Стивън Кинг
Тъмната кула (15) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

На машината, която Еди веднага нарече „Триколесния скутер на Сюзи“, имаше три марки — „Хонда“, „Такуро“ (тази вносна марка бе особено популярна в периода преди епидемията от супергрип) и „Норт Сентрал Позитроникс“, — както и емблема, на която пишеше „АРМИЯ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ“.

На Сузана никак не й се искаше да слезе от скутера, но най-накрая го направи. Имаше толкова много други неща, които трябваше да бъдат разгледани. Беше претъпкана с хранителни припаси (повечето се състояха от сушени и замразени продукти, които едва ли щяха да бъдат толкова вкусни като гощавката, която им бе приготвил Найджъл, но поне щяха да заситят глада им), бутилирана вода и кенове с напитки (цяла купчина кока-кола и ноз-а-ла, но никакъв алкохол), а по-навътре видяха и обещаната газова печка. Близо до нея се намираха и дървените контейнери с оръжие, повечето от които (макар и не всички) носеха щемпела „АРМИЯ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ“.

Това бяха най-основните им умения — истинското им призвание, както би казал Корт. Тези таланти може би щяха да останат в латентно състояние през по-голямата част от живота им, ако Стрелеца не ги беше пробудил… отгледал… и наточил зъбите им, превръщайки ги в смъртоносни остриета.

Никой не промълви и дума, докато Роланд откъртваше капаците на контейнерите с масивния лост, който извади от торбата си. Сузана бе забравила за триколесния скутер, който бе чакала цял живот; Еди бе забравил за вечните си шеги, а Стрелеца бе забравил за предчувствието си. Цялото им внимание бе погълнато от арсенала, който Бротиган и приятелите му бяха оставили за тях, и нямаше оръжие, което да не разгадаят — било в момента, било след краткотрайно изучаване.

Единият контейнер беше пълен с карабини АР-15 — цевите им бяха увити в импрегнирана хартия, а стрелящите им механизми миришеха на бананово масло. Еди забеляза допълнителните превключватели и погледна в съседния сандък. Там, покрити с полиетилен и увити в същите намаслени листове, се виждаха метални дискове — също като пълнителите на шмайзерите в гангстерски епики от рода на „Бяла топлина“^[2], само че тези бяха по-големи. Еди вдигна една от карабините, погледна отдолу и откри точно това, което очакваше — приспособление, благодарение на което дисковите пълнители можеха да се прикачват към оръжието, превръщайки го в картечница. Колко ли куршума имаше в един от тези пълнители? Сто? Сто двайсет и пет? Във всеки случай имаше достатъчно, за да покосиш цяла компания отрепки и вампири.

Друг от контейнерите беше пълен с неща, които приличаха на ракетни снаряди, върху всяко от които бяха изписани буквите СТС, а в съседния продълговат сандък лежаха половин дузина базуки. Роланд посочи символите за радиоактивност върху тях и поклати глава. Независимо от тяхната ефективност не искаше да използват оръжия, които да предизвикат потенциално смъртоносна радиация. Беше готов да избие Разрушителите, но само в случай, че нямаше друг начин да спре пъкленото им дело.

До метално корито, пълно с противогази (които заприличаха на Джейк на откъснатите глави на огромни буболечки), имаше два сандъка с пистолети — късоцевни картечни пистолети с думата „КОЙОТ“, изписана на ръкохватките им, и тежки автоматични патлаци, наречени „Кобра Стар“. Момчето бе привлечено и от двете оръжия (всъщност изпитваше влечение към всички оръжия), но взе една кобра, защото приличаше на рюгера, който бе дал на татко Калахан. Ръкохватката прилегна идеално в ръката му. Той прецени, че пълнителят съдържа петнайсет или шестнайсет куршума — нямаше нужда да го вади и да брои патроните, просто му бе достатъчен един поглед, за да разбере.

— Хей — каза Сузана. Беше допълзяла към предната част на пещерата. — Елате да видите това. Сничове.

