Стивън Кинг
Тъмната кула (13) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Мястото, където се бяха озовали, приличаше не толкова на гара, колкото на някакво огромно, покрито депо. Сребристите линии, които Джейк беше видял, всъщност представляваха пресичащи се релси, навярно над седемдесет на брой. На няколко от тях продължаваха да се движат машини, изпълнявайки задачи, поръчани им преди векове. Една буташе платформа, натоварена с ръждясали арматурни табла, а друга не спираше да бучи с автоматичния си глас: „Моля Камка-А да отиде на девети коловоз. Камка-А на девети коловоз, ако обичате.“

Клатушкането на гърба на Еди доведе до това, че стомахът на Сузана отново се разбунтува, ала тя стисна зъби, опитвайки се да удържи напъна, защото предупреждението на белокосия мъж не я бе оставило безразлична. Тъмнокожата жена много добре знаеше какво представляваха тахийните — чудовищни създания с тела на човешки същества и глави на животни или птици. Напомняха й за създанията, нарисувани от Йеронимус Бош в „Градината на земните наслади“.

— Може би ще се издрайфам отново, захарно петленце — прошепна в ухото на мъжа си. — Да не си посмял да забавиш темпото, ако стане така.

Еди изсумтя в отговор, което според Сузана означаваше, че се е съгласил с молбата й. Виждаше капчиците пот, които се стичаха по бледата кожа на лицето му, и изведнъж й дожаля за него. И на него му беше лошо. Вече знаеше какво е да минеш през устройство за телепортация, което е спряло да функционира както трябва. Тъмнокожата жена се запита дали би могла да мине през друго подобно съоръжение, ако обстоятелствата го изискваха.

Джейк погледна нагоре и видя, че покривът е направен от милиони панели с различна форма и размери; беше като да гледаш мозайка, боядисана в униформено тъмносиво. После някаква птичка прелетя през един от тях и момчето осъзна, че това не бяха панели, а стъклени плоскости, някои от които се бяха счупили. Тъмносивият цвят очевидно принадлежеше на външния свят в Тъндърклап. „Сякаш има слънчево затъмнение, което продължава вечно“ — помисли си Джейк и потръпна. Зад него Ко изджавка няколко пъти и продължи да тича напред, тръскайки глава.

ТРИ

Минаха покрай купища негодни машинарии нещо като генератори може би — след което се озоваха в лабиринт от изпотрошени вагони, доста по различни от онези, които теглеше Блейн Моно например. Някои о г тях напомниха на Сузана за вагоните, които бе виждала на Гранд Сентрал Стейшън в Ню Йорк в нейното собствено кога през 1964. Впечатлението й се затвърди и от надписа „ВАГОН-РЕСТОРАНТ“ на един от тях. Голяма част обаче изглеждаха доста по-стари; направени от тъмна ламарина или стомана, вместо от лъскав хром, те сякаш бяха излезли от някой уестърн или телевизионно шоу като „Мавърик“. До един от тях бе застинал робот, от чийто враг стърчаха куп жици. Гой държеше главата си — на която имаше фуражка с емблема „КОНДУКТОР НА ПЪРВА КЛАСА“ — под мишницата.

В началото Сузана се опитвайте да следи маршрута им из лабиринта, ала той беше толкова хаотичен, че не след дълго се отказа. Когато най-сетне се измъкнаха от него, тя забеляза на петдесетина метра от тях дървена барака с надпис „ТОВАРИ / ИЗГУБЕН БАГАЖ“. Пространството, което ги делеше, бе запълнено с изоставени колички за багаж, купища контейнери и двама мъртви Вълци. „Не — помисли си Сузана. Грима.“ Третият се бе облегнал на потъналата в полумрак странична стена на бараката, вдясно от табелата „ТОВАРИ / ИЗГУБЕН БАГАЖ“.

— Не изоставайте! — извика им старият мъж с гъстата бяла коса. — Съвсем малко остана, ала трябва да побързаме, защото, ако тахийнът от Къщата на разбитите сърца ни спина, ще ви убие.

— Както и нас — обади се най-младият от тримата и отметна косата от очите си. — Ще избие всички без Тед. Тед е незаменим. Просто е твърде скромен, за да си го признае.

Зад бараката с надпис „ТОВАРИ / ИЗГУБЕН БАГАЖ“ имаше (напълно логично, каза си Сузана) „КОЛЕТНА СЛУЖБА“. Беловласият опита вратата. Оказа се заключена, ала това по-скоро го зарадва, отколкото да го обезпокои.

— Динки? — обърна се той към най-младия от тримата. Младежът пристъпи напред и сграбчи дръжката. Сузана чу

как нещо вътре в нея рязко изщрака, след което Тед я отвори с лекота. Когато прекрачиха прага, се озоваха в сумрачна канцелария, разделена на две от голям тезгях. На него се виждаше табелка, на която пишеше „ВЗЕМЕТЕ СИ НОМЕРЧЕ И СЕ НАРЕДЕТЕ НА ОПАШКАТА“. Тъмнокожата жена изведнъж изпита носталгия.

Когато затвориха вратата след себе си, Динки отново хвана дръжката. Рязкото изщракване се повтори.

— Току-що я заключи отново — каза Джейк. Тонът му беше обвинителен, ала на лицето му грееше усмивка, а страните му възвръщаха руменината си. — Нали?

— Не сега, моля ви — каза белокосият мъж — Тед. — Нямаме никакво време. Последвайте ме, ако ви е угодно.

Той вдигна част от плота и мина зад тезгяха. Там пътешествениците се натъкнаха на два робота, които изглеждаха мъртви от години, и на три прашни скелета.

— Защо, мамка му, непрекъснато намираме разни кокали? — попита Еди. Също като Джейк и той се чувстваше по-добре, когато мислеше на глас, и не очакваше някой да му отговори. Тед обаче явно бе възприел по друг начин въпроса му.

