Джулиан Барнс
Шумът на времето (2)

1.
На площадката

Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.

Вече три часа стоеше до асансьора. Пушеше пета цигара и умът му препускаше бясно.

Лица, имена, спомени. Буца торф тежи в ръката му.

В небето се стрелкат шведски водни птици. Слънчогледови ниви. Дъх на карамфилово масло. Топлият сладък мирис на Нита, излизаща от тенискорта. Струйки пот, стичащи се по маршалското чело. Лица, имена. А също лицата и имената на мъртвите.

Можеше да си донесе стол от апартамента. Но при всяко положение нервите щяха да го държат на крак. А и би изглеждало твърде ексцентрично да чака асансьора седнал.

* * *

Ситуацията бе възникнала изневиделица и все пак беше напълно логична. Като всичко друго в живота. Като сексуалното желание например. То идваше изневиделица и все пак беше напълно логично.

Той се опитваше да се съсредоточи върху Нита, но умът му не се подчиняваше. Беше като конска муха, шумен и летящ хаотично. Кацна върху Таня, разбира се. Но след това избръмча към онова момиче, Розалия. Изчервяваше ли се при спомена за нея, или тайничко се гордееше с онази извратена случка? Покровителството на маршала — то също дойде изневиделица и все пак беше напълно логично. Дали можеше да се каже същото и за съдбата на маршала? Приветливото брадато лице на Юргенсен; и заедно с него споменът за гневните пръсти на майка му, стиснали здраво китката му. И баща му, неговият добродушен, мил, непрактичен баща, който стои до пианото и пее „Отдавна повехнаха хризантемите“.

Какофонията от звуци в главата му. Гласът на баща му, валсовете и полките, които самият той свиреше, докато ухажваше Нита, четирикратен вой на фабрична сирена във фа диез, кучешки лай, който заглушаваше неуверен кларинетист, тътен на ударни и духови инструменти под бронираната правителствена ложа.

Тия шумове отстъпиха пред звук от реалния свят — внезапното бръмчене и скърцане на асансьорния механизъм. Сега цялото напрежение се пренесе в крака му, който потропваше трескаво в подпряното до него куфарче. Той чакаше, внезапно лишен от спомени, изпълнен само със страх. После асансьорът спря на по-долен етаж и това го извади от ступора. Вдигна куфарчето и усети как съдържанието лекичко се измести.

Това тласна ума му към историята за пижамата на Прокофиев.

Не, умът му не беше като конска муха. По-скоро като някой от онези комари в Анапа, кацащи навсякъде да смучат кръв.

Отначало, когато застана тук, той си бе мислил, че ще овладее ума си. Но сред нощната самота сякаш умът му бе овладял него. Е, от съдбата си не можеш избяга, както бе казал поетът. От ума си също.

Спомни си болката през онази нощ, преди да му изрежат апендикса. Повръща двайсет и два пъти, обсипа сестрата с всички псувни, които знаеше, а след това помоли приятеля си да доведе някой милиционер да го застреля, за да сложи край на болката. „Накарай го да влезе и да ме гръмне, та да се свърши веднъж завинаги“, умоляваше той. Но приятелят отказа да му помогне.

* * *

Вече не му трябваше нито приятел, нито милиционер. Имаше предостатъчно желаещи.

Всичко започна, каза той на ума си, точно сутринта на 28 януари 1936 г. на гарата в Архангелск. Не, отговори умът му, нищо не започва просто така, на определена дата и място. Всичко е започнало на много места и в много моменти, някои дори преди да се родиш, в чужди страни и в умовете на други хора.

А след това, каквото и да се случеше, всичко щеше да продължи по същия начин, на други места и в умовете на други хора.

Той мислеше за цигари: пакети „Казбек“, „Беломор“, „Херцеговина Флор“. За човек, който изронва в лулата си тютюна от пет-шест папироси, оставяйки върху бюрото разпокъсани картонени тръбички и цигарена хартия.

Възможно ли бе дори на този късен етап всичко да бъде поправено, върнато, възстановено? Той знаеше отговора — същия, който бе дал лекарят относно изчезналия нос на майора: „Разбира се, може да ви бъде залепен отново, но ви уверявам, че ще е по-зле за вас“.

* * *

Той се замисли за Закревски и Големия дом, и кой ли е заместил Закревски там. Все някой. Такива като Закревски никога не липсваха, не и в този свят, както е уреден. Може би когато бъде сътворен Земният рай след почти 200 000 000 000 години, вече няма да има потребност от такива като Закревски.

На моменти умът му отказваше да повярва какво се случва. „Не може да бъде, защото никога не е могло“, бе казал майорът, когато видял жирафа. Но можеше да бъде и беше.

Съдба. Просто помпозен термин за нещо, което не можеш да промениш. Когато животът ти казва: „И тъй…“, ти кимваш и го наричаш съдба. И тъй, съдбата му беше да се нарича Дмитрий Дмитриевич. Нямаше как да промени това. Естествено, той не помнеше собственото си кръщене, но нямаше причини да се съмнява в истинността на историята. Цялото семейство се събрало в кабинета на баща му около преносим купел. Свещеникът дошъл и попитал родителите какво име са избрали за новороденото. Ярослав, отговорили те. Ярослав? Свещеникът не останал доволен. Казал, че е твърде необичайно име. Казал, че децата с необичайни имена стават жертви на закачки и подигравки в училище; не, не бивало да кръстят момчето Ярослав. Баща му и майка му се озадачили от тази открита съпротива, но не желаели да бъдат груби. Какво име предлагате тогава, попитали те. Нека да е нещо обикновено, казал свещеникът — Дмитрий например. Баща му изтъкнал, че самият той вече се казва Дмитрий и че Ярослав Дмитриевич звучи много по-добре, отколкото Дмитрий Дмитриевич. Но свещеникът не се съгласил. И тъй, той бе станал Дмитрий Дмитриевич.

Какво значение имаше името? Той беше роден в Санкт Петербург, прекара детството си в Петроград, порасна в Ленинград. Или Санкт Ленинсбург, както понякога обичаше да го нарича. Какво значение имаше името?

Беше на трийсет и една. На няколко метра от него лежеше жена му Нита с дъщеричката им Галина. Галя беше едва на годинка. Напоследък животът му сякаш почваше да придобива стабилност. Емоционалната страна на нещата винаги го затрудняваше. Той изпитваше силни чувства, но така и не овладя умението да ги изразява. Дори на футболен мач не крещеше и не се самозабравяше като останалите; предпочиташе тихо да коментира майсторството или некадърността на играча. Някои вземаха сдържаността му за типичното високомерие на ленинградчаните; но дълбоко в себе си той знаеше, че е срамежлив и притеснителен човек. Що се отнасяше до жените, когато превъзмогнеше плахостта си, почваше да се люшка между нелеп възторг и смазващо отчаяние. Сякаш вечно попадаше на зле настроен метроном.

Ала дори и така, животът му най-после бе придобил някакъв ред, а заедно с него и верния ритъм. Само че сега всичко отново бе станало нестабилно. Нестабилно — това бе повече от меко казано.

Куфарчето, подпряно до прасеца му, разбуди спомена за времето, когато се опита да избяга от дома си. На колко години беше? На седем-осем може би. А носеше ли си куфарче? Навярно не — избухването на майка му беше твърде внезапно. Случи се едно лято в Ириновка, където баща му бе назначен за управител. А Юргенсен беше майсторът, който правеше и поправяше разни неща в дачата им и разрешаваше всички проблеми по начин, разбираем и за дете. Този човек никога не го командваше, просто го оставяше да гледа как парче дърво се превръща в сабя или свирка. Даваше му буца прясно отрязан торф и му позволяваше да я мирише. Той много се бе привързал към Юргенсен. Така че, когато нещо не му допадаше, а това се случваше често, той казваше: „Добре тогава, ще отида да живея при Юргенсен“. Една сутрин, още в леглото, бе отправил тази заплаха, или обещание, за пръв път през деня. Но на майка му вече й бе накипяло. Щом е тъй, обличай се и да те водя при него, отвърна тя. Той веднага прие предизвикателството — да, значи не бе имал време да си събере багажа. София Василиевна го сграбчи за китката и двамата тръгнаха през полето към къщата на Юргенсен. Отначало той беше дързък в заплахата си и гордо крачеше редом с майка си. Но постепенно взе да влачи крака, а китката му започна да се изплъзва от нейната хватка. В онзи момент си мислеше, че сам се дърпа, но сега осъзнаваше, че майка му го е пускала — пръст след пръст, — докато накрая се измъкна на свобода. Не свободата да живее при Юргенсен, а тази да подвие опашка и разплакан да хукне към къщи.

Ръце, изплъзващи се ръце, сграбчващи ръце. Като дете той се боеше от мъртвите — страхуваше се, че те ще станат от гробовете си, ще го хванат и ще го отмъкнат в студената черна земя, а пръстта ще напълни устата и очите му. Този страх постепенно изчезна, защото ръцете на живите се оказаха по-страшни. Проститутките на Петроград не пожалиха младостта и невинността му. Колкото по-тежки времена идваха, толкова по-алчни ставаха ръцете. Посягаха да се вкопчат в слабините ти, в хляба ти, в приятелите, семейството и работата ти, в самото ти съществуване. Подобно на проститутките, той се страхуваше от портиерите. И от полицаите, с каквито и имена да бяха избрали да се наричат днес.

Но после се появи и точно обратният страх — да се изплъзнеш от ръце, които те закрилят.

Маршал Тухачевски го закриляше. Дълги години.

До деня, когато видя как от косата над челото на маршала се стича пот. Голяма бяла кърпичка литна нагоре да я попие и той разбра, че вече няма кой да го закриля. Маршалът бе най-надареният човек, когото някога беше срещал. Най-известният руски военен стратег вестниците го наричаха „Червения Наполеон“. Освен това беше любител на музиката и майстор на цигулки в свободното си време; човек с открит, любознателен ум, който обичаше да обсъжда романи. През десетте години на своето познанство с Тухачевски той често го бе виждал след залез-слънце да обикаля из Москва и Ленинград с маршалската си униформа, къде по работа, къде за забавление, смесвайки политиката с удоволствието; виждал го бе да разговаря и спори, да яде и да пие, да ухажва открито и пламенно някоя балерина. Маршалът обичаше да обяснява, че навремето французите му разкрили тайната как да пие шампанско, без да страда от махмурлук.

