черното небе и си мислиш: „Само един пуловер, ето какво ми трябва. Само един пуловер и ще бъда щастлива като току-що нахранен папагал.“ И си мислиш дали кожата на Ко би стигнала за долни гащи за всеки от тях и дали като го убият, всъщност няма да направят услуга на бедното зверче; и без друго то беше толкова тъжно след смъртта на Джейк.

— Сузана — рече Роланд, — бях груб с теб и те моля за извинение.

— Няма нужда — отвърна тя.

— Напротив. Имаме си достатъчно проблеми, за да си създаваме допълнителни.

Тя мълчеше. Погледът й беше вперен в мъжа до нея, който пък от своя страна се взираше в югоизточна посока, към кръжащите там птици.

— Тези врани — промълви той.

Тъмнокожата жена продължаваше да мълчи.

— Когато бях дете, понякога ги наричахме черните птици на Ган. Разказвал съм на теб и на Еди как поръсихме трохи, след като обесиха готвача, нали?

— Да.

— Онези птици бяха същите като тези — наричаха ги крепостни врани или нещо подобно. Никога не са им казвали кралски врани, защото се хранят с мърша. Нали ме попита какво ядат… Вероятно си намират по нещичко в дворовете и улиците на замъка му, след като го е изоставил.

— Le Casse Roi Russe или Roi Rouge^[2], или както там му казваш.

— Да — кимна мъжът. — Не съм съвсем сигурен, но…

Стрелеца не завърши, ала и нямаше нужда. Сузана продължи да наблюдава птиците и й се стори, че идват и отлитат в югоизточна посока. Навярно птиците означаваха, че все пак бележеха някакъв напредък. Това не беше много, но се оказа напълно достатъчно, за да повдигне духа й през остатъка от деня и да й вдъхне кураж да посрещне смело поредната мразовита нощ.

ШЕСТ

На следващата сутрин, докато ядяха студената си закуска в поредния бивак, без да запалят огън (Роланд бе обещал, че следващата нощ щяха да използват малко „Стърно“ и да си приготвят храна, която поне да е топла), Сузана попита дали може да разгледа часовника, подарен на спътника й от корпорация „Тет“. Стрелеца веднага й го подаде. Жената се вгледа в трите сигула, изобразени на капачето, неспособна да отдели взор от Кулата с възходящата й спирала от прозорчета; сетне го отвори и надзърна вътре.

— Разкажи ми отново какво ти казаха — промълви тя, без да откъсва очи от подаръка.

— Думите им се основаваха на това, което им казал един от техните добромислещи приятели — изключително талантлив човек, макар че не си спомням името му. Според него часовникът можел да спре, когато наближим Тъмната кула, или дори да тръгне назад.

— Трудно ми е да си представя „Патек Филип“, който върви назад — подметна тъмнокожата жена. — Според този часовник сега в Ню Йорк е осем и шестнайсет сутринта или вечерта. При нас ми изглежда да е около шест и половина сутринта, но май това няма особено значение, както гледам. Как можем да разберем дали тази джаджа закъснява или избързва?

Роланд спря да пълни торбата си и се замисли над въпроса.

— Виждаш ли мъничката стрелка в долния му край? Тази, която се върти самичка?

— Секундарникът, да.

— Кажи ми, когато застане отвесно.

Безногата жена се загледа в стрелката и щом тя стигна до горната част на циферблата, каза:

— Сега!

Роланд приклекна — сега, след като болката в хълбока му бе изчезнала, това вече не го затрудняваше особено. Той затвори очи и обгърна коленете си с ръце. Всяко негово издишване се превръщаше в ефирна мъгла. Сузана се опита да не го гледа — сякаш омразният студ бе станал толкова могъщ, че вече се материализираше пред тях, призрачен, но видим.

— Роланд, какво пра…

Стрелеца вдигна ръка във въздуха, без да отваря очи, и тя замълча.