— Нали знаеш за Пурпурния крал, млади човече? — каза му той. — Естествено, че знаеш. Преди време той засипал тази част от света с отровен газ. Най-вероятно за забавление. В резултат на това избил почти всички, а тъмнината, която виждаш, е пряко следствие от делото му. Той е луд, разбира се, и това никак не е за пренебрегване. Оттук.

Той ги поведе през врата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“, откъдето се озоваха в помещение, което навремето вероятно бе принадлежало на шефа на отделите „ТОВАРИ“ и „КОЛЕТНА СЛУЖБА“. Сузана веднага забеляза следите на пода, свидетелстващи, че някой беше влизал тук наскоро. Може би същите трима мъже. Бюрото бе покрито от десетина сантиметра пухкав прах; същото се отнасяше и за двата стола и дивана. Зад писалището се виждаше прозорец. Някога е бил покрит с венециански щори, ала сега изпочупените дървени плоскости бяха на пода, разкривайки потискаща гледка, която буквално спираше дъха. Земята зад станция Тъндърклап й напомни за голата, занемарена пустош от другата страна на река Уай, само дето тукашният пейзаж беше по-скалист и отблъскващ.

Както и много по-мрачен.

Железопътни релси (на някои от които бяха застинали влакове, които никога вече нямаше да поемат на път) се виждаха във всички посоки, подобно на нишките на стоманена паяжина. Оловносивото небе над тях бе надвиснало толкова ниско, че Сузана имаше чувството, че само да се протегне, и ще го докосне. Въздухът между земята и небето изглеждаше неестествено плътен — и въпреки че нямаше смог или мъгла, тъмнокожата жена трябваше да напряга зрението си, за да различи обектите в далечината.

— Динки — обади се беловласият мъж.

— Да, Тед.

— Какво приготви за нашия приятел Пора?

— Робот от ремонтния цех — отвърна младежът. — Ще изглежда така, сякаш е минал през вратата във Федик, задействал е алармата, а после се е изпържил на някоя от релсите в далечния край на депото. Някои продължават да са твърде горещи. Покрай тях непрекъснато се търкалят мъртви птици, станали на въглени, но дори едно едричко ръждивче е твърде малко, за да включи алармата. Роботът е съвсем друга работа… Сигурен съм, че ще се хване. Невестулката никак не е глупав, но ще изглежда напълно правдоподобно.

— Добре — кимна Тед. — Това е добре. Погледнете натам, стрелци — каза беловласият и посочи към един заострен скален връх, извисяващ се над хоризонта. Сузана лесно го забеляза — в тази мрачна пустош хоризонтът изглеждаше съвсем близо, — ала възвишението й се стори напълно обикновено. — Това е Кан Стийк-Тет.

— Малката игла — рече Роланд.

— Чудесен превод. Отиваме там.

Сърцето на Сузана се сви. Върхът се намираше поне на десетина-петнайсет километра — на самия предел на зрителните й възможности. Дори да се редуваха, Еди, Роланд и двамата по-млади мъже от групата на Тед не можеха да я занесат чак дотам. А и откъде да знаят, че на новите им познати може да се вярва?

„От друга страна помисли си тя, — имаме ли изобщо друг избор?“

— Няма нужда да те носят — каза й белокосият мъж, — но Стаили може да се възползва от помощта ти. Ще се хванем за ръце като участници в спиритичен сеанс. Искам всички да си представите скалното образувание, когато преминем. И нека названието му да пламне с ярки букви в съзнанието ви: Стийк-Тет, Матката игла.

— Леле-мале! — възкликна Еди. Бяха се натъкнали на друга врата, при това отворена, зад която се виждаше нещо като килер. Там висяха телени закачалки, на една от които имаше старо червено сако. Той сграбчи Тед за ръката и го завъртя към себе си. — През какво ще преминем? Откъде? Защото ако тази врата е като последната…

Възрастният мъж погледна нагоре към Еди — нямаше как да не погледне нагоре, тъй като младият стрелец бе по-висок от него — и в този миг Сузана зърна нещо едновременно смайващо и страховито — очите на Тед сякаш се тресяха в орбитите си. Секунда по-късно си даде сметка, че това не беше точно така — просто зениците на мъжа се разширяваха и свиваха със свръхестествена бързина. Сякаш не можеха да решат дали в помещението е тъмно или светло.

— Това, през което ще преминем, изобщо не е врата — заговори беловласият мъж, — поне не и от тези, с които сте свикнали. Трябва да ми повярваш, млади човече. Изслушайте ме.

Възцари се тишина, нарушена единствено от ръмженето на приближаващи се двигатели.

— Това е Невестулката — каза им Тед. — С него има поне пет-шест тахийна. Ако ни мярнат тук, е почти сто процента сигурно, че Динк и Стаили ще умрат. Не трябва да ни хващат, а само да ни мярнат. В момента рискуваме живота си за вас. Това не е някаква игра, затова спрете да ми задавате въпроси и ме последвайте!

— Ще го направим — рече Роланд. — И ще си мислим за Малката игла.

— Стийк-Тет — добави Сузана.

Няма да ви прилошее отново — заяви Динки. — Обещавам ви.

— Дано — въздъхна Джейк.

— Дано — изджавка Ко.

Станли — третият член на задругата на Тед — продължаваше да си държи устата затворена.

ЧЕТИРИ

Това беше просто някакъв си килер — тесен и плесенясал. Старото червено сако имаше медна пластинка на гърдите, на която пишеше „ДИРЕКТОР КОЛЕТНА СЛУЖБА“. Стаили ги поведе към задната част, където нямаше нищо друго освен гола стена. Някой бутна една от закачалките, тя се блъсна в другите и те задрънчаха. Джейк трябваше да внимава къде стъпва, за да не смачка Ко. Момчето бе предразположено към клаустрофобия и сега усети как подпухналите пръсти на Човека-паника се плъзгат по шията му. Оризиите прозвънваха приглушено в платнената торба. Седем души и един рунтавелко да се натъпчат в един запустял килер? Това беше абсолютна лудост.