Самият той никога нямаше да бъде толкова светски човек. Липсваше му самоувереност, а може би и интерес. Не харесваше изтънчените ястия и не носеше на пиене. През студентските години, когато нещата се преосмисляха и претворяваха, преди Партията да поеме пълен контрол над всичко, и той като повечето студенти философстваше със замах по теми, от които си нямаше понятие. Така например сексуалният въпрос трябваше да бъде преосмислен, след като старите нрави си бяха отишли завинаги; и някой предложи теорията за „чашата вода“. Сексуалният акт, твърдяха младите многознайковци, е точно като да изпиеш чаша вода: когато си жаден, пиеш; когато изпитваш желание, правиш секс.

Той нямаше нищо против тази система, макар че въпросът бе дали жените са толкова желаещи, колкото и желани. Някои бяха, други не. Но аналогията стигаше само дотам. Една чаша вода не обвързва сърцето.

А и Таня вече бе влязла в живота му.

* * *

Когато обявяваше за пореден път намерението си да заживее при Юргенсен, родителите му вероятно допускаха, че протестира срещу ограниченията на семейството — дори на самото детство. Сега, когато си мислеше за това, не бе толкова сигурен за причините. Имаше нещо странно, нещо дълбоко сбъркано в онази тяхна дача в имението Ириновка. Като всяко дете той приемаше нещата за нормални, докато не му кажеха друго. Така че едва когато чу възрастните да обсъждат подигравателно къщата, той разбра, че всичко в нея е несъразмерно. Стаите бяха огромни, а прозорците много малки. Помещение от петдесет квадратни метра имаше само едно тясно прозорче. Възрастните смятаха, че строителите са объркали сметките, заменяйки метрите със сантиметри и обратно. Но веднъж забелязан, ефектът беше потискащ за едно малко момче. Къщата сякаш беше създадена за най-мрачните сънища. Може би точно от това беше искал да избяга.

Те винаги идваха посред нощ. И за да не го измъкнат от апартамента по пижама или да го принудят да се облича пред някой презрително равнодушен служител на НКВД, той си лягаше напълно облечен върху завивките с подредено куфарче на пода до него. Почти не мигваше, само лежеше и си представяше най-лошите неща, които може да роди човешкото въображение. Безпокойството му пък държеше и Нита будна. Лежаха и се преструваха на заспали; преструваха се, че не чуват и не подушват ужаса на другия. Един от най-упоритите му кошмари бе, че НКВД ще им отнеме Галя и ще я настани — ако има късмет — в специално сиропиталище за деца на народни врагове. Там щяха да й дадат ново име и нов характер; там щеше да се превърне в образцова съветска гражданка, мъничко слънчогледче, вдигнало лице към великото слънце, наречено Сталин. Затова той предложи да прекара тия неизбежно безсънни часове отвън, на площадката до асансьора. Нита твърдо държеше да останат заедно в тази навярно последна нощ. Но това бе един от редките случаи, когато той надделя.

През първата нощ до асансьора той бе решил да не пуши. В куфарчето имаше три пакета „Казбек“ и те щяха да му трябват, когато почнеха разпитите. И в ареста, ако се стигнеше дотам. Удържа на това решение през първите две нощи. И после му хрумна: ами ако му конфискуваха цигарите веднага щом влезеше в Големия дом? Ами ако нямаше разпит или беше съвсем кратък? Може би просто щяха да сложат лист хартия пред него и да му наредят да подпише. Ами ако… Умът му не посмя да прекрачи по-нататък. Но при всеки от тези случаи цигарите щяха да са ненужни.

И тъй, вече не виждаше причина да не пуши.

Затова пушеше.

Погледна цигарата „Казбек“ между пръстите си. Веднъж Малко бе отбелязал със симпатия и дори възхищение, че ръцете му са малки и „неклавирни“. Бе казал още, вече без възхищение, че не репетира достатъчно. Въпросът бе кой какво разбира под „достатъчно“. Той репетираше колкото трябва. А Малко да си гледа партитурите и палката.

На шестнайсет години той се възстановяваше от туберкулоза в един кримски санаториум. С Таня бяха връстници и имаха една и съща дата на раждане, само че с малка разлика: той беше роден на 25 септември по нов стил, тя на 25 септември по стар стил. Тази синхроничност предопределяше връзката им; или, другояче казано, те бяха създадени един за друг. Татяна Гливенко, късо подстригана и закопняла за живот като него. Това бе първата любов, с цялата й привидна простота и цялата й съдбовност. Сестра му Маруся, която го наглеждаше, се беше раздрънкала пред майка им. В следващото писмо София Василиевна предупреди сина си да се пази от това непознато момиче, от тази връзка — всъщност от всякакви връзки. А той, с цялата си шестнайсетгодишна самонадеяност, писмено обясни на майка си принципите на свободната любов. Как всички трябва да бъдат свободни да се обичат както желаят; как плътската любов трае съвсем кратко; как половете са напълно еднакви; как бракът трябва да бъде премахнат като институция, но ако продължи да съществува, жената има пълното право на извънбрачна връзка, стига да пожелае, а ако след това поиска развод, мъжът трябва да го приеме и да поеме вината; но при все това и въпреки всичко децата са свещени.

Майка му не отговори на неговото снизходително и лицемерно обяснение на живота. Така или иначе, двамата с Таня щяха да се разделят твърде скоро след срещата си. Тя се върна в Москва; те с Маруся в Петроград. Но си пишеха постоянно; гостуваха си; посвети й първото си клавирно трио. Майка му продължаваше да не одобрява. А после, три години по-късно, най-сетне дойдоха онези седмици, които прекараха заедно в Кавказ. Бяха на деветнайсет и без придружители; а той току-що бе спечелил триста рубли от концерти в Харков. Онези седмици в Анапа… колко далечни изглеждаха. И наистина бяха далечни — преди над една трета от неговия живот.

И тъй, всичко бе започнало точно сутринта на 28 януари 1936 г. в Архангелск. Бяха го поканили там да изпълни първия си концерт за пиано с местния оркестър под диригентството на Виктор Кубацки; двамата изсвириха и новата му соната за виолончело и пиано. Всичко мина добре. На следващата сутрин той отиде до гарата да си купи новия брой на „Правда“. Огледа набързо първата страница, после разгърна на следващите. Това бе, както щеше да казва по-късно, най-паметният ден в живота му. Дата, която реши да отбелязва всяка година до смъртта си.

Само че, както упорито твърдеше умът му, никога нищо не започва толкова точно. Започва на различни места и в различни умове. Истинската отправна точка можеше да е собствената му слава. Или операта му. Или Сталин — непогрешим и следователно отговорен за всичко. Или пък причината можеше да е нещо толкова просто като подреждането на оркестъра. Всъщност може би в крайна сметка това щеше да е най-добрият начин да го възприеме: един композитор първо е отречен и унизен, по-късно арестуван и разстрелян само заради подреждането на един оркестър.

Ако всичко беше започнало другаде и в умовете на други хора, то навярно виновен бе Шекспир, че е написал „Макбет“. Или Лесков, че го е пренесъл на руска почва в „Лейди Макбет от Мценска околия“. Не, нищо подобно. Очевидно вината бе негова — написал е възмутителна творба. Виновна бе неговата опера, която постигна такъв успех — и у дома, и в чужбина, — че събуди любопитството на Кремъл. Виновен бе Сталин, защото той бе вдъхновил и одобрил редакционната статия в „Правда“. Може би дори сам я беше написал: в нея имаше достатъчно граматически грешки, за да се предположи, че е съчинена от човек, когото не можеш да коригираш. И пак Сталин беше виновен, защото си въобразяваше, че е покровител и познавач на изкуството. Знаеше се, че никога не пропуска постановка на „Борис Годунов“ в Болшой театър.

Почти толкова запален беше и по „Княз Игор“, и по „Садко“ на Римски-Корсаков. Защо пък да не чуе и тази възхвалявана нова опера, „Лейди Макбет от Мценска околия“?

И тъй, наредиха на композитора да посети представлението на творбата си на 26 януари 1936 г. Щеше да присъства другарят Сталин; също и другарите Молотов, Микоян и Жданов. Те заеха местата си в правителствената ложа. За зла участ, тя се намираше непосредствено над ударните и духовите инструменти. А точно в „Лейди Макбет“ тези инструменти не се отличаваха със скромност и сдържаност.

Спомни си как гледаше правителствената ложа от ложата на директора, където бе седнал. Сталин се криеше зад една завеска — отсъстващо присъствие, към което угоднически се въртяха другите видни другари, знаейки, че ги наблюдават. При дадените обстоятелства както диригентът, така и оркестърът бяха изнервени. В интерлюдията преди сватбата на Катерина духовите и ударните инструменти изведнъж засвириха по-силно, отколкото той бе отбелязал. А после това своеволие зарази като вирус и всички останали. Дори и да го забеляза, диригентът беше безсилен да им попречи. Оркестърът свиреше все по-оглушително; и всеки път щом ударните и духовите инструменти гръмваха във фортисимо под правителствената ложа — тъй мощно, че стъклата трепереха, — другарите Микоян и Жданов потръпваха театрално, обръщаха се към фигурата зад завеската и явно подмятаха някоя подигравателна забележка. Когато в началото на Четвърто действие публиката погледна нагоре към правителствената ложа, тя беше празна.

След изпълнението той си стегна куфарчето и отиде направо на Северната гара да хване влака за Архангелск. Спомни си как мислеше, че правителствената ложа е специално бронирана със стоманени плочи, за да предпази високопоставените гости от покушение. Но неговата ложа нямаше защита. По това време още не бе навършил трийсет, а жена му беше бременна в петия месец.

* * *

1936 г. Той винаги изпитваше суеверен страх от високосните години. Като мнозина други вярваше, че те носят нещастие.

Двигателят на асансьора забуча отново. Когато разбра, че кабината е отминала четвъртия етаж, той вдигна куфарчето от земята. Чакаше вратата да се отвори, да види униформа и утвърдително кимване, а после насреща му да се протегнат ръце и да се впият в китката му. Което би било съвсем излишно при неговата готовност да ги придружи, да ги махне от сградата колкото се може по-далече от жена му и детето.