— Гледай ти какъв капак — каза Джейк, когато дойде при нея. Щом тъмнокожата жена го отмести, той го взе и се загледа в него. На капака бе нарисувано лицето на усмихнато момче с белег на челото във формата на мълния. То носеше кръгли очила и размахваше нещо, което приличаше на магическа пръчка. Под картинката пишеше:

СОБСТВЕНОСТ НА 449-И ЕСКАДРОН

24 „СНИЧА“

МОДЕЛ — „ХАРИ ПОТЪР“

СЕРИЕН НОМЕР 465-17-CC NDJKR

•Не се бъзикайте с 449•

Ще избием всичко •слидеринско• от вас!

В сандъка имаше две дузини сничове, опаковани като яйца в пластмасови гнезденца. Никой от групата на Роланд не бе имал възможността да разгледа отблизо тези миниатюрни смъртоносни изобретения по време на битката им с Вълците, ала сега разполагаха с достатъчно време, през което да задоволят любопитството си. Всеки взе по един снич. Имаха размерите на топки за тенис, но бяха доста по-тежки. Повърхността им беше набраздена от вертикални и хоризонтални улеи, сякаш бяха глобуси с отбелязани по тях паралели и меридиани. Въпреки че изглеждаха направени от стомана, на допир повърхността им наподобяваше доста твърда гума.

— Това ги събужда — измърмори Еди, сочейки към бутона до малкия панел. Джейк кимна. Част от повърхността им беше вдлъбната — колкото да я натисне човек с пръст. Момчето го направи, без изобщо да се тревожи, че сничът може да експлодира в ръката му или да извади миниатюрни остриета, които да нарежат пръстите му. Този бутон служеше, за да се получи достъп до програмирането на смъртоносното топче. Джейк не можеше да каже откъде знае това.

Неголям участък от заоблената повърхност на снича се отмести настрани с приглушено бръмчене. Показаха се четири малки лампички — трите от тях бяха тъмни, а последната проблясваше в кехлибарено. Имаше и седем прозорчета, които сега показваха 0 00 00 00. Под всяко имаше копче — толкова малко, че ти трябваше нещо като подострен връх на кламер, за да го натиснеш. „Като бръмбарски гъз“, както щеше да се изцепи Еди по-късно, докато се опитваше да програмира снича си. Вдясно от прозорчетата имаше още два бутона, маркирани с И.

Джейк ги показа на Роланд.

— Според мен това е „ВКЛЮЧИ“, а това — „ЧАКАЙ“ — му каза момчето. — Как мислиш? Така е, нали?

Стрелеца кимна. Никога преди не беше виждал подобно оръжие — във всеки случай не и от толкова близко разстояние, — но като се вземеха предвид и прозорчетата, думите на момчето звучаха напълно логично. Той си помисли, че сничовете можеха да се окажат полезни по начин, за който дългострелите с техните атомни снаряди не можеха да им помогнат. ВКЛЮЧИ… и ЧАКАЙ.

ВКЛЮЧИ… И ЧАКАЙ.

— Дали Тед и двамата му приятели са оставили всичко това за нас? — попита Сузана.

Според Роланд това нямаше никакво значение — важното бе, че боеприпасите бяха тук, — ала кимна в отговор.

— Как? И откъде са ги взели?

Стрелеца не знаеше. Това, което знаеше, беше, че пещерата бе ма’сън — военен скрин. Долу под тях мъжете водеха война с Кулата, която родословието на Елд се бе заклело да защитава. Той и неговият тет щяха да ги връхлетят изненадващо, а тези оръжия щяха да му послужат да помете враговете си, докато и последният от тях не бъде прострян на земята с ботуши, сочещи към небето.

Или докато самите те не загинеха.

— Навярно обяснява това на някоя от ролките — подхвърли Джейк. Той сложи предпазителя на новата си автоматична кобра и я пъхна в торбата с оризиите. Сузана си избра същия модел, след като го повъртя в ръката си досущ като Ани Оукли^[3].

— Може би — рече тъмнокожата жена и се усмихна на Джейк. Отдавна не се бе чувствала толкова добре. Толкова небременна. Съзнанието й обаче беше угнетено. Или по-скоро духът й.

Еди вдигна някаква кърпа, навита на руло и завързана с върви на три места.

— Тед каза, че ни е оставил карта на затворническия лагер. Бас държа, че е това. Някой освен мен иска ли да хвърли едно око?