Ръмженето на двигателите се бе усилило — явно онзи, когото наричаха Пора, щеше да пристигне всеки момент.

— Хванете се за ръце — прошепна Тед. — И се концентрирайте.

— Стийк-тет — повтори Сузана, ала в гласа й се долавяше колебание.

— Малката иг… — започна Еди и замлъкна. Голата стена в отсрещния край на помещението беше изчезнала. На мястото й се виждаше полянка с камара скални блокове от едната страна и стръмен, обрасъл с шубраци склон от другата. Джейк бе готов да се обзаложи, че това е прословутият Стийк-тет, и ако имаше начин да се измъкнат от тази ужасна теснотия, то нека го направят по-бързо, по дяволите!

Станли нададе приглушен стон плод на усилие, болка или двете. Очите на мъжа бяха затворени и изпод клепачите му бликаха сълзи.

— Сега — каза Тед. — Пренеси ни, Станли! — След което се обърна към останалите: — А вие му помогнете, ако можете! Помогнете му, в името на бащите си!

Джейк се помъчи да си представи скалистото възвишение, което беловласият мъж им бе посочил, и направи крачка напред, държейки ръката на Роланд пред себе си и тази на Сузана зад гърба си. Почувства полъха на студения вятър, галещ изпотената му кожа, и стъпалото му докосна склона на Стийк-тет в Тъндърклап, докато в главата му кръжаха мисли за Клайв Луис и изумителния дрешник, който те пренася в Нарния.

ПЕТ

Ала не отидоха в Нарния.

На скалистия склон беше доста студено и не след дълго Джейк вече зъзнеше от студ. Когато хвърли поглед през рамо, не видя и помен от портала, благодарение на който се бяха озовали тук. Миришеше на нещо парливо и недотам приятно като керосин. По-надолу по склона имаше малка пещера (всъщност не по-голяма от килера) и Тед донесе оттам пакет одеяла и манерка, пълна с остра на вкус вода. Джейк и Роланд се загърнаха в единични одеяла, докато Еди взе две, след което прегърна жена си и двамата се увиха с тях. Момчето, което се опитваше с всички сили да попречи на зъбите си да затракат от студ (то знаеше много добре, че започнат ли веднъж, няма спиране), им завидя заради допълнителната топлина, на която се наслаждаваха.

Динк също се бе загърнал с одеяло, ала Тед и Станли сякаш бяха имунизирани срещу студа.

— Погледнете натам — обърна се възрастният мъж към Роланд и неговия ка-тет. Ръката му сочеше към паяжината от релси. Джейк можеше да различи изпотрошения стъклен покрив на депото и зелената сграда в съседство, която бе дълга поне седемстотин метра. Релсите се разклоняваха във всички посоки. „Това е станция Тъндърклап — каза си той. — Това е мястото, където Вълците качват похитените деца на влака и ги изпращат по Пътя на Лъча до Федик. А когато ги върнат след това, те вече са тъпоумни.“

Въпреки всичко, което бе преживял до този момент, на момчето му беше трудно да повярва, че наистина са били там — на петнайсетина километра от тази скала, — преди по-малко от две минути. Подозираше, че всички са изиграли известна роля, за да отворят портала, но мъжът на име Станли беше този, който го бе създал на първо място. Сега той изглеждаше блед и изтощен, направо смазан. По едно време залитна и добре, че Динк (адски неподходящ прякор^[2] по скромното мнение на Джейк) бе наблизо, за да го сграбчи за раменете и да го удържи да не падне. Станли обаче сякаш изобщо не забеляза. Той се взираше в Роланд с безмълвно благоговение.

„Не точно благоговение — помисли си момчето — и не точно страх. Нещо друго, но какво?“

Към станцията се приближаваха два моторизирани всъдехода с огромни, подобни на балони гуми. Джейк си каза, че това навярно са Невестулката (който и да беше това) и тахийнските му приятелчета.

— Както може би сте се досетили — започна Тед, — в Школата на началника на Девар-той има аларма. Или началника на затвора, ако ви харесва повече. Тя се включва всеки път, когато някой или нещо използва вратата между ремонтния център във Федик и тази станция…

— Смятам, че думата, която най-точно го определя — изрече сухо Роланд, — е не началник на затвора, а ки’-дам.

Динк се засмя:

— Много добро попадение, пич.

— Какво значи ки’-дам? — попита Джейк, макар че се досещаше за какво иде реч. Жителите на Кала Брин Сгърджис обичаха да казват, че всеки човек си има три кутии — кратунокутия, цицокутия и ки’-кутия. Което означаваше „кутия на мисълта, кутия на сърцето и кутия на телесните функции“. Някои биха ги нарекли „животински функции“; ки’-кутия можеше да се преведе като лайнокутия, ако човек се намираше във вулгарно разположение надуха.

Тед вдигна рамене.

— Ки’-дам означава „лайна-за-мозъка“. Това е прозвището, с което Динки е украсил сай Прентис, Девар-лорда. Ала ти вече се досети и сам, нали?

— Може да се каже — усмихна се Джейк.

Белокосият мъж се загледа в момчето и когато малкият стрелец успя да дешифрира значението на този поглед, това му помогна да разбере как точно Станли наблюдаваше Роланд — не със страх, а с възхищение. Джейк прекрасно съзнаваше, че Тед продължава да си мисли за изумителната прилика между него и онзи Боби, и беше сигурен, че мъжът знае за дарбата му. Какъв обаче беше източникът на възхищението на Станли? Ами ако всичко се обясняваше с това, че човечецът виждаше за пръв път стрелец от плът и кръв пред себе си?

Внезапно Тед отклони погледа си от Джейк и се обърна към Роланд:

А сега погледнете натам.

— Ухааа! — възкликна Еди. — Какво е това, мамка му?