После вратата на асансьора се отвори и отвътре излезе съсед, чието равнодушно кимване имаше за цел да не изрази каквото и да било — дори не изненада, че го вижда навън в толкова късен час. Той отвърна с леко навеждане на глава, пристъпи в кабината и натисна един бутон напосоки. Слезе два-три етажа, изчака няколко минути, после се върна на петия, където поднови бдението си. Беше се случвало и преди, все по същия начин. Думи не се разменяха никога, защото думите бяха опасни. Имаше някакъв малък шанс да изглежда като мъж, унизително изхвърлян навън от съпругата си нощ след нощ; или като нерешителен мъж, който нощ след нощ се опитва да избяга от жена си и пак се връща. Но най-вероятно изглеждаше точно такъв, какъвто си беше — човек като стотици други в града, очакващ нощ след нощ да го арестуват.

* * *

Преди години, преди цели животи, още през миналия век, когато майка му учила в Иркутския институт за благородни девици, тя заедно с още две момичета бе танцувала мазурка от операта „Живот за царя“ пред престолонаследника княз Николай. Разбира се, операта на Глинка не можеше да види бял свят в днешния Съветски съюз, макар че нейната тема — поучителната история на един беден селянин, отдал живота си за великия водач — би могла да допадне на Сталин. Танц за царя — той се зачуди дали Закревски знае за това. В стари времена детето можеше да плати за греховете на баща си или дори на майка си. Днес, в най-напредничавото общество на света, родителите плащаха за греховете на децата си заедно с чичовците, лелите, братовчедите, роднините, колегите, приятелите и дори с човека, който лекомислено ти се е усмихнал, докато излиза от асансьора в три часа през нощта. Наказателната система беше значително усъвършенствана и далеч по-всеобхватна, отколкото някога.

Майка му беше стожерът на своето семейство, точно както Нита — Нина Василиевна — беше на тяхното. Баща му, Дмитрий Болеславович, беше благ, непрактичен човек, който работеше усърдно и връчваше цялата заплата на жена си, заделяйки си само малко джобни пари за тютюн. Той имаше приятен тенор и често свиреше с някого на четири ръце. Пееше цигански романси, песни като „Ах, не вас ли тъй страстно обичах“ и „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината“. Обожаваше играчките, игрите и детективските романи. Някоя модерна запалка или телена главоблъсканица можеше да го забавлява с часове. Той не влизаше в пряк допир с живота. Беше си поръчал специален гумен печат, тъй че всяка книга от неговата библиотека носеше лилаво предупреждение: „Тази книга е открадната от Д. Б. Шостакович“.

Веднъж един психиатър, изследващ творческия процес, го попита за Дмитрий Болеславович. Той отговори, че баща му е бил „съвсем нормално човешко същество“. Това не бе израз на снизходителност — напротив, завидно умение бе да бъдеш нормално човешко същество и всяка сутрин да се събуждаш с усмивка на лицето. Освен това баща му почина млад — малко преди да навърши петдесет. Истинска катастрофа за семейството и за онези, които го обичаха; но може би не и за самия Дмитрий Болеславович. Ако бе поживял по-дълго, щеше да види как Революцията става озлобена, параноична и хищна. Не че много се интересуваше от Революцията. Това беше още една от хубавите му черти.

След смъртта му неговата вдовица остана без доходи, с две дъщери и музикално надарен син на петнайсет години. За да ги издържа, София Василиевна се трудеше от сутрин до вечер. Работеше като машинописка в Палатата за мерки и теглилки и даваше уроци по пиано срещу заплащане в хляб. Понякога той се питаше дали всичките му тревоги не са започнали със смъртта на баща му. Но предпочиташе да не вярва в това, защото то бе почти като да обвинява Дмитрий Болеславович. Навярно би било по-правилно да се каже, че от онзи момент всичките му тревоги се удвоиха. Колко пъти бе кимал в съгласие с ония тържествено-насърчителни думи: „Сега ти трябва да бъдеш мъжът в семейството“. Те го обременяваха с очаквания и чувство за дълг, каквито нямаше сили да носи на раменете си. А и здравето му открай време бе крехко: твърде добре познаваше опипващите ръце на лекаря, почукването, слушалките, сондата, скалпела, санаториума. Все чакаше обещаната мъжественост да съзрее у него. Но знаеше, че лесно се разсейва; че е по-скоро своенравен, отколкото твърд и упорит. Оттам и провалът на опита му да се засели при Юргенсен.

Майка му беше непреклонна жена — както по темперамент, така и по необходимост. Тя го закриляше, работеше за него, възлагаше му всичките си надежди. Разбира се, че я обичаше — как иначе?, — но имаше… трудности. По-силните неминуемо влизат в сблъсъци; по-слабите също тъй неминуемо гледат да ги избягват. Баща му винаги бе избягвал трудностите, отнасяше се с чувство за хумор и уклончивост както към живота, така и към съпругата си. Затова и синът, макар да знаеше, че е по-решителен от Дмитрий Болеславович, рядко оспорваше властта на майка си.

Но той знаеше, че тя има навика да чете дневника му. И нарочно пишеше там за някоя предстояща след две-три седмици дата: „Самоубийство“. Или понякога: „Сключване на брак“.

Тя също умееше да заплашва. Всеки път, когато той се опитваше да напусне дома си, София Василиевна казваше на другите, но в негово присъствие: „Синът ми първо ще трябва да мине през трупа ми“.

И двамата нямаха представа доколко сериозен е другият.

* * *

Веднъж той стоеше зад кулисите на камерната зала на Консерваторията, обзет от униние и самосъжаление. Все още беше студент и първото публично изпълнение на музиката му в Москва не мина добре — публиката очевидно предпочиташе творчеството на Шебалин. Тогава един мъж във военна униформа изникна до него с утешителни думи: така започна приятелството му с маршал Тухачевски. Маршалът действаше като негов покровител, уреди му стипендия чрез командира на Ленинградския военен окръг; беше верен и услужлив. Напоследък казваше на всичките си познати, че според него „Лейди Макбет от Мценска околия“ е първата класическа съветска опера.

Досега маршалът само веднъж не бе успял да му помогне. Тухачевски бе убеден, че едно преместване в Москва е най-добрият начин да ускори кариерата на протежето си, и обеща да организира прехвърлянето. Естествено, София Василиевна се възпротиви: синът й е твърде крехък, твърде изнежен. Кой ще го наглежда дали си пие млякото и дали си яде кашата, ако майка му не е до него? Тухачевски имаше властта, влиянието, финансовите ресурси; но София Василиевна все още държеше ключа към душата му. И тъй, той остана в Ленинград.

Също като сестрите си, Митя седна за пръв път пред клавишите на пианото на деветгодишна възраст.

И тогава светът стана ясен за него. Или поне част от света — достатъчно, за да го крепи цял живот. Разбирането на пианото и музиката му се удаде лесно — поне в сравнение с разбирането на други неща. И той работеше усърдно, защото това му се струваше най-лесно. Впрочем просто нямаше как да избегне тази съдба. С годините тя изглеждаше още по-прекрасна, защото му даваше възможност да помага на майка си и сестрите си. Понякога, след успешен концерт, когато бе получил аплодисменти и пари, той се чувстваше почти способен да се превърне в онази митична фигура — мъжа в семейството. Но в други случаи, дори и след като напусна този дом, ожени се и стана баща, все още се чувстваше като изгубено момче.

Онези, които не го познаваха и следяха музиката само от разстояние, може би предполагаха, че това е първото му поражение. Може би смятаха, че даровитият младеж, чиято Първа симфония, написана на деветнайсет, бе дирижирана от Бруно Валтер, от Тосканини и Клемперер, се е радвал на едно ясно и безоблачно десетилетие на успехи след онази премиера през 1926 г.

И тези хора, може би знаещи, че славата често води до суета и самонадеяност, сигурно разгръщаха „Правда“ и се съгласяваха, че композиторите лесно се отклоняват от писането на музика, каквато иска да чуе народът. А тъй като всички композитори са служители на държавата, то задължение на държавата е, щом те се залутат, да се намеси и да ги върне към по-пълна хармония с тяхната публика. Звучеше напълно разумно, нали? Само че тези хора си точеха ноктите върху душата му от самото начало: докато все още беше в Консерваторията, някои негови левичарски настроени състуденти настояваха да бъде лишен от стипендия и изключен. Само че Руската асоциация на пролетарските музиканти и други подобни културни организации от самото си създаване водеха кампания срещу онова, за което той се бореше; или по-скоро срещу онова, за което си мислеха, че се бори. Те бяха решени да смъкнат буржоазните окови от изкуството. Работниците трябваше да бъдат обучени да станат композитори и цялата музика да бъде лесноразбираема и приятна за масите. Чайковски се оказа упадъчен; дори и най-малкото експериментиране се осъждаше като „формализъм“.

Само че още през 1929 г. той бе официално порицан, че музиката му „се отклонява от главния път на съветското изкуство“, и уволнен от поста си в Хореографското училище. Само че през същата година Миша Квадри, на когото посвети своята Първа симфония, стана и първият от неговите приятели и колеги, които бяха арестувани и разстреляни.

През 1932 г. Партията разпусна независимите организации и пое в свои ръце всички културни въпроси, но това не доведе до укротяване на наглостта, фанатизма и невежеството, а до систематичната им концентрация. Планът миньори да пишат симфонии не проработи според очакванията, но затова пък се случи обратното. От композиторите се очакваше да увеличават продукцията си подобно на миньорите и тяхната музика да топли сърцата, както изкопаните въглища топлят телата. Бюрократите оценяваха музикалната продукция както при всички останали производства; имаше си установени норми и отклонения от тях. Разгръщайки с вкочанени пръсти „Правда“ на гара Архангелск, той зърна на трета страница заглавие, посочващо и осъждащо отклоненията:

ДАНДАНИЯ ВМЕСТО МУЗИКА

Веднага реши на връщане да мине през Москва, за да потърси съвет. Докато замръзналите поля прелитаха зад прозорците на влака, той препрочете статията за пети и шести път. Първоначално бе потресен колкото заради операта, толкова и заради себе си: след подобно порицание представленията на „Лейди Макбет от Мценска околия“ в Болшой театър не можеха да продължат. През последните две години го аплодираха навсякъде — от Ню Йорк до Кливланд, от Швеция до Аржентина. В Москва и Ленинград операта се хареса не само на публиката и критиците, но и на политкомисарите. По време на Седемнайсетия партиен конгрес нейните представления бяха включени в официалната културна продукция на Московски окръг, която се съревноваваше с въгледобива в Донбас.