Всички искаха. Джейк помогна на младия мъж да развържат възлите. Бротиган ги беше предупредил, че е груба, и точно такава се оказа — само кръгчета и четириъгълници. Сузана видя името на малкото градче — Плезънтвил — и отново се сети за Рей Бредбъри. Джейк бе развеселен от компаса, където картографът бе добавил въпросителен знак след N-то.

 

 

Докато разглеждаха този набързо изготвен образец на картографското изкуство, някакъв продължителен, треперлив вик прониза околния здрач. Еди, Сузана и Джейк се огледаха разтревожено. Ко надигна глава и изръмжа отсечено, след което отново зае същата поза и потъна в сън. Майната ти, лошо момче, аз съм с приятелите си и хич не ме е страх от теб.

— Какво е това? — попита Еди. — Койот? Чакал?

— Сигурно някакво пустинно куче — отвърна разсеяно Роланд. Беше клекнал (което означаваше, че хълбокът му беше по-добре, поне за момента), сложил ръце на бедрата си. Погледът му не се отделяше от грубите окръжности и четириъгълници, надраскани на кърпата. — Кан-той-тет.

— Това има ли нещо общо с Дан-тет? — обади се Джейк.

Неговият дин не го удостои с отговор. Той взе картата и излезе от пещерата, без да поглежда назад. Другите се спогледаха учудено и го последваха, омотавайки одеялата около телата си като шалове.

ТРИ

Роланд се върна там, където Шийми (с малко помощ от страна на приятелите си) ги беше пренесъл. Този път Стрелеца се възползва от бинокъла и дълго време наблюдава „Синия рай“. Нейде зад тях пустинното куче отново излая — самотен звук в заобикалящия ги сумрак.

И сумракът бе станал по-гъст, помисли си Джейк. Очите привикваха към едва забележимото здрачаване, ала контрастът правеше ослепителния сноп лъчи да изглежда още по-ярък. Той бе сигурен, че машината за слънце няма средно положение — или работи, или не работи. Може би дори оставяха слънцето да свети и през нощта, но се съмняваше в това. В училище бе научил, че нервната система на хората е настроена за редуване на ден и нощ. Човек можеше да издържи продължителни периоди на слаба светлина — жителите на арктическите райони го правеха всяка година, — ала това се отразяваше на психиката. Джейк не мислеше, че важните клечки там долу биха прецакали безценните си Разрушители заради жаждата си за перманентна светлина. Нито пък биха увеличили риска от повреждане на безценната си машина, като я държат включена през цялото време. Накрая Роланд подаде бинокъла на Сузана.

— Обърни особено внимание на сградите в двата края на затревения правоъгълник — инструктира я той, след което разгъна изрисуваната кърпа като участник в училищна пиеса, четящ пергамент, и добави: — Номер 2 и 3 на картата.

Тъмнокожата жена ги разгледа внимателно. Постройката под номер 2 — домът на Девар-лорда — представляваше симпатична триетажна къща, боядисана в електриковосиньо, с жълти корнизи. Майка й навярно би я нарекла „къщичка от приказките“ заради ярките цветове и натруфените фестони около корнизите.

Домът „Дамли“ беше много по-голям и докато го наблюдаваше, Сузана видя няколко души да влизат и излизат от него. Някои имаха безгрижния вид на цивилни лица, докато другите изглеждаха по-… да кажем бдителни. Двама-трима вървяха прегърбени под товара на онова, което носеха — тя подаде бинокъла на Еди и го попита дали това са Отрочетата на Родърик.

— Мисля, че да — рече съпругът й, — макар че не мога да бъда напълно…

— Не се занимавайте с Отродите — каза Роланд. — Не му е сега времето. Какво мислиш за тези две сгради, Сузана?

— Ами… — започна тъмнокожата жена, без да има и най-малка представа какво точно се иска от нея. — И двете са много добре поддържани, особено в сравнение с порутените развалини, които сме срещали по пътя си. Тази, която наричат „Дамли“, е твърде красива. Построена е в стил Кралица Ана и…

— Как мислиш, наистина ли са направени от дърво, или просто изглеждат така? Интересува ме най-вече тази на име „Дамли“.

