Глен Купър
Покана за задгробен живот (55)

54.

1 ден

Алекс си поигра на котка и мишка със Сайръс и едва в петък вечерта се съгласи да позволи на него и Емили да дойдат в събота заранта във фермата.

Беше ярък ден и необичайно топло, така че Сайръс трябваше да регулира вентилацията на форда, за да им е приятно. От стегнатата стойка на Емили беше ясно, макар да отричаше, че е притеснена. Сайръс пък не изпитваше и най-малко безпокойство, че отива в устата на звяра. Искаше толкова отчаяно да пипне Уелър, че направо усещаше вкуса на яростта в устата си.

Единственото му притеснение беше за безопасността на Емили. Беше прекарал цяла сутрин в опити, въпреки точната си преценка, че ще са напразни, да я накара да остане в града. Започна да я обработва още в леглото, продължи, след като станаха и започнаха да се обличат, докато тя се гримираше и накрая по време на закуската. Продължи и по пътя към фермата, но Емили се оказа непреклонна. Искаше да участва и държеше на твърдението си, че нейният опит може да се окаже решаващ за справянето с Уелър.

Щатското шосе, което водеше към фермата, беше пусто и в двете посоки, ако не се смятат полицейските барикади. Той зави по черния път, обозначен с пощенската кутия на Болц. Чакаха ги мъже с пушки.

Сайръс си пое дълбоко дъх.

— Започва се.

Той слезе пръв.

Приближи се едър, брадат мъж.

— Аз съм Стив. Трябва да ви претърся, да проверим колата и вещите ви.

— Добре — отговори Сайръс. — Можеш да го направиш. Както се уговорихме: никакви оръжия, никакви мобилни телефони.

Стив опипа дрехите и крачолите на Сайръс. Друг от хората му поиска да отвори багажника.

Емили се смръщи, когато Стив плъзна ръка по гърдите й и по джинсите нагоре и надолу. Приключи, преди Сайръс да забележи.

— Не е ли обичайно жена да претърси друга жена? — прошепна тя гневно.

Стив изпръхтя.

— Тук нищо не е обичайно.

Багажът им беше внимателно претърсен.

Стив започна да се смее при вида на хранителните продукти, които носеха.

— Значи нямате доверие на храната ни?

— Не искахме да се натрапваме — дипломатично отговори Сайръс.

Стив ги поведе към къщата на Болц, но на прага спря и попита:

— Откъде да съм сигурен, че не носите микропредавател, който показва местоположението ви?

— Защо да си правя труда? — усмихна се Сайръс. — Те знаят къде сме. — За доказателство посочи хеликоптера над главите им. — Предполагаме, че Уелър пребивава в къщата, но ако е предпочел да спи в плевник, палатка или в дупка в земята — нямаме нищо против.

Стив вдигна рамене и отвори вратата пред тях.

Алекс беше в кухнята, седнал на обичайното си място — начело на масата. Беше престанал да връзва косата си на опашка и я носеше така, както Джеси харесваше — спусната като на Христос, добавяше тя. Той стана и поздрави Сайръс и Емили като приятели, с топлотата на щедър домакин.

— Здравейте, специален агент О’Мали. Трябва ли още да ви наричам така? Не може ли направо Сайръс? Здравей, Емили. Много се изненадах от присъствието ти тук. Не мога да си представя защо участваш в това, но предполагам, ще ми обясниш.

Сайръс се смръщи, но Емили се усмихна сладко и пое подадената й ръка.

— Здравей, Алекс. Дълъг е пътят от Детската болница до тук.

— Да, много дълъг път — кимна той и седна на мястото си. Сайръс и Емили си взеха столове и се присъединиха към останалите около масата.

— Нека да ви представя моите най-близки хора. Това е Джеси — любовта на живота ми. Сам — нашият компютърен гений. А това е Стив, с когото вече сте се запознали — моят ангел хранител. По-малко са, отколкото бяха, благодарение на акцията ви в Бар Харбър. Там беше арестувана приятелката на Стив, а моят брат беше убит.

— Ти отвлече дъщеря ми и аз я спасих — простичко обясни Сайръс.

— Как е Тара?

Сайръс си пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.

— Умря.

— Много съжалявам да го чуя.

— Наистина?

— Да, наистина.

— Защо я отвлече?

— Исках да ни оставите на мира, но не се получи.

— Стресът ускори смъртта й.

— Ние полагахме отлични грижи за нея. Причината, Сайръс, не съм аз, а мозъчният тумор.