Секундарникът припкаше по малката си орбита — първо надолу, а после нагоре, — докато не наближи горната част на циферблата. И точно когато стигна там…

Стрелеца отвори очи и каза:

— Това е една минута. Истинска минута, тъй както живея под Лъча.

Долната й челюст увисна.

— Как, по дяволите, направи това?

Ала нейният дин само поклати глава. Нямаше никаква представа. Единственото, което знаеше, бе, че Корт им бе казал винаги да държат времето вътре в главата си, защото не могат да разчитат на механични приспособления за неговото измерване, а и никой слънчев часовник няма да им помогне в облачен ден. Или в полунощ. Едно лято ги бе изпратил в Детската горичка западно от замъка след една тежка нощ (а там си беше доста страшничко, особено когато си сам, макар че никой от тях не се осмели да каже това на глас) със задачата да останат там и да се върнат в двора зад Голямата зала точно в минутата, определена от наставника им. Бе странно как този часовник вътре в главата му функционираше. Тоест, не функционираше (поне в началото). Не работеше. Не работеше. И не работеше. Мазолестата ръка на Корт се спускаше отново и отново, сипейки тежки удари, а самият учител ръмжеше: „Арррр, червей такъв, марш в гората утре вечерта! Сигурно много ти харесва там!“ Ала веднъж след като този часовник започна да тиктака, беше безпогрешен. Роланд го бе изгубил за известно време, тъй както светът бе изгубил посоките на компаса, но ето че си го бе възвърнал и това го караше да се чувства изключително радостен.

— Броеше ли? — попита тъмнокожата жена. — Мисисипи-едно, Мисисипи-две… нещо такова?

Той поклати глава.

— Просто зная. Кога свършва една минута или един час.

— Разправяй ги на баба си! — възкликна Сузана. — Признай си, че налучка!

— Ако съм налучкал, щях ли да се обадя точно на минутата?

— Мой да си извадил късмет — обади се Дета и го изгледа лукаво, притворила едното си око; изражение, което Роланд ненавиждаше. (Ала за нищо на света нямаше да каже това — по този начин само щеше да накара Дета Уокър да го дразни всеки път, когато се показваше навън.)

— Искаш ли да опитам отново? — попита.

— Не — отвърна Сузана и въздъхна. — Вярвам ти, което значи, че часовникът е точен до секунда. А това на свой ред означава, че не сме близо до Тъмната кула. Не още.

— Навярно не сме достатъчно близо, за да се отрази това на часовника, ала сме по-близо, отколкото някога съм бил — каза тихо Стрелеца. — Вече сме почти в сянката й. Повярвай ми, Сузана — зная го.

— Но…

В този момент над главите им се разнесе силно грачене, което бе едновременно дрезгаво и странно приглушено: Гррраа-гррраа! вместо Гаа-гаа!. Безногата жена погледна нагоре и видя една от големите черни птици — от онези, които Роланд бе нарекъл крепостни врани — летяща толкова ниско, че чуваха пляскането на крилете й. От дългия й закривен клюн висеше нещо дълго и жълтеникавозелено, което й заприлича на мъртво водорасло. Само дето май не беше съвсем мъртво.

Жената се обърна към Стрелеца и го изгледа с блеснали очи.

— Дяволска трева — кимна той. — Навярно са я донесли тук за гнездото си — определено не е за да нахрани пиленцата си. Не и с това. Дяволската трева винаги изчезва последна, когато вървиш към Затънтените земи, и винаги се появява първа, когато се връщаш от тях (какъвто е нашият случай). Сега ме изслушай, Сузана — искам добре да ме чуеш и да изтикаш тази досадна кучка Дета колкото се може по-далеч. Не ми губи времето, като ми разправяш, че не е тук, защото виждам как танцува комала в очите ти.