Сузана насочи бинокъла натам, после го подаде на Еди. Той погледна, сетне го предостави на Джейк. Докато момчето гледаше през него, изведнъж чуха някакво силно изщракване, което сякаш идваше от километри разстояние… и слънчевият лъч на Сесил Б. Де Мил, осветяващ „Синия рай“ като прожектор, изчезна, потапяйки ги в гъст пурпурен здрач, който съвсем скоро щеше да се превърне в непрогледен мрак.

Пустинното куче отново нададе своя вой, от който кожата по ръцете на Джейк настръхна. Звукът ставаше все по-пронизителен… до момента, в който внезапно прекъсна, сякаш задушен по средата на сричката. Момчето беше уверено, че хищникът е мъртъв; навярно нещо се бе промъкнало зад него и когато изкуственото слънце бе угаснало…

Той видя, че в поселището все още проблясват светлинки — двойната бяла редица на уличните лампи в „Плезънтвил“, жълтите ореоли около онова, което Сузана бе нарекла „Университета на Разрушителите“… и прожекторите, които чертаеха причудливи геометрични фигури в мрака.

„Също като в затворнически филм“ — помисли си Джейк.

— Хайде да се връщаме — каза той. — Вече нищо не се вижда, а хич не ми харесва да стоим тук в тъмното.

Роланд се съгласи. Последваха го в индийска нишка — Джейк вървеше зад Еди, който носеше Сузана, а Ко ситнеше до него. Очакваше някое друго пустинно куче да подеме воя на първото, ала се бе спуснала зловеща тишина.

ЧЕТИРИ

— Дървени са — каза Джейк. Той стоеше с кръстосани крака под един от газените фенери и лицето му бе обляно в меко сияние.

— Дърво — съгласи се Еди.

Сузана се поколеба за момент, давайки си сметка, че въпросът е от жизненоважно значение, и запрехвърля в съзнанието си онова, което беше видяла. Накрая кимна.

— Дърво, почти съм сигурна. Особено онази, която наричат дома „Дамли“. Да я построят в стил Кралица Ана от камъни и тухли, а после да я замаскират, че да заприлича на дървена? Няма никакъв смисъл.

— Ако така успеят да заблудят скиталците, които възнамеряват да я изгорят — рече Роланд, — има смисъл.

Тъмнокожата жена се замисли над думите му. Прав беше, естествено, но…

— Въпреки това смятам, че е дърво.

Стрелеца кимна.

— Както и аз.

Техният дин беше намерил голяма зелена бутилка с надпис „Перие“. След като я отвори и се увери, че е вода, взе пет чаши и наля на всички. Сетне ги нареди пред Джейк, Сузана, Еди, Ко и себе си.

— Признаваш ли ме за свой дин? — обърна се Стрелеца към Еди.

— Да, Роланд, знаеш, че е така.

— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— Да, щом настояваш — усмивката на младия мъж внезапно се стопи. Онова предчувствие отново го беше обладало. Ка-шум — печална дума, която още не беше чувал.

— Пий, поданико.

На Еди не му харесваше особено да го наричат „поданико“, но изпи водата. Роланд коленичи пред него и го целуна бързо и сухо по устните.

— Обичам те, Еди — промълви и в прокълнатата земя, известна като Тъндърклап, се надигна пустинен вятър, понесъл отровен песъчлив прах.

— Защо… и аз те обичам — рече изненадано той. — Какво има? И не ми казвай, че нищо не е станало, защото го усещам.

— Нищо не е станало — усмихна се Роланд, но Джейк никога не бе долавял толкова мъка в гласа му. Това не предвещаваше нищо добро. — Само ка-шум, и това се случва с всеки ка-тет, който някога се е събирал… ала сега, докато сме още едно цяло, нека споделим водата си. Нека споделим нашия кеф. Това е хубаво нещо.

Той погледна към Сузана.

— Наричаш ли ме дин?

— Да, Роланд, признавам те за дин. — Беше пребледняла, — но навярно това се дължеше на светлината на газените фенери.

— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— С удоволствие — каза тя и вдигна пластмасовата чашка.

— Пий, поданичке.

Тя започна да пие, а мрачните й тъмни очи нито за миг не се отделиха от неговите. Помисли си за гласовете, които бе чула в съня си за онази затворническа килия в Оксфорд: „Този е мъртъв, онзи е мъртъв, другият също е мъртъв; О, Дискордия, мракът се сгъстява.“

Стрелеца я целуна по устните.