Сега всичко това не означаваше нищо — операта му трябваше да бъде заставена да замълчи като лаещо куче, което внезапно е ядосало своя стопанин. Той се опита да анализира различните елементи на атаката колкото се може по-хладнокръвно. Първо, самият успех на операта, особено в чужбина, се обръщаше против нея. Едва преди няколко месеца „Правда“ с патриотичен възторг съобщи за американската й премиера в Метрополитън Опера. Сега същият вестник смяташе, че „Лейди Макбет от Мценска околия“ се харесва извън Съветския съюз само защото е „объркваща и аполитична“ и защото „гъделичка извратения вкус на буржоазната публика със своята креслива, неврастенична музика“.

Оттук произтичаше и следващото, което той нарече за себе си „критика от правителствената ложа“ — въплъщение на онези ехидни усмивки, прозевки и подлизурски привеждания към скрития Сталин. Сега четеше, че музиката му „реве, кряка, пъшка и се задъхва“; че нейната „невротична, истерична и спазматична“ същност е заимствана от джаза; че пеенето е заменено с „крещене“. Явно била надраскана, за да угоди на упадъчните формалисти, загубили всякакъв „здрав вкус“ към музиката и предпочитащи „хаотичен поток от звуци“. Колкото до либретото, то съзнателно наблягало на натуралистичните сцени и опошлявало повестта на Лесков; резултатът бил „груб, примитивен и вулгарен“.

Но греховете му бяха и политически. Анонимният анализ на автора, разбиращ от музика колкото прасе от кладенчова вода, беше изпъстрен с познатите етикети, натопени в оцет. Дребнобуржоазен формалист, пренасящ в музиката „най-отрицателните черти на мейерхолдовщината“. Написал е не опера, а антиопера със съзнателно преобърната наопаки музика. Пил е от същия отровен извор, който поражда левичарските залитания в живописта, поезията, педагогиката и науката. За в случай, че се налага да бъде изрично изтъкнато — а винаги се налагаше, — левичарството бе противопоставено на „истинското изкуство, истинската наука и истинската литература“.

Които имат уши, ще чуят, обичаше да казва той. Но дори и най-глухите нямаше как да не чуят какво им говори „Дандания вместо музика“ и да не се досетят за очакваните последствия. Имаше три изречения, насочени не просто към неговите теоретични заблуди, но и към самата му личност. „Композиторът явно не си е поставил задачата да чуе какво търси в музиката съветската публика.“ Това стигаше, за да му отнемат членството в Съюза на композиторите. „Опасността от такова направление в съветската музика е ясна.“

Това стигаше, за да му отнемат правото да свири и композира. И накрая: „Подобно заиграване с непонятни неща може да свърши много зле“. Това стигаше, за да му отнемат живота.

Ала все пак той беше млад, уверен в таланта си и само допреди три дни много успешен. Макар да не бе политик нито по темперамент, нито по нагласа, имаше хора, към които да се обърне. И в Москва най-напред отиде при Платон Керженцев, председател на Комитета по култура. Още с влизането си му обясни плана за отговор, който бе разработил във влака. Щеше да напише защита на операта, аргументирано опровержение на критиката, и да предложи статията на „Правда“. Например… Но въпреки че беше възпитан и вежлив човек, Керженцев дори не го изслуша докрай. Не ставаше дума за отрицателна рецензия, написана от критик, чието мнение се променя според деня от седмицата или състоянието на храносмилането му. Това беше редакционна статия на „Правда“ — не някаква мимолетна преценка, която може да се оспори, а политическо изявление от най-високо ниво. Свещено писание, с други думи. Единственият възможен начин на действие за Дмитрий Дмитриевич беше да се покае публично, да се отрече от грешките си и да обясни, че се дължат на глупаво младежко изхвърляне. Освен това да обяви намерението си занапред да се потопи изцяло в народната музика на Съветския съюз, която ще му помогне да се пренасочи към всичко, което е автентично, популярно и мелодично. Според Керженцев това бе единственият начин евентуално да си възвърне висшата благосклонност.

Той не беше религиозен. Но беше кръстен и понякога, минавайки покрай отворена църква, палеше свещ за семейството си. И добре познаваше Библията. Така че беше наясно с идеята за греха, както и с нейните обществени механизми. Престъпление, чистосърдечна изповед, присъда на свещеника, покаяние, прошка. Макар че имаше случаи, когато грехът е толкова голям, че дори и свещеник не може да го опрости.

Да, той познаваше веруюто и протокола, все едно как се наричаше Църквата.

Вторият му разговор беше с маршал Тухачевски. Червения Наполеон беше в средата на четирийсетте — строг, красив мъж с високо чело. Той изслуша от край до край какво се е случило, умело анализира позицията на протежето си и направи стратегическо предложение, което бе просто, дръзко и великодушно. Той, маршал Тухачевски, ще напише лично писмо до другаря Сталин, за да се застъпи за него. Дмитрий Дмитриевич изпита огромно облекчение. Замаян и обнадежден, видя как маршалът седна зад бюрото и сложи пред себе си лист хартия. Но щом взе писалката и започна да пише, униформеният мъж ненадейно се промени. Струйки пот бликнаха от косата по високото му чело и от тила надолу към яката. Едната ръка се стрелкаше да ги забърше с кърпа, другата колебливо въртеше писалката. Подобна неувереност у един войник не действаше окуражаващо.

Някога в Анапа те също се обливаха в пот. В Кавказ беше горещо, а той открай време мразеше жегата. Взираха се в плажа на Долния залив, но той не изпитваше желание да се разхлади с плуване. Вървяха в сянката на гората над града и комарите ги хапеха. После едва не ги разкъса глутница кучета. Но всичко това нямаше значение. Разгледаха фара и докато Таня извиваше глава нагоре, той гледаше само прелестната гънка в основата на врата й. Отидоха до старата каменна порта, единствена останка от някогашната османска крепост, но той мислеше за прасците й, за начина, по който се движеха мускулите им, докато вървеше. През тези седмици в живота му нямаше нищо друго освен любов, музика и ухапвания от комари. Любовта в сърцето му, музиката в главата му, а ухапванията — по кожата. Дори и раят не бе свободен от насекоми. Но той не можеше да им се сърди. Те изкусно се впиваха в места, които не можеше да достигне сам; мехлемът беше направен от карамфилови цветове. Щом комарите бяха причина нейните пръсти да докосват кожата му и да го обгръщат в ухание на карамфил, как би могъл да има нещо против насекомите?

Бяха на деветнайсет и вярваха в свободната любов — страстни туристи не толкова из курортните забележителности, колкото из собствените си тела. Бяха отхвърлили закостенелите повели на Църквата, на обществото, на семейството и заживяха като мъж и жена, без да са мъж и жена. Тази мисъл ги възбуждаше почти колкото самият сексуален акт; или може би беше неразделна част от него.

После обаче идваше всичкото онова време, когато не бяха в леглото един до друг. Свободната любов може и да решаваше основния им проблем, но не премахваше всички останали. Обичаха се, естествено; но да са непрекъснато заедно — дори с неговите триста рубли и младежката му слава — не беше толкова просто. Когато композираше, той винаги знаеше точно какво да прави; вземаше верните решения за онова, което изискваше музиката — неговата музика. И когато диригенти или солисти любезно питаха дали това или онова не би могло да се подобри ето така, той винаги отговаряше: „Сигурен съм, че сте прав. Но да оставим това засега. Ще извършим тази промяна на следващия етап“. Те оставаха доволни и той също, тъй като нямаше никакво намерение да осъществи техните предложения. Защото неговите решения и неговият инстинкт бяха верни. Но извън музиката… там бе тъй различно. Той ставаше нервен, в ума му всичко се замъгляваше и понякога вземаше решение не защото знаеше какво иска, а просто за да отметне въпроса. Може би ранната му артистична зрялост означаваше, че е прескочил онези полезни години на нормален растеж. Но независимо от причината той се справяше зле с нещата от живота, които, разбира се, включваха и сърдечните неща. И тъй, в Анапа, наред с възторзите на любовта и опиянението на секса той неусетно прекрачи в цял един нов свят, изпълнен с нежелани мълчания, недоразбрани намеци и лекомислени планове.

* * *

После пак се върнаха в своите градове — той в Ленинград, тя в Москва. Но си гостуваха. Един ден той довършваше поредното произведение и я помоли да поседи с него: присъствието й му вдъхваше увереност. По някое време влезе майка му. Гледайки втренчено Таня, тя каза:

— Излез и остави Митя да си довърши работата.

А той отвърна:

— Не, аз искам Таня да остане. Това ми помага.

Беше един от редките случаи, когато се възпротиви на майка си. Може би ако го правеше по-често, животът му щеше да бъде различен. Или пък не — кой можеше да каже? Какъв шанс имаше срещу София Василиевна, след като тя успя да надхитри дори Червения Наполеон?

Тяхното лято в Анапа беше идилия. Но по правило идилията се превръща в идилия едва когато приключи. Той бе открил любовта; но същевременно бе започнал да открива, че любовта далеч не го прави „това, което е“, не го обгръща като карамфилово масло, а напротив — прави го притеснителен и колеблив. Обичаше Таня най-ясно когато беше далече от нея. Когато бяха заедно, и от двете страни имаше очаквания, а той или не можеше да изрази своите, или не можеше да задоволи нейните. Така например двамата бяха отишли в Кавказ категорично не като мъж и жена, категорично свободни и равни. Нима целта на подобно приключение бе да свършат като истински съпруг и съпруга? Изглеждаше нелогично.

Не, това не беше честно. Една от чертите на тяхната несъвместимост бе, че — независимо от приказките за равенство, изречени и от двете страни — той я обичаше повече, отколкото тя него. Опита се да разпали у нея ревност, описвайки флиртове с други жени — и дори прелъстявания, реални или въображаеми, — но това като че ли предизвикваше у нея само раздразнение, а не ревност. Неведнъж я заплаши със самоубийство. Дори обяви, че е бил женен за балерина, което му изглеждаше правдоподобно. Но Таня приемаше всичко със смях. А после самата тя се омъжи. Това само го накара да я обикне още по-силно. Помоли я да се разведе и да се омъжи за него; отново я заплаши със самоубийство. Никакъв резултат.

