Глен Купър
Покана за задгробен живот (51)

50.

7 дни

Слънцето изгря с цялото си великолепие над безличния хоризонт и бавно започна да сгрява почвата с песъчливите й буци.

Фермата на Болц произвеждаше царевица и се простираше на четиристотин акра — типичната площ по тези краища. На утринната светлина Алекс обиколи земите с Ерик. Поле от трийсет акра северно от къщата беше покрито със спретнато изорани бразди, от които тук-там стърчаха останки от миналата реколта.

— Изорах тази нива по навик — обясни Ерик. Той беше гладко обръснат сериозен лутеранец, който ходеше на черква в града и беше опора на обществото. — Но няма да я засея — продължи той. Махна с ръка на север и запад. — Няма да сея нищо и там. Не виждам смисъл. Всичките ми нужди, както и на жена ми, са задоволени от „блаженството“. — Той подритна пръстта в една бразда. — Тук долу е безбожно и голо. А там горе — съвсем различно. Алекс, ти промени нашия живот. Нашият единствен син се удави. Сега можем да го виждаме един-два пъти на ден.

— Ерик, радвам се за теб и съм ти благодарен, че ни позволи да дойдем тук. Времето, с което разполагаме, е малко, но с твоя помощ ще съумеем да направим големи неща.

— Часовникът ти има да отброява още седем дни — отбеляза Ерик. — Очакваме с вълнение какво ще се случи в деня „нула“.

Алекс не беше сигурен дали не се опитва да измъкне информация от него, затова отговори предпазливо.

— Аз също. Денят „нула“ не подлежи на описание.

Ерик настоя Алекс и неговите хора да се настанят в жълтата къща, а той и жена му да се преместят в кемпера зад къщата. Нямаше да бъдат сами. Техни приятели ще лагеруват около тях — в кемпери, каравани и палатки. Алекс прие къщата с благородно достойнство — съзнаваше добре уникалното си положение на глава на тази ерзац общност. В главната спалня той попипа прясно застланото легло и се отпусна в неговата мекота, придърпвайки Джеси до себе си.

— Тези хора смятат, че съм специален.

Тя го целуна.

— Така е.

Долу във всекидневната Сам се беше отпуснал на един диван с тапицерия на цветя и бе вдигнал краката си на масичката за кафе, само на няколко сантиметра от семейните снимки на Болц. Опрял лаптопа на възглавница, той бързо шареше по клавиатурата, като следваше послушно указанията на Алекс до най-малката подробност. Закачи към своето съобщение и джипиес координатите на фермата. Когато свърши, се качи на втория етаж, намери определената за него стая и рухна уморен на леглото. Шумът от хъркането на Стив, което се чуваше зад стената, не му попречи да заспи почти веднага.

 

 

Алекс също заспа и се събуди чак когато в спалнята беше паднал мрак. Почувства се объркан, но когато усети Джеси до себе си, си спомни къде се намира.

През отворените прозорци се чуваха шумове: от двигатели, разговори, смехове и музика от нечий радиоапарат. Той стана от леглото и както си беше гол, отиде до прозореца, за да погледне.

Разкриваше се чудесна гледка към автомобилната алея и щатския път. От изток и запад се виждаха безкрайни редици от фарове, които се приближаваха към фермата.

— Исусе — прошепна Алекс. — Докажи го и те ще дойдат.

 

 

Шерифът на Бътлър Каунти беше в експлозивно настроение. Не познаваше губернатора, не го харесваше и със сигурност не беше гласувал за него, а сега този човек му се обаждаше час по час. Шерифът прие обаждането на мобилния си телефон, защото колата му беше паркирана в средата на щатското шосе на километър и половина от фермата на Болц. Като добавим редицата от патрулки на заместник-шерифите — и четирите ленти на пътя бяха преградени. Беше организирал втора бариера в западна посока на километър и половина от фермата.

— Да, сър, разбирам много добре колко важно е положението да бъде под контрол, ала нищо не можем да направим, ако хората просто излязат от пътя и подкарат през шибаните полета, за да стигнат до фермата на Болц.

Той потърка с ръка тила си, който пулсираше от болка, докато слушаше крясъците на губернатора.

— Да, сър, знам, че е забранено да се влиза в чужда собственост, но разполагам само с трима заместници.

Докато наблюдаваше стотиците червени светлинки на стопове да се носят из сухите царевични ниви, губернаторът не млъкваше.

— Да, господин губернаторе, пратете щатската полиция. Пратете националната гвардия. Пратете, когото искате. Това надхвърля многократно моето равнище на компетентност и заплащане.

 

 

Алекс събуди Джеси, Сам и Стив. Ерик ги очакваше на верандата. Във въздуха се усещаше загатване за настъпващата пролет. Съпругата на Ерик, Лу-Ан, им предложи храна и напитки, но Алекс искаше да направи нещо друго. Ерик го заведе зад къщата, където малкият лагер от сутринта се беше превърнал в нещо напълно различно.

Вече не беше възможно да видиш докъде се простира задният двор на фермата и започва изораното поле, защото там стотици неподвижни фарове и стопове, пръснати на всички страни, образуваха огромен блестящ купол.

Стив се опита да разубеди Алекс, но той отказа да го послуша.

— Те искат да ме видят, аз също искам да ги видя.

