Глен Купър
Покана за задгробен живот (50)

49.

8 дни

Хиляда и триста километра. Ако спазват ограничението на скоростта и ако Сам и Стив се сменят на волана, смятаха, че ще могат да изминат разстоянието за около двайсет и четири часа.

Бяха в равнините — в огледалото се виждаше Кливланд, пред тях лежеше Чикаго, след това Илинойс и Айова. Ако не възникнеха някакви проблеми, щяха да бъдат там преди съмване.

На задната седалка Алекс подпря единия си крак на торбата с оръжия. Ако нещата се закучат и ги спрат някъде по пътя, щеше да се наложи да осеят междущатската магистрала 80 с изразходвани гилзи.

Следващата им спирка е в Небраска. Никой не можеше да предотврати това.

Джеси се събуди от дрямката.

— Гладна ли си? — Алекс й подаде хартиен плик със сандвичи и плодове.

— Малко — отговори тя и си взе един банан.

— Вълнуваш ли се? — попита той.

Тя кимна, но после призна:

— Малко ме е страх.

— Всички приключения са малко плашещи.

— Само не ме оставяй. Не искам да бъда сама.

— Никога няма да те изоставя.

 

 

Райзинг Сити, Небраска. Население: повече от 400 души. Оставаха още няколко часа до изгрева на слънцето, когато минаха покрай малкото градче, без дори да подозират. Черните петна от двете страни на магистралата бяха царевични ниви, които щяха да бъдат засети едва след два месеца.

Стив следеше пътната карта.

— Мисля, че почти стигнахме — обяви той. — Остават още пет-шест километра.

През изминалия час бяха сами на пътя, но Сам започна да присвива сухите си очи към досадния чифт фарове, който се появи в огледалото за обратно виждане.

— Мамка му, хайде, надмини ме! — изруга той и намали скоростта.

Колата, която ги следваше, също намали.

Сам погледна през рамо към Алекс.

— Това не ми харесва.

Зад първата кола се виждаха още поне пет-шест други превозни средства.

Алекс дръпна ципа на сака и започна да раздава оръжията, запазвайки за себе си един очукан автомат.

— Вече сме толкова близо — отбеляза той уморено. — Много жалко.

— Ако са от полицията или ФБР, колата е цивилна. Няма светлини на покрива — каза Сам.

— Мисля, че онзи завой пред нас е нашият. Да завием ли, или да го отминем? — попита Стив.

— Завий — нареди Алекс. — Ако ни последват, ще знаем с какво си имаме работа.

Сам даде мигач и зави бавно надясно при пощенска кутия, на която беше написано „Болц“. Пътят беше черен и кален. В края му се издигаше жълта къща. Прозорците й бяха осветени. След нея имаше група тъмни хамбари и плевни, а отвъд сградите черна земеделска земя.

— Мамка му… колата зави.

Алекс дръпна затвора.

— Никога не съм стрелял — отбеляза той мрачно. — Щеше ми се Джо да е тук.

Алеята за коли, която правеше кръг пред жълтата къща, беше пълна с автомобили, а на верандата се въртяха хора в дебели палта срещу студа на ранната утрин. Мъж на средна възраст замаха към буса и се затича към тях.

— Обзалагам се, че е той! Обзалагам се, че е Алекс! Ей, Алекс, аз съм Ерик. Ерик Болц!

Сам спря и Стив скочи откъм пътническата страна, стиснал полуавтоматичен пистолет в ръката.

— Проследиха ни! — подвикна той на Ерик.

— Не, не, в джипа е мой приятел. Кен Донован. А зад него идва Гъс Френч. Идват, за да се срещнат с вас.

— Откъде знаят, че ще дойдем? — попита Стив.

— Може и да съм казал на неколцина души — отговори Ерик, — но няма защо да се тревожите. Всички са почитатели на „блаженството“. Всички са за вас. Кажи на Алекс Уелър, че може да слезе. Тук е в безопасност. Всички сте в безопасност.