В началото тя му бе казала нежно, че я е привлякъл със своята чистота и искреност. Но щом това не я караше да го обича толкова, колкото той нея, му се искаше да не е такъв. Не че се чувстваше чист и искрен. Тия думи звучаха по-скоро като празна утеха.

Неусетно се беше замислил за честността. Личната честност, творческата честност. Каква е връзката между тях, ако изобщо има такава? Какви запаси от тази добродетел притежава човек и кога се изчерпват те? Беше казал на приятелите си, че ако някога се отрече от „Лейди Макбет“, значи честността му е свършила. Смяташе се за човек със силни емоции, лишен от умението да ги изразява. Но това беше бягство от горчивата истина. А тя беше, че е невротик. Мислеше, че знае какво иска, получаваше каквото е искал, не го искаше вече, губеше го и отново го искаше. Естествено, беше разглезен като момчето на мама, като брат с две сестри; а също и като творец, от когото се очакваше да има „артистичен темперамент“; заради ранния успех можеше да си позволи внезапната арогантност на славата. Веднъж Малко вече го бе обвинил най-откровено в „растяща суетност“. Но под всичко това се криеше непрестанна тревожност. Той беше типичен невротик. Не, още по-зле — беше истерик. Откъде идваше подобен темперамент? Не от баща му; нито от майка му. Е, така или иначе, няма как да избягаш от темперамента си. Това също бе част от съдбата.

В съзнанието си имаше изграден идеал за любовта… Но ето че асансьорът отмина третия етаж, после четвъртия и сега спря пред него. Той вдигна куфарчето, вратата се отвори и някакъв непознат излезе от кабината, подсвирквайки си „Песен за насрещния план“. Щом зърна нейния композитор, човекът млъкна насред мелодията.

Той знаеше какъв е неговият идеал за любовта. Точно като в онзи разказ на Мопасан за младия гарнизонен командир на град край Средиземно море. Антиб, така се казваше градът, опасан с крепостна стена. Офицерът обичал да се разхожда в гората извън града, където често срещал съпругата на един местен търговец, мосю Парис. Естествено, скоро се влюбил в нея. Жената многократно отхвърляла неговото ухажване — до деня, когато му съобщила, че мъжът й заминава за два дни по работа. Уговорили си среща, но в последния момент жената получила телеграма: съпругът й е приключил сделката по-рано и ще се прибере тази вечер. Обезумял от страст, командирът на гарнизона обявил военно положение и заповядал градските порти да бъдат затворени до сутринта. Завърналият се съпруг бил взет под стража и принуден да прекара нощта в чакалнята на антибската гара. Всичко това само за да се наслади офицерът на няколко часа любов.

Вярно, не можеше да си представи, че е командир на крепост, нито дори на порутена османска порта в задрямало курортно градче край Черно море. Но важен бе принципът. Така трябваше да се обича — без страх, без прегради, без мисъл за утрешния ден. И без да се разкайваш по-късно.

Красиви думи. Красиви чувства. Но такова поведение бе немислимо за него. Можеше да си го представи у един млад лейтенант Тухачевски, ако някога е бил командир на гарнизон. Неговият собствен случай на луда страст… е, това бе съвсем друга история. Две-три години преди да се ожени за Нита, беше на турне в Одеса е Гаук — нелош диригент, но буржоа до мозъка на костите. По това време той все още се мъчеше да накара Таня да го ревнува. Навярно и Нита. След хубавата вечеря той се върна в бара на хотел „Лондон“ и се зазяпа по две момичета. Или може би те първи започнаха да го зяпат. Във всеки случай, дойдоха на масата му. Бяха много красиви и той веднага се прехласна по едната, която се казваше Розалия. Галеше бедрата й, докато разговаряха за изкуство и литература. Откара ги до квартирата им с файтон и приятелката гледаше настрани, докато той опипваше Розалия навсякъде. Не се и съмняваше, че е влюбен. На другия ден двете момичета щяха да пътуват с параход до Батуми и той отиде да ги изпрати. Но така и не стигнаха по-далече от кея, където приятелката на Розалия бе арестувана за проституция.

Това му дойде като гръм от ясно небе. И в същото време изпита ужасна любов към Розочка. Извърши какво ли не — блъскаше глава в стената, скубеше си косата, точно като герой от блудкав роман. Гаук най-строго го предупреди да се пази от двете жени, като каза, че са не само проститутки, а и ужасни кучки. Но това само засили вълнението му — много беше забавно. Толкова забавно, че едва не се ожени за Розочка. Само че, когато стигнаха до гражданското в Одеса, той откри, че си е забравил личните документи в хотела. А после — вече дори не си спомняше защо и как — всичко свърши и той избяга под проливен дъжд в три часа сутринта от един кораб, току-що акостирал в Сухуми. И за какво беше всичко това?

Но главното бе, че не съжаляваше за нищо. Нямаше прегради, нямаше мисли за утрешния ден. И как така едва не се ожени за проститутка? Заради обстоятелствата навярно и заради някакъв елемент на folie à deux. А също и заради вродения си дух на противоречие. „Мамо, това е жена ми Розалия. Сигурно не си изненадана. Не прочете ли дневника ми, където бях записал «Брак с проститутка»? Добре е жената да си има професия, не смяташ ли?“ Освен това не беше трудно да се получи развод, тъй че защо не? Изгаряше от любов към нея и няколко дни по-късно едва не се ожениха, а след още няколко дни избяга от нея в дъжда. Междувременно старият Гаук седеше в ресторанта на хотел „Лондон“ и се чудеше дали да си поръча един котлет или два. И кой може да каже кое ще е по-добре? Разбираш едва после, когато вече е твърде късно.

Той беше интровертен мъж, привличан от екстровертни жени. Дали това не беше част от бедата?

Запали нова цигара. Между изкуството и любовта, между потисниците и потиснатите винаги имаше цигари. Представи си как наследникът на Закревски, седнал зад бюрото си, му предлага пакет „Беломор“.

Той отказва и на свой ред предлага пакет „Казбек“.

Онзи също отказва и всеки слага върху бюрото своята марка — танцът е приключил. „Казбек“ се пушеше от хората на изкуството и самата картинка върху пакета намекваше за свобода — препускащ ездач на фона на връх Казбек. Казваха, че лично Сталин е одобрил рисунката.

Великият вожд обаче пушеше своя собствена марка, „Херцеговина Флор“. Изработваха ги специално за него — с извънредно старание и тръпки на ужас, както не бе трудно да се предположи. Не че Сталин си позволяваше нещо толкова прозаично като да лапне една цигара „Херцеговина Флор“. Не, той предпочиташе да разкъса картонената тръбичка и да натъпче тютюна в лулата си. Запознатите казваха на неосведомените, че бюрото на Сталин било обсипано с хартиени късчета, парченца картон и тютюнева пепел. Той знаеше това — или по-скоро беше го чувал неведнъж, — защото нищо, свързано със Сталин, не можеше да се смята за твърде тривиално и безинтересно.

Никой друг не би запалил „Херцеговина Флор“ в присъствието на Сталин — освен ако не бъдеше почерпен лично от вожда, но дори тогава хората гледаха да изхитруват и да си запазят цигарата, вместо да я изпушат, за да я показват като свещена реликва. Онези, които привеждаха в изпълнение заповедите на Сталин, обикновено пушеха „Беломор“. Служителите на НКВД пушеха „Беломор“. Върху кутията беше отпечатана карта на Русия с червените очертания на Беломорканал, чието име носеха цигарите. Това Велико съветско постижение от началото на трийсетте години беше изградено с каторжен труд. Около този факт се вихреше необичайно широка пропаганда. Твърдяха, че при изграждането на канала затворниците не само помагали за възхода на нацията, но и се „прераждали“. Е, при стълпотворение от сто хиляди работници не беше изключено някои да са станали по-добри; но се говореше, че една четвърт от тях са умрели, което означаваше, че не са успели да се преродят. Те бяха просто треските, които хвърчат настрани, когато се сече дърво. А служителите от НКВД палеха „Беломор“ и сред пушека виждаха нови мечти за поредния удар на брадвата. Няма съмнение, че той вече пушеше, когато Нита влезе в живота му. Нина Варзар, най-голямата от трите сестри Варзар, току-що излязла от тенискорта сред ореол от бодрост, смях и пот Атлетична, самоуверена, харесвана, с толкова златна коса, че по някакъв странен начин дори очите й изглеждаха златни. Дипломиран физик и отличен фотограф със собствена фотолаборатория. Нита не си падаше по домакинските занимания, но пък и той не държеше на тия неща. В някой роман всичките му непрестанни тревоги, цялата смес от сила и слабост, склонността му към истерия — всичко това би се завъртяло в любовен вихър, водещ към блажения покой на брака. Но едно от многобройните разочарования на живота е там, че той никога не се развива като роман, било то от Мопасан или някой друг автор. Най-много като кратък сатиричен разказ от Гогол.

И тъй, двамата с Нита, както наричаше Нина на галено, се срещнаха и станаха любовници, но той все още се опитваше да откъсне Таня от съпруга й, а после Таня забременя, после с Нита определиха дата за сватбата си, но в последния момент той загуби кураж, избяга и се скри, ала няколко месеца по-късно наистина се ожениха, а после Нита си хвана любовник и тогава решиха, че при такива сериозни проблеми ще трябва да се разведат, след това той си хвана любовница, разделиха се и подадоха документи за развод, но когато се разведоха, разбраха, че са сбъркали, и шест седмици по-късно пак се ожениха, но пак не преодоляха проблемите. И насред всичко това той писа на любовницата си Елена: „Аз имам много слаба воля и не знам дали ще успея да постигна щастие“.

А после Нита забременя и, волю-неволю, нещата улегнаха. Само че, когато тя влезе в четвъртия месец, започна високосната 1936 г., а през нейния двайсет и шести ден Сталин реши да отиде на опера.

След като прочете статията в „Правда“, първата му реакция бе да телеграфира на Гликман. Помоли приятеля си да отиде в Централната поща на Ленинград и да се абонира за всички големи вестници. Гликман ги канеше в апартамента си всеки ден и четяха заедно по-важните статии. Той купи голям албум и на първата страница залепиха „Дандания вместо музика“. Гликман смяташе това за неуместен мазохизъм, но той каза: „Трябва да бъде там, трябва“. После добавяше всяка нова статия за себе си веднага след появата й. Преди никога не си бе правил труда да събира рецензии, но сега беше различно. Сега не просто обсъждаха музиката му, а самото му съществуване.