Тъмнокожата жена изглеждаше първо изненадана, а сетне засегната, сякаш всеки момент щеше да възрази, ала нищо не каза. Просто завъртя глава настрани, а когато отново погледна към своя дин, дори тя не почувства присъствието на онази, която Стрелеца бе нарекъл „тази досадна кучка“. Явно и Роланд бе престанал да я вижда, защото продължи:

— Мисля, че съвсем скоро ще напуснем Ужасните земи, но за твое добро е да не вярваш на очите си — няколкото сгради и оскъдно павираните пътища, на които вероятно ще се натъкнем, не означават нито сигурност, нито цивилизация. Не ни дели голямо разстояние и от замъка му, Le Casse Roi Russe. Пурпурният крал почти със сигурност се е омел оттам, но може да ни е оставил капан. Искам да отвориш добре очите и ушите си, а ако възникне необходимост от съвещание, остави на мен да говоря.

— Какво знаеш ти, което да не знам? — попита го Сузана. — Какво премълчаваш?

— Нищо — отвърна той. Беше пределно искрен. — Просто усещам нещо, Сузана. Вече сме близо до целта си, без значение какво казва този часовник. Съвсем малко ни остава да победим в похода си. Ала моят учител Корт обичаше да казва, че има едно правило без никакви изключения — „преди победата идва изкушението“. И колкото по-голяма е победата, толкова по-силно е изкушението, с което трябва да се пребориш.

Безногата жена потръпна и обгърна тялото си с ръце.

— Всичко, което искам, е да съм на топло — каза тя. — Ако никой не ми предложи купчина сухи дърва и дебел памучен костюм, за да се откажа от Кулата, навярно ще сме заедно още известно време.

Роланд си припомни една от най-важните максими на Корт — „Никога не изговаряй най-лошото на глас!“ — ала предпочете да си замълчи. Той прибра внимателно часовника и се надигна, готов да продължат нататък.

Ала Сузана явно имаше да каже още нещо:

— Сънувах онзи другия. — Нямаше никаква нужда да уточнява кого имаше предвид. — Вече три дни поред. Как се движи по следите ни. Възможно ли е да е така?

— О, да — въздъхна Роланд. — И си мисля, че стомахът му е празен.

— Гладен, Мордред е гладен — изведнъж рече безногата жена. Беше чувала тези думи в съня си.

Отново потрепери.

СЕДЕМ

Пътеката, по която вървяха, се разшири и този следобед за пръв път видяха древните плочи на пътната настилка, подаващи се тук-там под каменистата почва. Пътят ставаше все по-широк и малко преди здрачаване стигнаха до място, където друга пътека (която вероятно също е била павирана в далечното минало) се сливаше с него. Сузана забеляза ръждивия стълб, който навярно бе поддържал уличен знак навремето, ала сега на върха му нямаше нищо. На следващия ден зърнаха и първата сграда от тази страна на Федик — полусрутена съборетина с някаква преобърната табела на останките от онова, което някога е било веранда. Зад нея се издигаше разхлопан хамбар. С помощта на Стрелеца тъмнокожата жена завъртя табелата и двамата прочетоха единствената дума — „КОНЮШНЯ“, под която се мъдреше до болка познатото им червено око.

— Мисля, че пътеката, по която вървим, навремето е била дилижансов път между замъка Дискордия и Le Casse Roi Russe. — каза Стрелеца. — Почти съм убеден в това.

Преминаха покрай още сгради и още пресичащи се пътища. Това бяха покрайнините на някогашен град или село — а може би и на голям мегаполис, разпрострял се около замъка на Пурпурния крал. Но за разлика от Луд например много малко бе останало от него. Пространството между порутените сгради беше обрасло с дяволска трева, но това бе единственият признак на живот. Студът беше по-силен от всякога. На четвъртата нощ след като бяха видели враните, се опитаха да лагеруват сред останките на една по-запазена постройка, ала и двамата доловиха шепнещите в тъмнината гласове. С безразличие, което се стори стряскащо на Сузана, Роланд веднага ги определи като „домашници“ и предложи да се върнат на улицата.