— Да ти го начукам — разгорещи се Сайръс и едва не скочи от мястото си. Беше се съгласил с предупреждението на Емили да сдържа чувствата си, но се оказа невъзможно. — Ти си арестуван. Искам да дойдеш с мен и веднъж завинаги да сложим край на това.

Алекс отговори с насилена усмивка.

— О, не мисля, че може да стане. Утре е велик ден, който не искам да пропусна.

Емили стрелна с предупредителен поглед Сайръс и сръчно смени темата.

— Алекс, помниш ли, че присъствах на един от твоите салони?

— Да, и съжалявам, че не продължи. Можеше да имаш голям принос.

— Не си падам много по масовите прояви, но ми беше интересно. Искам да ти кажа, че откритието на „блаженството“ е невероятно постижение. Ако се беше придържал към научната страна на нещата, то щеше да ти донесе Нобелова награда.

— Емили, много мило от твоя страна да го кажеш, но аз не се интересувам от награди. По-добре ми обясни защо си тук?

— Грижих се за Тара. Със Сайръс се сприятелихме и предложих да помогна.

— Като ми направиш психологически профил? Или психоанализа, за да откриеш слабите ми места?

Тя се усмихна и поклати глава.

— По-скоро като му попреча да се опита да те удуши.

Алекс се засмя, а и лицевите мускули на Сайръс се отпуснаха.

— Е, Сайръс — поде Алекс, — ти дойде като Даниил в клетката на лъвовете^[1]. Възхищавам се на смелостта ти.

— Даниил е оцелял.

— Ти също няма да пострадаш. С Емили може да си тръгнете, когато поискате. Ако решите да останете тук обаче, за да видите как часовникът отброява нула — добре сте дошли. Може да се настаните в стаята за гости на долния етаж. Ще се радваме да ни гостувате.

Стив също беше съгласен.

— Присъствието ви тук означава, че е по-малко вероятно да изстрелят ракета по къщата.

— Стив има твърде живо въображение — безгрижно каза Алекс. — Може ли да ви предложа нещо за ядене и пиене?

— Донесли са си продукти — обясни Стив.

— Да не мислите, че ще ви отровим? — учуди се Алекс.

— Вече си го правил. Моят партньор загина заради теб.

— Дали? Какво се случи?

— Самоуби се.

— След като видят какво ги очаква, много хора решават да го направят. Е, аз лично ще пия още кафе, а вие се почерпете с онова, което си носите.

Емили извади шише вода от сака си, но Сайръс не помръдна.

Джеси наля кафе на Алекс. Той отпи и каза:

— За ваше сведение: ако случайно има нападение срещу фермата, единственото, което трябва да направим, за да преместим часовника на нула, е да натиснем бутона за въвеждане на лаптопа. Сам, вярно ли е?

— Да — за пръв път се обади Сам.

— И после? — попита Сайръс.

— Ще видите — усмихна се Алекс.

— Какво се опитваш да постигнеш? — намеси се Емили.

— Не сте ли гледали моите видеофилми? — учуди се Алекс, леко обиден.

— Разбира се, че сме. Просто исках да го чуя от теб.

— Може да звучи донякъде претенциозно — отговори Алекс и леко поклати глава, — но това движение, нашият Кръстоносен поход за вътрешен мир се опитва да посочи на света решението, което се крие в нашите души. Обичам да цитирам една мисъл на Карл Юнг: „Доколкото можем да установим, единствената цел на човешкото съществуване е да запали свещ в мрака на самото битие“. Удивително е как Юнг, който е бил невероятен гений, е имал това усещане за истината много преди епохата на „блаженството“. Всеки има силата да промени своя живот. А всички заедно имаме силата да променим света. Ние се приближаваме към повратна точка.

Емили кимна.

— Обаче Юнг също така е казал: „Всяка форма на пристрастяване е лоша, независимо дали става дума за наркотик, алкохол или идеализъм“.

Алекс изръкопляска, оценил високо находчивостта й.

— Браво, направо ме разби.

— Зная, че харесваш Юнг — отговори тя с хитра усмивка, — затова го поразлистих, преди да дойдем.

Сайръс изглеждаше отвратен.

— Значи, за да спасиш света, си готов да дадеш на хората наркотик против тяхната воля? Ти си… — Точно се готвеше отново да го обвини в убийство, но Емили го смушка да спре, все пак бяха сред неговите последователи. — Заплашваш света и плашиш милиони с това отброяване, защо?

— Като лекар знам, че лечението има и странични ефекти.

— Значи утре в десет ще обявиш лекарството, а? — процеди презрително Сайръс.

— Нещо подобно.

— Ще те спра.