Той забеляза как критиците, които неизменно възхваляваха „Лейди Макбет от Мценска околия“ през последните две години, внезапно престанаха да намират в нея каквито и да било достойнства. Някои откровено си признаваха досегашните грешки, обяснявайки, че статията в „Правда“ им е отворила очите. Колко жестоко са били подведени от тази музика и нейния композитор! Най-после виждат каква заплаха представляват формализмът, космополитизмът и левичарството за истинската същност на руската музика! Забеляза също кои музиканти правят публични изявления срещу творчеството му и кои приятели и познати решават да се отдръпнат от него. С привидно спокойствие четеше писмата от обикновени граждани, повечето от които по някаква странна случайност знаеха личния му адрес. Мнозина от тях препоръчваха да му бъдат отрязани магарешките уши заедно с главата. И тогава фразата, от която нямаше спасение, взе да се мярка из вестниците, вмъкната в най-нормални изречения. Например: „Днес ще се проведе концерт от творби на народния враг Шостакович“. Тези думи никога не се използваха по случайност или без одобрение от най-високо ниво.

Защо, питаше се той, Властта точно сега насочи вниманието си към музиката и него самия? Властта винаги се интересуваше повече от словото, отколкото от нотите — писателите, а не композиторите бяха провъзгласени за инженери на човешките души. Писателите бяха бичувани на първа страница в „Правда“, композиторите едва на трета. Две страници разстояние. И все пак това не беше дреболия — то можеше да бъде въпрос на живот и смърт.

Инженери на човешките души: хладен израз, навяващ идеята за машини. И все пак… с какво друго да се занимава творецът, ако не с човешката душа? Освен ако не иска да бъде просто бездушна украса или блюдолизец на богатите и могъщите. Лично той винаги се бунтуваше срещу аристократизма в чувствата, политиката, художествените принципи. През онези оптимистични времена — всъщност само преди броени години, — когато се прекрояваше бъдещето на цялата страна, ако не и на самото човечество, изглеждаше, че най-сетне всички изкуства могат да се обединят в един величав съвместен проект. Музиката, литературата, театърът, киното, архитектурата, балетът и фотографията щяха да влязат в динамично партньорство, целящо не само да отразява, критикува или осмива обществото, а да го създава. Доброволно и без никакви политически указания творците щяха да помагат на своите събратя да се усъвършенстват и извисяват духовно.

Защо не? Това бе най-старата мечта на твореца.

Или, както сега му се струваше, най-старата фантазия на твореца. Защото политическите бюрократи много скоро успяха да поемат контрол над проекта, да го лишат от свобода, въображение, сложност и нюанси, без които изкуството ставаше безсмислено. „Инженери на човешките души.“ Имаше два основни проблема. Първият бе, че мнозина не искаха някакви инженери да им бъркат в душите — не, благодарим. Нямаха нищо против душите им да си останат каквито са били с идването на този свят; а когато се опитваха да ги напътстват, те се дърпаха. Елате на този безплатен концерт на открито, другарю. О, наистина мислим, че трябва да присъствате. Да, разбира се, че е доброволно, но може да бъде грешка, ако не се появите.

Вторият проблем с инженерството на човешките души бе по-дълбок. А именно: кой ще бърка в душите на инженерите?

Спомни си за един концерт на открито в Харковския парк. Неговата Първа симфония разлая всички кучета в квартала. Тълпата се разсмя, оркестърът засвири по-силно, кучетата залаяха още по-настървено, а хората продължиха да се смеят. Сега музиката му бе разлаяла по-едри кучета. История се повтаряше: първия път като фарс, втория като трагедия.

Не искаше да се превръща в драматичен образ. Но понякога в малките часове, когато съзнанието му започваше да се рее, той си мислеше: ето значи докъде е стигнала историята. Толкова много стремежи, идеали, надежди, прогрес, наука, изкуство и съвест, и всичко свършва дотук: един човек стои пред асансьора, а до краката му е подпряно куфарче с цигари, бельо и прах за зъби; стои и чака да бъде отведен.

Той отклони мислите си към друг композитор с друго куфарче. Прокофиев напусна Русия и отиде в Запада скоро след Революцията; завърна се за пръв път през 1927 г. Сергей Сергеевич беше изискан мъж със скъпи вкусове. Освен това беше последовател на Християнската научна църква — не че това имаше значение за историята. Митничарите на съветската граница не бяха изискани; а и умовете им бяха претъпкани с идеи за саботаж, шпиони и контрареволюция. Отворили куфара на Прокофиев и най-отгоре открили нещо, което ги озадачило: пижама. Разгънали дрехата, вдигнали я, въртели я насам-натам и се споглеждали с недоумение. Може би Сергей Сергеевич се е притеснил. Във всеки случай, оставил обясненията на жена си. Но след толкова години в изгнание Пташка не се сетила да каже „нощна риза“. В крайна сметка проблемът се решил чрез пантомима и двойката била пусната да премине. Но по някакъв странен начин случката беше типична за Прокофиев.

Неговият албум с вестникарски изрезки. Що за човек си купува албум, а след това го изпълва с оскърбителни статии срещу себе си? Луд? Почитател на иронията? Руснак? Помисли си за Гогол, който стоял пред огледалото и от време на време крещял името си с отчуждение и погнуса в гласа. Сега това не му се струваше безумно.

* * *

Официалният му статут беше на „безпартиен болшевик“. Сталин обичаше да казва, че най-доброто качество на болшевика е скромността. Да, а Русия беше родината на слоновете.

Когато се роди дъщеря им, двамата с Нита се шегуваха, че ще я нарекат Сумбурина. С една дума, малка дандания. Това би било акт на иронична храброст. Не, на самоубийствена лудост.

Писмото на Тухачевски до Сталин остана без отговор. Самият Дмитрий Дмитриевич не изпълни съветите на Платон Керженцев. Не направи публично изявление, не се оправда с изстъпленията на младостта, не се отрече от творбата си; оттегли обаче Четвъртата си симфония — за хората без уши тя със сигурност щеше да звучи като смесица от крякане, пъшкане и ръмжене. Същевременно всички негови опери и балети бяха свалени от репертоара. Кариерата му просто замръзна. И тогава, през пролетта на 1937 г., дойде Първият му разговор с Властта. Разбира се, той бе говорил с Властта и преди, или пък Властта бе разговаряла с него: служители, бюрократи, политици, идващи с предложения, препоръки, ултиматуми. Властта говореше с него публично, чрез вестниците, или пък тайно му шепнеше на ухо. Напоследък Властта го унизи, отне му препитанието, нареди му да се покае. Властта му казваше как да работи, как да живее. Сега му намекваше, че в крайна сметка може би вече не го иска жив. Властта бе решила да се изправи лице в лице с него. Властта се наричаше Закревски и обитаваше Големия дом в Ленинград. Много от хората, които влизаха в Големия дом на Литейни проспект, така и не излизаха от него.

Бяха му определили час в събота сутринта. Той твърдеше пред роднините и приятелите си, че без съмнение всичко това е формалност, може би машинално действие вследствие на продължаващите статии срещу него в „Правда“. Не вярваше в тия думи и едва ли другите му повярваха. Малцина биваха привиквани в Големия дом, за да обсъждат музикалните теории. Разбира се, той дойде точно навреме. Отначало Властта се държа учтиво и коректно. Закревски го попита за работата, как вървят професионалните му дела, какво възнамерява да композира тепърва. В отговор той спомена почти инстинктивно, че подготвя симфония, посветена на Ленин — вероятно като защитна реакция. След това сметна за разумно да спомене вестникарската кампания срещу себе си и бе окуражен от почти нехайното отношение на водещия разпита към тези атаки. После го попита за приятелите му и с кого се среща редовно. Не знаеше как да отговори на тези въпроси. Закревски му помогна.

— Ако не греша, вие се познавате с маршал Тухачевски?

— Да, познаваме се.

— Разкажете ми как се запознахте.

Той си припомни срещата зад кулисите на камерната зала в Москва. Обясни, че маршалът е голям любител на музиката, който често посещава неговите концерти, самият той свири на цигулка и дори се увлича по изработката на цигулки. Маршалът го кани в апартамента си; понякога свирят заедно. За любител той е доста добър цигулар. Наистина ли смяташе, че е добър? Е, със сигурност имаше заложби. И желание да се усъвършенства.

Но Закревски не се интересуваше колко са добри пръстовката и изпълнителската техника на маршала.

— Често ли гостувахте в дома му?

— От време на време.

— От време на време в продължение на колко години? Осем, девет, десет?

— Да, може би толкова.

— Значи, да кажем, четири-пет посещения годишно? Четирийсет-петдесет общо?

— По-малко, струва ми се. Не съм ги броил. Но по-малко.

— Но вие сте близък приятел на маршал Тухачевски, нали?

Той помълча и се замисли.

— Не, не точно близък, но добър приятел.

Не спомена как маршалът му уреждаше финансова помощ как го съветваше; как писа на Сталин за него. Закревски или знаеше това, или не.

— И кой друг е присъствал при тези четирийсет-петдесет посещения в дома на вашия добър приятел?

— Не много хора. Само членове на семейството.

— Само членове на семейството? — Тонът на водещия разпита бе определено скептичен.

— И музиканти. И музиковеди.

— А случайно да е имало политици?

— Не, политици не идваха.

— Съвсем ли сте сигурен?

— Ами, виждате ли, понякога сбирките бяха доста оживени. А аз всъщност не… В интерес на истината, често свирех на пиано…

— И за какво си говорехте?

— За музика.

— И за политика.

— Не.

— Хайде, хайде, как би пропуснал човек да говори за политика тъкмо с маршал Тухачевски?

— Това беше, така да се каже, времето му за развлечения. Сред приятели и музиканти.

— А тези развлечения не включваха ли разговори за политика?

— Не, никога. Никога не е имало разговори за политика в мое присъствие.

Водещият разпита се вгледа в него продължително. После дойде промяната на гласа, сякаш да го подготви за сериозността и рисковете на положението му.

— А аз мисля, че би трябвало да се поровите из паметта си. Не може през последните десет години да сте посещавали редовно дома на маршал Тухачевски в качеството си на „добър приятел“, както се изразихте, и да не сте обсъждали политиката. Например заговорът за убийството на другаря Сталин. Какво научихте за това?