Сузана се почувства смаяна и засмяна едновременно. Това, което сочеше беловласият мъж, й напомни за епичния библейски филм на Сесил Б. Де Мил^[3] „Десетте божи заповеди“ и особено за онази част, в която разделените от Мойсей води на Червено море изглеждаха досущ като „Джел-Оу“^[4], а гласът на самия Господ-Бог, идващ от горящия храст, напомняше поразително на гласа на Чарлс Лафтън. Въпреки това гледката бе удивителна. Макар и по един евтин и напомнящ за холивудските спецефекти начин.

Онова, което видяха, бе сноп слънчева светлина — дебел и величествен, — който се спускаше от небето, пронизал Надвисналите оловносиви облаци. Той прорязваше плътния тъмен въздух като лъч на изключително мощен прожектор и осветяваше селище, разположено на около девет-десет километра от станция Тъндърклап. И „около девет-десет километра“ беше всичко, което човек можеше да каже, защото в този свят вече нямаше север или запад — най-малкото не и в такъв смисъл, че да можеш да разчиташ на тях. Единственият ориентир беше Пътят на Лъча.

— Динки, има бинокъл в…

— В долната пещера, нали?

— Не, донесох го последния път, когато бяхме тук — отвърна Тед, потискайки раздразнението си. — Оставих го върху онази купчина контейнери. Иди го донеси, ако обичаш.

Еди не обърна особено внимание на разговора им. Беше прекалено погълнат (и смаян) от този единичен слънчев лъч, осветяващ свежото, потънало в зеленина парче земя, толкова не на място сред гази угнетяваща, безжизнена пустиня като… ами, да кажем като Сентрал Парк в очите на туристите от Средния запад, които идват за пръв път в Ню Йорк.

Видя сгради, които изглеждаха като университетски общежития — като хубави общежития — и други, които приличаха на разкошни стари къщи с обширни зелени морави пред тях. В далечния край на светлото петно се виждаше нещо като улица, от двете страни на която имаше магазини — идеалната американска главна улица, с изключение на едно — бе задънена и в двете посоки от потискащата камениста пустош. Еди забеляза четири каменни кули, чиито стени бяха обагрени в зелено от бръшляна… не, всъщност шест! Другите две се криеха зад величествени брястове. Брястове в пустинята!

Динк се върна с бинокъла и го предложи на Роланд, който само поклати глава.

— Не го насочвай срещу него — обади се Еди. — Очите му… да кажем, че са малко по-различни. Аз обаче не бих имал нищо против да надзърна, благодаря.

— Аз също — каза Сузана.

Младият мъж й подаде приспособлението.

— Дамите са с предимство.

— Не, всъщност аз не…

— Стига глупости! — сопна им се Тед. — Времето ни е ограничено, а рискът, който сме поели — огромен. Разигравайте тези сцени на друго място, ако обичате.

Сузана се почувства засегната, ала си замълча. Пое бинокъла, вдигна го към очите си и го фокусира. Това, което видя, още повече засили усещането й, че се взира в малко, но прелестно студентско градче, съжителстващо с едно чудесно селище. „Обзалагам се, че тук няма никакво напрежение между кореняци и пришълци — помисли си тя. — Дори съм сигурна, че жителите на Бряст сити и студентите от Университета на Разрушителите си пасват като кафе с мляко, Абът и Костело^[5], дупе и гащи.“ Всеки път, когато в „Сатърдей Ивнинг Поуст“ имаше разказ от Рей Бредбъри, това бе първото нещо, което тя прочиташе, защото обожаваше Бредбъри и онова, което виждаше през бинокъла, й напомняше за Грийнтаун — идеализираното от големия фантаст илиноиско градче. Място, където възрастните седят на люлеещите се столове на верандите и пият лимонада, докато децата си играят на гоненица с фенерчета в здрача на летните вечери, бродирани от светулките. Ами намиращото се в съседство университетско градче? Младежите там не близваха алкохол (добре де, поне не прекаляваха) и в живота им нямаше нито трева, нито наркотици, нито рокендрол. Тук момичетата даряваха момчетата с целомъдрени целувки за лека нощ и гледаха да се приберат навреме по стаите си, за да не си помисли домакинята нещо лошо за тях Тук слънцето г рееше през целия ден, по радиото звучаха само Пери Комо и „Ендрюс Систърс“^[6] и никой не подозираше, че всъщност живеят сред развалините на един свят, който се беше променил.

„Не — помисли си хладно тя. — Някои от тях знаят. Ето защо тези тримата дойдоха да ни посрещнат.“

— Това е Девар-той безизразно изрече Роланд — само констатираше.

— Дяволски прав си, човече — каза Динки. — Добрият стар Девар-той. — Младежът застана до Стрелеца и посочи голямото бяло здание, което се издигаше недалеч от общежитията. — Виждаш ли онова бялото? Това е Къщата на разбитите сърца, където живеят кан-той. Тед им вика „отрепки“. Те са хибриди между тахийни и хора. И не наричат това място Девар-той, ами „Алгул Сиенто“, което означава…

— Синият рай — довърши Роланд и Джейк разбра защо: всички сгради, с изключение на каменните кули, имаха сини покриви. Не Нарния, а „Синият рай“. Където една тумба хора работеха усърдно, за да разрушат света.

Всички светове.

ШЕСТ

— Изглежда като най-прекрасното място във Вселената, поне откакто Вътрешният свят рухна — каза Тед — Не мислите ли?

— Много е готино, прав си съгласи се Еди. В главата му напираха поне хиляда въпроси и предполагаше, че Сюз и Джейк навярно са приготвили още хиляда, но сега не му беше времето да ги зададат. Ето защо гой продължи да се взира в прекрасния малък оазис в далечината. Единственото слънчево място в цял Тъндърклап. Единственото приятно място. И защо не? Нищо освен най-доброто за нашите приятели Разрушителите.

Ала въпреки всичко един въпрос се изплъзна навън.

— Тед, защо Пурпурният кран иска да срине Кулата? Знаеш ли?

Възрастният мъж го стрелна с поглед. Този поглед се стори на Еди хладен — даже студен, — до мига, в който Тед се усмихна. Когато го направи, цялото му лице се оживи. А и зениците му бяха престанали да правят онова страшничко нещо, което определено си беше голям напредък.