— Сайръс, не можеш. „Блаженството“ не може да бъде спряно. Затворихте фабриката на Мигел Сифуентес и знаеш ли какво стана? На неговото място изникнаха десетки Мигеловци. От мига, когато го открих, до тогава, докато съществуват хора, ще съществува и „блаженството“. Днес денят е прекрасен. Ела да те разведа из Райзинг Сити.

По време на следобедната им разходка Сайръс беше поразен от няколко неща. Първото беше обожанието, на което се радваше Алекс. Да вървиш до него беше все едно да си с Избраника. Хората изскачаха от палатките, караваните и кемперите си, за да говорят с него, да го докоснат и да бъдат докоснати. Тълпа деца ги следваше навсякъде и родителите им нямаха нищо против.

Второто нещо, което го впечатли, беше самият лагер. Цареше ред и мир — изобщо не приличаше на лудницата, която Кучио и другите предвещаваха. От въздуха не се виждаше, че мнозинството от хората в Болцовата ферма бяха „солта на земята“ — работещи хора, със семейства. Не, това и при най-развинтено въображение не би могло да се нарече Уудсток. Никъде не се виждаше и хартийка по земята!

И накрая Сайръс беше отрезвен от суровата животинска сила на хеликоптерите „Апачи“, накацали по полянката като мишелови, които се припичат на слънце. Екипажите, сериозни, но учтиви, му показаха оръжията и електрониката, с която разполагаха. Командирът на ескадрилата, майор Томас, дори сподели със Сайръс:

— И през ум не ми е минавало, че ще постъпя така, но след вземането на „блаженството“ старият ми начин на мислене изцяло се промени. Надявам се, че няма да предприемат нещо, защото не искам да стрелям по моите приятели. Но ако се опитат, ще излетим и ще защитим Алекс Уелър.

Емили остана в къщата и първо се опита да въвлече в разговор Джеси, за да разкаже за себе си и за връзката си с Алекс. Младата жена обаче се чувстваше неловко с нея и остана сдържана, явно се страхуваше да се разкрие. Единствено повтаряше, че го обича много, има му пълно доверие и ще го последва там, накъдето я води. След това се извини и каза, че трябва да се погрижи за обяда.

Емили се поразходи сама известно време, докато не се появи Сам и не й се усмихна.

— Здрасти — поздрави той, а на бузите му се появиха трапчинки.

— Здрасти. Значи, както казва Алекс, ти си компютърен гений?

— Вероятно.

— Откога го познаваш?

— Запознахме се малко преди да открие „блаженството“.

— Салонът ли те заинтересува?

— В началото не. Всъщност следвах едно момиче — Ерика. Тя беше в Бар Харбър, но загина.

— Съжалявам.

— Няма защо. Сега е в отвъдното и е по-щастлива от нас. Това е сигурно.

— Значи не си щастлив?

— Напрежението е голямо. Фермата, отброяването, нали разбираш?

— Сам, какво ще се случи утре?

— Моля те, не ме питай.

— Извинявай — побърза да каже тя. — Повече няма да питам. Предполагам, че си вземал наркотика.

— Стотици пъти.

— И преживяванията ти са дълбоки?

— Направо удивителни.

— Кой те чака там?

— Баща ми.

— Кога почина?

— Когато бях дете. На връщане от работа го намушкали с нож, за да го оберат.

— Колко страшно. Съжалявам.

— Няма за какво. Когато съм на „блаженство“, ми е приятно да бъда с него.

— Но никога не си обмислял да се самоубиеш, нали?

— Не ме привлича, но ще направя каквото трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Имаш ли братя и сестри?

— Не, имам само мама.

— Тя знае ли, че си голяма клечка в Кръстоносния поход за вътрешен мир?

— Да, знае. Преди това не й харесваше.

— Преди какво?

— Преди сама да вземе „блаженство“.

— Искала е и тя да види баща ти?

— Нищо подобно не е искала. Алекс й сложи наркотика в чая.

Емили се закова на място.

— Наистина ли?

Сам въздъхна.

— Да, точно това направи.

— Ти как се почувства?

— Бях доста ядосан, но както обикновено, той беше прав. След като опита „блаженството“, мама си промени мнението за него. Както казва Алекс: с „блаженството“ целта винаги оправдава средствата.

 

 

В стаята за гости Сайръс и Емили свалиха раниците от гърба си и се изтегнаха на леглото. Стените бяха тънки и се чуваше как Алекс и останалите разговарят развълнувано в кухнята. Затова говореха приглушено.

— Мисля, че няма смисъл — въздъхна Сайръс. — Той няма да се предаде.

