Глен Купър
Покана за задгробен живот (52)

51.

6 дни

Кой ще спре дъжда, кой ще прегради прилива?

Под лъчите на утринното слънце Алекс се разхождаше из общността, която беше кръстил Ню Райзинг Сити, мислейки си за природните сили.

И двете стихии не могат да бъдат спрени.

Тук имаше хиляди хора.

Хиляди.

Изораното поле беше пълно, а хората продължаваха да прииждат и се пръскаха из съседните ниви, оформяйки квартали и крайградски селища в големия град. В отговор на съобщението те бяха донесли провизии, вода, пропан — достатъчно, за да им стигнат за цяла седмица.

— Аз съм Алекс — представи се той на младо семейство, което пържеше бекон с яйца на газовия котлон до палатка, опъната до пикапа им.

— Знаем кой си — каза жената и вдигна бебето си. Искаше Алекс да го докосне и той изпълни желанието й, като помилва момиченцето по копринената косичка.

— Радвам се, че сте тук — усмихна се Алекс.

— Не мога да се сетя за място, където бихме предпочели да бъдем — отговори мъжът. — Ще хапнеш ли с нас?

— Благодаря, но трябва да посетя и други. Има толкова много хора.

— Разбирам — кимна мъжът.

— Ще продължавате ли да ме следвате?

— Да, ще го направим — потвърди жената и сложи детето на гърдата си да суче. — Видяхме новото ти съобщение. Значи остават шест дни. С теб сме, Алекс, Бог да те благослови!

Алекс изпъчи гърди и продължи към следващия лагеруващ автомобил.

Ерик Болц използваше своя авторитет на собственик на земята, за да въвежда ред, и се справяше добре. Вече не му пукаше за скъпоценната му земя, но го беше грижа за всички тези хора, на които беше донякъде домакин и заради това изпитваше известна отговорност за тяхното добруване. Едрият Стив Махади бързо се вписа в ролята на негова дясна ръка. Рано сутринта поеха с трактор сред човешкото море към един странно висок глас. Пред един кемпер, целия покрит със стикери за „блаженство“, попаднаха на тип, който крещеше нещо в мегафона. Конфискуваха му го за общо ползване.

Хората бяха готови да помагат. Имаше достатъчно мъже, въоръжени с пистолети и пушки, за да сформират милиция, която трябваше да патрулира и да пречи на медиите и полицията да навлизат в частната собственост. Стив събра шарен отряд от фермери, търговци, студенти, занаятчии, дори адвокат и счетоводител, и с гордост се обърна към тях. Нарече ги граждани войници, народно опълчение, готови да се бият, за да защитят мисията на Алекс Уелър да постави началото на нова епоха на духовността в света. Каза им, че Алекс е безстрашен. Знаел, че властите го преследват и са готови да направят всичко, включително да подправят обвинения, за да спрат движението, но с готовност разкрил присъствието си в Райзинг Сити, защото, заобиколен от толкова съмишленици, се чувствал в безопасност. След това ги накара да си разменят номерата на мобилните телефони и още веднъж ги подкани да бъдат нащрек, да поддържат връзка и да бъдат силни.

Когато мъжете се пръснаха, за да покрият периметъра на новия град, Ерик отбеляза:

— Стив, много впечатляващо. Служил ли си в армията?

— Нещо подобно — кимна той. — Бях учител.

Ерик се хвърли в по-прозаични задачи. Подкара багера си и се зае да изкопае нови нужници и ями за отпадъци. След това той и работниците му опънаха метални въжета и закачиха на тях брезент, за да оформят външни душове и места за миене.

— Не знам дали са достатъчни — сподели той с жена си в края на деня, — но е по-добре от нищо. Никога не бях виждал толкова хора на едно място.

— Като в Уудсток е — подхвърли Лу-Ан, прикривайки очи с длан от залязващото слънце.

— Не, това не е тълпата, която можеш да видиш на рокконцерти — подчерта Ерик. — По-скоро приличат на хората, които са по трибуните по време на „Инди петстотин“.

Съществуваше и деликатният проблем със самоубийствата. Хората бяха донесли „блаженство“, и то много. И макар от време на време да се усещаше и миризмата на трева, преобладаващият наркотик беше „блаженството“. Разбира се, кутийките с бира също не липсваха. Също така имаше хора, които изживяваха съкрушителни пътувания и решаваха да свършат със свръхдоза или по други начини — някои мръсни, други — не толкова.

Когато днес следобед беше намерен първият труп, Ерик се качи на багера, за да обиколи територията и да пита дали сред хората не се намират погребални агенти. Успя да намери един. Оказа се възрастен мъж на име Дженингс, който беше горд, че му възлагат да извозва мъртвите и да ги погребва в далечния край на парцела.

 

 

Щом повикът на Алекс за събиране на хората се появи на сайта, във Вашингтон се разтревожиха. Новинарските хеликоптери, които кръжаха над фермата на Болц, предоставяха по-добра информация за развитието на нещата в реално време, отколкото статичните снимки, направени по полицейските барикади. Всички чиновници бяха като залепени за екраните на телевизорите, за да следят събитията.

Спецотрядът се събра на спешна телеконференция. По време на дискусиите стигнаха до извода, че няма нищо незаконно в масовото събиране на хора върху частна собственост и че налагането със сила на законите, забраняващи употребата на наркотици, не е печеливша стратегия. Мишената на всички усилия на полицията и агенциите за сигурност трябваше да бъде Алекс Уелър. Той беше известен беглец с федерална заповед за арест, затова операцията по неговото залавяне беше възложена на ФБР и на щатските шерифи. Боб Кучио щеше да носи отговорност за операцията и щеше да я ръководи на място. В телеконференцията участваше и началникът на кабинета на президента, който предупреди:

— Правете каквото се налага, но, за бога, не ни натрисайте второ Уейкоу^[1].

След края на конференцията Сайръс се обади на Кучио.

— Боб, искам да участвам.

— Не мислиш ли, че е твърде скоро след Гуадалахара?

— Върнах се на работа. Когато приберем Уелър, ще се отдам на почивка и ще жалея.

— Добре, Сай. Съгласен. Ще се видим в Небраска.