В този момент той разбра, че с него е свършено. „И пак за някого удари час“ — само че този път часът беше негов. Той повтори колкото се може по-ясно, че у маршал Тухачевски никога не е имало разговори за политика; това са били чисто музикални вечери; държавните дела са оставали в антрето заедно с шапките и палтата. Не беше сигурен дали това е най-добрата фраза. Но Закревски почти не го слушаше.

— Тогава предлагам да се замислите по-усърдно — каза Закревски. — Някои от другите гости вече потвърдиха за заговора.

Той осъзна, че Тухачевски сигурно вече е арестуван, че е кариерата на маршала е свършено, както и с живота му; че разследването едва започва и всички около маршала скоро ще изчезнат от лицето на Земята. Собствената му невинност нямаше ни най-малко значение. Нито пък верността на отговорите му. Щом решението е взето, няма път назад. И ако трябва да се докаже, че току-що разкритият или просто измислен заговор е тъй широко разпространен, че дори най-известният — макар и наскоро опозорен — композитор взема участие, значи точно това ще докажат. Което обясняваше небрежния тон на Закревски, когато приключи разпита.

— Много добре. Днес е събота. Часът е дванайсет и можете да си вървите. Но ще ви дам само четирийсет и осем часа. В понеделник точно в дванайсет ще си спомните безпогрешно всичко. Трябва да разровите паметта си за всяка подробност от всички обсъждания на заговора срещу другаря Сталин, на които сте един от главните свидетели.

Свършено беше с него. Разказа на Нита какво са говорили и под нейните утешителни думи усети, че и тя го смята за мъртъв. Знаеше, че трябва да защити най-близките си, а за целта е необходимо да бъде спокоен, но треската на ужаса беше неудържима. Изгори всичко, което можеше да се сметне за улика — само че след като са те обявили за народен враг и съучастник на убиец, всичко около теб се превръща в улика. Със същия успех можеше да изгори целия апартамент. Боеше се за Нита, за майка си, за Галя, за всеки, който някога е стъпвал в апартамента му.

„Не можеш да избягаш от съдбата си.“ И тъй, той щеше да умре на трийсет години. Вярно, по-стар от Перголези, но по-млад дори от Шуберт. И от самия Пушкин, между другото. Името и музиката му щяха да бъдат заличени. Не само че нямаше да съществува, но и никога нямаше да е съществувал. Беше грешка, която бързо се коригира — лице от снимка, изчезнало при следващото й отпечатване. И дори ако в някой бъдещ момент го изровеха от гроба, какво щяха да намерят? Четири симфонии, един концерт за пиано, няколко оркестрови сюити, две пиеси за струнен квартет, но нито един завършен квартет, малко музика за пиано, соната за виолончело, две опери, малко филмова и балетна музика. С какво щяха да го запомнят? С операта, която му донесе позор, със симфонията, която благоразумно оттегли? Може би неговата Първа симфония щеше да звучи като весела прелюдия към концертите от зрели творби на композитори, имали щастието да го надживеят.

Но осъзнаваше, че дори и това е фалшива утеха. Нямаше значение какво мисли самият той. Бъдещето щеше да си каже тежката дума. Например, че неговата музика е била съвсем незначителна. Че би могъл да постигне нещо като композитор, ако от суетност не се е замесил в предателски заговор срещу държавния глава. Знае ли някой в какво ще повярва бъдещето? Ние очакваме твърде много от него — с надеждата, че то ще оспори настоящето. И знае ли някой каква сянка ще хвърли неговата смърт върху семейството му? Представи си как шестнайсетгодишната Галя излиза от някое сибирско сиропиталище с твърдото убеждение, че родителите й са я изоставили най-безсърдечно, и без да знае, че баща й е написал дори една музикална нота. Когато започнаха заплахите срещу него, той каза пред приятели: „Дори да ми отрежат ръцете, ще захапя писалката и ще продължа да пиша музика“. Това бяха думи на непокорство, целящи да ободрят всички, включително и самия него. Но те не искаха да отрежат ръцете му, неговите малки, „неклавирни“ ръце. Можеше да им хрумне да го измъчват и той щеше веднага да потвърди всичко, което му кажат, защото не можеше да търпи болка. Щяха да сложат пред него списък с имена и той щеше да обвини всички. За кратко щеше да казва „не“, което скоро щеше да се превърне в „да“, „да“, „да“ и „да“. „Да, по това време бях в апартамента на маршала.“ „Да, чух го да казва каквото твърдите, че е казал.“ „Да, този генерал и онзи политик участваха в заговора, лично ги видях и чух.“ Но нямаше да има мелодраматично рязане на ръце, само делови изстрел в тила.

В най-добрия случай тези негови думи пред приятелите бяха глупаво самохвалство, а в най-лошия — просто метафора. Но Властта не се интересуваше от метафори. Властта признаваше само фактите и нейният език се състоеше от фрази и евфемизми, целящи или да обявят, или да прикрият тези факти. В сталинска Русия нямаше композитори с писалка между зъбите. Отсега нататък щеше да има само два вида композитори: тези, които са живи и уплашени; и тези, които са мъртви.

До съвсем скоро бе усещал в себе си младежката неуязвимост. Нещо повече — младежката неподкупност. И отвъд това, под всичко това — убеждение в правотата и истината на целия си талант и цялата си музика. Днес тази убеденост не бе разклатена ни най-малко. Просто тя нямаше абсолютно никакво значение.

В събота вечер, а после и в неделя вечер той пи, за да заспи. Не беше трудно. Алкохолът го хващаше бързо и две чаши водка му стигаха, за да се унесе. Тази слабост бе и предимство. Пий, а след това си почивай, докато другите продължават с пиенето. Така на другата сутрин си по-свеж, по-работоспособен.

Анапа се славеше като център на гроздолечението. Веднъж той се бе пошегувал с Таня, че предпочита водколечението. И ето че сега, може би в последните две нощи от своя живот, предприе такова лечение.

В понеделник сутринта той целуна Нита, прегърна Галя за последен път и хвана автобуса до зловещата сива сграда на Литейни проспект. Винаги беше точен, щеше да остане такъв и за срещата си със смъртта. За малко се вгледа в река Нева, която щеше да надживее всички. После влезе в Големия дом и се представи на дежурния в приемната. Войникът прегледа списъка, но не откри името му. Помоли го да повтори. Той се представи отново. Войникът препрочете списъка.

— По каква работа идвате? При кого?

— При другаря Закревски.

Войникът бавно кимна. След това каза, без да вдига очи:

— Е, можете да си вървите у дома. Не сте в списъка. Закревски не е дошъл днес, така че няма кой да ви приеме. Така приключи Първият му разговор с Властта.

Той се прибра у дома. Предположи, че това трябва да е някакъв номер — пускаха го да си върви, за да го проследят и после да арестуват всичките му приятели и сътрудници. Но се оказа, че неочаквано му е провървяло. Между събота и понеделник самият Закревски бе попаднал под подозрение. Сега разпитваха водещия разпитите. Арестуваха арестуващия.

И все пак, дори да не беше номер, освобождаването му от Големия дом можеше да е само бюрократично забавяне. Едва ли щяха да се откажат от разследването на Тухачевски; тъй че отстраняването на Закревски бе само временно облекчение. Някой нов Закревски щеше да заеме мястото и да прати нова призовка.

Три седмици след ареста си маршалът бе разстрелян заедно с елита на Червената армия. Заговорът на генералите за убийството на другаря Сталин бе разкрит точно навреме. Сред хората от непосредственото обкръжение на Тухачевски, които бяха арестувани и разстреляни, попадна техният общ приятел, изтъкнатият музиковед Николай Сергеевич Жиляев. Може би тепърва предстоеше да се разкрие заговор на музиковедите, последван от заговор на композиторите и заговор на тромбонистите. Защо не? „Няма друго на света освен лудост.“

Сякаш тъй неотдавна всички се смееха на определението на професор Николаев за музиковед. Представете си, че ядем бъркани яйца, казваше професорът. Моят готвач Паша ги е сготвил, а ние с вас ги ядем. Идва човек, който не ги е сготвил и не ги яде, но говори така, сякаш знае всичко за тях — това е музиковед.

Но сега, когато разстрелваха дори музиковедите, това не изглеждаше толкова смешно. Николай Сергеевич Жиляев бе обвинен в монархизъм, тероризъм и шпионаж.

И тогава започнаха неговите бдения до асансьора.

Не беше уникален в това. Из целия град други вършеха същото, за да спестят на близките си спектакъла е арестуването. Всяка вечер той следваше една и съща рутина: минаваше през тоалетната, целуваше заспалата си дъщеря, целуваше будната си жена, вземаше от ръцете й куфарчето и затваряше входната врата. Все едно отиваше на работа нощна смяна. И донякъде бе точно така. А после стоеше и чакаше; мислеше за миналото и се боеше от бъдещето, пушейки по пътя през мимолетното настояще. Опряното в прасеца му куфарче трябваше да успокои както него, така и другите — практична мярка. То пораждаше илюзията, че сам ръководи събитията, а не е тяхна жертва. Хората, тръгнали от дома си с куфар в ръка, обикновено се завръщат. Измъкнатите от леглата по нощни дрехи най-често не. Нямаше значение дали е истина, важното бе да изглежда, че не се страхува.

Това беше един от въпросите в главата му: смел ли е, като стои там и ги чака, или страхлив? Или нито едното, нито другото — просто благоразумен? Не очакваше да открие отговора.

Дали наследникът на Закревски щеше да започне по същия начин, е учтиво встъпление, после твърд тон, заплаха и покана да се върне със списък от имена? Но какви допълнителни доказателства срещу Тухачевски можеха да им трябват, след като той вече бе съден, осъден и екзекутиран? Най-вероятно щеше да има по-широко разследване на външния кръг от приятели на маршала, понеже вътрешният кръг вече бе обезвреден. Щяха да го разпитват за политическите му убеждения, за семейните и професионалните връзки.

Е, той си спомняше как като малко момче стоеше гордо пред сградата на улица „Николаевская“ с червена панделка на ревера; как по-късно бързаше с група съученици към Финландската гара, за да приветства завръщането на Ленин в Русия. Най-ранните му композиции, предхождащи официалния Опус 1, бяха „Погребален марш за жертвите на Революцията“ и „Химн на свободата“.

