Джулиан Барнс
Шумът на времето (5)

Бележка на автора

Шостакович умира на 9 август 1975 г., пет месеца преди началото на следващата високосна година. Николай Набоков, неговият мъчител на Конгреса за световен мир в Ню Йорк, наистина е бил финансиран от ЦРУ Отдръпването на Стравински от конгреса не е просто по „морални и естетични“ съображения, както твърди в телеграмата си, а също така и по политически. Според неговия биограф Стивън Уолш: „Както всички белогвардейци в следвоенна Америка, Стравински… със сигурност не е искал да застраши трудно извоювания си статус на лоялен американец дори и с най-дребната демонстрация на подкрепа за комунистическата пропаганда“.

Тихон Хренников не оправдава опасенията на Шостакович, че може да се окаже безсмъртен; но постига почти равностоен успех — управлява Съюза на съветските композитори от неговото възстановяване през 1948 г. до разпадането му заедно с целия Съветски съюз през 1991 г. Четирийсет и осем години след 1948 г. той все още дава убийствено скучни интервюта, твърдейки, че Шостакович бил весел човек, който нямал от какво да се плаши. (Композиторът Владимир Рубин коментира: „Вълкът не може да говори за страха на овцете.“) Хренников никога не изчезва от погледа на Властта, нито губи нейната обич: през 2003 г. е награден от Владимир Путин. Умира чак през 2007 г., на деветдесет и четири годишна възраст.

Шостакович многократно е разказвал за своя живот. Някои истории се срещат в много варианти, обработени и „разкрасени“ през годините. Други — например какво се е случило в Големия дом в Ленинград — съществуват само в една версия, разказана много години след смъртта на композитора от един-единствен източник. По-общо казано, в Сталинова Русия истината е трудна за откриване, камо ли за поддържане. Дори имената са несигурни и променливи — например следователят, който разпитвал Шостакович в Големия дом, се посочва ту като Занчевски, ту като Закревски или Заковски. Всичко това е крайно неприятно за който и да било биограф, но е добре дошло за всеки писател. Библиографията за Шостакович е значителна и музиковедите ще разпознаят двата ми главни източника: многопластовото произведение на Елизабет Уилсън „Шостакович: живот в спомени“ (1994 г.; преработено издание 2006 г.) и „Свидетелство: мемоарите на Шостакович“, преразказани от Соломон Волков (1979 г.).

С появата си книгата на Волков предизвиква суматоха както на Изток, така и на Запад и тъй наречените „войни за Шостакович“ не стихват в течение на десетилетия. Аз се отнесох към книгата като към личен дневник: привидно излагащ цялата истина, но обикновено писан по едно и също време на деня, в едно и също преобладаващо настроение, с едни и същи предразсъдъци и пропуски на паметта. Други полезни източници са „История на една дружба“ от Исак Гликман (2001 г.) и интервютата на Михаил Ардов с децата на композитора, публикувани под заглавието „Спомени за Шостакович“ (2004 г.).

Сред хората, които ми помогнаха за този роман, дължа най-голяма благодарност на Елизабет Уилсън. Тя ми предостави материали, които иначе никога не бих намерил, коригира множество мои погрешни представи и изчете ръкописа. Но тази книга не е нейна, а моя; и ако не сте харесали моята, прочетете нейната.