— Той е ненормален — каза беловласият мъж. — Луд за връчване. Тотално откачен. Не ти ли казах това? — След което, преди Еди да може да отговори, добави: Да, много е готино. Независимо дали го наричаш Девар-той, „Големия затвор“, „Синия рай“ или „Алгул Сиенто“, изглежда великолепно. И наистина е великолепен.

— Много яки бърлоги — обади се Динки. Дори Станли се бе загледал в окъпаното в слънчева светлина поселище с копнеж в очите.

— Храната е превъзходна — продължи Тед, — а двата филма, които дават в „Джем Тиътър“, се сменят два пъти в седмицата. Ако не ти се ходи на кино, можеш да си ги гледаш вкъщи на

— Какво е това? — попита Еди, сетне поклати глава. — Всъщност няма значение. Давай нататък.

Тед вдигна рамене, сякаш за да попита: „Какво друго искате да ушиете?“

— Перфектен астрален секс — рече Динки. — Симулация естествено, но пък преживяването е невероятно — правих го с Мерилия Монро, Мадона и Никол Кидман в рамките на една седмица. — В тона му се долавяше някаква неловка гордост. — А ако исках, можех да имам всичките наведнъж. Единственият начин да кажеш, че не са истински, е да дишаш директно в тях от близко разстояние. Когато го правиш, онази част, където дишаш… изчезва. Малко е шашкащо.

— Пиячка? Дрога? — попита Еди.

— Пиячката е в ограничени количества — отвърна му Тед. — Ако се интересуваш от ойнология например, ще се наслаждаваш на нови изкушения при всяко угощение.

— Какво е ойнология? — попита Джейк.

— Науката за виноснобарството, захарче — каза Сузана.

— Ако дойдете в „Синия рай“ пристрастени към нещо — обясни Динки, — те ви отказват от порока. С благи средства. Е, имаше един-двама, които се оказаха извънредно костеливи орехи… — Погледна Тед. — Тия пичове изчезнаха безследно.

— Всъщност отрепките не се нуждаят от повече Разрушители — каза беловласият мъж. — Разполагат с достатъчно, за да изпълнят задачата си.

— Колко са? — попита Роланд.

— Около триста — отвърна Динки.

— Триста и седем, ако трябва да сме точни — рече Тед. — Разпределени сме в пет общежития, макар че тази дума създава погрешни представи. Всеки има собствен апартамент и ако желае, може да се среща или не с другите Разрушители.

— И знаете ли с какво точно се занимавате? — попита Сузана.

— Да — кимна възрастният мъж, — макар че повечето не мислят много за това.

— Не разбирам защо не се бунтуват.

— Кога е вашето кога, мадам — попита я Динки.

— Моето… — после разбра. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта.

Младежът въздъхна и поклати глава.

— Значи не знаете за Джим Джоунс и неговия „Храм на народа“. Ако знаехте, щеше да ми е по-лесно да ви обясня, но както и да е. Близо хиляда души сложиха край на живота си в лагера, който този проповедник от Сан Франциско бе издигнал в Гвиана. Те пиеха отровен с цианкалий „Куул-Ейд“^[7], докато той ги гледаше от верандата на къщата си и им разказваше истории за майка си.

Сузана го гледаше невярващо с широко отворени и ужасени очи, а Тед едва прикриваше нетърпението си. След като не каза нищо обаче, явно смяташе, че Динки има да сподели нещо важно.

— Близо хиляда — натърти младежът. — Защото са били объркани и самотни и са смятали Джим Джоунс за свой приятел. Защото — обърнете внимание на това — не са имали къде да се върнат. Тук е същото. Ако Разрушителите поискат, могат да създадат телепатичен чук, който да запрати Прентис, Невестулката, тахийните и кан-той в съседната галактика. Ала какво става в действителност? Тук сме само аз, Станли и всеобщият любимец Суперразрушителят, тотално съдбовният господин Теодор Бротиган от Милфорд, Кънектикът. Завършил Харвард през 1920, член на Драматическото общество и на Клуба за дебати, бивш редактор на „Кримзън“ и — да не забравяме! — Фи-Бета^[8]-лайнар.

— Можем ли да ви се доверим? — попита Роланд. Въпросът прозвуча съвсем небрежно, сякаш Стрелеца го бе задал само за да убие времето.

— Налага се — рече Тед Бротиган. — Нямате си никой друг. Както и ние.

— Ако бяхме на тяхна страна — започна Динки, — не мислите ли, че щяхме да носим по-свестни обувки от тези мокасини, направени от шибани автомобилни гуми? В „Синия рай“ можеш да получиш всичко, което пожелаеш… с изключение на няколко основни неща. Неща, които не смяташ за крайно необходими, но… добре де, ще го кажа така — трудно е да се разбунтуваш, когато нямаш нищо друго освен чехлите, които са ти дали в „Алгул Сиенто“.

— Още не мога да повярвам — рече Джейк. — Всичките тези хора, които работят, за да разрушат Лъчите. Не се обиждайте, но…

Динки се обърна към него със стиснати юмруци и напрегната, гневна усмивка на лицето си. Ко незабавно пристъпи пред Джейк, ръмжейки гърлено, и оголи зъбите си.

— Така ли? Е, сега ще ти кажа нещо, хлапе. Аз се обиждам. Обиждам се като едно шибано копеле. Знаеш ли какво е цял живот да бъдеш аутсайдер, непрекъснато да те вземат за посмешище, винаги да бъдеш Кери на шибания абитуриентски бал?

— Кой? — попита смутено Еди, ала младежът се беше развихрил и не му обърна никакво внимание.

— Тук има хора, които не могат да вървят или да говорят. Една мацка няма ръце. Неколцина са хидроцефали, което означава, че главите им стигат до шибания Ню Джърси. — Динки разпери ръце, за да илюстрира думите си, и четиримата пътешественици помислиха, че преувеличава. По-късно щяха да открият, че изобщо не е така. — Горкият стар Станли например е от онези, които не могат да говорят.