— Не смятам, че могат да ни сторят нещо, ала могат да наранят малкото ни приятелче — каза Стрелеца и погали Ко, който се бе сгушил в скута му с нетипична за него боязливост.

Тъмнокожата жена бе страшно доволна, че се махат. Сградата, където се бяха опитали да лагеруват, излъчваше някакъв хлад, който й се струваше по-непоносим от физическия студ. Съществата, чийто шепот бяха чули, можеха да са древни, но това изобщо не омаловажаваше факта, че умираха от глад. Ето защо тримата за пореден път се сгушиха един в друг по средата на Бедлендс Авеню, до луксозното такси на Хо Фат и зачакаха изгревът да повиши температурата с няколко градуса. Опитаха се да запалят огън от дъските на една от съборетините, но само изхабиха две шепи „Стърно“. Гелът се стичаше по нацепените крака на древните столове, които използваха като подпалки, след което се изпаряваше. Дървото просто отказваше да се запали.

— Защо? — попита жената, докато гледаше как последните струйки дим се разсейват във въздуха. — Защо?

— Изненадана ли си, Сузана от Ню Йорк?

— Не, но искам да знам защо. Може би е твърде старо? Или е вкаменено?

— Не гори, защото ни мрази — отвърна Стрелеца с такъв тон, сякаш това бе повече от ясно. — Това е неговото място и продължава да е негово, въпреки че си е тръгнал. Всичко тук ни мрази. Ала… слушай, Сузана… Какво ще кажеш да възобновим нощните преходи? Ще се опиташ ли?

— Определено — кимна тя. — Всичко е по-добро от това да лежим на студа и да треперим като котенца, които някой току-що се е опитал да удави в бидон леденостудена вода.

Така и сториха — през остатъка от тази първа нощ, през цялата следваща и двете след нея. Тъмнокожата жена не спираше да си мисли: „Ще се разболея. Не мога да продължавам така, без да ми се лепне нещо“, ала организмът й издържа. Никой от тях не се разболя, като се изключи пъпката вляво отделната й устна, която от време на време се пукаше и от нея изтичаше малко кръв, след което раничката хващаше коричка. Единствената им болест беше постоянният студ, който ги прояждаше все по-надълбоко и по-надълбоко. Луната отново бе започнала да пълнее и една нощ Сузана си даде сметка, че вече цял месец пътуват югоизточно от Федик.

Постепенно фантастичната градина от подобни на игли скали бе заменена от някакво запустяло селище. Тъмнокожата жена нямаше никакви илюзии, че вече са напуснали Ужасните земи — дори знакът, който ги уведоми, че тази пътека някога се е наричала „КРАЛСКИЯТ ДРУМ“ (под надписа се мъдреше неизменното червено око), не успя да я убеди в това.

Селището, в което се озоваха, имаше изключително зловещ вид и Сузана се зачуди какви ли са били хората, живели тук преди. Страничните улички бяха застлани с калдъръм. Къщите бяха сгърчени и схлупени, със заострени покриви, а портите — тесни и неимоверно високи, сякаш обитателите им бяха като удължените изображения в панаирджийските огледала. Тези къщи изглеждаха като излезли от творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит и Уилям Хоуп Ходжсън, събрани под зловещия лунен сърп на Лий Браун Кой^[3]; къщите бяха накацали по полегатите склонове на хълмовете, по които вървяха. Тук-там някоя от тях бе рухнала под собствената си тежест — руините й имаха неприятно органичен вид, сякаш представляваха разкъсана и разложена плът, а не купчина изгнили дъски и изпотрошени стъкла. Пред погледа на Сузана отново изплуваха мъртви лица, които се взираха в нея от дъските и сенките; лица, които се обръщаха след тях и следяха пътя им с кръвожадните си мъртвешки очи. Тя внезапно си спомни за Портиера от Дъч Хил и неволно потрепери.