— Обичам те, Сузана.

— Аз също те обичам.

Роланд се обърна към Джейк:

— Признаваш ли ме за свой дин?

— Да — рече момчето. Лицето му бе така пребледняло, че дори устните му изглеждаха пепеляви. — Ка-шум означава смърт, нали? Кой от нас ще е?

— Не зная — въздъхна Стрелеца. — Сянката може и да се вдигне, защото колелото все още се върти. Не почувства ли ка-шум, когато заедно с Калахан влязохте в леговището на вампирите?

— Да.

— Ка-шум и за двама ви?

— Да.

— И въпреки това сега си тук. Нашият ка-тет е силен и е минал през много опасности. Може да преживее и тази.

— Но аз усещам…

— Да — каза Роланд. Гласът му беше благ, ала очите му имаха онзи израз, който надхвърляше обикновената печал и сякаш казваше, че каквото и да се случи, Кулата стои над тези неща и умът му се намира там — там бяха сърцето и душата му, там беше неговата ка и кеф. — Да, аз също го усещам. Всички ние го усещаме. Ето защо споделяме водата и сплотяваме задругата си. Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— Да.

— Пий, поданико.

Джейк го послуша. Сетне, преди Стрелеца да може да го целуне, пусна чашата, обгърна с ръце врата на своя дин и прошепна пламенно в ухото му:

— Роланд, обичам те.

— Аз също те обичам — отвърна мъжът и го пусна. Навън вятърът отново зави. Джейк наостри уши, очаквайки триумфалният рев на звяра, убил пустинното куче, да се присъедини към воя на вятъра, ала нищо такова не се случи.

Усмихнат, Роланд се обърна към рунтавелкото:

— Ко от Средния свят, признаваш ли ме за свой дин?

— Дин! — излая зверчето.

— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— Кеф! Да!

— Пий, поданико!

Животинчето навря муцунката си в пластмасовата чашка и залочи шумно, докато не изпи водата, след което вдигна поглед към Стрелеца. В златистите му очи се четеше очакване, а по мустаците му проблясваха капчици френска вода „Перие“.

— Обичам те, Ко — каза Роланд и се наведе, при което лицето му попадна в обсега на острите зъби на зверчето. Ко прокара език по бузата му, след което напъха муцунката си обратно в чашата, за да обере и последните останали капки.

Стрелеца разпери ръце. Джейк хвана едната, а Сузана — другата. Скоро всички бяха свързани. „Като пияниците в края на срещите на «Анонимните алкохолици»“ — помисли си Еди.

— Ние сме ка-тет — изрече Роланд. — Единство от мнозина. Споделихме водата си, тъй както споделихме живота и странстването си. Ако някой от нас загине, няма да бъде изгубен, защото сме едно и не ще се забравим дори и в смъртта.

Те останаха така още известно време. Роланд беше първият, който се пусна.

— Какъв е планът ти? — попита го Сузана. Не го нарече „сладурче“ — никога вече, поне доколкото Джейк знаеше, не го нарече с гальовна дума. — Ще ни кажеш ли?

Роланд кимна към магнетофона, който продължаваше да стои върху варела.

— Може би първо трябва да изслушаме това. Намислил съм нещо, но това, което ще ни каже Бротиган, може да ни помогне с някои от подробностите.

ПЕТ

Нощта в Тъндърклап е самото въплъщение на тъмнината — нито луна, нито звезди. Ала ако можехме да останем извън пещерата, където Роланд и неговият ка-тет току-що споделиха кеф и сега възнамеряват да изслушат онова, което им е подготвил Тед Бротиган, щяхме да забележим две алени въгленчета, проблясващи сред пронизания от ветровете мрак. А ако можехме да се изкачим до пътечката, виеща се по стръмния склон на Малката игла (рисковано начинание), щяхме да се натъкнем на седмокрак паяк, надвесен над странно сплесканото тяло на мъртъв койот-мутант. Този кан-той-тет беше жалка картинка — недоразвитият му пети крак стърчеше от гърдите му, а между задните му крака се полюшваше желеподобна плът, досущ като уродливо виме, но месото му нахрани Мордред, а кръвта му се услажда на кралския син като десертно вино. Всъщност в тази камениста пустош има всевъзможни неща за ядене. Мордред няма приятели, които да го прехвърлят от място на място посредством телепортация, ала пътят от станция Тъндърклап до Стийк-тет не само че не го затруднява, ами и му се струва доста интересен.