Роланд погледна към бледото лице на Станли. Брадата му беше набола, а над челото му се виеха тъмни къдрици. Стрелеца се усмихна.

— Мисля, че може да говори — рече той. — Носиш ли името на баща си, Станли? Сигурен съм, че го носиш.

Мълчаливият човечец наведе глава и страните му възвърнаха руменината си. Той се усмихна едва забележимо и в същото време започна да плаче. „Какво, по дяволите, става тук?“ — запита се Еди.

Тед също беше учуден.

— Сай Дисчейн, дали бих могъл да ви попитам…

— Не, не, нали сам каза, че нямаме никакво време — отвърна рязко Стрелеца. — Разрушителите знаят ли как ги хранят? Поточно, с какво ги хранят, за да увеличат силите им?

Беловласият мъж седна на една от канарите и погледна надолу към стоманената мрежа от железопътни линии.

— По някакъв начин е свързано с децата, които качват на влака, нали? — попита мрачно той.

— Да.

— Не, не знаем — нито те, нито аз — обади се мрачно Бротиган. — Всеки ден ни дават по дузина хапчета. Носят ни ги сутрин, на обяд и вечерта. Някои са витамини. Предназначението на други без съмнение е да ни държат кротки и покорни. Имах късмета да ги изхвърля от организма си, какъвто е случаят и с Динки и Станли. Само че… за да се прочистиш от тези химикали, Стрелецо, трябва да искаш да се прочистиш. Разбираш ли ме?

Роланд кимна.

— Дълго време си мислех, че ни дават и нещо като… как да го кажа… мозъчен стимулатор… но при наличието на толкова много хапчета е невъзможно да кажеш кое за какво е. Кое ни прави канибали, кое — вампири, и кое — и двете — Тед замлъкна, взирайки се във фантастичния сноп лъчи. След малко разпери ръце във въздуха и Динки улови едната му длан, а Станли — другата.

— Гледайте — прошепна младежът, — Това е много яко.

Белокосият мъж затвори очи. Другите двама последваха примера му. За миг не се случи нищо особено — просто трима мъже, хванати за ръце, се взираха през мрачната пустош към лъча, който сякаш бе излязъл от филм на Сесил Б. Де Мил… „Да, взираха се“ — каза си Роланд. Дори и със затворени очи.

Слънчевият лъч изчезна. За десетина секунди „Синият рай“ помръкна като пустинята, станция Тъндърклап и склоновете на Малката игла, след което златистото сияние се появи отново. От гърдите на Динки се отрони хриптяща въздишка на облекчение и той пусна ръката на Тед. Миг по-късно белокосият мъж се освободи от Станли и се обърна към Роланд.

— Ти ли направи това? — попита Стрелеца.

— Тримата заедно — рече Бротиган. — Но най-вече Станли. Дарбата му е изключително силна. Едно от малкото неща, които са в състояние да ужасят Прентис, отрепките и тахийните, е изчезването на изкуствената светлина. Напоследък това се случва все по-често и по-често, и не винаги се дължи на обстоятелството, че се месим в работата на машинариите. Машинариите просто… — Вдигна рамене. — Просто престават да работят.

— Всичко престава да работи — обади се Еди.

Тед го изгледа мрачно.

— Но недостатъчно бързо, господин Дийн. Това човъркане на последните два Лъча трябва да престане, и то много скоро, защото иначе нищо няма да има значение. Динки, Станли и аз ще ви помогнем с каквото можем, дори това да означава да избием останалите.

— Определено — изрече Динки с усмивка. — Щом Преподобният Джим Джоунс е могъл да го направи, какво ни пречи и на нас?

Беловласият го стрелна с поглед, сетне се обърна към Роланд и неговия ка-тет.

— Навярно няма да се стигне до това — каза, — ала дори и да стане така… — Внезапно се изправи и стисна Роланд за ръката.

— Канибали ли сме? — попита Тед с пресипнал, почти хриптящ глас. — Кажи ми дали ядем децата, които Зелените плащове отвличат от Граничните земи?

Роланд мълчеше.

Възрастният мъж се обърна към Еди:

— Искам да узная.

Младият стрелец не му отговори.

— Мадам-сай? — попита Тед жената, седнала до Еди. — Ние се готвим да ви помогнем. Не искате ли и вие да ми помогнете, като отговорите на въпроса ми?

— Знанието за това ще промени ли нещо? — изрече Сузана.

Беловласият мъж остана загледан в нея още известно време, след което насочи вниманието си към Джейк.

— Ти наистина изглеждаш като близнак на моя млад приятел — каза. — Знаеш ли това, синко?

— Не, но думите ти не ме изненадват — отвърна момчето. — Просто нещата тук са такива. Всичко… ммм… се връзва.

— Ще споделиш ли с мен това, което искам да узная? Боби щеше да го направи.

„И какво ще направиш тогава? — помисли си Джейк. — Ще можеш ли да се изядеш жив? Да изядеш себе си вместо тях?“

Той поклати глава.

— Аз не съм Боби — рече. — Без значение до каква стенен приличам на него.

Тед Бротиган въздъхна и кимна.

— Ясно — вие се държите един за друг и това изобщо не трябва да ме учудва. Все пак сте ка-тет в края на краищата.

— Трябва да вървим — каза Динк на Тед. — От доста време сме тук. Не става въпрос само за проверката по стаите; аз и Станли трябва да нагласим шибаната им телеметрия така, че когато Прентис и Невестулката проверят, да кажат: „Теди Би е бил тук през цялото време. Както и Динки Ърншоу, и Станли Руиз, изобщо не създават проблеми тези момчета.“

— Да — съгласи се белокосият мъж. — Абсолютно си прав. Само пет минутки още, какво ще кажеш?

Младежът кимна неохотно. В този миг вятърът донесе до слуха им далечния вой на някаква сирена, заглушен от разстоянието. Динки се усмихна доволно.