На четвъртата нощ, откакто бяха поели по Кралския друм, стигнаха до място, където пътят завиваше рязко на юг, напускайки Пътя на Лъча. Пред тях на по-малко от една нощ вървене (или возене, ако човек се намираше в луксозното такси на Хо Фат) се издигаше висок хълм с огромен черен замък, увенчаващ билото му. На фона на оскъдната лунна светлина Сузана си каза, че във вида му има нещо ориенталско. Кулите се удебеляваха в горната си част подобно на минарета. Те бяха свързани с фантастични мостчета, които се пресичаха над вътрешния двор. Част от тези мостчета бяха рухнали, ала повечето още стояха. В този миг Сузана си даде сметка за приглушеното боботене, което достигаше до слуха й. Не, тя бе сигурна, че не се дължеше на някакви машини… ала бе най-добре да попита Роланд за това.

— Вода — каза той.

— Каква вода? — смръщи вежди жената. — Сигурен ли си?

Той кимна.

— Абсолютно. Но за нищо на света не бих пил от нея, дори да умирам от жажда.

— Това място е лошо — промълви тя, имайки предвид не само замъка, но и безименното селище с изкорубените

(втренчени)

къщи, сред които вървяха. — И… Роланд, това място не е пусто.

— Сузана, ако усещаш, че някои духове искат да влязат в главата ти, кажи им да се разкарат.

— Това ще свърши ли работа?

— Не съм сигурен — призна нейният дин, — ала съм чувал, че подобни твари трябва да получат разрешение, за да влязат, и са готови на какви ли не хитрости, за да го сторят.

Тъмнокожата жена бе чела „Дракула“ и бе слушала разказа на татко Калахан за Джирусълъмс Лот, ето защо разбра какво има предвид Стрелеца.

Той я хвана за раменете и внимателно я обърна с гръб към замъка — който в крайна сметка можеше изобщо да не се окаже черен, а само потъмнял от времето. Денят щеше да каже. В момента пътят им бе осветен от скрития зад облаците лунен сърп.

На мястото, където бяха спрели, се пресичаха няколко пътя, повечето от които бяха криви като изпотрошени пръсти. Този, към който Роланд насочи вниманието й обаче, бе идеално прав — и Сузана си даде сметка, че това е първата напълно права улица, която вижда, откакто влязоха в изоставеното селище. Настилката й бе гладка (и не от калдъръм) и тя водеше на югоизток — по протежението на Пътя на Лъча. Високо в небето позлатените от лунните лъчи облаци се носеха като процесия от лодки.

— Забелязваш ли онова тъмно петно на хоризонта? — попита Роланд.

— Да. Тъмно петно с някаква белееща се ивица пред него. Какво е това? Знаеш ли?

— Имам едно предположение, но не съм съвсем сигурен — отвърна Стрелеца. — Да си направим кратка почивка. Слънцето ще изгрее скоро и тогава въпросите ни ще получат отговор. Освен това не искам да се приближаваме до онзи замък посред нощ.

— Щом Пурпурния крал го няма и Пътят на Лъча се простира натам — посочи с ръка, — защо изобщо трябва да се отбиваме в проклетия му замък?

— Най-малкото за да се уверим, че наистина си е отишъл. А и току-виж успеем да погодим капан на този след нас. Не крия, че се съмнявам в това — той никак не е глупав, — ала е млад, а младите често са небрежни.

— Ще го убиеш ли?

Усмивката на Стрелеца изглеждаше смразяваща на сиянието на лунните лъчи.

— Без капка колебание — гласеше отговорът му.

