Глен Купър
Покана за задгробен живот (53)

52.

5 дни

Сайръс облегна глава на студената пластмаса, от която бе направен илюминаторът на самолета. Земята долу приличаше на юрган, съшит от различни парчета в кафяво.

— Земята е плоска — обяви той.

Емили протегна врат, за да надникне покрай него.

— Не, Небраска е плоска.

Двамата бяха сами в служебния „Лиърджет“. Гласът на пилота се чу по интеркома.

— След петнайсет минути ще кацнем в Линкълн.

На Сайръс изобщо не му пукаше за конфликта на интереси. Беше надраснал тези неща. Обърна се към Стенли Майнът и каза, че се нуждае от консултант психиатър в Райзинг Сити, който да му помогне да изберат най-добрия начин за справяне с Алекс Уелър. После препоръча Емили Фрост заради нейния опит с психологията на смъртта и личното й познанство с Уелър. Разбира се, пропусна да спомене, че тя му е приятелка и любовница, но не му пукаше, ако това премълчаване някога станеше повод за неприятности.

А и щяха да спестят на американското правителство разходите за още една хотелска стая.

 

 

Беше прекрасен слънчев ден и Алекс беше в отлично настроение, защото можеше да прекара малко време сам, което рядко му се случваше. Тази сутрин беше обиколил Райзинг Сити и навсякъде го посрещаха като крал, който гостува на своите поданици. Селището се беше простряло върху една от западните ниви на Ерик и в момента имаше осемдесет акра, пълни с последователи. Никой не знаеше с точност колко са в действителност, но това нямаше значение. Със сигурност бяха хиляди и продължаваха да прииждат.

Бяха събрани още мъже за патрулиране на територията и те защитаваха поселището си, наблюдавани през мощни бинокли от агентите на ФБР, които получиха разрешение от съседи на Ерик да изградят свой собствен лагер. Между двете групи се простираше ничия земя от необработени ниви.

В небето се стрелкаха хеликоптери. Първоначално постоянното им свистене и плясък бяха досадни, но сега вече се бяха превърнали в обичаен звуков фон и Алекс не им обръщаше внимание. Някои принадлежаха на новинарските канали, други бяха на ФБР, а трети на щатските шерифи. Когато Алекс се разхождаше сред паството си, носеше чадър, за да не се превърне в мишена. Всички, които имаха чадъри, също ги разтваряха. От въздуха появата на чадъри навсякъде из фермата приличаше на разтварянето на цветя, огрени от първите лъчи на слънцето.

Следобед Алекс взе „блаженство“ и когато пътуването му завърши, Джеси отиде в кухнята, а той остана да лежи, повдигнат на възглавницата, изпитвайки дълбок покой и задоволство. Отвори лаптопа, който сложи на корема си. Сам му беше казал, че е качил нова статия на сайта на Кръстоносния поход за вътрешен мир, и мисли, че Алекс трябва да я прочете.

Алекс намери извадка от „Бизнесуик“, озаглавена: „Дали «блаженството» е заплаха за световната икономика?“. За илюстрация имаше снимка на някакъв изпълнителен директор с чанта за документи, който в момента отваряше стъклената врата към кабинета си. Под нея пишеше: „Вашите служители членове ли са на Кръстоносния поход за вътрешен мир?“.

Скот Труро, вицепрезидент по човешките ресурси във „Френч-Каспър пъблишинг“ със седалище в Манхатън, беше разтревожен. Този месец на три пъти се налагаше да обяснява на неговата началничка, главния изпълнителен директор Шарлът Гидингс, че проблемите със служителите въздействат силно върху способността на компанията да произвежда продукти и да се конкурира на пазара. И проблемите не са болестите на работниците, нито профсъюзите. Проблемът е „блаженството“ — наркотикът, променящ съзнанието и осигуряващ върховни духовни изживявания. В продължение на две седмици Труро два пъти трябваше да се справя с критичен недостиг на служители в печатницата на компанията в Нюарк, което доведе до буквално спиране на производствения процес. Проблемът обаче не беше само в това: в градските офиси на издателството дизайнерите, коректорите и редакторите често отсъстваха.

В страната и в другите индустриални страни се случва същото — както във фабриките, така и в офисите. Тайнствената организация, основана от един лекар от „Харвард“, Алекс Уелър, известна като Кръстоносен поход за вътрешен мир, подклажда тези тенденции. Сега доктор Уелър се издирва от ФБР за убийство, а организацията му се опитва да приобщи колкото може повече хора към техния път за праведност. Използвайки интернет като платформа за проповядване, КПВМ е завербувал стотици хиляди последователи в своята организация без структури. Подобно на един съвременен доктор Тимъти Лиъри, гуруто и проповедника на ЛСД културата през шейсетте години, Уелър разпалва обществеността с ерудираните си разкази за срещите му с живота в отвъдното. Освен това качи в интернет тайнствен часовник, отброяващ неизвестно какво, който сега показва пет дни до този миг. Отброяващият часовник определено лази по нервите на властите из целия свят. Днес се говори, че Уелър се намира сред постоянно растящата общност от лагеруващи във ферма в Райзинг Сити, Небраска, чийто брой възлиза вече на няколко хиляди. Лагеруващите са заобиколени от щатски шерифи и федерални агенти и хората се страхуват да не се случи нещо подобно на атаката в Уейкоу.