— Много се изнервят, когато слънцето се скрие — каза той. — Тогава трябва да се изправят срещу онова, което в действителност ги заобикаля, а то е някаква идиотска версия на атомна зима.

Тед пъхна за миг ръце в джобовете си и погледна към краката си, сетне вдигна очи към Роланд.

— Време е тази… тази гротескна комедия най-накрая да свърши. Ако всичко е наред, ние тримата ще се върнем утре. Междувременно може да отидете в по-голямата пещера, която се намира на четирийсетина метра надолу по склона, не от страната на станция Тъндърклап и „Алгул Сиенто“, а от другата. Там има храна, спални чували и печка, която работи с газ. Има и карта — доста груба — на „Синия рай“. Оставил съм ви и магнетофон с няколко ролки. Вероятно няма да ви обяснят всичко, което искате да узнаете, но ще научите доста неща. Засега само помнете, че „Алгул Сиенто“ изобщо не е толкова готин, колкото изглежда. Обраслите с бръшлян кули са наблюдателници. Цялото място е опасано от тройна ограда. Ако се опиташ да излезеш навън, първият ред те парва доста болезнено…

— Като бодлива тел — допълни Динки.

— Вторият е като кроше, което те събаря в нокаут — продължи Тед, — а третият…

— Мисля, че схванахме картинката — прекъсна го Сузана.

— Разкажете ми за Отрочетата на Родърик — обади се Роланд. — По пътя за насам срещнахме един от тях и той ми рече, че са тук.

Сузана изгледа Еди с вдигнати вежди; той й отвърна с поглед, който сякаш казваше: „После ще ти обясня.“ Простата и съвършена комуникация, която влюбените често приемат за даденост.

— А, тези идиоти — каза Динки, но тонът му не бе лишен от съчувствие. — Те са нещо като… онези затворници от архивните филми, дето се радват на специални привилегии. Имат малко селище на около три километра от гарата. — Той посочи с ръка. — Занимават се с градинарски работи, а трима-четирима са достатъчно оправни, че да поправят покривите, ако трябва да се подмени я някоя плочка, я нещо друго… Каквито и замърсители да има във въздуха, горките Отроди са особено уязвими към въздействието им. Единствено при тях ефектът наподобява лъчева болест всички други най-много да се украсят я с пъпки, я с екземи.

— Разкажи за това — подкани го Еди, спомняйки си за бедния стар Чевин от Чайвен; в съзнанието му изплуваха покритото му с язви лице и пропитата му с урина роба.

— Те са скитащи същества — намеси се Тед. — Бедуини. Мисля, че през по-голямата част от странстванията си следват железопътните релси. Под станция Тъндърклап и „Алгул Сиенто“ има катакомби и Отродите знаят как да се ориентират из тях. Там долу има тонове храна и два пъти седмично я докарват с шейни в „Синия рай“. Напоследък с нея ни гощават. Не че е лоша, но… — Вдигна рамене.

— Нещата се разкапват с изключителна бързина — каза Динки с необичайно за него униние. — Но както ви каза човекът, виното е супер.

— Ако ви помоля да вземете едно от Отрочетата на Родърик с вас утре — каза Стрелеца, — ще го сторите ли?

Тед и Динки си размениха озадачени погледи, след което и двамата се обърнаха към Станли. Той кимна, вдигна рамене и разпери ръце пред себе си, обърнал длани към земята: „Защо, Стрелецо?“

Ала Роланд не му обърна никакво внимание, защото бе потънал в мислите си. Сетне погледна към беловласия мъж и му нареди:

— Вземете някого, на когото му е останал поне половината мозък в главата. Кажи му: „Дан сур, дан тур, дан Роланд, дан Гилеад.“ Повтори.

Тед се подчини без никакво колебание.

Стрелеца кимна.

— Ако продължава да се колебае, му кажи, че Чевин от Чайвен казва, че трябва да дойде. Те говорят малко простичко, нали?

— Да — кимна Динки. — Но, човече… не можеш да докараш един Отрод тук, да му позволиш да те види и после да го освободиш. Устите им почти не се затварят и плещят всичко, което им дойде на акъла.

— Доведете един — каза Роланд, — и тогава ще видим. Имам това, което моят ка-май Еди нарича предчувствие. Нали знаете за какво говоря?

Тед и Динки кимнаха.

— Ако сработи, добре. А ако не… бъдете сигурни, че съществото, което доведете, никога няма да разкаже какво е видяло тук.

— Ще го убиеш, ако предчувствието ти не проработи? — попита беловласият мъж.

Роланд кимна.

Бротиган горчиво се изсмя.

— Естествено, че ще го сториш. Това ми напомня за онази част от „Приключенията на Хъкълбери Фин“, в която Хък вижда как се разбива онзи параход. Той тича при госпожица Уотсън и Вдовицата Дъглас, за да ги извести, и когато едната го пита дали някой е умрял, Хък заявява гордо: „Не, мадам, само един негър.“ В нашия случай може да кажем: „Само един Отрод. Стрелеца уж владееше хипнозата, ала нещо не успя да го хипнотизира.“

Роланд го дари с хладна усмивка, която разкриваше повече зъби от обичайното. Еди я бе виждал и преди и сега бе доволен, че не беше адресирана към него.

— Мислех си, че знаеш какъв е залогът, сай Тед — процеди Стрелеца. — Или може би греша?

Погледите им се срещнаха за миг, след което белокосият мъж сведе очи към земята. В този момент Динки, който явно бе провеждал безмълвно съвещание със Стаили, рече:

— Щом толкова искате Отрод, ще ви намерим. Това не е кой знае какъв проблем. Проблемно обаче може да се окаже идването ни тук. Ако не…

Роланд търпеливо зачака младият човек да довърши изречението си. Когато това не се случи, попита:

— Ако не успеете да дойдете утре, какво искате да сторим? Тед вдигна рамене също като Динки — сякаш го имитираше — и Еди едва се удържа да не се засмее.