Вече е чул достатъчно, за да бъде сигурен какво планира баща му — изненадващо нападение над поселището, намиращо се недалеч от тук. Враговете им имат солидно числено превъзходство, но приятелите на Роланд са предани до смърт на своя дин, а изненадата винаги е била могъщо оръжие.

Освен това стрелците са fou, както би се изразил Джейк. Те полудяват, когато кръвта им кипне, и стават неустрашими. Подобна лудост е още по-могъщо оръжие.

Въпреки крехката си възраст Мордред знае доста неща — някои от тях научава от жертвите, които поглъща, а други са му предадени по наследство. Той знае например, че ако Червеният му баща разполагаше с информацията, която синът му току-що бе узнал, веднага щеше да извести Господаря или Шефа на охраната на този Девар-той. Така малко по-късно тази нощ катетът от Средния свят щеше да бъде неприятно изненадан, откривайки, че ролите са се разменили и именно на него са му подготвили засада. А можеше и никога да не разберат — навярно надзирателите щяха да ги убият в съня им, за да могат Разрушителите спокойно да довършат делото на Краля. Мордред не знаеше какво точно се върши в „Синия рай“, но пипето му сечеше, а ушите му бяха остри. Целта на стрелците беше проста — те бяха дошли тук, за да разрушат Разрушителите.

Паякът спокойно можеше да ги спре, ала той ни най-малко не се интересуваше от плановете и амбициите на Червения си баща. Това, което му носи истинско удоволствие, открива той, е горчивата самота на живота отвън. Да наблюдаваш с хладния интерес на дете, залепило лице за стъклото на мравешката ферма на бюрото си.

Щеше ли да остави този ки’-дам да убие Белия му баща? О, разбира се, че не. Принцът иска да запази това удоволствие за себе си и си има своите мотиви за това — негови собствени мотиви. Ала що се отнася до другите — младия мъж, късокраката жена, хлапето — да, ако ки’-дам Прентис получи тази възможност, той без съмнение ще ги убие и тримата. Мордред Дисчейн щеше да остави нещата да се развият по естествен начин. Щеше да наблюдава. Да слуша. Да чува писъците, да усеща мириса на изгоряло и да гледа как кръвта се просмуква в земята. И тогава, ако прецени, че Роланд няма да издържи, той, Мордред, ще излезе на сцената. В името на Пурпурния крал, стига идеята да му хареса, но всъщност заради себе си, воден от собствения си мотив, който е доста елементарен: „Мордред е гладен.“

А в случай че Роланд и неговият ка-тет победят? Победят и продължат напред към Кулата? Седмокракото същество не мисли, че ще стане така, защото по някакъв свой странен начин той също е част от техния ка-тет, споделя техния кеф и чувства онова, което усещат и те. Чувства неизбежния край на тяхната задруга.

„Ка-шум!“ — мисли си Мордред и се усмихва. На муцуната на пустинното куче се блещи изцъклено око — паякът го е пропуснал във вихъра на глада си. Един от косматите му крайници го погалва с острия си нокът и окото се търкулва от гнездото си. Мордред го изяжда като грозде, след което се обръща към бялото сияние на газените фенери, процеждащо се покрай ъглите на одеялото, което Белият му баща е закачил на входа на пещерата.

Дали може да се приближи още? Да се приближи достатъчно, за да може да подслушва?

Синът на Пурпурния крал си мисли, че може, особено след като воят на вятъра прикрива напълно звуците от придвижването му. Страхотна идея!

Той се спуска по скалистия склон към светлината, към мърморенето на гласа от магнетофона и мислите на онези, които го слушат; неговите братя, сестро-майката му, домашния любимец и, разбира се, техния водач — Голямото бяло ка-татенце.

Мордред допълзява толкова близо, колкото му стиска, и се притаява в студения и брулен от ветровете мрак, злочест и наслаждаващ се на злочестието си, сънуващ отвъдните си сънища. Вътре зад одеялото е светло. Нека, щом им харесва, нека бъде светлина. Впоследствие Мордред ще я угаси. И в тъмнината ще ликува.