ОСЕМ

На сутринта Сузана се събуди от трескавата си дрямка сред провизиите, струпани в задната част на рикшата, и видя Роланд, който стоеше прав и се взираше в Пътя на Лъча. Тя се надигна, движейки се извънредно внимателно, защото беше схваната и не й се искаше да падне. Имаше чувството, че костите й са като ледени висулки под плътта й, готови да се натрошат като стъкло.

— Какво виждаш? — попита я той.

На дневната светлина бялата ивица се оказа сняг, което не я изненада особено — все пак местността ставаше все по-планинска. Това, което я изненада обаче (и изпълни сърцето й с възторг), бяха дърветата, издигащи се отвъд този снежен пояс. Зелени дървета. Живи същества.

— О, Роланд, та те изглеждат прекрасно! — възкликна жената. — Дори и стъпили в снега, изглеждат прелестно! Не мислиш ли?

— Да — отвърна той, след което я вдигна високо и я обърна с гръб към посоката, от която бяха дошли. Отвъд мрачните предградия, осеяни със зловещи къщи, се виждаше част от Ужасните земи, които бяха прекосили — каменистите плата, сред които се издигаха възлестите закривени пръсти на високите скали.

— Помисли над това — рече Стрелеца. — Там, накъдето гледаш сега, се намира Федик. Отвъд Федик е Тъндърклап. Зад Тъндърклап са Калите и гората, която бележи границата между Средния и Крайния свят. По-нататък се намира Луд, а още по-нататък — Ривър Кросинг; нейде отвъд тях се намират Западното море и голямата пустиня Мохейн. Още по-далеч, изгубени в левгите и времето, лежат руините на онова, което е останало от Вътрешния свят. Баронствата. Гилеад. Места, където дори сега има хора, които помнят любовта и светлината.

— Да — кимна Сузана, без да го разбира.

— Това бе пътят, по който пое Пурпурният крал, за да излее злото, което носеше — каза Роланд. — Той възнамеряваше да тръгне по другия път, към Тъмната кула, ала дори в безумието си бе достатъчно благоразумен да не унищожи земята, през която трябваше да премине заедно със следовниците си. — Мъжът я притегли към себе си и я целуна по челото с такава нежност, че тя едва не заплака. — Тримата ще посетим този замък и ще поставим капан на Мордред, ако късметът се усмихне на нас и се намръщи на него. Сетне ще продължим към живите земи. Там ще има дърва за огрев и достатъчно дивеч, за да си набавим прясно месо и кожи, с които да се стоплим. Можеш ли да продължиш още малко, скъпа? Можеш ли?

— Да — промълви Сузана. — Благодаря ти, Роланд.

Тя го прегърна и в същия момент погледът й се спря на червения замък. На бледата светлина от настъпващия ден можеше да види, че камъните, от които бяха изградени стените му, макар и потъмнели с течение на годините, някога бяха имали цвета на току-що пролята кръв. Това пробуди спомена за съвещанието, което бе провела с Мия на върха на замъка Дискордия — както и за пурпурната светлина, пулсираща в далечината. Там, където се намираха сега.

„Ела при мен, ако изобщо имаш намерение да поговорим, Сузана от Ню Йорк! — беше й казала ничията дъщеря. — Идвай веднага при мен, защото Кралят може да те омае дори и от голямо разстояние.“

Именно за това пулсиращо червено сияние бе говорила Мия, но…

— Изчезнало е! — извика тъмнокожата жена на Роланд. — Алената светлина от замъка — Ковачницата на Краля, както я нарече! Няма я! Дори веднъж не сме я зърнали, откакто сме тук!

— Така е — кимна нейният дин и този път усмивката му беше по-топла. — Мисля, че е изчезнала тогава, когато прекратихме работата на Разрушителите. Ковачницата на Краля вече не съществува, Сузана! И то завинаги, ако такава е волята на боговете. И заслугата за това е наша, макар че платихме жестока цена.

Този следобед достигнаха до Le Casse Roi Russe, който — както се оказа в крайна сметка — изобщо не беше обезлюден.