— Най-доброто, на което сте способни — рече възрастният мъж. — В долната пещера ще намерите и оръжия. Дузина електрически огнени топки, известни като „сничове“. Няколко автомата от онези, които отрепките наричат „скорострели“. Модел АР-15. Има и други оръжия, но тяхното предназначение не ни е много ясно.

— Едното от тях стреля с лазер и сякаш е излязло от някой фантастичен филм каза Динки. — Мисля, че лъчът му може да унищожи всичко, изпречило се на пътя му, само че или аз съм прекалено тъп, за да го включа, или батерията му е изтощена. — След като каза това, Динки се обърна към белокосия мъж и каза разтревожено: — Петте минути отдавна изтекоха. Трябва да се размърдаме, Тедсгър. Колкото се може по-скоро да си оберем крушите оттук.

— Да. Значи се разбрахме — утре ще се върнем. Навярно дотогава ще сте измислили някакъв план.

— Ние? — Еди беше озадачен. — Ние ли трябва да го измислим?

— Моят план беше да избягам, млади човече. Навремето тази идея ми се струваше дяволски добра. Бягах чак до пролетта на 1960. Тогава ме хванаха и ме върнаха обратно — за което трябва да благодаря на майката на малкия ми приятел Боби. А сега наистина трябва да…

Още една минута, моля каза Роланд и пристъпи към Стаили. Гой продължаваше да гледа в краката си, ала страните му бяха поруменели. И…

„Той трепери — помисли си Сузана. — Като животно в гората, което за пръв път се среща с човешко същество.“

Станли изглеждаше на около трийсет и пет години, но като нищо можеше да е и по-стар; лицето му имаше онзи безгрижно безизразен вид, който Сузана свързваше с психическите отклонения. И Тед, и Динки имаха пъпки, но кожата па Станли беше чиста. Роланд хвана китките на мъжа и се вгледа съсредоточено в него, ала поне в началото трябваше да се задоволи с гледката на тъмните, гъсти къдрици на човечеца.

Динки понечи да каже нещо. Тед му даде знак да замълчи.

— Няма ли да ме погледнеш в лицето? — попита Роланд. Тонът му беше необичайно благ и нежен. — Сузана почти не го бе чувала да говори така. — Няма ли да ме погледнеш, преди да си тръгнеш, Станли, сине на Станли? Или Шийми, както се наричаше някога?

Сузана усети как долната й челюст увисва безпомощно. Еди, който стоеше до нея, изохка, сякаш го бяха ударили. „Но Роланд е стар — помисли си тя. — Толкова стар… Което означава, че ако това е момчето от кръчмата в Меджис… онова с магарето и розовото сомбреро… то Станли трябва също да е…“

Мъжът бавно надигна глава. От очите му бликаха сълзи.

— Добрият стар Уил Диърборн — промълви той. Гласът му беше хриплив и треперещ дългият период на мълчание си казвайте думата. — Толкова съжалявам, сай. Ако извадите пистолета си и ме застреляте, ще ви разбера напълно. И аз бих постъпил така.

— Защо говориш така, Шийми? — попита Роланд със същия благ тон.

Сълзите на Стаили бликнаха още по-бързо.

— Ти спаси живота ми. Артър и Ричард също, но основната заслуга е твоя, Уил Диърборн, който всъщност е Роланд от Гилеад. А аз я оставих да умре! Момичето, което обичаше! Което и аз обичах!

Лицето на човечеца се изкриви в агония и той се опита да се отскубне от ръцете на Стрелеца, ала Роланд го държеше здраво.

— Ти нямаш вина за случилото се, Шийми.

— Трябваше аз да, умра вместо нея! — извика къдрокосият мъж. — Трябваше аз да умра на нейно място! Много съм глупав! Наистина съм тъп, както казват хората! Той се загърми и лявата му ръка успя да се изплъзне за миг от хватката на Роланд. Стаили се зашлеви с всички сили през лицето, после още веднъж, след което Стрелеца сграбчи ръката му и я наведе надолу.

— Рия бе виновна за онова, което стана рече някогашният Уил Диърборн.

Стаили или Шийми в едно друго кога погледна към лицето на Роланд, търсейки очите му.

— Да — кимна Стрелеца. Рия от Кьос… и аз. Трябваше да остана с нея. Ако има изобщо някой, който да е невинен, това си ти, Шийми — Станли.

— Право ли думаш, Стрелецо? Наистина ли?

Синът на Стивън Дисчейн кимна.

— Ако искаш, ще поговорим за това и за старите дни, стига да имаме време, но не сега. Сега ти трябва да тръгнеш с приятелите си, а аз — да остана при моите.

Ала Шийми не можа веднага да откъсне погледа си от Роланд. Сузана се загледа в къдрокосия човечец и да, вече можеше да види момчето, което бе работело в кръчмата „Почивка за пътника“ преди цяла вечност. Момчето, което обикаляше масите и изливаше всички недопити чаши в бъчвата, намираща се под двуглавия лос, известен като Немирника. Момчето, което се мъчеше да избегне шамарите на Корал Торин и злостните ритници на застаряващата курва Пети Ръчката. Момчето, което едва не бе убито, задето бе разляло алкохол върху ботушите на големия ковчег Рой Дипейп През онази нощ Кътбърт бе спасил живота на Шийми… ала именно Роланд, подвизаваш се под името Уил Диърборн, бе спасил всички тях.

Човечецът обви с две ръце врата на Стрелеца и го прегърна. Роланд се усмихна и погали къдравата му коса с осакатената си дясна ръка. Тялото на Шийми се разтресе и той заплака като малко дете. Стрелеца също не остана безчувствен — сълзите, блещукащи в очите му, не останаха скрити за Сузана.

— Да — промълви накрая Роланд, — аз винаги съм знаел, че си специален; Бърт и Алан също го знаеха. Ето че сега се срещаме отново по пътеката, и срещата ни е добра, Шийми, сине на Станли. Добра е. Добра.