Докато страната е на път към сигурна и дълбока рецесия, последиците се усещат в световната икономика. Злоупотребата с наркотика в Европа и Азия не е толкова голяма, колкото в Америка, но постепенно се увеличава. В европейските финансови центрове, като Франкфурт, Париж, Милано, Женева, Лондон и Мадрид, производството намалява и всичко сочи, че причината е в разстроената и обезверена работна сила. Дори в Япония, където се почита верността към работодателя и сигурността на работното място, има вълна от забавяне на производството и закриване на фабрики заради злоупотреба с „блаженство“.

Един от хората, чийто бизнес процъфтява, е доктор Винсънт Дисжордайнс — един от водещите експерти в страната по въздействието на „блаженството“ върху поведението на хората. Виждайки нишата, лекарят зарязал практиката си и основал „Дисжордайнс и съдружници“ — консултантска компания, която съветва корпоративни клиенти как да предотвратяват злоупотребата с наркотика на работното място и как да лекуват зависимите. Дисжордайнс признава, че превенцията е много по-лесна от излекуването на наркоман. „Трябва да разберете — казва той, — че това е много силен наркотик. За много хора всекидневието става нетърпимо обикновено, незначително. Да станеш сутринта и да отидеш на работа — това им изглежда безсмислено. Ако не изберат самоубийството, което за радост се случва рядко, те висят вкъщи, вземат наркотика и топят спестяванията си. Не можем да се похвалим с успехи в лечението на тези хора, дори след ползването на хипноза в терапията. Истинската надежда, впрочем както и в други области на медицината, е превенцията.“

Какви са методите за превенция, които дават резултат? Засега Винсънт Дисжордайнс твърди, че провеждането на интензивни задължителни семинари във фирмата за опасностите, които крие „блаженството“, включително самоубийствата и разрушаването на семействата. Според него последната и най-важната стъпка е безмилостно да се гони всеки служител, който е последовател на Кръстоносния поход за вътрешен мир. Когато говори за КПВМ, Дисжордайнс се разпалва: „Някои хора, които се друсат с «блаженство», не се затварят в черупката си, не отпадат от обществото. Вместо това ги обхваща мания да популяризират наркотика като мисионери, които търсят последователи. Обикновено това са екстровертни хора със силни убеждения. Не бива да се забравя, че щом се свържат формално или неформално с това движение, те се превръщат в опасна и разрушителна пета колона във фирмата. Чрез убеждаване или саботаж те ще привличат последователи“.

Междувременно в голямата верига за дрехи „Фоур Сизънс“ в Атланта, Джорджия, Ан Роузенбърг, новоназначената завеждаща човешките ресурси, трябва да изслуша оплакванията на икономическия директор на фирмата за нейното влошаващо се финансово здраве. В склада и центъра за доставки на „Фоур Сизънс“ в покрайнините на Атланта четирима работници основават клон на Кръстоносния поход за вътрешен мир и предизвикват хаос в организацията. И сякаш това не е достатъчно, търсенето в този бранш е по-слабо от всякога. Въпреки това Роузенбърг е доволна от повишението, макар още да не е намерила време да окачи снимките си в кабинета. „През цялата си кариера съм искала тази работа. Ще ми се само моят предшественик да не беше напуснал заради приема на «блаженство».“.

Бележка на редактора: миналата сряда „Бизнесуик“ на собствен гръб изпита опустошението, което причинява „блаженството“. Журналистката Стефани Вогт, която участва в създаването на този репортаж и която от четири години работеше в списанието, се самоуби след една-единствена доза.

Алекс се усмихна и реши да добави коментар към дългия шлейф от коментари под статията, но потокът на мислите му беше прекъснат от засилващия се плясък от витлото на бързо приближаващ хеликоптер.

Отвън се чуха викове, после някой отдолу извика името му.

Той си обу обувките, хукна надолу по стълбите и излезе в задната градина точно когато Ерик се показваше от караваната. Двамата със Стив посочиха на изток.

— Идват! — извика Стив. — Това е нападение!

Четири хеликоптера АХ-64 „Апачи“ със знаците на американските военновъздушни сили летяха ниско и бързо приближаваха.

Алекс беше втрещен. От ФБР се бяха обадили във фермата на Болц с предложение да установят линия за комуникации, но Алекс не разреши. Вчера пуснаха позиви, с които призоваваха хората да се разотидат и приканваха Алекс Уелър да се предаде на властите, за да се избегне сблъсъкът. Възможно ли е да са решили да ускорят нещата? Да рискуват множество жертви при пряко нападение?

Стив вдигна карабината, която един от опълченците му беше подарил.

— Не стреляй! — заповяда Алекс. — Да видим какво ще направят.

— Моля те, влез вътре — настоя Стив.

Алекс не го послуша, защото беше омаян от гледката.

Един от хеликоптерите излезе начело, останалите леко изостанаха. Водещият хеликоптер зависна на десетина метра от земята, създавайки оглушаващ шум и въздушен поток. Страничната врата се плъзна назад и от отвора се показа войник с каска и мегафон в ръката.

— Не стреляйте! — избумтя гласът му. — Ние сме приятели!

— Кой си ти? — изрева Стив с все сили.

— Майор Бен Томсън от военновъздушните сили на САЩ, петдесет и пета ескадрила, главно командване на ВВС, военновъздушна база „Офът“, Небраска.

Алекс реши да разговаря с него.

— Какво искате? — провикна се той.

— Искаме да се присъединим към вас и да ви защитаваме — избоботи майорът. — Аз и хората ми вече не се подчиняваме на армията на САЩ. Нашият командир е Бог!