И той закрачи из този импровизиран лагер и хората веднага го разпознаха.

Мъже и жени започнаха да се изливат от колите, бусовете, кемперите и караваните, за да го видят, да го докоснат, да разменят някоя дума с него, да му разкажат как „блаженството“ е променило живота им. Хората му махаха с цилиндърчета наркотик, плачеха, смееха се. Заобиколен от тълпата обожатели, Алекс се обърна към Джеси с насълзени очи:

— Призовах ги… и те дойдоха.

Алекс се настани на масата в кухнята на фермерската къща със Сам, Джеси и Стив. Бяха весели заради морето от хора наоколо и след богатата вечеря духовете им бяха приповдигнати.

— Време е — обяви неочаквано Алекс и наклони стола си на два крака.

— Време за какво? — попита Джеси.

— Часовникът трябва да отброи още седем дни. Искам да пусна две съобщения: едното да излезе тази нощ, а другото в деня „нула“ — в случай че не съм тук, за да го отправя лично.

— Какво ще кажеш? — попита Стив.

— Ох — въздъхна Алекс. — Какво ще кажа? Време е да ви информирам, мой верен кухненски кабинет. — Той се усмихна и посочи тенджерите и тиганите. — Заслужихте си правото да разберете какви са намеренията ми.

Другарите му около масата оставиха сребърните прибори настрана и замълчаха в очакване.

Алекс се изправи. Струваше му се подходящо да стои гордо изправен.

— Днес ще кажа на хората, че разполагаме със седем дни, за да обмисляме света с всички негови недостатъци, неприятни хора, с неговата подлост и жестокост. Ще им кажа, че „блаженството“ ни показа нов път към вътрешен мир и просветление, че този наш свят е преходен и низък, а задгробният живот е вечен и божествен. Ще им кажа, че след шест дни ще започне нова ера, ерата на вътрешния мир и тя ще промени света, какъвто го познаваме. И то за добро.

Той се загледа през прозореца. Във вечерния сумрак се вдигаха облаци прах от неспиращата каскада превозни средства, пробили блокадите, карайки направо през изсъхналите полета.

След това се обърна отново към масата в кухнята.

— В Библията се казва, че Бог е създал света за седем дни. Това е примитивно до смях, но е емоционално, нали? Нека да го обърнем обратно. Ние пуснахме часовника преди двайсет и три дни. Оттогава насам „блаженството“ буквално изригна. Кой може да каже колко хора са го използвали? Десетки милиони? Въздействието му беше огромно: духовно, икономическо, социално… улиците са добре заредени. Днес нека обърнем обратно тези седем библейски дни. Нека започнем последния етап от нашето отброяване. След седем дни ще започнем отначало и ще се върнем при Бог.

— Алекс, какво ще стане? — попита Джеси с приглушен глас.

— След седем дни ще кажа на хората, че техният ден е настъпил, че на чакането е дошъл краят. Че вече е време да преминат завинаги и да се присъединят към техните бащи, майки, сестри, братя, деца, приятели — всички скъпи покойници, които ги чакат. Ще им кажа колко „блаженство“ трябва да вземат. Ще им кажа да скачат от сгради, да използват газ, да си срежат вените, да се обесят, да използват всякакви средства по техен избор, за да напуснат този свят и да влязат в другия. Завинаги! — Очите му се стрелкаха насам-натам. Той повиши глас: — Само си представете! Ако десет милиона или повече го направят, а това е само частица от общия брой на хората — светът никога вече няма да бъде същият. Това ще е едно постблаженско общество, в което избралите да останат ще мислят непрекъснато за онези, които са предпочели да си отидат. Мнозина ще започнат да взимат наркотика. Може би ще го опитат за първи път и част от тях ще изберат да минат в отвъдното. Посоката ще бъде сменена. Човечеството ще се съсредоточи върху своето духовно бъдеще вместо върху калното си минало. Светът не само няма да изглежда същият, той няма да е същият. Ще настъпи нов златен век. И той ще бъде божествен.

Никой не проговори.

Вечерният бриз носеше гласовете на деца, които играеха наблизо.

Накрая Джеси наруши мълчанието:

— Ние също ли ще си идем?

— Изборът ще бъде ваш. Всеки ще трябва да избере. Лично аз ще го направя. Баща ми ме чака.

Гласът на Джеси прозвуча като писукането на малко пиле.

— Ако аз също си ида, ти там ли ще бъдеш?

— Разбира се — обеща Алекс. — Ще те чакам там. Сигурен съм.

 

 

Телефонът на Сайръс започна приглушено да звъни. Той опипа наоколо за него и точно преди обаждането да се прехвърли на гласова поща, го намери под роклята на Емили. Беше събота следобед и той си дремваше.

Обаждаше се Стенли Майнът.

Сайръс се заслуша в думите му, после натисна бутона на нощната лампа. Емили изпълзя изпод завивките с присвити очи и успя да чуе края на разговора. Когато свършиха, той хвърли телефона обратно върху купчинката нейни дрехи.

— Какво има? — попита тя сънливо.

— Намерихме Алекс Уелър.

— Това е хубаво, нали?

— Не точно — отговори Сайръс, стана от леглото, нахлузи боксерките, вдигна щорите и се върна отново при нея. После плъзна ръка по голия й гръб. — Слава богу имам теб!