Но прекрачеше ли малко по-нататък, фактите вече не бяха факти, а само твърдения, подлежащи на всевъзможни тълкувания. Например че бе учил заедно с децата на Керенски и Троцки — някога основание за гордост, после въпрос на интереси, а сега може би повод за тих срам. Например че вуйчо му Максим Лаврентиевич Кострикин — стар болшевик, заточен в Сибир за участието си в революцията от 1905 г. — пръв насърчи революционните симпатии на своя племенник. Но старите болшевики, някогашна гордост и благословия, в днешно време се оказваха най-често проклятие.

Не влезе в Партията и никога нямаше да го направи. Просто не можеше да членува в партия, която убива.

Но като „безпартиен болшевик“ бе позволил да го представят за неин твърд поддръжник. Пишеше музика за филми, балети и оратории, които възпяваха Революцията и всички нейни дела. Неговата Втора симфония беше кантата, прославяща десетата годишнина от Революцията, в която той включи някакви отвратителни стихове на Александър Безименски. Беше писал мелодии, възпяващи колективизацията и разобличаващи саботажа в индустрията. Неговата музика към филма „Насрещен план“ — за група фабрични работници, които спонтанно създават схема за стимулиране на производството — спечели огромен успех. И до днес „Песен за насрещния план“ се подсвиркваше и тананикаше в цялата страна. В момента — а може би завинаги и със сигурност докогато бъде необходимо — работеше над симфония, посветена на паметта на Ленин.

Едва ли нещо от всичко това би убедило заместника на Закревски. Дали някаква част от него вярваше в комунизма? Разбира се, ако алтернативата бе фашизъм. Но той не вярваше в утопии, в усъвършенстването на човечеството, в инженерството на човешката душа. След петте години Нова икономическа политика на Ленин той бе писал на свой приятел, че „Земният рай ще дойде след 200 000 000 000 години“. Но сега си мислеше, че може да е бил твърде оптимистичен. Теориите бяха ясни, убедителни и разбираеми. Животът беше объркан и пълен с безсмислици. Той бе приложил на практика теорията за свободната любов първо с Таня, а след това с Нита. Всъщност и с двете едновременно; те се бяха препокрили в сърцето му и понякога все още се препокриваха. Бавно и мъчително дойде прозрението, че теорията за любовта не съвпада с реалността на живота. Все едно да вярваш, че си способен да напишеш симфония само защото някога си прочел учебник по композиране. И отгоре на всичко самият той беше мекушав и нерешителен — с изключение на редките случаи, когато бе твърд и решителен.

Но дори и тогава не вземаше непременно правилните решения. Така че емоционалният му живот беше… как да го обобщи най-точно? Той се усмихна печално. Да, наистина — дандания вместо музика.

Искаше Таня; майка му не одобри. Искаше Нина; майка му не одобри. Той кри от нея брака си няколко седмици, защото не искаше началото на щастието им да се помрачи с лоши чувства. Сам си признаваше, че това не е от най-героичните постъпки в живота му. А когато съобщи новината на майка си, тя реагира така, сякаш е знаела през цялото време — може да бе чела дневника му — и не вижда причина да одобри. Майка му умееше да говори за Нина така, сякаш я хвалеше, а всъщност я критикуваше. Може би след смъртта му, която едва ли щеше да закъснее, двете щяха да създадат съвместно домакинство. Майка, снаха, внучка — жени от три поколения. Такива домакинства се срещаха все по-често в днешна Русия.

Може и да приемаше нещата погрешно, но не беше нито глупак, нито пълен наивник. От самото начало разбираше, че трябва да отдаде кесаревото Кесарю. Тогава защо Кесарят се гневеше срещу него? Никой не можеше да каже, че не е продуктивен — той пишеше бързо и рядко пропускаше крайните срокове. Успяваше да създава изключително мелодична музика, която му харесваше за цял месец, а на широката публика — за десетилетие. Но точно там бе въпросът. Кесарят не просто настояваше да получи дан; той определяше и валутата, в която да му се плаща. Защо, другарю Шостакович, вашата нова симфония не звучи като прекрасната ви „Песен за насрещния план“? Защо умореният стоманолеяр не си подсвирква нейната основна тема на път за вкъщи? Ние знаем, другарю Шостакович, че сте способен да пишете музика, която се харесва на масите. Така че защо упорствате с вашето формалистично крякане и пъшкане, на което престорено се възхищава самодоволната буржоазия, която все още командва концертните зали?

Да, той беше проявил наивност относно Кесаря.

Или по-скоро имаше остаряла представа за него. Някога Кесарят настояваше за дан като признание за властта му — определен процент от твоята обща стойност. Но нещата се промениха и новите кесари в Кремъл модернизираха системата: в днешно време личната дан се изчисляваше върху сто процента от твоята стойност. Или повече, ако е възможно.

Когато беше студент — в онези години на бодрост, надежда и неуязвимост, — той работи цели три години като пианист в киносалоните. Озвучаваше немите филми в „Пикадили“ на Невски проспект, а също и в „Светла лента“, и „Сплендид Палас“. Това бе тежък, унизителен труд; някои собственици на киносалони бяха скъперници, предпочитаха да те уволнят, вместо да ти платят. И все пак той си напомняше, че Брамс е свирил на пиано в моряшки бардак в Хамбург. Което, честно казано, може и да е било по-забавно. Опитваше се да гледа екрана над себе си и да свири подходяща музика. Публиката предпочиташе старите, познати романтични мелодии; но често му ставаше скучно и почваше да свири собствени композиции. Те не се приемаха много добре. В киното беше точно обратното на концертната зала — публиката ръкопляскаше, когато не одобряваше нещо. Една вечер, докато озвучаваше филм, озаглавен „Блатни и водни птици на Швеция“, той изпадна в много по-сатирично настроение от обикновено. Отначало започна да имитира с пианото птичи крясъци, а след това, докато блатните и водните птици летяха все по-високо и по-високо, пианото засвири с буйна страст. Избухна ха ръкопляскания, които той с цялата си наивност прие за насочени към нелепия филм; и затова засвири още по-усърдно. После публиката се оплака на собственика на киното: пианистът сигурно е бил пиян, негова свирня изобщо не е музика, той обижда красивия филм, а също и зрителите. Собственикът го изхвърли.

И това, осъзна сега той, бе цялата му кариера в миниатюра: упорит труд, известен успех, нарушаване на музикалните норми, официално неодобрение, спиране на заплатата, изхвърляне. Само че вече живееше в света на възрастните, където изхвърлянето означаваше нещо далеч по-окончателно.

Представи си как майка му седи в киното, докато на екрана се прожектират снимки на неговите приятелки. Таня — майка му ръкопляска. Нина — майка му ръкопляска. Розалия — майка му ръкопляска още по-силно. Клеопатра, Венера Мило ска, Савската царица — майка му продължава да ръкопляска навъсено, без изобщо да се впечатли.

Нощните му бдения траяха десет дни. Нита твърдеше — без доказателства, по-скоро от оптимизъм и решителност, — че непосредствената заплаха навярно е отминала. И двамата не вярваха в това, но му беше омръзнало да стои и да слуша как двигателят на асансьора стърже и хъхри. Беше уморен от собствения си страх. И тъй, отново взе да си ляга напълно облечен, със съпругата си от едната страна в мрака и куфарчето от другата. На няколко крачки от тях Галя спеше като всяко бебе, без да се вълнува от държавните дела. А после една сутрин той вдигна куфарчето и го отвори. Прибра бельото си обратно в чекмеджето, четката и праха за зъби в шкафчето в банята, а трите пакета „Казбек“ остави върху бюрото си.

И чакаше Властта да поднови разговора си с него.

Но така и не чу нова вест от Големия дом.

Не че Властта седеше със скръстени ръце. Мнозина около него започнаха да изчезват — някои пратени в лагери, други на екзекуция. Тъща му шурей му старият болшевик вуйчо му колеги, една бивша любовница. Ами Закревски, който не дойде на работа през онзи фатален понеделник? Никой вече не чу за него. Може би Закревски изобщо не бе съществувал.

Но от съдбата нямаше как да избягаш; а засега очевидно му бе писано да живее. Да живее и да работи. Отдих не се полагаше. „Ние почиваме само когато сънуваме“, както се бе изразил Блок; макар че по онова време сънищата на повечето хора не бяха спокойни.

Но животът продължаваше; скоро Нита отново забременя и също тъй скоро той започна да разширява списъка на творбите си, за който се беше страхувал, че ще свърши с Четвъртата симфония.

Петата симфония, която той написа през това лято, бе представена през ноември 1937 г. в залата на Ленинградската филхармония. Един стар филолог бе казал на Гликман, че само веднъж през целия си живот е виждал толкова бурни и възторжени овации — преди четирийсет и четири години, когато Чайковски дирижирал своята Шеста симфония на премиерата й. Някакъв журналист — в проява на глупост? надежда? съчувствие? — описа Петата симфония като „отговор на един съветски творец след справедливата критика“.

Той не оспори израза и мнозина повярваха, че го е изписал собственоръчно на първия нотен лист. Тези думи се оказаха най-известните, които някога бе написал — или по-скоро, не бе написал. Той не се отрече от тях, защото те пазеха музиката му. Нека Властта да получи думи, защото думите не могат да опетнят музиката. Музиката бяга от думите — това е нейната цел и нейното величие.

Освен това фразата позволи дори на онези с магарешките уши да чуят в неговата симфония каквото искаха да чуят. Те пропуснаха пронизителната ирония на последната част, тази подигравка с триумфа. Чуха единствено самия триумф като лоялно одобрение на съветската музика, на съветското музикознание, на живота под слънцето на Сталиновата конституция.

Той бе завършил симфонията във фортисимо и мажор. Ами ако беше завършил в пианисимо и минор? Подобни неща можеха да преобърнат един човешки живот — всъщност не само един, а няколко. Е, „няма друго на света освен безсмислие“.

Успехът на Петата симфония бе мигновен и всеобщ. Едно тъй внезапно явление бе съответно анализирано от партийните бюрократи и придворните музиковеди, които излязоха с официално описание на творбата, за да подпомогнат разбирането й от страна на съветската общественост. Те нарекоха Петата симфония „оптимистична трагедия“.