— Да, едва ли ще го направи — съгласи се Емили. — Започнал е да се смята за богоподобен.

— Може би трябва просто да грабна кухненски нож и да убия копелето!

— Това не ти прилича — каза тя уморено.

— Ако не беше с мен, щях сериозно да обмисля тази възможност. Виж, ако до довечера не постигнем никакъв напредък, дай да си тръгнем в десет и още тази вечер да докладваме на Кучио.

— Алекс определено е недосегаем вече, но Сам и Джеси — особено Сам — може да са уязвими за разумни доводи. Там трябва да натиснем. Искам отново да поговоря насаме със Сам.

— Върви — съгласи се Сайръс. — Използвай чара си.

 

 

На обяд Джеси почука на вратата им. Те извадиха сандвичи, плодове и бутилирана вода от раниците си.

Говеждата яхния с картофи миришеше апетитно, но Сайръс и Емили задъвкаха сухите си сандвичи, прокарваха ги с по глътка вода и слушаха оживените предположения на Алекс какво биха казали великите исторически личности за „блаженството“.

След обяда Емили се опита да помогне в раздигането, но Джеси разтърси дългата си коса и заяви:

— Не искам да говоря с теб, ясно. Ти искаш да навредиш на Алекс, така че ме остави на мира.

Алекс извади бутилка вино и настоя всички да се съберат в хола за една изненада, която се оказа дълъг концерт на пиано. Свиреше жената на Ерик Болц, която владееше приятен репертоар от произведения на Бах, Моцарт и Шопен.

Сайръс прекара следващия час да си представя как би протекла атаката срещу фермата, като поглеждаше често часовника си. Знаеше, че няма да е част от екипа, който щеше да нападне, но чакаше с нетърпение да го повикат да установи самоличността на Уелъровия труп, когато му дойде времето.

Емили седеше до Сам, който, изглежда, се наслаждаваше на вниманието, оказвано му от една привлекателна жена. Явно класическата музика не беше негова слабост, затова я попита дали иска да се поразходят и тя с готовност стана.

По това време на годината дневната топлина се сменяше с хлад през нощта. Сам й даде пилотското си яке.

Тя посочи към пламъците на газовите лампи и готварските котлони, които се виждаха надалече в полето.

— Толкова много хора — въздъхна тя. — Това ужасно ме натъжава.

— Защо?

— Защото мнозина може да умрат утре.

Той я погледна удивен.

— Откъде знаеш?

— Аз говорех за загубата на живот, ако Алекс не отстъпи и властите решат да нападнат фермата. А ти какво имаше предвид?

— Нищо.

— Сам, какво е планирал Алекс за утре? Моля те, кажи ми. Няма да те издам. Обещавам.

— Ще има повик за действие.

— Какво действие?

— Масово самоубийство. Алекс смята, че щом ги помоли, милиони ще го направят.

— Боже мили! — прошепна тя.

— Да, сериозно е.

— Ти как ще постъпиш?

— Ако Алекс си иде, ще го направя и аз. Нямам нищо против да бъда с татко.

Вятърът носеше шума от смехове и разговори.

— А тези хора?

— Тук са, защото го искат, и всеки, който посегне на себе си, ще го направи, защото го иска. Никой няма да ги принуждава.

— Ами децата?

— Според мен това е малко кофти, но нали си спомняш: целта оправдава средствата.

Те се върнаха обратно в къщата и седнаха при другите. Сайръс посочи часовника си и два пъти разтвори длани — искаше след двайсет минути да тръгнат. Емили кимна, че е разбрала.

Сайръс излезе, за да използва тоалетната, после отиде в стаята за гости и извади раницата си. Беше останала една бутилка вода, чиято капачка не беше отваряна. Той я отвори и отпи, без да забележи залепения с лепило отвор на шийката на шишето.

Когато се върна в гостната, Стив и Алекс не го изпускаха от очи. Стив не можа да сдържи усмивката си, когато видя бутилката в ръцете му, от която липсваше три четвърти от съдържанието.

Сайръс се наведе към Алекс и хладно обяви:

— Скоро си тръгваме, няма смисъл да оставаме.

Алекс се нацупи.

— Поне изчакайте Лу-Ан да свърши, защо да я обиждате.

— Петнайсет минути — отстъпи Сайръс.

Когато тя стигна до средата на Моцартовото Рондо в до минор, Сайръс усети как главата му натежава и неудържимо му се доспива. Опита се да се пребори с това чувство, понечи да стане, но успя да се изправи само наполовина.

Емили изпищя, когато той се стовари на пода, а музиката спря като отрязана.